О. з. полковник, журналист. Участник в антифашистката съпротива, доброволец в Първата фаза на Отечествената война. Завършил НШЗО “Хр. Ботев” и Военнополитическата академия в София. Като офицер е на политическа работа в полка, работил е в ГПУ на НА, направление “Пропаганда”. Бил е преподавател по обществени дисциплини във ВПА и НШЗО “Хр. Ботев”. Шест години е в отдел “Пропаганда и агитация” на Коларовски РК на БКП – София. В Главна редакция “Пропаганда” на радио София работи 14 години. Има множество публикации в ежедневния и периодичния печат. Член на СБЖ.
На 12 август 2006 г. група членове на БСП, част от които са от висшия партиен ешелон, на своя сбирка обявяват, че слагат началото на една лява вътрешнопартийна организационна структура, наречена Обединение на левите социалисти, известна още като ляво крило в БСП. А една година по-късно, на 21 юли 2007 г. се провежда Първата национална конференция на тая най-нова левица в над стогодишната българска лява партия. На конференцията е избрано и ръководство на обединението – Координационна комисия от 15 души. Сред тях са и доста известни личности – Александър Лилов, Янаки Стоилов, Павел Писарев, Димитър Генчев, Иван Генов, Илия Божинов, Петко Тодоров и др. За председател на комисията е избран Янаки Стоилов.
Така лявото крило в БСП е вече факт. Това предизвиква и поддържа широк отзвук както вътре в партията, сред нейните членове и симпатизанти, така и сред всички среди на българското общество. Това е разбираемо, защото става въпрос за създаване на своего рода опозиция, и то лява, в най-голямата и най-дълголетна българска лява партия.
Вътрешнопартийна лява опозиция в лява партия! Наистина странно явление, което предизвиква много и важни въпроси. Главният обаче е каква е всъщност идейната и политическата позиция на лявото крило, противостояща на идейната и политическата линия, от която БСП се ръководи.
І.
Символ на какво е лявото, което членовете на въпросната група използват като идеологически и политически критерии както за себе си, така и в отношението си към партията.
След смъртта на Енгелс през 1895 г. в създадения шест години преди това Втори интернационал възникват сериозни разногласия за по-нататъшното развитие на борбата за социализъм. Като резултат от тях на прага между ХІХ и ХХ век се оформят три течения в социалистическото движение – дясно (реформистко) с главен представител Едуард Бернщайн; ляво (революционно), начело с Роза Люксембург и центристко (с примиренческа позиция между другите две), оглавявано от Карл Кауцки.
Очерталите се три течения във Втория интернационал, изразени по-слабо или по-силно, могат да се открият и във всяка партия, членуваща в Интернационала.
Към лявото крило на Втория интернационал принадлежи и Болшевишката партия. Тя се включва малко по-късно в дейността на Интернационала и придава на това крило още по-радикален характер. А Ленин, още с първите си прояви в него, е упрекнат от Роза Люксембург в бланкизъм.
Не минава много време и начело на лявото крило във Втория интернационал застава Ленин. Неговата позиция по въпроса за отношението към войната е изключително радикално. Още преди избухването на Първата световна война той издига лозунга за превръщането й в гражданска, за да бъде съборена буржоазията от власт и се установи диктатура на пролетариата.
В разгара на войната през 1917 г. болшевиките, начело с Ленин, извършват Октомврийската революция. Започва и разпадането на Втория интернационал. На следващата година основаната от Ленин Руска социалдемократическа работническа партия (болшевики) се преименува в Руска комунистическа партия (болшевики). По нейна инициатива през март 1919 г. е учреден Третият интернационал с името Комунистически интернационал (Коминтерн). На учредителния му конгрес присъстват делегати на новосъздадени по примера на Болшевишката партия комунистически партии, на комунистически групи и леви социалистически организации, някои от които участвали в лявото крило на разпадналия се Втори интернационал. На конгреса е представена и Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), която същата година се преименува в Българска комунистическа партия (тесни социалисти), чиято продължителка днес е Българската социалистическа партия.
