СОЦИАЛИЗМЪТ НА ХХI ВЕК В ЛАТИНСКА АМЕРИКА

0
137

По страниците на списание „Die neue Gesellschaft“ (12/2007)
Материалите в блока са превод на проф. Нора Ананиева

Левицата, демокрацията и социалният въпрос

През изминалия век политическата история на Латинска Америка се определяше от аристократични републики, олигархични конституционни държави и открити диктатури. Макар че независимостта на латиноамериканските държави датира от почти 200 години и съществува традиция на формално-демократични конституции, до днес на много места не е постигнат успех в преодоляване на авторитарните черти на вече демократичните политически системи. В нейните многообразни политически и синдикални варианти левицата почти нямаше какво да противопостави на тази историческа тенденция.
Левите проекти за демократизация се провалиха по същия начин, както атаките към тотално преустройство на икономиката и обществото. Тези провали се дължаха или на липсата на подкрепа от страна на „масите“, или на силата на репресията.

Историята на латиноамериканските леви не е история на успеха, а история на преследването. Малкото леви политически проекти, които се наложиха при условията на това противодействие — Кубинската революция (1959), Чилийският народен фронт (до 1973) и свалянето на диктатурата на Сомоса в Никарагуа от Сандинисткото движение (1979) — и до днес имат емблематичен характер в Латинска Америка. Във всички случаи те не бяха успешни в смисъл на взаимовръзката между правова държава, демокрация и социална справедливост.

Дълго време силите на сигурността действаха като централна агентура за спъване на демокрацията и социализма: първоначално офицерите бяха подчинени изпълнителни помощници на олигархията. В по-ново време водачите на междувременно професионализираните армии най-често изграждаха клонящи надясно „институционални диктатури“, които в периода между 60-те и 80-те години владееха целия континент. След последвалата ера на неолибералния „Вашингтонски консенсус“ в края на 90-те години на власт дойдоха леви партии и движения. Новата левица беше катапултирана в правителствената власт не толкова със собствени средства, колкото поради изчерпване на политическите сили, които водеха неолибералната политика на реформи и в повечето страни на Латинска Америка предизвикаха икономическо и социално фиаско. Вярно е, че се постигнаха отчасти макроикономическа стабилност, но с изключение на Чили не успяха да удържат икономическата динамика и да ограничат остротата на социалния въпрос. След повече от две десетилетия на либерално структурно приспособяване равносметката за социалния дивидент се равнява на нула.

След изчерпване на неолибералните опции и успешното ново формиране на Левицата от 1998 г. насам политическата карта на Латинска Америка започна бързо да се променя. В почти всички по-големи страни на континента чрез демократични избори на власт дойдоха политически сили, които по своята идентичност, идейно-исторически корени и предистория трябва да се причислят към левицата. Хорото на левите изборни победи започна през 1998 г. във Венецуела, продължи в Чили (2000 и 2006), в Бразилия (2003, 2006), Аржентина (2003, 2007), Уругвай (2005), Боливия (2005), Перу (2006), Еквадор (2006). Като последни държави засега континенталната лява тенденция обхвана и малките централноамерикански държави Никарагуа (2006) и Гватемала (2007). От по-големите държави на континента все още само Колумбия и Мексико са твърдо в ръцете на консерваторите.

В обширното поле на леви правителства силно опростено могат да се различат два типа. Към първия тип спадат онези страни, в които левите управляващи партии са съзрели в един исторически процес на познание. Те се конкурират по демократичен начин за властта и когато носят управлението, уважават демократичните механизми и конституционния контрол върху изпълнителната власт. Тяхната организационна структура се е разраснала в социалните борби в посока към социалните движения и основните организации. За умерената политическа левица прототип е бразилската Партия на труда, която от гледна точка на базисната демокрация е „приземена“ в обществото. Освен в Бразилия, тази прагматична социалдемократическа левица доминира също в Чили, Уругвай и с някои популистки нюанси — в Аржентина. Към тази категория принадлежи и мексиканската Партия на демократичната революция, която през 2006 г. не успя да спечели президентските избори само с малко десетки от процента.

