Завършил e специалността педагогика в СУ “Св. Климент Охридски”. Д-р по философия. Занимавал се е с преподавателска работа и има публикации и разработки по социология и теория на управлението, проблеми на младежта и др. От 1990 г. във ВС на БСП отговаря и непосредствено работи по проблемите на предизборната подготовка. Бил е член на ЦИК за избиране на президент и вицепрезидент през 1996 г.
По принцип действащите демократични процедури във всички напреднали страни предвиждат две възможности при провеждане на избори: редовни (след изтичане на съответния мандат) или предсрочни избори при определени, точно описани в конституциите и съответните избирателни закони норми и изисквания.
Мандатът на 40-ото Народно събрание на Република България и на сегашния Европейски парламент – съгласно действащите нормативни документи – изтича през юни 2009 г.
Съвпадението по време
Нека да припомним: 40-ото НС бе избрано на 25 юни 2005 г. (при мандат 4 г.), а редовните избори за сегашния Европарламент почти във всички страни-членки на Европейския съюз са проведени на 13 юни 2004 г. (при мандат 5 години). Следователно у нас редовните избори за 41-во НС и нов състав на Европарламента би трябвало да се проведат при известно съвпадение по време.
Доколкото ми е известно, изискванията на ЕС са изборите за Европарламент да се проведат в периода 11 – 14 юни 2009 г. във всички страни-членки, по техен избор. Следователно за нас, доколкото е утвърдена практиката всички избори да се провеждат в неработен ден, най-вероятни дати са 13 или 14 юни – събота или неделя (макар че по принцип има ли пречка и някой друг ден да бъде обявен за неработен и за двата избора?)
А възможни варианти за избор на състав на следващото Народно събрание в България са 20-21 или 27-28 юни, също събота-неделя (ако елиминираме хипотезата за провеждане на двата избора на една и съща дата).
При всички случаи е налице определено съвпадение във времето, което несъмнено поставя някои нови и сериозни изисквания и отговорности по подготовката и организацията на изборите както пред съответните компетентни държавни органи, така и пред политическите партии.
Разбира се, през последните близо 20 години на прехода в България е натрупан значителен опит в провеждането на най-различни избори – парламентарни (включително и първи избори за наши представители в Европарламента на 20 май 2007 г.), президентски и местни (за кметове и съветници на различни равнища); редовни и предсрочни, нови и частични; поотделно или едновременно.
От гледна точка на „съвместяването“ и сложността на организацията и провеждането на изборите досега особено се отличават проведените на 13 октомври 1991 г. (едновременно) избори за народни представители, общински съветници, кметове на общини и кметове на населени места – при участието на 12 454 секционни, 255 общински и 31 районни избирателни комисии (разбира се, и ЦИК – тогава само за парламентарните избори). Тези избори се проведоха по широко известния Закон за избиране на народни представители, общински съветници и кметове (ЗИНПОСК), приет от Великото народно събрание на 20 август 1991 г.
По принцип във всички местни избори у нас почти навсякъде се провеждат по три отделни избора – за общински съветници, кметове на общини и кметове на кметства. Но и в местните избори е имало случаи на допълнителни усложнения като например през 1995 г., когато в градовете с районно деление – София, Пловдив и Варна – се проведоха и избори за районни съветници и районни кметове. (А районни кметове в тези общини бяха избрани отново и на последните избори на 28 октомври 2007 г.).
Натрупаният опит в провеждането на различни избори несъмнено е полезен, но едва ли е достатъчен и би могъл „автоматично“ да се приложи при двата предстоящи избори през 2009 г.! Съвместяването на двата избора не е въпрос просто на някакво „механично“ или „чисто технологично“ обединение. То поставя за решаване някои сериозни и значими въпроси и проблеми от политически, правно-нормативен и организационно-практически характер.
Засега в публичното пространство в почти всички коментари – не знам защо – се говори за „избирателен закон“ (и необходимостта от промени в него) само в единствено число, като очевидно се визира Законът за избиране на народни представители на Република България. Почти нищо не се коментира по отношение на Закона за избиране на членове на Европейския парламент от Република България. А както показаха проведените избори на 20 май 2007 г., и този закон не е лишен от някои – по-големи, или по-малки – недостатъци.
Дори да оставим настрана недостатъците на тези закони поотделно, би било наивно да се мисли, че двата избора могат просто да се организират и проведат почти едновременно, но някак си изолирано и независимо един от друг. Такъв подход неминуемо би довел до объркване или в работата на избирателните комисии, или на избирателите (а защо не и на „избираемите“?), а най-вероятно и на едните, и на другите, и на третите, което би било най-лошото!