Комунистическият интернационал и членуващите в него партии се изграждат изцяло върху идейните, тактическите и организационните основи на болшевизма. Интернационалът и тези партии придобиват напълно болшевишки характер. А на световната арена в борбата за социализъм чрез Коминтерна мястото на социалистическото движение се заема от формираното по такъв начин комунистическото движение, което си е всъщност чисто болшевишко движение.
Така революционната борба за социализъм придобива болшевишки характер. Болшевизмът става лявото, дори най-лявото в тази борба. Но комунистическото движение, макар и болшевишко по характер, все пак не е елиминирало далеч по-широкото движение за социализъм, дори то се вписва в него. Но само по себе си като болшевишка идеология и болшевишки начин на революционна борба то е ляво, дори левичарско, спрямо учението и революционната дейност на Маркс и Енгелс за социализма. Подплатено е в немалка степен с волунтаристичен революционен уклон.
В социалистическото движение продължава да се вписва и реформисткото, социалдемократическото течение, обозначено като дясно. Но като такова то е изгубило социалистическия си характер, посветило се е само на борбата за социалната справедливост, за социалната демокрация в условията на капитализма. И в самото него също има поне две крила – ляво и дясно.
Тази дешифровка на лявото е необходима, за да се разбере по-добре какъв е мотивът за създаване на лявото крило в БСП, каква е неговата идейно-политическа същност и в какво то обвинява партията.
ІІ.
Причината за създаване на левицата е одесняването на БСП. Така Янаки Стоилов в своя доклад пред Първата национална конференция обяснява защо учредителите са предприели тази стъпка през август 2006 година. А като едно от най-важните доказателства за одесняване на партията се посочва провеждането от нейното ръководство на непоследователна социална политика. Дори е казано: „Реалната политика на БСП в редица случаи се разминава с интересите и очакванията на нейната социална база“. И следва предупреждението: „Ако БСП не отговори на очакванията на хората на труда, на бедните и онеправданите, тя няма да може дълго да се разпростира в левия политически спектър.“
Въпросът за необходимостта от последователна лява социална политика на БСП заема най-много място в доклада на Янаки Стоилов. Предлага се, кажи-речи, цяла програма за изпълнение, с която да се постигне икономически подем на страната – необходимо условие за провеждане на такава социална политика. Прави се констатацията, че икономическото положение на България съвсем не е розово. А това е признание, че икономиката още не е в състояние да осигурява провеждането на необходимата социална политика. Тогава на какво основание се отправя обвинението, че БСП не отговаря на очакванията на хората на труда, на бедните и онеправданите, че води непоследователна социална политика. С тази противоречива аргументация на подобно обвинение лявото крило самò се поставя в неловко положение. А може би други са подбудите на учредителите на левицата.
Едва ли би се намерил някой, който да твърди, че социалната политика на БСП, провеждана чрез участието й в управлението на страната, е задоволителна. Дори, че не с допускат грешки и недоглеждания в това отношение. Но въпросът е дали тя е израз на одесняването на партията. Още повече че не е изцяло нелява социална политика, а е само „непоследователна“, както е казано в доклада. Още по-големият въпрос е дали тази, така да се каже одесняваща партията непоследователна социална политика, е причина за появата на лявото крило. Отговорът е – в никакъв случай. Такава политика дава основания за критика и предложения за нейното усъвършенстване, но не и за създаване на вътрешнопартийна организационна структура, чрез която да се подобрява социалната политика на партията.
Друга е причината за учредяването на левицата и коя е тя?
За реална социална политика на БСП може да се говори от образуването на настоящото коалиционно правителство. И ако трябва партийното ръководство да бъде критикувано за непоследователна социална политика, с която партията одеснявала, следва да се има предвид времето след август 2005 г., когато започна своята работа това правителство. Макар че едва ли има основание да се оценява и като непоследователна социална политика само за една изтекла година. Още повече пък да се смята, че се извършва одесняване на БСП. Така или иначе образуването на лявото крило една година след формиране на коалиционното правителство създава лъжливо впечатление, че обявеното от това крило одесняване на партията е започнало още през първата година на участието на БСП в трипартийното управление на страната.
ІІІ.
В доклада си обаче Янаки Стоилов не казва, че одесняването на БСП е започнало с образуването и едногодишното функциониране на правителството на тройната коалиция. А ето как още в началото на своето изложение обяснява причината за създаване на левицата. „Тази наша стъпка бе продиктувана от продължителното одесняване на БСП и на нейната политика“. Става въпрос, че одесняването е продължително и за политиката на партията като цяло, а не само за социалната й политика.
Възниква въпросът, кога е започнало това продължително одесняване на цялостната политика на партията? Очевидно не преди 2-3 години, когато бе създадено сегашното правителство, а много по-отдавна. Иначе одесняването няма да е продължително. И все пак, кое е неговото начало. За такова е определен започналият „значителен спад“ на „изборните резултати на БСП и коалициите, в които тя участва…“ Посочена е и годината, в която е започнал този спад на изборните резултати – 1997-а. Става дума за проведените преди 11 години предсрочни парламентарни избори за 38-ото Народно събрание. Или 8 години преди образуването на сегашното правителство, в което БСП участва. Но защо оттогава е започнало одесняването? И какво имат предвид създателите на левицата, като казват това?
Известно е каква беше политическата обстановка в страната в началото на 1997 г., поради която се стигна до предсрочните парламентарни избори. Известно е също, че това стана, когато партията се оглавяваше вече от Георги Първанов, който заедно с Николай Добрев направи историческия компромис чрез споразумението със Съюза на демократичните сили за прекратяване на мандата на 37-ото Народно събрание и за провеждане на нови парламентарни избори.
Повече от ясно е, че атаката на левицата на първо място е насочена срещу Георги Първанов. Но съвсем очевидно е, че не е дори толкова заради незадоволителните резултати от предсрочните парламентарни избори. Защото сама по себе си загубата в едни избори не е доказателство за одесняване или олевяване на някоя партия. Критиката в случая е насочена срещу цялостната политика на Георги Първанов като председател на БСП. Срещу неговия курс за превръщането й в социалдемократическа партия, което означава очистването й от болшевизма като теория и практика и превръщането й в партия на реформите, в нова лява партия, отговаряща на съвременните обществени условия в страната и Европа.
Ето кое не могат да простят левите на Георги Първанов и затова свързват одесняването на партията с годините, когато беше неин председател. Такова е отношението им към него и след като напусна партийния пост. Никой от тях не е произнасял на висок глас добра дума за него и като президент на страната.
Така с обвинението за одесняването на БСП лявото крило се обявява срещу превръщането й в социалдемократическа партия, което обвинение продължава и при Сергей Станишев, когото Първанов препоръча за председател на партията, след избирането му за президент.
ІV.
Че точно за позиция срещу социалдемократизирането става дума съвсем ясно, открито и без недомлъвки такава е изразена от друг известен представител на лявото крило и член на Координационната комисия, а именно от Иван Генов, доктор по международно право. Още през 2005 г. в кн. 11/12 на сп. „Понеделник“ е поместена негова статия с гръмкото заглавие: „За БСП като за социалистическа, а не като за социалдемократическа партия“. И това е заявено далеч преди август 2006 г., когато е създадено лявото крило. И само три месеца след образуването на коалиционното правителство.
Създателите на левицата обаче се изявяват като противници на социалдемократизацията само що се отнася до Българската социалистическа партия. Те се въздържат, пък и не смеят да насочат своето идейно-политическо оръжие срещу международната социалдемокрация, още повече срещу социалдемокрацията в Европа. Защото след краха на съветския социализъм в европейското ляво идейно-политическо пространство господстват социалдемократическите идеи и политика. Ако заемат такава позиция, биха поставили БСП, пък и себе си в много деликатно положение – нея в изолация, а себе си в самотни революционни борци срещу социалдемокрацията. Ето защо и правят реверанс. Въпреки че Социалистическият интернационал е организация на партии със социалдемократическа идеология, четирима от Координационната комисия на лявото крило: Александър Лилов, Димитър Генчев, Павел Писарев и Янаки Стоилов в статията си, посветена на 60-ата годишнина на Девети септември „Ключово събитие в националната история през ХХ век“, поместена в кн. 9/10, 2004 г. на сп. „Понеделник“, казват: „Днес БСП е модерна европейска социалистическа партия – член на Социалистическия интернационал“. Чрез мнението си тези членове на Координационната комисия фактически изразяват положително отношение към социалдемокрацията, както и към ръководството на БСП, което със своята политика по дух и смисъл я превръща в социалдемократическа партия и като такава тя става член на Социалистическия интернационал.
Налице е противоречие в позицията на лявото крило по един и същ въпрос – за отношението към социалдемокрацията. От една страна, одесняването на БСП се обяснява със социалдемократизирането й, а от друга страна волю или неволю се изразява положително отношение към този процес. Същото противоречие го има и в доклада на Янаки Стоилов, където се казва, че „просперираща социална България в социална Европа не е химера“. Но лозунгът за социална Европа е социалдемократически. Неговото реализиране е поставено като основна задача в програмния документ на Партията на европейските социалисти, приет от Седмия й конгрес, проведен през декември 2006 г. в гр. Порто, Португалия. Така че щом лявото крило възприема задачата на Партията на европейските социалисти, т.е. на европейската социалдемокрация, то не би трябвало да е против нейната политика за изпълнението на тази задача. Както и срещу същата политика, която БСП води, за да се стигне до „социална България и социална Европа“. Но тази позиция към социалдемокрацията съвсем не е в синхрон с обвинението за одесняване на БСП, ставало с провеждането на социалдемократическа политика под ръководството на Георги Първанов, а след него на Сергей Станишев.
В още по-голямо противоречие, дори в объркване изпада със себе си Иван Генов в своята статия. Един път той изразява задоволство от включената в Политическата резолюция на 46-ия партиен конгрес постановка, че „БСП е съвременна социалистическа партия на демократичния социализъм“ (курсивът негов). Защото по такъв начин, според него, са предотвратени опитите на отделни ръководни дейци за „окончателното превръщане на БСП в партия от социалдемократически тип“ (курсивът мой). Значи той допуска в някаква степен тя да е социалдемократическа, но не и напълно. Същата позиция потвърждава и със следното изказване: „Наистина всеки политически организъм се нуждае от постоянно реформиране и модернизиране, но това съвсем не означава фетишизиране на социалдемокрацията“. Дори признава, че и за модернизацията на партията може да се използва нещо от социалдемокрацията, но не цялата като такава. Казва „НЕ“ на стопроцентното й възприемане, да не се фетишизира. „Особено днес, в пика на нейната идейна политическа и организационна криза в Европа“, предупреждава той. Значи в бъдеще можем изцяло да възприемем социалдемокрацията, но нека да изчакаме преминаването на кризата в нея. А за каква криза говори, когато, както се вижда, в Партията на европейските социалисти няма такава. Вероятно има предвид кризата в Европейския съюз.
Авторът на статията уж е за възприемане на социалдемокрацията, макар и в ограничена доза, но веднага се отмята от това си вече изразено съгласие. Прав е, когато казва, че на БСП й прилича да стои в лявата част на „голямото семейство на Социалистическия интернационал“, на това разнообразие от социалдемократически, социалистически и работнически партии, както се изразява по-нататък. Но след това изказва мнение, че нейното достойно място е „в левия спектър на информационния социализъм на ХХІ век.“
Трудно е на човек да му стане ясно какво всъщност иска да каже Иван Генов. Едно и също ли е „лявата част на голямото семейство на Социалистическия интернационал“ и „левият спектър на информационния социализъм на ХХІ век“? Съмнително е дали и на него му е ясно какво иска да каже. И все пак, ако се разнищи този конгломерат от изрази, ще се разбере, че желаният от него социализъм е информационният социализъм на ХХІ век. Но, видите ли, и този най-добър, т.е. информационният социализъм, имал ляв и десен спектър. А достойното място на БСП бил левият. Но същевременно й приличало да бъде и в лявата част на Социалистическия интернационал. А както е известно, и тази част на интернационала не е радетел за социализъм. Еклектиката става още по-внушителна с казаното като извод: Именно модерните социалистически идеи катализират процеса на формиране на непазарно общество, на некапиталистически свят. В този извод има и една голяма неистина, а именно, че „некапиталистическият свят“, т.е. социализмът бил непазарно общество. Вярно е, че в него пазарът не е така развит, както при капитализма, но твърдението, че въобще не е пазарно общество, не отговаря на истината.
Въпреки това словесно салтомортале, с което Иван Генов се представя макар и до известна степен като благосклонен към социалдемокрацията, концепцията си за Лявото и каква партия да бъде БСП като лява такава той обобщава по следния самоуверен начин: „Препоръчвам на някои наши другари да не се срамуват, когато говорим за БСП като за социалистическа, а не като за социалдемократическа партия (курсивът негов), когато говорим в перспектива за нов тип социализъм, а не просто за социална демокрация“.
Впрочем думите „ново“ и „модерно“ заемат видно място и в лексиката на други учредители на лявото крило. В същата книжка на сп. „Понеделник“ и Янаки Стоилов говори за „модерен демократичен социализъм“, за „най-нови идеи на световната левица“, но не обяснява какво представлява този хем „модерен“, хем „демократичен“ социализъм, какво му е модерното и демократичното. Така стои въпросът и с „най-новите идеи на световната левица“. А кого конкретно има предвид за световна левица с най-нови идеи и това не е изяснено.
И все пак, от многото, в повечето случаи неясни словоизлияния на някои леви социалисти, се вижда, че лявото крило изразява две коренно противоположни гледища за ролята на социалдемокрацията по отношение на БСП. От една страна, я оценяват положително, смятат, че с възприемането до известна степен на социалдемократическите идеи и политика, партията върви по пътя на своето обновление, на своята модернизация, става модерна лява партия. От друга страна, твърдят, че със социалдемократизирането й БСП одеснява, превръща се в дясна партия.
Тази двойствена, двусмислена и противоречива позиция е демонстрация на привидно желание за промяна на партията, но всъщност е упорита съпротива срещу нейното обновление.
V.
Промяна, модернизация означава партията да се освободи от нещо старо, демоде и да възприеме нещо ново, модерно. Ами че това старо и демодирано за новите обществени условия, в които живеем, не е ли болшевишкото в БСП. Нима някой може да отрече, че до 10 ноември 1989 г. тя беше болшевишка партия. Има официални партийни документи, които потвърждават това. Ние се гордеехме, че е такава. Така че промяната в БСП първо означава отказ от болшевизма, който я представляваше и я правеше революционна партия. Но кое е новото, модерното, което след 10 ноември 1989 г. трябва да сменя старото, революционното в лицето на болшевизма, за да се извърши промяна в партията. Това са нереволюционното, реформизмът, олицетворяван от социалдемократизма.
Така с разплитането на възела относно промяната на БСП и превръщането й в модерна лява партия става ясно, че лявото крило фактически е против възприемането от партията на реформизма като тактика и политика. И понеже негово олицетворение е социалдемокрацията, затова то е и против нея. Обратната страна на медала, ако можем така да оприличим позицията на левицата, е съхраняване на болшевизма в партията.
Промяната на БСП днес се налага от настъпилите след 10 ноември 1989 г. нови обществени условия в страната. България за втори път тръгна по пътя на капитализма, чието първоначално натрупване на капитала, въпреки различните условия, в които стана в сравнение с някогашното, и то доведе до обедняване и разорение на широките народни маси. Но в тези нови капиталистически условия партията е легална, взима най-активно участие в управлението на страната. А това поставя въпроса по кой път да върви като лява партия – по болшевишко-революционния, който предполага задачата на деня да бъде отново социализмът, макар и не като претърпелия крах, а като демократичен. Или по другия, реформисткия път, отговарящ на идеята за революционно развитие на обществото.
За социализъм в България, макар и като перспективна задача, или за социална България в условията на капитализма. Първото е болшевишки лозунг, а второто социалдемократически. Признават или не, въпреки опитите за прикриване, а понякога и без словесна маскировка, хората от лявото крило се изявяват като привърженици на болшевишката идея за отново преждевременно установяване на социализма. Какво по-голямо доказателство за това от искането на Иван Генов „ЛЯВОТО да предлага перспективен проект за развитие, който в крайна сметка да предвижда по-справедливо следкапиталистическо общество“. С други думи, БСП още отсега да има такъв проект за изпълнение. Но и Янаки Стоилов в своя доклад пред Националната конференция на левицата иска същото. Той казва, че одесняването на БСП се изразява и в това, че „социализмът като историческа цел и перспектива за ново общество изчезна от лексиката на ръководството и от характеристиката на БСП“.
Тези двама представители на лявото крило недвусмислено изискват БСП да продължи да се придържа към болшевишкия възглед за социализма, в смисъл да си постави за цел неговото установяване. Волунтаристично е схващането, че за нечия партия е осъществима такава цел, каквато е смяната на една общественоикономическа формация с друга. Социализмът е въпрос на общественото развитие, на неговите обективни закономерности, а не на субективни фактори. Партията може да решава, по-точно да се бори за решаване на такива задачи и цели, като икономическия подем на страната, социалните проблеми, образованието, здравеопазването, екологията и много други, но не и да прекрати съществуването на капиталистическото общество и на неговото място да изгради социалистическо. Всяко поколение дава своя принос за развитие на обществото към социализма, като се бори за социално справедливо разпределение на създаденото от него национално богатство, а не чрез стремеж за преждевременно и насилствено налагане на новия обществен строй.
Борбата за социализъм на всяко поколение е борба за справедлива социална политика, за цивилизационно и хуманно решаване на жизненоважните проблеми, за човешко лице на капитализма, за повече морал в него, както настоя неотдавна бившият лидер на Германската социалдемократическа партия и бивш канцлер на Германия Хелмут Шмид. И то до изчерпването му за развитие на икономиката, до неговата естествена смърт. А не борба за преждевременно прекратяване на съществуването му, което би било не само нетрайно, но и с тежки последици.
Карл Маркс в предговора към първото немско издание на том І на „Капитала“ от 1867 г. пише: „Дори когато едно общество намери пътя на природния закон на своето развитие – а крайната цел на това съчинение е да разкрие икономическия закон на развитието на съвременното общество, – то не може нито да прескочи естествените фази на своето развитие, нито да ги отстрани чрез декрети“ (курсивът е на Маркс).
Въпреки тази изключително важна теоретична постановка на гениалния мислител, в Русия и няколко други източноевропейски страни, включително и в България, се извърши прескачане на незнайно колко фази от развитието на капитализма у тях. Нима изграждането на социализма не беше опит преждевременно да се прекрати съществуването на капиталистическото общество, да се съкрати неговото време, без да се държи сметка дали историята не му е предвидила по-дълъг живот.
Що се отнася специално до Русия, да си спомним някои от първите и най-важни решения на съветското правителство, оглавявано от Ленин. Това са Декретът за земята и редица други подобни актове, с които се извършва всеобхватна национализация. Ликвидирана е частната собственост върху всичко от икономиката на страната. С декрети е прекъснато капиталистическото развитие на Русия, а не защото се е изчерпало. Обществените отношения далеч не бяха узрели за преход на страната на социализма. Това Маркс и Енгелс дебело са подчертавали в кореспонденцията си с много руски революционни и политически дейци, които се обръщали към тях за мнение. Енгелс дори в края на живота си и само около 20 години преди Октомврийска революция отново го е потвърдил. Вслушвайки се в него, бащата на руския социализъм Г. В. Плеханов неслучайно се е противопоставял на Ленин относно готовността на руския народ да тръгне по пътя на социализма. Ленин обаче пренебрегва предупрежденията на създателите на научния социализъм и с декрети ликвидира капитализма и започна да строи социализъм. Крайният резултат от това начинание е известен – пълен крах.
След като казва, че съвременното, т.е. капиталистическото общество не може да прескочи естествените фази на своето развитие, Маркс продължава: „Но то може да съкрати и смекчи родилните мъки“, което означава, че борбата за социализъм придобива друг вид – борба за социални реформи, без преждевременно да се прекратява съществуването на капитализма. Пътят към социализма е пътят на еволюцията. Ето го новото виждане на гения, който не робува на догматизма, дори и на своите ранни възгледи по същия въпрос.
Енгелс също дава своя принос в посочване на новия път към социализма. В статията „За най-новия програмен документ на ПЕС“, публикувана в кн. 7-8/2007 г. на сп. „Ново време“, привеждам убедителни негови изказвания в това отношение. Сега обаче не мога да не се позова и на мнението му специално за подхода към селското стопанство. „Селският въпрос във Франция и Германия“ е една голяма статия на Енгелс, публикувана през 1894 година. И макар че в нея става дума предимно за тези две държави, по същество тя представлява разгърната марксическа аграрна програма, отнасяща се за селското стопанство в условията на капитализма, а също и при прехода към социализма. Затова от самосебе си се разбира, пък и Енгелс дори го подсказва, че статията е адресирана до социалистите от всички страни, чието селско стопанство представлява голям и важен дял от цялата им икономика, а селяните – по-голямата или значителна част от населението им. Неслучайно още в началото на статията авторът казва: „От Ирландия до Сицилия, от Андалусия до Русия и България селянинът е твърде съществен фактор за населението, производството и политическата сила.“
В тази статия Енгелс формулира няколко изключително важни принципа, от които партиите от Втория интернационал да се ръководят в политиката си по селския въпрос. Един от тях е никаква национализация на земята на дребните, средните, дори и на по-големите селски стопанства, които използват ратаи и надничари. Другият принцип е предлагане на собствениците от тези три категории стопанства да образуват кооперации, дори още в условията на капитализма. Защото, както казва той, например за споменатите по-големи стопанства в условията на конкуренцията на капиталистическия начин на производство много от тях ги очаква упадък, даже разорение. За по-малките да не говорим.
Следващият принцип, който партиите задължително трябва да имат предвид, е абсолютната доброволност у селяните при образуването и членуването в кооперацията. И никакво форсиране при това. Специално за дребния селянин Енгелс казва: „Колкото до нас, ние сме решително на страната на дребния селянин, ще предприемем всичко възможно, за да направим участта му по-сносна, за да облекчим за него преминаването към сдружението, ако той се решава на това и даже да му дадем отсрочка, за да помисли върху своя парцел, ако той не може още да приеме това решение.“
Енгелс отива още по-далеч, като казва на френските социалисти: „Против волята на дребните селяни никакъв траен преврат във Франция не е възможен.“ А само за Франция ли важи тази констатация, ще попитаме ние?