Към втория тип принадлежат онези правителства, на които властта е паднала в ръцете им при конфликт или криза във властта. При тях централна роля играят харизматични лидери. Липсващите „корени“ в обществото по парадоксален начин се компенсират от по-късно създавани отгоре организации за подкрепа. Парадигма за тези радикални лявопопулистки правителства е движението на Уго Чавес. Чавес, както и Ево Моралес (Боливия) и Рафаел Кореа (Еквадор) притежават огромна способност за мобилизация. Техният проблем е в това да успеят да канализират вълната на социалните движения, които са яхнали, преди тази вълна да ги отнесе. Така например, правителството на Ево Моралес, един човек, който преди това е бил селски водач в провинцията, трябва да се бори с редица базисни и протестни движения, които не са готови да оставят на заден план своите искания поради социалния произход на държавния глава.

Едно частично видимо влошаване на качеството на демокрацията

Централната разлика между принадлежащите към умерения и към радикалнопопулисткия лагер може да се очертае чрез отношението към демокрацията. Първите са носители на демокрацията и са написали на своите знамена разширяване на възможностите за гражданско участие. Втората група има тактическо отношение към демокрацията и използва мнозинствата и изборните победи за от­страняване на „checks and balances“ (контролни механизми и баланси по силата на демократичния принцип за разделението на властите — б.м. Н.А.) и за разширяване на своите затворени позиции във властта. Политически съюзници и социални движения или основни организации, които не се подчиняват на намеренията на ръководството, са заплашени от политическо неутрализиране или от загуба на своята независимост.

Венецуела е случай-парадигма за постепенното изпразване от съдържание на демократичните институции. По парадоксален начин това стана чрез растящото пряко одобрение на народа. След избора му за президент през 1998 г. Уго Чавес спечели множество избори и референдуми с впечатляващо мнозинство. Без съмнение това е демократична легитимация, която не може да се пренебрегне. Но един по-непосредствен поглед разкрива манипулативните стратегии, които допринесоха за спечелване на такова одобрение от народа. Една година след поемането на властта Чавес си разреши чрез референдум свикването на конституционно събрание. Чрез съмнителни номинации и избирателни техники партийните съратници на президента спечелиха внушително мнозинство в конституционния Конвент. Следователно, централното съдържание на новата конституция беше детерминирана чрез начина на подбор на самото събрание.

Конституционното събрание не разочарова президента. Новата конституция на „Републиката на Боливар“ се отличаваше преди всичко с пет елемента, които в хода на сегашните обширни конституционни промени бяха подсилени допълнително: изключителна концентрация на властта в ръцете на президента, чрез която се стигна до отслабване на „checks and balances“ между парламент и правителство, елементи на плебисцитна демокрация, рецентрализация на държавата и разширяване на държавната намеса в правата на собственост и в стопанския живот. Институциите на представителната демокрация бяха изпразнени от съдържание и заместени чрез плебисцитни елементи. Оттук и плебисцитно легитимираната власт на президента.

Многократно и по пресилен начин в сравнение с предишни правителства Чавес прехвърли чрез своего рода „закон за пълномощията“ законодателна компетентност на изпълнителната власт. Въз основа на такова овластяване след 1999 г. повече от една трета от всички закони и декрети бяха приети от изпълнителната власт при заобикаляне на парламента. Заедно с изключването на хоризонталния контрол върху властта вървеше и държавното „попечителство“ върху тъй наречената четвърта власт, на медиите. Въз основа на Закона за социалната отговорност на радиото и телевизията опозиционните медии се поставиха под натиск, а лицензът на частната телевизия RCTV не беше продължен, тъй като се твърдеше, че тя е подкрепила опита за преврат срещу Чавес през 2002 г. Докато по-голямата част от демокрациите в Латинска Америка полагаха усилия да поставят военните под стриктен демократичен контрол, Чавес политизира армията и я разшири чрез народна милиция, чрез бойните групи на Боливар.

„Плебисцитната лидерска демокрация“

Как може да се обоснове концептуално такава форма на властване? Естествено, че е безсмислено в идеологическо отношение такъв режим да се вижда по пътя на тоталитаризма, както внушава опозицията в страната и понякога — администрацията на Буш. Също толкова безсмислено е режимът да се възхвалява като някаква особена „социална демокрация“, както направиха това неотдавна публично провинциалната федерално-германска партия Левицата и нейният председател Оскар Лафонтен. Аржентинският политолог Гилермо О’ Донел говори за режими от рода на венецуелския като за дефектна „делегирана демокрация“: народът делегира една почти неделима политическа власт на инсценирал се харизматично водач.
Хоризонталният контрол на властите се суспендира чрез плебисцитната вертикална легитимация.