Разбира се, въпросът не е в това двата избора непременно да се „обединяват“ в един закон. Но, първо, би ли могло те да се проведат без гарантиране на необходимия минимум синхрон в някои основни (почти идентични) процедури, събития и действия във времето? Свързани например, с избирателните списъци, формирането и действията на избирателните комисии, утвърждаването на изборните книжа и изборните бюлетини, процедурите по издигане и регистриране на кандидатски листи, провеждане на предизборните кампании, процедурите по организацията на гласуването и отчитането на изборните резултати и т.н., т.н. (Достатъчно е да се направи механично обобщение на хронограмите за основните процедури и действия по съществуващите сега два избирателни закона, за да се види за какво става дума.)
Второ, ясно е, че почти едновременното провеждане на двата избора води до удвояване обема на работата, която следва да се извърши от всички ангажирани в организацията и провеждането на изборите и особено от ЦИК, РИК и СИК, общинските и областните администрации, Министерския съвет, политическите партии.
Очевидно е например, че добра и ефективна организация и особено сериозен контрол на изборния процес трудно може да се осъществи по досега възприетите срокове. За основните процедури и действия вероятно ще е необходимо някои от сроковете да се удължат (за насрочването на изборите, за утвърждаване на изборните книжа, съставянето и обявяването на избирателните списъци и т.н.). Достатъчно е да се опишат и сериозно да се анализират проблемите, свързани с характера и обема на предстоящата работа и изключителните отговорности на всички избирателни комисии при провеждане на двата избора и особено на СИК, където фактически се реализира вотът на избирателите. А известно е, че много от допуснатите слабости в последните местни избори се дължат именно на недостатъци при формирането и организацията на дейността на тези комисии (преди всичко на СИК), на недостатъчната компетентност и чувство за отговорност на мнозина техни членове. (В резултат на което и сега, вече половин година след изборите, се водят множество съдебни дела, някои от които са с неясна перспектива за приключване).
Подборът, подготовката, организацията и контролът в дейността на членовете на комисиите трябва да се изведат на качествено ново равнище (защо не и с организиране на предварителни курсове и тестове за установяване степента на тяхната подготовка и т.н.), което също предполага достатъчно време и сериозна предварителна работа. Ще е необходимо да се проведе и достатъчно активна и продължителна разяснителна работа сред избирателите за същността, характера и спецификата на предстоящите избори, особено по изборните процедури и т.н.
А всичко това още един път доказва, че каквато и законодателна уредба да се възприеме за предстоящите избори, тя трябва да бъде утвърдена възможно най-рано! (Защо не и може би задължително още до края на тази година!)
Възловият проблем – промяна в избирателната система
Разбира се, нещата стават много по-сериозни, ако се вземе предвид основният проблем за промяна на избирателната система. Общоизвестна истина е, че по принцип няма (и едва ли може да има) идеален избирателен закон, както и идеална избирателна система с еднозначни и само позитивни правни и политически ефекти (на което тук едва ли е необходимо да се спирам). Това не означава обаче, че трябва да се елиминира потребността от внимание към едни или други актуални и принципни въпроси на изборното законодателство.
Първо, нека уточним (по необясними причини засега и това някак си се подминава) вече във всички страни-членки на ЕС изборите за Европарламент се провеждат по пропорционалната избирателна система. Разбира се, при някои обясними модификации при формиране на листите (в зависимост преди всичко от броя на избираните депутати) – в повечето малки или средни по големина страни с национални листи; в други – с регионални листи (Италия, Великобритания, Белгия, Франция, Полша), а в Германия – по „смесена“ система, (пропорционална с мажоритарни елементи, както и при другите избори в страната).
При избирането само на 17 депутати от България за бъдещия Европарламент едва ли ефективно би могло да се приложат други мажоритарни елементи освен чрез по-сериозно използване на преференциалното гласуване.
Вариантът обаче, който се лансира в последно време от някои „специалисти” за снижаване „изборния праг” (брой или процент от гласовете за валидността на една преференция), може, разбира се, да се обсъжда. Но той едва ли има сериозни и наистина демократични предимства. Ако се свали този „праг”, не се ли стига до определен „парадокс”? Едно незначително малцинство да елиминира реалния вот на мнозинството избиратели. (И още много и много други проблеми, възникващи по принцип при различните възможни варианти на приложение на системата на преференциално гласуване).
Ето защо по много причини намирам, че днес въпросите за промяна на избирателната система и усъвършенстване на изборното законодателство се адресират преди всичко към избора на бъдещия парламент на Република България.
Темата стана много актуална особено след пресконференцията на президента на Република България в НДК на 27 януари т. г. (а и в много следващи негови изявления). В публичното пространство по тази тема наред с всичко друго активно се изявяват и твърде много набедени или самообявили се експерти – политолози, социолози, журналисти; новопоявили се или „самореанимиращи се“ политици, достатъчно некомпетентни бивши или настоящи депутати и др. Може би броят на „специалистите“ по изборите е с тенденция да надмине броя на гласуващите избиратели… За съжаление като че ли в тази област границата между професионализма и профанизма вече е „размита”.
И всичко това привидно от „загриженост“ за избирателя, а в повечето случаи дори с нескрити намерения за извличане на максимум лични или теснопартийни политически дивиденти.
Как да си обясним например публично огласената наскоро идея на г-н Красимир Каракачанов (ВМРО) и Младежката организация на ВМРО за предоставяне право на 16-годишните да гласуват в предстоящите избори, подкрепена и от представители на други формации (с позоваване например на подобен законопроект в Австрия).
Въпросът не е в това дали и доколко тази идея е рационална и приемлива, или не.
Но, първо, никой не задава въпроса дали и доколко младите хора, които лансират идеята, знаят, че България има конституция с ясен и еднозначен текст по въпроса за възрастовата граница за избирателите и тази норма не може да бъде променена със закон? Второ, още по-лошо е, ако г-н Каракачанов и съответните „компетентни” журналисти не знаят това или – с открито манипулативна цел – не казват цялата истина и преднамерено подвеждат младите хора, за да трупат свои лични политически или професионални дивиденти.
Да оставим настрана лансираните от различни хора – с повод и без повод – „оригинални” идеи за въвеждане на различни „цензови” и други ограничения в реализирането на конституционното право на избирателя да гласува. А не трябва ли да се зададе по-сериозният въпрос: нима някой и нещо е пречило или пречи на политическите партии и техните лидери да въведат и публично да огласят собствени строги „цензурни“ критерии и норми (образователни, професионални, полово-възрастови, мандатност в изборите и др.) за вътрешен подбор на своите кандидати за публични постове и длъжности? (включително напр. за преминаване на „тест за интелигентност”, документи за физическо и психическо здравословно състояние и т.н.)
А на фона на общата политическа ситуация и настроенията на избирателите днес мисля, че би следвало да се оценят като напълно неадекватни (и екзотични!) идеите за преминаване към задължително гласуване! (Междувпрочем нещо, което някога го е имало в България, както и всички други основни варианти на избирателни системи след Освобождението през 1887-1888 г.)
Не е ли логично да попитаме кой и как днес в България ще санкционира няколко милиона души, неотишли да гласуват (при положение например, че дори много крадци и убийци още не са осъдени)?
Нека да оставим настрана и без коментар обстоятелството, че в Конституцията на Република България участието в избори и в гласуването е определено като основно право, а не като задължение на гражданите.
Тезата на някои депутати и политически „лидери за „задължително гласуване” днес донякъде звучи така: „И да искате, и да не искате, длъжни сте да ни избирате!” А това само доказва, че такива господа абсолютно неадекватно възприемат реалностите в поведението на избирателите, не са наясно с настъпилия дълбок разрив между политици и основната маса избиратели; отнасят се надменно, високомерно към тях.
Защо, например, нито един депутат не се заема, не се е сетил, не търси и не предлага проектозакони или други нормативни промени в посока на контрола върху дейността и поведението на народните представители? (примерно в Закона за политическите партии и др., избирател или група избиратели – членове на съответната партия, да могат да търсят по съдебен път отговорност за нанесени морални или други щети с неизпълнение на предизборни обещания; или да се предвиди нещо повече при регистрациите на програмите и уставите на партиите; а защо не, да кажем, и за съдебна регистрация на предизборни програми и обещания).
През всичките години на прехода всички партии постоянно приемат и огласяват най-различни – често обемисти – политически и предизборни програми, обръщения и обещания; да не говорим за често срещаните произволни „съчинения“ в предизборни речи и заявления на отделни кандидати за едни или други публични длъжности. И какво от това? – да е мислил избирателят!
А той дава ли, дава най-скъпият кредит – човешко доверие! (което за съжаление политиците и партиите почти винаги забравят да връщат в конкретните му практически измерения).
Наясно съм, че намирането на подобни нормативни решения по принцип може да буди възражения, че е много труден проблем! Но едно е ясно – работата на избираните и избраните политици трябва да подлежи и да бъде под ефективен контрол от страна на избирателя! И търсенията трябва да се насочват именно в тази посока!
Изборното законодателство и избирателната система не са „панацея“
Общо засега темата за промени в изборното законодателство се коментира недостатъчно задълбочено, компетентно и професионално. Не се отчитат сериозно поне три обстоятелства:
– и в теоретичен, и в практически план тази тема не е нова! А конкретно в България е предмет на внимание през всичките години на прехода (от изборите за Велико народно събрание през 1990 г. досега), макар и с различна степен на острота;
– тя несъмнено е особено значима и отново много актуална! Същевременно – достатъчно сложна, за да може някой (който и да е той!) да твърди, че е “открил” еднозначни позитивни решения!
– би било твърде наивно да се гледа на изборното законодателство и конкретно на избирателната система като на „панацея“, която ще излекува политическите партии в България от кризата, в която са изпаднали (макар и в различна степен) – преди всичко криза на доверието на избирателите!
Това е отделна тема за специален, сериозен и обстоен анализ на „историята” на всичките години на прехода в България.
Кризата в политическото доверие към партиите днес и въобще към самообявилия се политически „елит“ е логичен резултат от поведението, от едни или други действия или бездействия в сферата на управлението на България през годините на прехода.
Защо никой не си спомня например победата през 1991 г. „с малко, но завинаги“ и причините за бързия крах в управлението на СДС и правителството на Филип Димитров (и речта на бившия президент Ж. Желев на Боянските ливади)? За „революционното“ сваляне впоследствие на правителството на Жан Виденов?
Защо никой не говори за действителните последици за страната (и за горките избиратели) от управлението на Иван Костов, от многото „щастливи дни за българската демокрация“ (обявявани толкова често от добре известния Александър Йорданов) при приемането на едни или други недостатъчно „умни“ (както се доказа по-късно!) текстове на закони?; за прословутото „връщане на земята в реални граници“ и тежките му последици в разрухата на селското стопанство; за продажбите (или по-точно – разграбването) на огромно имущество, заводи и предприятия по за „един долар“ (Ал. Божков); за аферата (или „далаверата“) с БГА „Балкан“; за думите на Иван Костов „всички сме братовчеди“ (и техния смисъл); за причините и същността на обръщението тогава на бившия президент Петър Стоянов: “ Иване, кажи си…!“?
Защо да не си спомним, например, какво се случи с прословутия „нов морал в политиката”, провъзгласен от Симеон Сакскобургготски и НДСВ през пролетта и лятото на 2001 г.? Позовавайки се на „тази философия” преди избора му за председател на НС на 5 юли 2001 г., в заключителните си думи пред народните представители г-н Огнян Герджиков припомни, че на банката на всеки депутат е поставен „свитък с българския трикольор с „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски (заедно с мотото към приказката: „Посветена на всички, които ще кажат: „Това не се отнася за мен”) и отправи молба всеки да го съхрани.
Какво стана с тази идилия?
Основателно или не през изтеклите години на прехода избирателят си задава въпроси:
– как и защо така се получи, че при относително равните доходи при социализма, след неговия крах една немногобройна група от хора изключително много и бързо забогатя (за сметка на трайното обедняване на голямата част от населението)?;
– защо държавата и управляващият политически „елит“ бързо и почти напълно абдикираха от някои основни регулативни функции и социални ангажименти (в сравнение не само с някои други бивши социалистически страни, но и с някои от най-напредналите демократични европейски държави)?; защо господства безнаказаността?
– кой, кога и защо допусна в България широко и трайно да се установят като норма на поведение (дори и сред децата!) насилието и грубостта, простащината и безпардонността (за култура на поведението почти никой не смее да говори)?;
– защо през изтеклите години много от управляващите политици свикнаха да се отнасят към хората понякога високомерно?
И друг път съм изтъквал, че в сравнение с края на ХІХ в. и през ХХ в. в изграждането и функционирането на политическите партии днес като че ли настъпи една коренна промяна. От партии, обединени преди всичко около някакъв идеал, някаква кауза (социалистически, християндемократически, фашистки, комунистически и т.н.), на практика почти всички партии днес (поне в България) се изграждат върху универсалния принцип на откровения личен материален интерес, доколкото в нашето общество (гласно или негласно) е установена обща, универсална норма на поведение – всичко се купува и продава!
Образно казано, социалното време и пространство все повече „се огъва“ под притегателната сила на личния интерес. И това е определящият фактор за растящото обезличаване на политическата идентификация на формално различните партии. (Масов пример за това дават преди всичко партийни активисти, които най-безпардонно и нагло по няколко пъти вече сменят партиите си по Бай-Ганьовия принцип „предишните наши“, „а сегашните наши…“; независимо от това, че някои от тях по-скоро би трябвало да носят съдебна отговорност за делата си, отколкото отново да се изявяват като „политици“).
Казусът „купуване на гласове“ е добре известен. Впрочем – той също не е нов и многократно и досега е обсъждан и анализиран (още по повод местните избори от 2003 г.). За съжаление политиците все още не разбират, че донякъде той вече е остарял. Прераства в много по-опасен и фундаментален принцип (и казус) – „продаване на гласове!“ (което не е същото!). Избирателят все по-остро ще иска да разбере: за кого и защо трябва да даде своя глас, какво ще получи срещу това? (Дано още не е дошло време за „наддаване“ за гласа на всеки избирател, разбира се, отново без никакви гаранции за добър резултат от изборите.)
За съжаление за мнозинството избиратели политическата принадлежност вече се е превърнала в неутрална категория!
Въпросите за политическата идентификация на партиите, за техните идеали и ценности, морални ангажименти пред обществото и избирателите далеч надхвърлят рамките на изборното законодателство и на избирателните системи (и въобще на законодателството) и би следвало да са предмет и на други по-широки и много сериозни обсъждания. Специално за БСП – да се надяваме – те вероятно ще станат предмет на сериозно внимание във връзка с подготовката на нова Програма и нов Устав на партията.
Политическата инициатива и политическата воля в областта на изборното законодателство
Политическата инициатива в изборното законодателство (включително и по въпросите на избирателните системи) от началото на прехода и в продължение може би на повече от десетина години (въпреки някои остри кризисни периоди) е била приоритет на БСП. Впоследствие нейната активност в тази насока спада.
По различни причини основни „говорители“ и вносители на различни документи по темата станаха представители на други политически сили или експерти, изявяващи се от името на едни или други граждански структури (като много от основните им идеи са взети от документи или експертни разработки на БСП).
Заедно с това в различни „работни” или „контактни” групи сега се лансират и много други идеи и предложения за промени в изборното законодателство: за необходимостта от „активна гражданска регистрация” (тоест предварително писмено изявено желание на избирателя за гласуване в предстоящите избори); за т.нар. избиратели фантоми – въпрос, принципно известен още от началото на прехода, определяни почти винаги „окомерно” (сега на около милион и двеста хиляди души) и др.
От 1990 г. (още от Кръглата маса) досега в законодателната дейност на парламента е натрупано огромно количество информация по проблемите на изборното законодателство, включително и по избирателните системи. Тази информация е твърде поучителна и с множество разумни мисли и доводи, и с някои твърде „оригинални“ и забавни „бисери“. Но всеки, който има намерение действително да се занимава с избори, трябва наистина сериозно да изучи и теорията, и практиката, натрупания наш и чуждестранен опит (а и написаното отдавна във всяка книга и учебно помагало по избори и избирателни системи).
Намирам, че с оглед днешните проблеми и предизвикателства определено значение има един възлов и принципен момент в изборното законодателство у нас, свързан с обсъжданите проекти и приетия нов Закон за избиране на народни представители през април 2001 г. В Народното събрание тогава от името на БСП (Демократичната левица) официално е представен от депутата Л. Корнезов Проект за изменение и допълнение на действащия дотогава Избирателен закон (цитираният ЗИНПОСК), в който кратко и ясно са мотивирани и предложени съответни текстове в полза на мажоритарния елемент в изборите и въвеждането на смесена избирателна система.
По-специално в мотивите към проекта се подчертава, че „Избирателите желаят пряко да избират своите представители в парламента, да избират личности, в които имат доверие.“ Подчертано е, че „с въвеждане на мажоритарния принцип всеки избирател може да предпочете кандидата на когото вярва, а и политическите партии… да издигат или подкрепят кандидати, които са доказали качествата си като граждани, общественици и специалисти“. И още, че „мажоритарният избор принуждава партиите да издигат (подкрепят) авторитетни личности, а не партийни послушковци“.
Заедно с това се подчертава и обстоятелството, че „връзката между мажоритарно избрания народен представител и гражданите е пряка и непосредствена“; че „на държавата са необходими честни, можещи и знаещи хора, които да се заемат с управлението на страната“. Същевременно, разбира се, не се подценява и взаимовръзката между кандидатите и политическите партии.
А при представянето на проекта в пленарна зала Л. Корнезов специално подчертава факта, че идеята за „смесена“ избирателна система „беше възприета още на Кръглата маса и от основателите на Съюза на демократичните сили“.
В интерес на истината, нека да припомним, че идеята и темата за“смесена“ избирателна система или съчетаване на предимствата на мажоритарната и пропорционалната система и минимизиране някои недостатъци на двете системи поотделно, бе предмет на внимание и през 1994 г. в работата на 36-ото Народно събрание.
Силни и сериозни аргументи в подкрепа на проекта на Л. Корнезов през 2001 г. бяха изложени в изказванията на Янаки Стоилов, Гиньо Ганев и други депутати от левицата. Именно в този проект (подготвен от работна експертна група от няколко души) бе лансирана и аргументирана идеята за избиране на 120 народни представители по мажоритарната система (в 120 мажоритарни избирателни райони, от които 119 на територията на България и 1 за гласовете на българските избиратели в чужбина); другите 120 да бъдат избрани по пропорционалната избирателна система.
Ако БСП се реши и принципно възприеме тази идея и сега (и дори публикува съответните документи от 2001 г.), несъмнено ще получи силни политически „дивиденти“. Всички ще трябва – волю-неволю – да признаят кой наистина е инициирал и отстоявал системно и последователно идеята за мажоритарния елемент в изборите. Още повече че именно тогава левицата влезе в остра полемика с множество политически опоненти, които обаче сега са с коренно изменени позиции. Приетият през 2001 г. от НС нов Закон за избиране на народни представители с аргументи в полза на пропорционалната система бе внесен от Димитър Абаджиев и група народни представители. А на 6 февруари 2007 г. същият господин, заедно с Елеонора Николова и Мария Капон, вече внасят нов проект на Закон за утвърждаване на Избирателен кодекс с точно обратното становище – подробно аргументиране на необходимостта от приложението на… немската избирателна система с присъщия й мажоритарен елемент (която идея много преди това е лансирана от БСП).
А с известна доза изненада днес констатираме, че тази идея била и идея на… ГЕРБ.
По въпроса за избирателните системи ясно трябва да се разграничат две неща: от една страна, процедурите по намиране на най-точни и адекватни юридически формулировки в съответни текстове на закона, което би било сравнително лесно и бързо като технология, и от друга, от политическата воля на партиите и действащите политици, включително народните представители, което несъмнено е водещото, определящото.
Ако за предстоящите избори действително е налице намерение и желание да се промени нещо в избирателната система за избиране на депутати в българския парламент, то по това трябва да се работи още отсега.
През годините на прехода обаче не един път са правени публични изявления и декларации в подкрепа на въвеждане на мажоритарни елементи в изборите, но политическите партии и особено пряко „заинтересовани“ техни дейци и активисти са оказвали и продължават да оказват мълчалива, но доста категорична съпротива за това.
Обяснимо! Мажоритарните елементи в една избирателна система несъмнено елиминират много недостатъци на „чисто“ пропорционалната система. Но същевременно поставят пред политическите субекти някои други проблеми за разрешение. По-специално свързани напр. с реалните перспективи и възможности не само за истинска, полезна и добронамерена конкуренция, но и за разгръщане на безпринципни вътрешнопартийни, междуличностни и групови борби. Но нима тази опасност не съществува и досега при пропорционалната избирателна система? (Кой и как да се вреди на по-предно, „избираемо“ място в листата?); защо се пренебрегва вредното влияние досега на мажоритарния елемент (фактор) в пропорционалната система при т. нар. елитарен тип партии като например НДСВ и „Атака”? Или в новопоявилата се формация ГЕРБ на г-н Бойко Борисов?
Този тип партии, манипулирайки в даден момент избирателя с популярността на една или друга личност, служат най-често като „ракета носител“ за издигане във висшата политика и управлението на страната (и дори в Европарламента!) на множество случайни и със съмнителна компетентност хора! Доверчивият (досега!) избирател не един път и немалко е патил от това!
Ако я има, политическата воля на партиите може да намери израз поне в два аспекта: първо, в готовност за постигане, ако не консенсус, то поне минимум съгласие за позитивни промени по някои основни въпроси на изборното законодателство; второ, паралелно с това – за осъществяването на сериозни промени в собственото си битие и поведение като партии и преди всичко в поведението на техния политически елит за максимално приближаване към волята и очакванията на „Негово величество“ избирателя. Само от това ще зависи дали и доколко ще се промени категорично негативното отношение на мнозинството избиратели към политическите партии и политиците въобще.
Всички – и по-стари, и нови – партии (някои „нови“ в кавички, защото по няколко пъти вече сменят имената и политическото „амплоа“ на лидерите си) имат вече немалък опит в участието си в избори в годините на прехода. Беше време, например, когато СДС и т.нар. обединена опозиция организира и проведе първите (може би единствени досега в България) вътрешнопартийни избори – през март 1996 г. за излъчване на свой кандидат за президент на България (между Ж. Желев и П. Стоянов).
Не може да се подценява обаче фактът, че от всички партии в страната БСП е може би партията с най-богат и разнообразен опит и традиции по участието си в избори през своята повече от 116-годишна история, включително и по отношение процедурите по издигане и номиниране на кандидатите. Това обаче в никой случай не означава, че и в БСП в това отношение винаги всичко е било наред. Неслучайно в разработената Концепция за нов Устав на БСП в раздела за издигане кандидатите на партията за публични длъжности са предвидени две възможности по отношение демократичните процедури: „преки вътрешнопартийни избори с участието на всички членове на съответните организации и включените съратници (съмишленици) на партията“ или „избори от общинските партийни конференции“ в съответния избирателен район. Решението за вида на изборите – преки вътрешнопартийни или от партийните конференции – да се взема от Националния (досега Висшия) съвет на БСП.
За реализиране на този подход е предвидено бъдещият Национален съвет да избере Комисия по изборния процес, като с определени мерки се ограничат „възможностите за влияние върху нея“. Предвидено е също „всички процедурни въпроси по подготовката и провеждането на вътрешнопартийни избори“ да се „уреждат с Правилник на Националния съвет, предложен от Комисията по изборния процес“.
Всичко това звучи много добре (макар че би могло и би трябвало да стане предмет на отделно и по-подробно обсъждане). Но възникват поне три принципни въпроса:
– първо, дали и доколко това е нещо ново; доколко при разработването на Концепцията са взети под внимание наличните текстове по тази проблематика още в Устава на БСП отпреди 10 години (май 1998 г.)?;
– второ, познава ли се и анализиран ли е утвърденият, съгласно Устава, от ВС на БСП още на 31 октомври 1998 г. подробен и много ясен Правилник за критериите и начините за издигане на кандидатурите за организиране и провеждане на предварителни избори и/или публични обсъждания на предложенията от името на БСП за народни представители, президент и вицепрезидент, кметове и съветници“ (в шест раздела заедно с подробни Методически указания със съответни приложения за унификация на формите на документацията и необходимата информация);
– трето, което е може би най-важното – остава открит въпросът, защо досега тези постановки и изисквания (специално по отношение на вътрешнопартийните избори) не са намерили широко и масово приложение? Ако сме точни, принципно ново предложение в Концепцията за Устава е създаването на още един орган – Комисия по изборния процес, чийто функции засега не са ясни поне по отношение взаимодействието й с утвърдените и овластени по Устав ръководни органи на БСП на различни равнища.
Централните партийни ръководства все по-малко влияят и могат „да контролират“ поведението на своите членове
По принцип – по много причини – провеждането на предварителни вътрешнопартийни избори у нас за определяне кандидатите на която и да е партия за народни представители днес е трудна задача. Може би главната причина е, че партийните ръководства все по-малко са в състояние да влияят и да „контролират“ поведението на своите членове, а да не говорим за по-широкия кръг симпатизанти и техни избиратели от „периферията“.
В мотивационната нагласа са налице все по-големи различия и противоречия (дори конфликти) между лични, групови, партийни, държавни, общонародни и дори междудържавни и международни интереси и потребности. В подобна ситуация в партиите все повече намалява силата на „разпорежданията“ и указанията „от горе“ на партийните централи.
Възможно е за някои да изглежда наивно, но възловият проблем за възстановяване на доверието между партиите и политиците, от една страна, и избирателите – от друга, е въпросът за морала в политиката, за идейно-политическото и моралното доверие и единство в действията на партии и политици с избирателите или т.нар. електорат.
От гледна точка на избирателя принципното разминаване в сферата на морала между кандидатите за едни или други публични длъжности и избирателите вече е в това, че първите силно са мотивирани от ползването на евентуалните привилегии и възможности за лично обогатяване, а вторите (по-скоро демотивирани) – от все по-малката надежда, че някои от избраниците реално ще се погрижи и за тях.
Трудно може да се преодолее убеждението на голяма част от избирателите, че разрухата и ограбването на България през годините на прехода е станало преди всичко „на законно основание“ или в резултат на липсата на воля и действия за контрол от страна на политиците (и партиите), управлявали страната през едно или друго време. А дали изобщо някой приема еднозначно позитивно огласените неотдавна факти от Сметната палата за недекларираните доходи от някои зам.-министри за участие в бордове от десетки хиляди лева? А колко ли други хиляди са декларираните?
Въпросът не е за връщане на „социалистическия принцип на уравниловката“. А какъв ли трябва да е прословутият КПД (коефициент на полезно действие) в работата на тези (а и много други!) хора и кой и дали изобщо го е изчислил? Още повече като се прибави и високата щатна заплата, получавана от държавата (т.е. – осигурявана от данъците на хората)?
От гледна точка на теория на управлението (и публичната администрация) ефективността от работата на подобни дейци би трябвало да е близка до степента „феномен“ (ако не „гений“) в управлението. А дали това е така?
Какъв извод могат и следва да направят политиците и политическите партии напр. от огласените в края на март т.г. резултати от изследването на НЦИОМ по въпроси на корупцията? 82% от анкетираните например искат – когато става дума за „дребен” административен чиновник, той да бъде уволняван без право на възстановяване на работното си място; почти 72% искат високопоставени служители в администрацията да бъдат осъдени, когато са заловени в корупционни сделки. А има ли и колко са подобните факти?
Очевидно не е трудно да се предположи какво въздействие върху избирателите оказват зачестилите публикации за едни или други „дребни” и „по-едри” факти на корупция в различни сфери от живота на обществото.
Разбира се, при взаимоотношенията „избиратели – избраници“ не може да се пренебрегне и още един, обективен факт: една или друга политическа партия може да разполага с голям брой знаещи и можещи, професионално подготвени и с високи морални качества кадри. Но поради ограничения брой изборни и други публични длъжности очевидно не могат всички едновременно да се реализират, което неминуемо е предпоставка за различия и за възникване на някои вътрешни противоречия; и за съжаление, към момента политическите партии в България още не са разработили свои достатъчно надеждни механизми за обективно и реално (още далеч преди изборите) селектиране на своите собствени кандидати.
Добра е идеята в Концепцията за нов Устав на БСП да се формира „раздел VІІІ. Етичен кодекс“, който е предвидено да се приеме от Общопартийната контролна комисия и да се утвърди от бъдещия Национален съвет на БСП (а защо не от Конгреса?). Но ако този Кодекс придобие само пожелателен характер, с някакви най-общи морални принципи и призиви (подобно на Десетте божи заповеди), а не съдържа или не се съгласува с ясни и точни регулативни, действени норми и реални механизми на изграждане и функциониране на вътрешнопартийния живот, практически ще бъде неутрална категория, поредно заблуждение, че нещо съществено се променя.
Крайно време е нещо сериозно да се промени!
У масовия избирател в България все повече се оформя убеждението, че е попаднал в капана „демокрация“, в който той реално нищо не контролира, а му е отредена незавидната роля само да избира (и то не дали той, а „тези“ или „онези“ от предложените кандидати да живеят по-добре!)
За формиране на подобни убеждения в годините на прехода твърде много спомогнаха и някои конюнктурни промени в изборното (а и не само в изборното) законодателство, продиктувани от едни или други теснопартийни, „лобистки“ и други интереси. (А понякога и с очевиден опит да се подведе избирателят, че уж от неговия глас нещо „повече зависи“, като например с известната единствена преференция в първите избори за наши представители в Европарламента).
Нека припомним, че от 2001 г. действащият Закон за избиране на народни представители“ е претърпял вече пет различни изменения и допълнения. Ще се приеме ли нов закон за избиране на народни представители, или ще се направят само нови „козметични“ промени в действащия? Този въпрос все още е открит!
Понякога – разсърден – избирателят заявява „няма вече да гласувам!“ Горкият избирател! Сигурно искрено вярва, че някой много сериозно ще се стресне от това! При сегашните условия и действащата нормативна уредба нещата са такива, че кандидатите дори сами да отидат да гласуват, ще бъдат избрани! (на принципа „Избери се сам!“)
Действително е крайно време нещо да се промени!
Несъмнено трябва реално да се повишат ролята и влиянието на избирателите в управлението, в решаването на съдбините на България, както и в решаването на ежедневните проблеми на хората.
Ето защо може да се приветства подготовката (най-после!) на Закон за референдумите, а и декларираното (поне засега!) намерение за съществени промени в изборното законодателство.
Да се надяваме, че и това ще стане!
Дано да дойде време да се разработи и приеме и професионално подготвен Избирателен кодекс на Република България! Да се обмисли по-добре и въпросът за създаване на постоянна изборна администрация. Тези и други въпроси (отново) са адресирани към по-далечно бъдеще.
А сега – все пак да кажем: „Избирателю, въпреки всичко, по-добре за теб и за България ще бъде да гласуваш!“
