Увод: Най-добре е да се почва на чисто: три десетилетия глобално унищожение
„Шокът и ужасът водят до заплахи, унищожение и страх, които са непонятни за хората като цяло, за елементи и сектори от застрашеното общество или за ръководещите го. Природата е в състояние да предизвика шок и ужас под формата на торнада, урагани, наводнения, огнени стихии, глад и болести.”
„Шок и ужас – бързо постигане на превъзходство“ – из военната доктрина на САЩ за нападението над Ирак
През септември 2005 г. се запознах с Джамар Пери в голям център, използван след наводнението от Червения кръст в Батън руж, щат Луизиана. Весели млади привърженици на сциентолозите (религиозна секта – бел. прев.) раздаваха там скромен обяд, а той стоеше на опашката за храна. Току-що ме бяха обвинили, че разговарям с евакуирани жители без официален съпровод от представители на медиите. А аз просто се опитвах да остана незабелязана – бяла канадка в море от афро-американци. Мушнах се в опашката и застанах зад Пери, помолих го да разговаря с мен, сякаш сме стари приятели. Той любезно се съгласи.
Пери е роден и израснал в Ню Орлеанс. Беше минала цяла седмица, откакто той е напуснал наводнения град. Заедно със семейството си напразно е чакал да дойдат автобуси, за да ги евакуират. Когато разбрали, че няма да има транспорт, тръгнали пеша под палещото слънце. В крайна сметка се озовали тук, в огромния конгресен център, където в залата сега се намират 2000 походни легла, тълпа измъчени и разгневени хора, надзиравани от изнервени войници на Националната гвардия, завърнали се наскоро от Ирак.
Същия ден сред хората плъзна новината, какво е казал конгресменът-републиканец Ричард Бейкър пред група лобисти. “Най-накрая изчистихме държавните жилища в Ню Орлеанс. Не можахме да го направим сами, но ни помогна Господ”. Един от най-влиятелните строителни предприемачи на Ню Орлеанс – Джозеф Канизаро, също изказал подобна мисъл: “Мисля, че сега вече може да започнем на чисто. Когато пред нас стои един бял лист, имаме много отлични възможности”. През цялата седмица в зданието на парламента на щата Луизиана в Батън руж вреше и кипеше от лобистите на различните корпорации. Те помагаха на предприемачите да се възползват от споменатите отлични възможности: ниски данъци, по-малко изисквания и предписания, по-евтина работна ръка с крайната цел – построяване на един “по-малък и по-безопасен град”, което на практика означава отпадане на проектите за държавни жилища. Като слушаш всички тези приказки за “ново начало”, за “чист бял лист” и др., може за момент и да забравиш за отровните облаци прах, химическите тоалетни и човешките останки, които се намират само на няколко километра от това място.
Вън, при бараката, обаче, Джамар не можеше да мисли за абсолютно нищо друго. “Според мен това може да означава премахване на града. Аз видях, че в града загинаха маса хора, които биха могли и да не умрат.”
Той говореше тихо. Пред нас имаше един възрастен мъж, който чу думите му, обърна се и каза: “Какво стана с хората от Батън руж? Това не е нова възможност, това е трагедия, по дяволите. Нима тия не виждат това?”
Подкрепи го и една жена с две дечица: “Не, те не са слепи, това са демони. На тях така им е изгодно.”
Сред онези, които съзираха в наводнения Ню Орлеанс нови възможности, бе и покойният вече проф. Милтън Фридмън, великият гуру на „свободния” капитализъм. На него му се приписва заслугата, че е създал кодекса от правила за съвременната екстремно либерална глобална икономика. Той е известен сред последователите си като “чичо Милти”. Въпреки възрастта си от 93 години този болен човек намери сили да напише статия за в. “Уолстрийт джърнъл” само три месеца след скъсването на дигите, в която каза: “Голяма част от училищата в Ню Орлеанс са вече руини. В развалини са и домовете на учениците, които учеха в тези училища. Сега децата са разпръснати по цялата страна. Това е трагедия, но това представлява и голяма възможност да реформираме радикално образователната система”.
Радикалната идея на Фридмън се изразява в следното. Вместо да се харчат милиарди за възстановяване, ремонти и модернизация на училищата от съществуващата система за безплатно образование в Ню Орлеанс, държавата да даде на семействата купони за записване в т. нар. чартърни, (т.е. наети от частни собственици) обществени учебни заведения, които след това обезателно ще се окажат ориентирани към реализиране на печалба. Според Фридмън е от значение да не се гледа на тези промени в образователната система като на временно решение, а те да се възприемат като „постоянен процес на реформиране”.
Мрежа от дясномислещи кръгове веднага подхвана идеята на Фридман и тя се понесе като буря над града. Правителството на Джордж У. Буш подкрепи с милиони долари техните планове да превърнат училищата на Ню Орлеанс в „чартърни учебни заведения“, управлявани от частни ползватели по техни правила. „Чартърните училища“, обаче, ще разделят дълбоко обществото на САЩ и най-вече на Ню Орлеанс, където мнозинството от афроамериканските родители ги възприемат като отнемане на постигнатите от движението за граждански права придобивки, гарантиращи на всички деца еднакъв образователен стандарт. Милтън Фридман, обаче, смята, че държавата нищо не е загубила в образователната система. Според него нейната функция се ограничава само до защитата на свободата на гражданите, когато тя е застрашена от външна опасност, т.е. държавата трябва да се грижи за спазване на законите и реда, да следи за съблюдаване на сключените частни договори и да стимулира пазарната конкуренция. Иначе казано, тя трябва само да поддържа полиция и въоръжените сили – всичко друго, включително и безплатното обучение, би било неоправдана намеса от нейна страна в пазарните отношения.
За разлика от бавните темпове на възстановяване на дигите и електроснабдяването, разпродажбата на училищната инфраструктура в Ню Орлеанс бе осъществена с военна прецизност и бързина. За 19-те месеца, в които по-голямата част от бедното население на града бе още евакуирано далеч от домовете си, системата на безплатното училищно образование бе почти изцяло заменена с тази на частните „чартърни“ училища. Преди урагана „Катрин“ училищната управа се грижеше за 123 обществени учебни заведения; сега те останаха едва четири. Преди бурята имаше само 7 частни училища, сега те са 31. Едно време учителите от Ню Орлеанс бяха представяни от силен профсъюз, днес тарифните им договори са анулирани, а всичките 4700 членове на учителските профсъюзи са уволнени. И само малка част от тях са назначени отново в частните училища, но при силно съкратено заплащане.
Вестник „Ню Йорк Таймс” писа, че Ню Орлеанс вече е най-известната лаборатория на страната за използване на „чартърни“ училища. А институтът на американските предприемачи, следващ по петите Фридмън, с възторг отбеляза, че “ураганът „Катрина” свърши за един ден онова, което училищните реформатори на Луизиана не успяха да направят през последните години.” Същевременно учителите от държавните училища станаха свидетели, как от събраните пари за жертвите на наводнението се отклоняват средства за ликвидиране на общественото образование и за неговата замяна с частно. Планът на Фридмън те нарекоха “учебникарски пример за преразпределение на средства”.
Тук ще отбележа, че толкова добре организираните атаки срещу обществената собственост, на които бяхме свидетели в Луизиана след наводненията, а също и представянето на трагедията на Ню Орлеанс като уникална пазарна възможност, не могат да се назоват другояче освен “капитализъм на катастрофите”.
Статията на Фридмън за Ню Орлеанс представляваше неговият последен съвет към политиката: година по-късно на 16.11.2006 г. той почина (94 г.) Приватизацията на училищната система на един среден по големина, и то разрушен, американски град може да изглежда прекалено скромно начинание за човек, когото нарекоха най-влиятелния икономист от втората половина на миналия век и към чиито последователи се числят няколко президенти на САЩ, британски премиери, руски олигарси, полски министри, диктатори на страни от Третия свят, партийни лидери на Китай, директорите на Международния валутен фонд (МВФ), както и последните трима директори на централната банка на Съединените щати. Но решителността, с която този свръхенергичен, само 1,58 см висок човек, използва кризата в Ню Орлеанс, за да наложи своята радикална версия на капитализма, се превърна в наистина подхождащ му прощален акт.
За повече от 3 десетилетия Фридмън и могъщите му поддръжници отработиха тази стратегия до перфектност. Те изчакваха да настъпят големи кризи, после продаваха държавната собственост на частни инвеститори, и докато засегнатите хора още не бяха дошли на себе си от преживяния шок, превръщаха реформите в необратими промени.
В една от най-известните си разработки, която според мен е стратегическата догма на неговото движение, Фридмън изложи ключовата си тактическа теза за развитието на капитализма, която аз наричам “доктрината на шока”. Тук той твърди: “Само една криза – реална или изкуствено създадена – води към желаните, истински промени. Когато настъпи такава криза, действията, които следва да се извършат, зависят от възможностите, които самите те пораждат и от идеите, които в момента се тиражират най-масово. Според мен това е най-важната ни задача: да създаваме алтернативни идеи на съществуващата политика, да ги поддържаме и предлагаме, докато считаното до вчера за невъзможно, днес не стане политически неизбежно.” Някои хора се запасяват с консерви и питейна вода, очаквайки големите катастрофи – привържениците на Фридмън се запасяват с различни концепции за неолиберално пазарно стопанство. И когато настъпи криза, в което професорът от Чикаго е убеден, трябва да се действа светкавично, така че да се извоюват бързи и необратими промени, преди шокираното от кризата общество да се върне назад – към “тиранията на статуквото”. Той бе на мнение, че „Всяко правителство има само около 6 до 9 месеца на разположение, за да постигне радикални промени; не се ли възползва от възможността да действа решително през това време, то никога повече няма да има шанс за това.” Тази основна идея на философията на Фридмън силно напомня тезата на Макиавели, че насилието трябва да се прилага “изненадващо и с пълна сила”.
Фридмън се научи как да използва шока или възникнала криза още в средата на 70-те години, в Чили, като консултант на диктатора ген. Аугусто Пиночет. След кървавия военен преврат чилийците не само бяха в шок, страната бе травмирана и от хиперинфлация. Тогава Фридмън посъветва генерала да извърши скорострелни икономически промени – съкращение на данъците, пълно освобождаване на търговията, приватизация на услугите, орязване на социалните разходи и тотална дерегулация в икономиката. След това чилийците станаха свидетели, как обществените учебни заведения бяха заменени с частни, финансирани чрез купони. Това бе най-радикалната капиталистическа „трансформация”, която дотогава бе изпробвана някъде по света. Тя остана в историята като Революцията на Чикагската школа, тъй като повечето от икономическите експерти на Пиночет бяха възпитаници на Фридмън от Чикагския университет. Фридмън предсказа, че темпото, ненадейността и широчината на спектъра на промените ще предизвикат психологически реакции на обществеността, които ще „ускорят неговото примирение”. За тази болезнена тактика той въведе термина икономическа “шокова терапия”. За всички правителства за десетилетията напред, които прокарваха мащабни пазарни промени, методът на “шоковата терапия” бе задължителният подход.
Пиночет улесни промените в Чили със свои собствени шокови прийоми; те бяха използвани в килиите за изтезания предимно срещу онези, които имаха смелостта да се противопоставят на реставрацията на дивия капитализъм. Мнозина латиноамериканци станаха свидетели на директната връзка между неолибералните реформи, които направиха милиони хора бедни, и мъченията, с които стотици хиляди бяха наказани, защото вярваха в друго устройство на обществото. И неслучайно известният уругвайският писател Едуардо Галеано зададе въпроса: „Как по друг начин може да се поддържа това социално неравенство, ако не с помощта на електрошоковете?“
Точно 30 години, след като в Чили беше приложена шоковата стратегия, в още по-брутална форма тя се появи в Ирак. Първо се започна с войната, която според авторите на операцията „Шок и ужас“ трябваше да „прекърши волята на противника, неговите възприятия, неговото мислене и да го направи импотентен да действа и да се съпротивлява.“ След това се пристъпи към ултралибералния икономическия шок, който незабавно бе наложен на все още обхванатата от пламъци страна от ръководителя на американската мисия за Ирак Л. Поул Бремър – масова приватизация, пълно освобождаване на търговията, всеобщ плосък данък от 15%, драстично орязване пълномощията на правителството. Иракският временен министър на търговията Али Абдул-Амир Алауи тогава се изказа, че неговите сънародници „са се настрадали от експерименти. Обществото ни бе подложена на достатъчно много сътресения и тази „шокова терапия“ в икономиката ни идва вече твърде много“. Иракчаните, които й се противопоставиха, бяха хвърлени в затворите, където бяха подложени на допълнителни изпитания, този път определено не с метафорична стойност.
Преди 4 години, веднага след като Ирак бе окупиран, започнах да изследвам, доколко свободният пазар е зависим от силата на шока. От Багдад тогава писах (става въпрос за статията на Н. Клайн „Багдад – час 0”; бел. прев.) за провала на намеренията на Вашингтон да наложи „шоковата терапия” след приключване на военните действия. След Ирак заминах за Шри Ланка, само няколко месеца след разрушителното цунами от края на 2004 г. Там станах свидетел на новата версия на вече познатата ми маневра: чуждестранни инвеститори и международни кредитори се възползваха от всеобщата паника след наводнението. Управниците отдадоха прекрасното крайбрежие в ръцете на частни предприемачи, за да се построят бързо огромни луксозни хотелски комплекси, с което хиляди рибари се лишиха от възможността да се завърнат по родните си села на брега на океана. В същото време правителството на страната обяви: „Вследствие на един жесток удар от страна на природата, за Шри Ланка се разкри неповторимата възможност да се превърне в туристическа дестинация от световна класа”.
Същото се разигра и когато ураганът “Катрин” връхлетя Ню Орлеанс и цяло стълпотворение от републикански политици, мозъчни тръстове и спекуланти на недвижими имоти, екзалтирано започнаха да тръбят за невероятните шансове, които предлага началото на чисто. Тогава вече стана ясно, че новият метод за реализиране на радикални антисоциални и икономически трансформации в интерес на алчните предприемачи и политици е да се използва моментът на колективната, травмираща беда.
Повечето от хората, обаче, оцелели при катастрофа, предпочитат да започват не съвсем от начало. Тяхното желание е да запазят и възстановят колкото е възможно повече от това, което не е напълно унищожено, да възродят мястото, където са социализирани. “Когато възстановявам града, имам чувството, че възстановявам самата себе си” разказва Касандра Ендрюс, живееща в силно разрушения Девети район на Ню Орлеанс, докато почистваше разрушенията от урагана. “Капиталистите на катастрофите” обаче нямат интерес да се възстановява нещо, което вече е било. Както в Ирак, така и в Шри Ланка и Ню Орлеанс, подвеждащо наречената “реконструкция” започва навсякъде по един и същи начин – с довършване на разрушенията от природната стихия, унищожавайки и последните останки от обществена собственост, преди още жертвите на военните или на природните бедствия да се осъзнаят и заявят своите искания.
Проучвах и връзката между големината на печалбите и мащабите на катастрофите. В самото начало, когато тенденцията за “свободния” пазар победоносно шестваше по света, смятах, че съм свидетел на непреодолими явления с фундаментален характер. Участвам и в движението срещу нарастващото влияние на концерните, което направи своя дебют през 1999 г. в Сиатъл. Тогава вече се бях примирила с мисълта, че политиката в интерес на бизнеса винаги е съпроводена от крайни методи, като „извиването на ръце” по срещите на върха на СТО и налагането на ултимативни условия от МВФ при отпускане на заеми. Но когато се задълбочих в изследването на явленията, опитвайки се да разбера предисторията на този пазарен модел, налаган на целия свят, открих, че стратегията да се използват кризите и бедствията още от самото начало е съзнателно търсената движеща сила във философията на Милтън Фридмън и неговите следовници. Разбрах, че на настоящата радикална форма на капитализма са необходими именно беди и нещастия, за да може той да се реализира и развива.
Така че случилото се в Ирак и в Ню Орлеанс съвсем не бе инициирано от атентатите на 11 септември. Тъкмо обратното, използването на кризата „Катрин“ представляваше само кулминацията от 30-годишното практикуване на шоковата доктрина по света. Ако се вникне в същността на тази доктрина, ще се разберат много от събитията през последните 35 години по малко по-друг начин. Част от най-позорните нарушения на човешките права през този период, които бяха представяни като действия на местни садисти или на антидемократични режими от Третия свят, всъщност имаха съзнателната цел да стреснат обществата и да подготвят почвата за радикални “пазарни реформи”. Шокът от конфликта за Малдивските острови направи неоценима услуга на лейди Тачър – безпорядъкът след войната й позволи да се справи с работническите стачки и да започне безмилостна приватизация – първа по рода си в историята на западните демокрации. Също и събитията на площад “Тянанмън” в Пекин през 1989 г. дадоха възможност на комунистическата партия на Китай да превърне голяма част от страната в активна търговска зона за износ, където работят хора, които дори не мислят да защитават собствените си права. Основният момент във всички случаи е, че за да няма пречки пред шоковата терапия в икономиката, винаги трябва да е налице колективен стрес.
Но шоковият модел на Фридмън само частично може да се приложи в условията на демокрация – най-добрият пример в това отношение е т.нар. рейгъномика. За да се приложи успешно този модел в практиката, е необходимо тоталитарно или поне полуавторитарно управление.
Доскоро в САЩ нямаше такива условия. Обаче на 11.09.2001 се случи нещо особено – тази перфидна шокова идеология, разработена в американските университети и налагана от американските институциите по света, най-сетне получи възможност да бъде приложена и в САЩ.
Администрацията на Буш бе пълна с последователи на Фридмън, какъвто е включително и най-близкият му приятел Доналд Ръмсфелд (бивш министър на войната – бел. прев.). Те се възползваха от възникналия след атаката на небостъргачите страх и започнаха “войната срещу тероризма”. Изработиха абсолютно комерсиална концепция на войната и я насочиха към извличане на печалби. Така се появи новата индустрия на сигурността, която наля свежи сили в задъхващата се икономика на Щатите. Според мен най-доброто наименование за подобна глобална война на всички нива, за която частните компании получават щедро обществени средства, е “капитализъм на катастрофите”.
Така те получиха правота да „защитават” родината и да унищожават “злото” дори и извън пределите на страната. Само за няколко години създаденият промишлен комплекс разшири пазарното си влияние. Сега действията му се свеждат вече не само до борба с тероризма. Те обхващат и сферата на международното мироопазване, поддържането на обществения ред в градовете, борбата със зачестилите природни катастрофи. Крайната цел на концерните в този комплекс е да пренесат ефективните методи на действие на държавата при извънредни обстоятелства в условията на обикновеното ежедневие, с което ще се реализират гарантирани печалби и дивиденти. С други думи, това е опит за приватизация на държавата. (Илюстрация на такъв тоталитарен икономически модел е Ирак, където в момента са дислоцирани 165 000 американски войници, а в същото време там са активни над 180 000 въоръжени представители на частни военни фирми за сигурност – бел. прев.)
По своите мащаби “комплексът на капитализма на катастрофите” не отстъпва по нищо на времето на бума в информационните технологии през 90-те години. И сега доминират американските компании, но комплексът е по-глобален. В съчетание с огромните приходи на застрахователния бранш и свръхпечалбите в нефтения отрасъл, икономиката на катастрофите може да се превърне в силата, която да спаси световния капитализъм от тоталната криза, която го заплашваше преди 11.09.2001.
Във възхвала на проф. Фридмън приживе бяха изписани безброй слова, но ролята, която той изигра за създаване на философията на шока и кризите, остана в сянка. Смъртта му през ноември 2006 г. даде повод още веднъж да се припомни официалното обяснение, как неговите икономически възгледи за радикалния капитализъм се превърнаха в държавна догма почти по целия свят. Тази история, изчистена от насилието, тясно свързана с името на Фридмън, бе превърната в мит…
Но как всъщност стоят нещата с кръстоносните походи за либерализиране на световните пазари? Не твърдя, че за всички форми на тази пазарна система наистина е нужно насилие. Предполагам, че е възможна и пазарна икономика, която не се нуждае от авторитарност и идеологическа праволинейност. Смятам, че свободният пазар за стоки за потребление може да съществува паралелно с безплатното здравеопазване, с безплатното държавно образование и с държавна собственост върху съществената част от икономиката… Възможно е да се принудят концерните да заплащат достойни заплати, както и да се даде на работниците право да се организират в профсъюзи, а властта да налага данъци и да преразпределя благосъстоянието така, че да се намали типичното за корпоративните държави социално неравенство. Не е необходимо да се радикализира пазарното стопанство. Подобен по-мек модел на смесена икономика предложи още след Голямата депресия в края на 20-те години на миналия век Джон Майнард Кейнс.
Но контрареволюцията на Фридмън бе замислена точно затова – за да се ликвидира системата от компромиси, сдържане и балансиране на кейнсианската икономика, която и до днес се провежда от някои страни. Ако погледнем на учението на Фридмън от тази гледна точка, капитализмът на „Чикагската школа“ има доста сходни черти с другите фундаменталистически идеологии, с характерния за тях стремеж към абсолютна чистота и неприемане на алтернативи на проповядваното от тях учение. Защото тъкмо стремежът към обожествяване на съзидателната сила на пазара аргументира нуждата от кризи и катастрофи в идеологията за свободния пазар. Липсата на апокалиптични елементи просто не отговаря на целите на неолибералната доктрина на шока. Контрареволюцията на Фридмън през последните 35 години се основава именно на пълната пазарна свобода, а тя се предлага единствено по време на катаклизми и катастрофални промени. В такива времена хората и техните установени навици са пометени, а демокрацията се превръща в абсурд. Фанатизираните привърженици на шоковата доктрина са убедени, че само голяма катастрофа като наводнение, война или терористичен удар им предоставя онзи „бял лист”, върху който те ще могат да започнат на чисто и ще дадат воля на разрушителната си фантазия. Именно в такива моменти на шок и несигурност, когато хората са психологически парализирани, когато са изтръгнати от корен от своята среда, тези художници и творци на неолиберализма топват четките в боите и започват да разчертават света наново.
В глобалния кръстоносен поход за свободно пазарно стопанство винаги, макар и прикрито, присъстват и изтезанията. Например, Чили, Афганистан или Ирак. В Чили се проявиха три ясно разграничени форми на шока, които само след три десетилетия бяха приложени и в Ирак. Стресът от преврата подготви почвата за шоковата терапия в икономиката. А ужасът от изтезания в затворите сломи съпротивата на тези, които бяха готови да се изправят срещу шоковите промени.
Но изтезанията не са само инструмент за налагане на една нежелана от народа политика. Това всъщност е фундаменталният израз, основната метафора на самата шокова доктрина. Изтезанията, на деликатния език на ЦРУ, се наричат “разпит с пристрастие”. Това е зловещ набор от най-различни специално разработени методи за измъчване, целящи да докарат затворника до състояние на пълна дезориентация и психически срив. В разсекретени наскоро документи на ЦРУ се описва как може да се “прекърши упорстващият източник”. За целта трябва насилствено да се предизвика разрив между него и способността му да възприема случващото се наоколо. Като начало се притъпяват сетивата му, като му се нахлупи черна качулка и се запушат ушите му, а тялото му се окове с вериги в неудобно положение. После се подлага на мощно въздействие на светлина, силна музика и побой. Това “размекване” провокира своеобразен емоционален ураган в мозъка на затворника и в състояние на физически стрес и шок повечето арестувани са готови да признаят всичко, което се иска от тях.
Доктрината на масовия шок изцяло се покрива с описания дотук процес на индивидуално изтезание. Първичната катастрофа, като преврат, терористичен акт или криза на финансовия или продоволствения пазар, вкарва цялото население в състояние на колективен стрес. Падащите бомби и насилието парализират обществото. И както изплашеният до смърт затворник издава имената на своите другари и се отказва дори от вярата си, така и стресираното общество обикновено се отказва от всичко, което при нормални обстоятелства би се борило да защити.
Фалшивият модел на свободата, която те преследват
Нахлуването на САЩ в Ирак бе представено на международната общност като отговор на заплахата от негова страна с оръжия за масово унищожение. Защо? Защото, както обясни заместник-министърът на отбраната на САЩ, Поул Уолфовиц, загрижеността от оръжията за масово унищожение е единственото нещо, „по което всички сме на едно мнение“. Или с други думи, оръжията за масово унищожение представляват „най-малкия общ знаменател“, оправдаващ агресията. По-рядко споменаваното обяснение, което интелектуалните защитници на войната предпочитат, се нарича теория за „създаване на модел“.
Привържениците на тази теория застъпваха становището, че тероризмът има произход от арабския и мосюлманския свят: атентаторите от 11 септември 2001 г. произхождаха от Саудитска Арабия, Египет, от Обединените арабски емирства и от Ливан; Иран поддържа „Хизбула”; Сирия дава подслон на ръководителите на „Хамаз”, а Ирак изпраща на семействата на палестинските атентатори-самоубийци пари.
Поддръжниците на войната, които приравняват нападенията на палестинците върху Израел с агресията на САЩ срещу Ирак, като че ли не съзират никаква разлика между тях, а това е напълно достатъчно, за да се обяви цял регион за огнище на тероризъм. Но защо, питат те, тази част на света разпространява тероризъм? Тъй като в своето идеологическо заслепение те не желаят да открият действителните причини за политиката на САЩ или на Израел, а ги търсят в нещо съвсем друго: в отсъствието на свободен пазар и съпътстващата го демокрация.
И тъй като целия арабски свят не може да бъде нападнат и поробен наведнъж, трябва да се избере една отделна страна, която да послужи за катализатор в усилията към тази цел. Съединените щати трябва да завоюват избраната страна и, както оповести в медиите Томас Фридман, най-важния представител на тази теория, да направят от нея „модел в сърцето на арабско-мосюлманския свят“. От него впоследствие трябва да се излъчват демократично-неолиберални вълни към целия останал регион. Джошуа Муравчик, експерт в American Enterprise Institut пророкува, че „едно цунами ще се понесе над арабския свят“, а крайно консервативният съветник на правителството на Буш, Майкъл Ледийн, охарактеризира тази цел като „война за нов световен ред“.
Теорията на „модела“ свързва борбата срещу тероризма с разпространението на капитализма и демокрацията на свободните избори в един общ проект. По този начин се цели с едно усилие да се постигне троен резултат: да се „прочисти“ Близкият изток от терористи, да се създаде една огромна зона за свободна търговия и най-после на основата на тези реалности да се проведат плуралистични избори. По-късно Джордж У. Буш обобщи тези цели в едно изречение, като каза, че става дума „да се внесе свобода в един размирен район“.
В центъра на теорията за „модела“ се крие онази „свобода“, която бе предложена през 70-те години на Чили, а през 90-те – на Русия: свободата за западните мултинационални концерни да се самообслужват с богатствата на прясно приватизираните държави. Това, което президентът на САЩ имаше предвид, недвусмислено бе пояснено само 8 дни, след като той обяви основните военни действия в Ирак за приключени и оповести плановете за създаване в рамките на едно десетилетие на зона за свободна търговия между САЩ и Близкия изток. Ръководството на проекта възложи на дъщерята на Дик Чейни, Лиз, която беше натрупала вече опит от шоковата авантюра в бившия Съветски съюз.
Идеята да се завоюва една страна, която да се превърне в модел за даден район, се появи след 11 септември 2001 г. Тогава се спрягаха няколко имена за Близкия изток: Ирак, Сирия, Египет или Иран, предпочитаният кандидат на Майкъл Ледийн. Ирак обаче притежаваше някои специфични предимства: освен огромните си запаси от петрол, той има и централно местоположение, което го прави особено удобен за разполагане на военни бази, още повече че Саудитска Арабия вече не изглеждаше толкова предсказуема за американците. Освен това беше лесно да се събуди омраза срещу Саддам Хюсеин заради употребата на отровни газове срещу собствения му народ. Друг фактор бе, че Ирак беше добре познат като обект за военни действия. Войната в Залива през 1991 г. беше съвсем наскоро най-голямата сухопътна операция на САЩ с участието на стотици хиляди войници, която Пентагонът нееднократно бе анализирал и използвал за щабни военни учения.
Ирак имаше още едно предимство. Докато военните на Съединените щати мечтаеха да повторят операция „Пустинна буря“ с новите усъвършенствани оръжия (които според един коментатор бяха сравнени със старите, както са компютърните игри на старите „Аtаri“ спрямо новите модели на „Play Station“) военният капацитет на Ирак беше забележимо спаднал, ерозиран от санкциите на ООН и почти разбит от провежданата от Обединените нации програма на оръжейни инспекции. Това означаваше, че в сравнение с Иран и Сирия войната срещу Ирак очевидно щеше да бъде най-лесно спечелена.
След контрареволюцията преди 30 години „Чикагската школа“ на Милтън Фридман за първи път направи крачката от учебниците към реалния свят, като се опита да изтрие нации и на тяхно място да създаде нови. Както Ирак през 2003 г., така и Чили през 1973 г., трябваше да бъдат превърнати в модели за един размирен континент и начинанието в Чили дълги години се радваше на успех. Бруталните латиноамерикански режими, които през 70-те години реализираха идеите на „Чикагската школа“ за създаване на идеализирани неолиберални общества в Чили, Аржентина, Уругвай и Бразилия бяха напълно наясно, че трябваше да изтръгнат из корен цели народностни групи. Но военните хунти не действаха сами. Категорично е документирано, че преди и след техните преврати, те се радваха на безрезервната подкрепа на Вашингтон. През 1976 г. например, годината на военния преврат в Аржентина, когато хиляди млади активисти бяха отвлечени от техните жилища, хунтата се ползваше с щедрата подкрепа на САЩ. Президент по това време беше Джералд Форд, шеф на военния щаб – Дик Чейни, министър на отбраната – Доналд Ръмсфелд, а амбициозният млад асистент на външния министър Хенри Кисинджър се наричаше Пол Бремър.
Тези мъже никога не се наложи да бъдат проверявани от комисия за истината или да отговарят пред съд за своята подкрепа за военните хунти. Дълги години след това те се радваха на успешна и доходна кариера – дори толкова дълга, че 30 г. по-късно проведоха удивително сходен, макар и много по-насилствен експеримент в Ирак.
Във встъпителната реч по случай втория си мандат за президент Джордж У. Буш определи времето между края на Студената война и началото на войната срещу тероризма като „години на отпускане и почивка, след които настъпи денят на огъня“.
Ирак в хипершок – ликвидирането на eдна страна
Отдавна е известна доказалата се техника на мъчение, състояща се във всяване на страх у жертвата, като й се отнемат обичайните привички и атрибути и накрая като се изтрият спомените за това, което е било в миналото й. Същата психоатака беше използвана при завоюването на Ирак от САЩ през 2003 г. А когато режимът на Саддам падна, Вашингтон се зае да “възстановява” пострадалата страна с катастрофални реформи на тотална приватизация. Събитията за всяване на страх се развиха по разработен сценарий.
Най-напред напрежението за предстоящата агресия ескалира. Обявената за нахлуването дата приближава. Пентагонът провежда мобилизация на американските медии и им заповядва да наплашат иракчаните. Два месеца преди началото на агресията телевизионният канал СВS започва репортажа си така: “Този ден се нарича „Ден А”, което означава ден на бомбардировките. Те ще бъдат такива, че войниците на Саддам ще загубят всякаква мотивировка да се сражават.” По-нататък пред зрителите се появява Харлан Улман – авторът на военната доктрина “Шок и ужас”. Той заявява най-арогантно: “Ние се подготвяме за ефект, който в първите няколко минути ще има за иракчаните действието на атомната бомба в Хирошима“.
В продължение на месеци гражданите на Ирак гледаха нелегално тези ужасяващите репортажи по спътниковите канали или научавайки за тях по телефона от роднини в чужбина и си представяха предстоящия кошмар на операцията “Шок и ужас”. Самото название на стратегията се оказа много ефикасно психологично оръжие. Иракчаните си задаваха въпроса: “Ще бъде ли по-страшно от 1991 година? Ще нанесат ли американците наистина ядрен удар, след като подозират, че Саддам притежава бойни отровни вещества?”.
Пентагонът организира за военния отдел на Белия дом специална демонстрация до военновъздушната база Еглин (Флорида) на 8-тонната “Майка на всички бомби”, която за времето си беше най-мощното неядрено оръжие, което осъществява взрив, наподобяващ “атомна” гъба, висока три километра. Новината за това оръжие имаше ефект на психологически нокаут. Иракската армия изгуби бойния си дух.
Веднага след началото на войната жителите на Багдад бяха подложени на специално психологическо въздействие, наречено “сензорна деприватизация”. Един след друг бяха унищожени всички сетивни органи на огромния град. През нощта на 28 март 2003 г., когато американците напредваха към Багдад, беше бомбардирано Министерството на съобщенията. Същата участ сполетя първоначално четири от телефонните централи на Багдад, а по-късно и всичките дванадесет. С мощни противобункерни бомби беше прекъсната телефонната връзка на милиони граждани. Без радио, телефон и телевизия, заключили се в къщите си, семействата останаха лишени от информация и представа за това, какво се случва вън на улицата.
За голяма част от жителите на Ирак прекъсването на телефонните връзки е било най-мъчителното психологическо изпитание, свързано с бомбардировките. Да чуваш взривове вън и да не можеш да позвъниш на свои близки в съседния квартал, или да нямаш възможност да успокоиш обезумелите си роднини в чужбина – това е било истински ад за тях.
След “ушите” милионният град изгубва и очите си. На 4 април той потъва в една безкрайна кошмарна нощ. Тъмнината се разсейва само от фаровете на минаващите автомобили. Жителите на Багдад, затворени като в капан по домовете си, не можеха нито да се видят, нито да обменят мисли един с друг. Столицата заприличва на затворника на ЦРУ с превързани очи и оковани крака и ръце.
Бомбардировките осакатиха Ирак, а настъпилият впоследствие разгул на мародерите унищожи и сърцето на страната. Обирджиите чупеха древни керамични съдове, обираха музеи, пълнеха джобовете си със злато и старинни предмети от колекциите на Националния музей на Ирак. Разграбени бяха останките от първото общество в историята на човечеството, създадено в Месопотамия. 80%, (т.е. 140 000) от безценните експонати изчезнаха – съобщи в. „Лос Анжелис таймс“. Сградата на Националната библиотека, където се съхраняваха всички книги и докторски дисертации, публикувани в Ирак, бе изпепелена. От Министерството на вероизповеданията останаха само тлеещи останки.
Един багдадчанин разказва за унищожението на музея: “Той бе душата на Ирак. Ако на музея не се върнат заграбените съкровища, аз ще се чувствам така, сякаш някой е откраднал част от моята душа.” А археологът от Чикагския университет Мак Туайър Гибсън сравни това варварство със заличаването на една цяла древна култура, съществувала хилядолетия.
Само една малка част от ценностите бяха съхранени, предимно от свещенослужители, успели да организират спасителни дейности по време на оргията на мародерите. Много иракчани обаче и досега са убедени, че това унищожение бе допуснато съвсем умишлено – в рамките на американската стратегия за унищожаване на корените на иракската цивилизация и замяната й с американска субкултура.
По време на войната в Залива през 1991 г. мародерите нападнаха тринайсет музея в Ирак. Не бе трудно да се предвиди, че бедността, ненавистта и настъпилият вследствие на военните действия общ хаос ще тласнат част от населението към грабежи, особено като се има предвид, че само няколко седмици преди започване на войната Саддам Хюсейн даде амнистия на всички затворници в Ирак.
Изтъкнати специалисти по археология предупреждаваха Пентагона за необходимостта от социална стратегия и координирана международна полиция за опазване на музеите и библиотеките от бомбардировки. На 26 март Пентагонът наистина изготви списък, който включваше няколко наземни цели, които трябваше да бъдат пощадени. Националният музей бе на второ място всред тях. Военните обаче въобще не обърнаха внимание на този списък.
Дори и без организиране на международна полиция, американците имаха пълната възможност да осигурят опазването на културните ценности. Но това така и не стана. Известни са безброй случаи, в които патрулиращи войници спокойно наблюдават от бронираните си машини, как покрай тях минават камиони, пълни със заграбени музейни ценности. Те приемат всичко според логиката: “Война е! Случват се и такива работи”. Само отделни патрули прекратяват грабежите, но други дори се присъединяват към мародерите. “Таймс” съобщи, че американски войници са унищожили изцяло международното летище на Багдад. Стига се дотам, че те разпорват седалките, изтръгват прибори от пилотските кабини и избиват стъклата на самолетите. Само от този вандализъм иракската държавна авиокомпания понася 100 млн. долара загуби. Същата компания след това е поставена на водещо място в списъците за незабавна приватизация.
Двама души изиграват ключова роля в окупацията на Ирак: старши икономическият съветник на Поул Бремър – Макферсън, и директорът на Програмата за реформа на висшето образование Джон Агресто. Техните изказвания обясняват причината за равнодушието на окупационните власти към изблиците на мародерство.
Макферсън публично обяви, че американците не ги вълнува разграбването на държавна собственост като автомобили, автобуси и техника от министерствата, защото “това всъщност представлява един вид приватизация и радикално намаляване на ролята на държавата в икономиката на страната“, т.е. за него мародерите на практика помагат на американците в прокарване на тяхната стратегия. “На мен такъв род приватизация ми се струваше напълно естествена. Човек сяда зад кормилото на държавния автомобил или камион и започва да си решава личните проблеми.” Макферсън, ревностен последовател на чикагската икономическа школа, предпочита да нарича криминалните приватизационни грабежи “стесняване на обществения сектор”. (Това се случи след 1989 г. и в България – бел. прев.).
Гледайки тв-репортажите за безчинствата в Багдад, неговият колега Джон Агресто също коментира събитията в розова светлина. Той нарича своята работа “приключение, което се случва само един път в живота на човек”, а своята задача той съзира в предизвикателството да създаде в Ирак образователна система, която да започне “от нулата”, на чисто. Той изповядва: “Ограбването на иракските университети и на Министерството на образованието е една отлична възможност да се започне всичко отначало, а иракските училища да се снабдят с най-съвременно оборудване”.
Много хора откровено вярваха, че мисията на САЩ в Ирак е да се създаде една изцяло нова нация и затова всичко, което е свързано със старата нация, е правилно да бъде премахнато. Агресто, бивш директор на колежа “Св. Йоан” в щата Ню Мексико, признава, че до идването си в страната не е знаел абсолютно нищо за Ирак и дори нарочно не е прочел нищо, за да бъде и той една “чиста страница”. Но ако същият този г-н Агресто си беше направил труда да прочете поне две книги за Ирак, сигурно би се позамислил има ли смисъл животът в тази древна страна да започва отначало, “на чисто”. Той щеше да научи, че до задушаващите икономически санкции, наложени на Ирак след 1991 г., тази държава е имала най-добрата образователна система в региона и най-висока грамотност в арабския свят – близо 90%. За сравнение: в родния щат на Агресто – Ню Мексико, цели 46% от населението са функционално неграмотни, а 20% не могат да извършват наум елементарни аритметични пресмятания, необходими, например, за да си попълнят чека в супермаркета. Но неинформираният Агресто е твърдо убеден в абсолютното превъзходство на Америка и дори не си помисля, че иракчаните могат горчиво да съжаляват за загубата на своята древна културна история.
Да, наистина е трудно е да се повярва това, но в общи черти планът на Вашингтон за Ирак е изглеждал така: цялата страна да бъде принудена да обезумее от страх. Целенасочено да се унищожи нейната инфраструктура, да се бездейства при варварското разграбване на исторически и културни ценности, а след това с усмивка да се търси оправдание, докато на населението неограничено се предоставя евтина битова техника и консервирани храни. Именно на територията на Ирак зловещата теория на геноцида и на подмяната на една култура с друга стават реалност.
Пол Бремър, човекът, който президентът Джордж У. Буш назначи за началник на окупационните власти в Ирак, не отрича, че когато е пристигнал в Ирак, мародерството е било в разгара си. А за установяване на какъвто и да било ред, не можело и дума да става. Всякаква икономическа дейност била прекратена, на улиците нямало никакви полицаи. И какъв изход от кризата предлага този човек – напълно да се отворят границите за неограничен внос, без всякакви такси и мита, без никакви инспекции и налози. Само две седмици след пристигането си Бремър провъзгласява: “Ирак е готов за бизнес!”
Така за една нощ най-затворената страна – санкциите на ООН забраняваха всякаква външна търговия с Ирак – се превърна в най-свободния пазар на света. Камиони с откраднатите музейни експонати поеха към щастливите прекупвачи в Йордания, Иран и Сирия. А оттам насреща им се движеха колони от тирове, натоварени с китайски телевизори, записи на холивудски сапунени сериали, евтини екшъни и сателитни антени. Всичко това се стоварваше и продаваше директно на улицата в търговския квартал Карада.
Едната, древната култура, бе разграбена и изгорена, а другата, набързо докарана отвън, се разопаковаше и инсталираше. Радикалните привърженици на шоковата терапия бяха на мнение, че вместо да си играят и отлюспват слой по слой от културната луковица на страната, ще могат да я пробият силово, за да достигнат до “чистата страница“ на ядрото й, върху което ще градят новата нация, с новите ценности. С немалка изненада те констатираха, обаче, че всъщност няма ядро. Има само купища отломки от предизвикани от тях разрушения и милиони психологически и физически съкрушени хора – сломени от режима на Саддам, сломени от войната, сломени от борбата едни срещу други. Вместо търсената “бяла страница”, очистена от историята, пред тях изникна етническа и религиозна вражда. Нейните корени водеха към древността и тя бързо избуя в истинска гражданска война с кървави нападения срещу джамии, атентати по пазари, учреждения и болници.
Преднамереното избиване на цели групи от населението се осъжда навсякъде като геноцид и представлява най-тежкото престъпление срещу човечеството. (След навлизането на американски войски в страната досега са загинали над 750 000 цивилни иракчани – бел. прев.). Но в Ирак се извърши нещо още по-страшно: унищожена беше не само част от населението, а цялата страна. Ирак направо изчезва, разпада се на части. Започна се с това, че жените се забулиха и се скриха по къщите си. После децата престанаха да ходят на училище – през 2006 г. около 2/3 от децата вече не посещават никакви учебни заведения. Изчезнаха цели професионални гилдии като фармацевти, лекари, преподаватели, съдии, адвокати, учени. След нахлуването на САЩ в Ирак бяха разстреляни около 300 учени, в това число и декани на факултети. А хиляди побягнаха в емиграция. Загинаха 2000, а до април 2007 г. от страната избягаха 12 000 лекари. Комисията на ООН за бежанците оценява, че 4 милиона иракчани, т.е. 1/6 от населението, е напуснало своите домове. Но само 900 от тях получиха убежище в САЩ, а над 100 000 души все още се надяват на виза, като в същото време очакват възмездие за сътрудничеството си с американците и сигурно проклинат покровителите си.
Единственият бизнес, който процъфтява в тази страна, е отвличането на хора с цел откуп. Само за първите 3 месеца от 2006 г. в страната са отвлечени 20 000 души. Семействата на похитените имат две възможности – или да платят на похитителите десетки хиляди долари, или да отидат в моргата за разпознаване на тялото на близките си. А прилагането на невъобразими мъчения е част от практиката на полицията, за спирането на която също се заплаща.
Така изглежда “капитализмът на катастрофите” по иракски. Тази страна не се превърна в модел за развитие на Близкия изток и на арабския свят. И винаги ефектът ще бъде същият, когато политици си внушат, че имат правото да налагат своето виждане за обществено устройство на други държави, които дори и не са и виждали.
Подбор и информация Иван Аладжов
Превод: Любен Аладжов и Иван Аладжов