Още по-точно може да се характеризира обаче политическият режим, самоопределил се като наследник на Симон Боливар, чрез политическите категории на Карл Шмит: Венецуела се е превърнала в „плебисцитна лидерска (фюрерска) демокрация“. „Говорилнята парламент“, която в своята критика на парламентаризма Карл Шмит свързва с преследването само на бакалски интереси, не и на общото благо, при Чавес най-напред беше колонизирана от партийни съратници и след това — маргинализирана. Тя беше деградирана до формална инстанция за ратификация на решенията на изпълнителната власт, без собствени права на участие в решенията и в контрола.

Венецуелският „каудильо“ изпълнява всички плебисцитни изисквания за легитимиране, които Шмит възлага на един политически водач: водачът решава и a posteriori получава овации за своите решения. По същия начин Чавес прилага образцово политическата теология на Карл Шмит за отношенията „приятел — враг“ като модел на политическа комуникация. Чавес поляризира обществото: или си с него, или си против него, приятел или враг, tertium non datur. Очевидно Левицата в Германия не познава нито Латинска Америка, нито Карл Шмит. Иначе не могат да бъдат разбрани нейните демонстрации на симпатия, освен ако не се предполага принципна враждебност към демокрацията.

Независимата, действаща глобално неправителствена организация Freedom House още при встъпването на Чавес във властта отбелязва очевидните отклонения на демокрацията във Венецуела. В една скала от 1 (най-висок пункт) до 7 (най-ниска стойност) през 1998 г. Венецуела беше оценена с 2 за „граждански права“ и с 3 за „политически права“, т.е. все още като „свободна“, докато през 2006 с оценките 4 и 4 тя беше класифицирана само като „частично свободна“. Само Куба и Хаити от Латиноамериканския субконтинент имаха по-лоши оценки. Влошаване на качеството на демокрацията се отбелязва и в Боливия, докато управляваните от умерени парламентарни леви партии Бразилия и Чили получават все по-добри атестации за качество. След 2003 г., като тръгна от оценка 1, Чили получи възможно най-високите оценки за граждански и политически права и влезе във висшата лига на пълноценно функциониращите правово-държавни демокрации. Тези оценки се споделят по същество и от други „барометри на демокрацията“ като Polity IV или Bertelsmann-индекса за трансформация. Без съмнение, умерената левица подобри демокрацията в Чили и Бразилия и консолидира, докато неопопулистката левица във Венецуела и Боливия се погрижи за деконсолидацията и за изпразването на представителната демокрация от съдържание.

Социалният въпрос

„Демокрацията трябва да носи резултати!“ Това изречение обобщава заключенията от социологическите проучвания и теорията на демокрацията. Изследването на демокрацията ясно сочи, че именно младите демокрации преди всичко могат да консолидират своите норми, институции и механизми, когато техният „изход“, политическите резултати, създават онези продукти, които гражданите очакват: сигурност, благосъстояние и социална справедливост. Повече от 20 години след началото на процеса на възстановяване на демократизацията трябва да осъзнаем обаче, че мнозинството от младите латиноамерикански демокрации не произвеждат в необходимата степен тези колективни блага.

Сигурност: В много страни на Южна и Централна Америка по никакъв начин не са осъществени гаранцията за вътрешната сигурност, решението на въпроса на Хобс и първостепенната легитимационна основа за съществуване на държавата. През последните две десетилетия не намаляват, а се засилват организираната престъпност, наркобандите, ежедневните убийства и насилието.

Сау Пауло измести Йоханесбург като столица на капиталите за убийства. В Каракас се увеличи насилието и отслабна обществената сигурност. В Хондурас организираните в банди младежи наброяват 35 000, срещу които са изправени 6000 полицаи и 7000 войници. Като се изключат Коста Рика, Чили и Уругвай, трябва да се говори за дългосрочен, заплашващ демокрацията процес на разпадане на държавността. В това отношение трудно може да се разпознае специфичен модел на партийнополитическа оцветеност.