Според автора на марксическата аграрна програма тези принципи са задължителни и в подхода към въпросните три вида селски стопанства, и в епохата на социализма. А що се отнася до едрите земевладения, той и към тях подхожда новаторски, гъвкаво. Имайки предвид крупните земеделски имения в Германия, чиято работна ръка е масата селски пролетариат, той казва: „Щом нашата партия овладее държавната власт, тя ще трябва просто да експроприира едрите земевладелци… А дали ще се извърши тази експроприация с откуп или без такъв, ще зависи в повечето случаи не от нас, а от обстоятелствата, при които ние ще дойдем на власт, а също така по-специално и от поведението на самите господа едри земевладелци. Ние съвсем не смятаме, че откупът е недопустим при каквито и да било обстоятелства. Маркс ми е изказвал (и колко често!) мнението си, че най-евтино би било за нас, ако бихме могли да се откупим от цялата тази банда“. А възвърнатите на обществото по този начин едри земевладения ще бъдат предадени, продължава Енгелс „за ползване от организирващите сдружения селски работници, които ги обработват вече и в настояще време“. Значи и от тях ще бъдат създадени кооперации, но при какви условия ще бъдат предадени тези едри имения на работещите в тях селски пролетарии (безимотни селяни), Енгелс не дава рецепта, но казва: „По това сега нищо определено не може да се каже“. Той оставя въпроса да се решава според конкретните условия.
Такава е, накратко изложена, създадената от Енгелс марксическа аграрна програма. На въпроса, а какво Ленин е взел от нея, отговорът е – нищо. Макар че още в началото на Енгелсовата статия се споменава и Русия. Ленин дори се противопоставя на Енгелс, който за ползата от кооперацията в селското стопанство сочи като положителен пример широкото кооперативно движение в Дания.
Аграрната програма на Ленин, която е в пълно противоречие с програмата на Енгелс, беше изцяло приложена в Съветския съюз, в значителна степен и в другите социалистически страни, включително и в България.
Както се вижда, Ленин съвсем не се е ръководил от най-новите постановки на Маркс и Енгелс за преминаване от капиталистическото общество към социалистическо. И макар че много от трудовете му имат научна стойност, що се отнася до проблема за обективния характер на общественото развитие от капитализма към социализма, неговата концепция (ленинизмът) не е развитие и продължение на марксизма, както се твърдеше много години. В тази болшевишка концепция има голям субективизъм, поради което тя се родее не толкова с научния социализъм на Маркс и Енгелс, колкото със субективистичната теория на малко по-възрастния от тях френски революционер, утопист-комунист Луи Огюст Бланки, за когото пък заслужава да се каже, че е прекарал половината от живота си (37 години) в затвора, за което е наричан „вечния затворник“. Получил е две смъртни присъди, заменени с доживотен затвор.
Позволих си да направя, макар и неизчерпателна съпоставка между възгледите на Маркс и Енгелс за социализма, от една страна, и възгледите на Ленин от друга, за да се види, че създателите на лявото крило в БСП са застанали не на марксически, а на болшевишки позиции. И че тяхното обвинение в одесняване на партията се обосновава фактически с нейното окончателно скъсване с болшевизма.
А с болшевизма е крайно необходимо да се скъса. Той е най-непримиримото ляво, а всъщност левичарско идейно-политическо течение срещу реформизма и социалдемокрацията. Заради него и в национален, и в европейски, дори и в световен мащаб се наложи отрицателно отношение и към научния социализъм, и към Маркс и Енгелс. А социалдемократическите партии заради отрицателното си отношение към болшевизма, други пък заради митологичното си отношение към него, демонстрират, меко казано, мълчание по адрес на марксизма и неговите създатели.
Време е учението на тези двама гении да бъде представено в чист вид, с богатия им принос за неговото развитие, с който принос се родеят и най-добрите идеи на някогашната и съвременната социалдемокрация. Време е както социалдемократическите, така и другите леви партии да започнат „да се съветват“, и то по-често, с Маркс и Енгелс. Особено „да ги питат“ как да постъпват при днешните обществени условия. Това важи и за Българската социалистическа партия. Важи и за хората от лявото крило в нея, които продължават да стоят на болшевишка идейно-политическа позиция. Още повече че с неговото създаване се влошава имиджът на партията, намалява доверието в нея, витае опасността от разцепление на партийните редици, което да се надяваме, че и самите учредители на левицата не желаят да стане.