Благосъстояние: социалното положение на големи части от населението на Латинска Америка живее в условията на бедност и изолация. Между 1980 и 2002 г. броят на хората, които живеят под линията на бедността, нарасна от 136 милиона на небивалите в историята 221 милиона (44%); в крайна бедност през същата година живееха 97 милиона (19,4%). Бедността най-често е свързана с изолация, т.е. с обвързването в едно общество с правила, които системно ограничават шансовете за благосъстояние, достъпа до институции и услуги, както и шансовете за социално израстване, т.е. за преодоляване на бедността. Наред с ниските доходи, изключването от официалния пазар на труда и редуцираните шансове за участие тук се проявява изключването, особено липсата на достъп или усложненият достъп до системите на социално осигуряване, чието ползване е обвързано с официалната заетост. Въпреки че латиноамериканската икономика вече пета година показва ръст и според едно изследване на BANCO SANTANDER между 2002 и 2006 г. над 15 милиона домакинства са оставили зад себе си бедността и са се изкачили в социалната пирамида и пирамидата на доходите, континентът продължава да се бори със социалните проблеми в гигантски размери.

Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че само външни фактори стимулират днешния тласък на растежа, а именно — силното търсене на суровини от Китай и САЩ, високите цени на суровините, ниските международни лихви, които намаляват тежестта на обслужване на дълговете, както и паричните преводи от живеещите в чужбина латиноамериканци в рекордни мащаби.

Социална справедливост: В глобално отношение Латинска Америка е регионът с най-големите неравенства в доходите. Още през 80-те години драматично нарасна концентрацията на доходите и това се разпространи безпрепятствено през 90-те години в почти всички страни на континента. Само малки групи участваха в икономическия растеж. През 2002 г. всеки трети латиноамериканец трябваше да преживява с по-малко от два долара на ден. Ако можеше да се пренесе по-изравненото разпределение на доходите в Югоизточна Азия върху Латинска Америка, крайната бедност би била с четири пети по-малка. Само в някои страни на континента има елементи на социална държава и дори там само за групи, които са относително привилегировани като заети в реалната икономика. Слабостта на социалната държава е тясно свързана със слабостта на данъчната държава. Неефективността и слабата легитимност на държавата пречат на достатъчното извличане на финансови ресурси от обществото. Резултат от това са недостигащите средства за социално държавни компенсации на недъзите на пазара и с това — за обуздаване на един капитализъм, който в растяща степен създава неравенство и изключване.

В този случай заедно с Чавес може да се аргументира, че пред­ставителната демокрация в Латинска Америка се е оказала негодна да промени мизерните условия за живот на голяма част от населението. Революционното нетърпение именно по този въпрос би било задължение на една честна левица, а преразпределението дори срещу и извън демократичните институции — повеля на часа. Ние споделяме възгледа на големия философ на справедливостта Джон Роулс, че няма легитимиране за обоснованото в теорията на справедливостта преразпределение, ако то се налага срещу правовата държава, демокрацията и равенството. Повече материално равенство не бива да се постига с цената на по-малко демокрация.

В този пункт искаме още веднъж да излезем от тази нормативна забрана и да изпробваме емпирично дали революционното, накърняващо демокрацията нетърпение на Чавес доведе до повече социална справедливост. За тази цел разработихме комплексен индекс за справедливостта от следните единични индикатори: неравенство в доходите, квоти на бедност, детска смъртност, образователен индекс, корупционен индекс и справедливост между половете. Четири страни бяха основа на сравнението: Бразилия, Чили, Боливия и Венецуела в периода 1999 — 2005. Резултатът е следният: Чили запазва своята водеща позиция със слабо относително влошаване. Венецуела запазва второто си място, но от четирите страни е загубила относително най-много по отношение на справедливостта, докато Бразилия, макар и на трето място сред тези страни, е постигнала най-много като относителна справедливост за периода 1999 — 2006 година.

Каква е поуката? Неопопулистката левица под ръководството на новия каудильо Хуго Чавес е претърпяла (очаквано) във Венецуела не само най-големите поражения в качествата на демокрацията сред четирите страни, а и (противно на интуицията) и най-големите загуби на социална справедливост. Във всеки случай може да се предполага, че подобни резултати от научния анализ няма да направят впечатление нито на Каудильо, нито на неговите привърженици в страната. Жалко за фактите.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук