СКОРПИОН В ЕВРЕЙСКОТО НЕБЕ

0
150

През младостта си Жан-Мари Руар (род.1943 г.), носител на наградата “Гонкур”, преживява тежка криза от екзистенциален характер. Преодолява я с каторжен книжовен труд. Сборникът “Избралите нощта”, публикуван от парижкото издателство “Грасе”, е размисъл – дълбок и нюансиран – за самоубийството и причините, подбуждащи твореца към фаталната крачка. Руар е изследвал живота и творчеството на редица бележити автори. Есеистичният откъс, който ви предлагаме, е опит да се изясни тяхната драма.
О. Ст.

КОГАТО МИСЛИМ ЗА СМЪРТТА, винаги го правим с израз на примирение. Появява се образът на старостта заедно с лицата на нашите баби и дядовци. Виждаме се като тях, пристъпващи бавно и тежко, сред семейни реликви, край запалената камина или приседнали на пейка в гробищата. Тази повтаряща се толкова пъти смърт се е превърнала в нещо делнично, обикновено. Тя укротява духа, нашепва ни спокойни слова. Да умре като нашите близки, които обичаме, на които приличаме – това ни вдъхва някаква вяра, утешава ни. Подобно на Голмунд на Херман Хесе тръпнем при мисълта да се приберем във вечния корем на нашата прамайка… Да, виновно е само времето… Но можем ли да го осъдим? Не е ли то ритъмът на живота, неговото дихание, неговата музика; и ако случайно ни открадне любовта, нали пак то ще ни помогне да забравим нещастията. Гледаме на смъртта като на неизбежно падане, като промяна в календара. Като на пето годишно време, дошло след зимата, като на някаква нова непозната пролет, която ни зове.

Струва ми се, че за един евреин е по-трудно да си представи спокойна смърт. И щастлива да е била съдбата му, той винаги предчувства заплахата. Знае по-добре от всеки друг, че радостта е нещо краткотрайно. Навсякъде го преследва бруталността на света. Откъде идват тези бури? Кой вятър ги довява? Той не знае къде ще умре, както не знае къде са умрели и родителите му.

Къде е прахът им? Някъде в околностите на Тбилиси, Самарканд, Новосибирск, Измир, Братислава или Одеса, в изгорялата земя на Мостангинем, в степите на Сибир, по полетата на Бесарабия, край река Амур или в големите фабрики на смъртта в Дахау, Матхаузен, Бухенвалд, Ораниенбург? Може би да им осигури някакво спокойствие заобикалящият свят? Толкова често той вижда как най-хубави гледки се превръщат в пепелища, как гостоприемни земи стават омразни. Паметта му е наранена от образа на някоя леля, тръгнала през нощта с вързоп в ръка, на чичо, затворен в пломбиран конски вагон, на братовчед с татуиран номер на ръката. Ако той лично не е преживял това, сигурно са го преживели други негови близки, познати, сънародници. Как би могъл да забрави страха? Има усещането, че е закован с гвоздеи и няма накъде да мръдне.

Онова, което все още е съхранил – с цената на мъката и което вековете на страх са пречистили у него – е способността да улавя вълните, които движат околния свят. Това е неговото високоразвито шесто чувство. Нищо не се случва, без той да разбере. Предчувства ситуациите, думите, клеветите, интригите. Никой не забелязва по-добре от него омразата: той познава лицето, дъха й, часа, в който тя ще излезе. Само от един шепот може да се чуе вулкана, от един поглед да се види предстоящият пожар. Душата му трепери при най-малкия шум; и най-дребната обида засвирва като алармена система. Колко пъти сърцето му е подскачало при фалшива тревога, при тракнал от вятъра капак на прозорец, при трясък на паднала от покрива керемида? Фалшивите тревоги усилват въображаемите страхове, поддържат напрежението. Понякога предизвикват у теб желанието да срещнеш реален противник вместо фантом. Когато се събужда от някой кошмар, се изкачва стъпало след стъпало по стълбата на съвестта. Вярва, че е настъпил часът, когато ще излезе срещу онова, което е очаквал досега. Не защото за него смъртта не е въпрос на време. Той знае, че един близък ден непременно ще срещне конника с маската. Може би тук се е зародил така нареченият “Идиш Ангст” – известният еврейски страх. Защото страх не е когато се питаш “Защо?” – изследвайки звездите, слънцето и старите текстове на Талмуда, Кабала, а когато се питаш “Как?”. Страх те е не от този, който ще те удари, ще те шпионира или ще отнеме живота ти, макар да си сигурен, че той е наблизо. Съмняваш се, че е твой враг, престорил се на приятел. А е по-добре да го погледнеш право в очите… Нима това е мотивът, принудил някои евреи – Берл, Робер, Арон и други в най-опасните времена да се доближат до антисемитите, да им говорят, да се опитат да ги разберат. Поне лицето, което познаваш като враждебно, да не те изненада…

СТЕФАН ЦВАЙГ НЕ ИСКАШЕ ДА ВИДИ ТОВА ЛИЦЕ. С помощта на отровата постави крайната точка на своето бягство – от Виена до Лондон, а после и до далечна Бразилия, той, влюбеният в свободата. Погледна опасността право в очите и не се извърна страхливо. Потърси славата в лагера на онези, които обичаше повече – победените. Деликатно отклони поканите да отиде там, където му предлагаха спокойно убежище. Къде можеше да отиде този евреин, адаптирал се така добре в продължение на две столетия в имперска Виена? Неговата родина, Австрия на Хабсбургите, беше заличена от картата. Почитан като национален герой, трябваше да напусне страната като криминален престъпник; книгите му бяха изгорени, имуществото му – конфискувано. Европа, която го обожаваше, се бе превърнала в гнездо на национализма и тоталитаризма. Смятан за чужденец в родната Австрия, подозиран във вражеска Англия, той откри за себе си с изумление горчивия корен на един юдаизъм, който преди това като че ли не съществуваше за него. Този човек, тъй деликатен и фин, акумулирал цялата стара култура на Европа, вече можеше да напише, подобно на Хайнрих фон Клайст (като когото се самоуби), следните думи: “Душата ми е толкова измъчена, че от дневната светлина ми прилошава веднага щом отворя прозореца!”

Не само изгарящата светлина на деня срещна Стефан Цвайг. И насилието на тази варварска епоха. Единствен Господ знае, че той не беше подготвен за това. Този пацифист не беше способен да оцелее по време на война.

Роден в семейство на търговци, еврейски буржоа от богата и културна Виена, в своята младост той беше познал само спокойния живот на своята среда, далече от ветровете и вълните. Единствените бурни моменти, които бе преживял, му бяха доставени от писателите, които обожаваше: Балзак, Толстой, Хьолдерлин, Ницше. Сънищата, с които го бе залъгвала литературата без граници, се разпръснаха като дим от грубостта на фактите. Разбра, че кълновете на тоталитаризма могат да пускат корен и при писатели, които е обожавал. По този повод Толстой писа: “Преди десетина години бях готов да го канонизирам, а сега разбрах, че искат да променят света именно хората, разочаровани от собствената си самоличност, готови да прехвърлят недоволството от самите себе си върху целия свят”.

Нацизмът бе особено брутален към Стефан Цвайг. Нали тъкмо той бе човекът, който трябваше да бъде погубен: евреин, интелектуалец, свободен дух? През 1934 г. книгите му бяха публично изгорени. Напусна Залцбург, преследван от полицията, доста унизен: библиотеката – неговата изключителна библиотека, в която бе събрал с толкова любов безценни ръкописи и редки стари книги, беше конфискувана. Започна изгнанието.

Оттук нататък той ще узнае, че духът не може да воюва с насилието, с грубостта, с омразата. Това ще го свърже по-здраво с братството на победените, които винаги е обичал: “Интересуват ме само персонажи, които падат под ударите на съдбата: Еразъм, а не Мартин Лутер, Мария Стюарт, а не Елизабет Английска”.

Избягал в Петрополис, близо до Рио де Жанейро, той ще остане с единственото, което не може да му бъде отнето – литературата. И с едно оръжие – смъртта. Колко пъти в творчеството му са се докосвали тези две теми: изкуството и смъртта? Като два тона изграждат те мелодията на неговия вътрешен свят. Често е размишлявал за смъртта на Сократ, Сенека, за Клайст, за когото пише: “Той издигна смъртта до стълбата на страстта, лудостта до оргията, екстаза. Краят му не е напускане, а блаженство, което не е познал приживе, това е радост, замайване, възторг! С песен се хвърля в пропастта”.

Тази радост, това веселие не ги срещаме у Цвайг, когато той подготвя своя скок в отвъдното. Откриваме единствено решимостта на човек, осъзнал своята “кауза пердута”, който не желае да омърси съвестта си в този недостоен свят. На 23 февруари 1942 г., когато нацизмът стига своя апогей, писателят напуска живота, оставяйки последното си послание: “Да започна отново живота си на шейсетгодишна възраст – за това са необходими особени сили. А моите вече се изчерпаха през дългите години на бездомни скиталчества. Ето защо смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях…”

Страхът на Стефан Цвайг, който извира от неговата идентичност – без съмнение е израз и на отвращението му от света и на нежеланието му да се лиши от свободата си, да избяга от грубостта и бруталността, застрашаващи живота му в неговата любима Виена. През 1916 г. в писмо до приятел-евреин той пише няколко реда по повод юдаизма: “Всичко, което съм мислил, чувал, чел за юдаизма, би трябвало да ми внуши чувство за малоценност. Но повярвайте ми, аз не се усещам по-различен, нито по-добър, нито по-лош – поради факта, че съм евреин. Това не ме измъчва, разбира се, не ме прави и по-горд…”

Цвайг избягва от оварварена Европа, сякаш поразена от чумата на средновековната инквизиция, защото разбира, че не може да й противостои.

ПРЕДИ ВОЙНАТА МНОГО ЕВРЕИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ ОТ ЗАЛЯЗВАЩА ЕВРОПА са подобно положение. В Германия – която е тъй затворена в себе си – те са успели да намерят убежище. Приели са нейната богата култура, музика, литература, нейният интелектуален и социален комфорт.

Валтер Бенямин се отрови на 26 септември 1940 г., след като бе арестуван при опит да премине Пиринеите. Животът на този интелектуалец с малки очила с метални рамки е поредица от бягства и раздели: от годеницата му, съпругата му, Германия. Самоубийството на приятел от детството го преследва през целия му живот. Блазни се от идеята да се срещне с евреите от Палестина, но Берлин го привлича неудържимо. Решава да тръгне едва след като е застрашен животът му. Няма сили да стигне до Америка, стига до океана на смъртта.

Курт Тухолски написал “Да се учиш да се смееш, без да плачеш”, също предчувства опасността. Отвратен от милитаризма, напуска Германия през 1927 г. Ще се опита да получи френско гражданство, но няма да успее. Ще отиде в Швеция, където, останал без средства, на 21 декември 1935 г. ще погълне отрова. Неговият “Идиш Ангст”, страхът, че ще се “присади” върху това “Зелбст-Хас” (омраза към самия себе си), доскоро е дремел в душата на евреина от централна Европа, за да бъде отприщен от тоталитарната истерия.

Но тази “Зелбст-Хас”, водеща до сигурно саморазрушение, не е характерна единствено за евреите. В определени моменти всеки може да мине през нея. Тя е толкова отвратителна – корените й може да открием още в детството, дори в глъбините на подсъзнателното. Неприятното чувство, което оставя у нас, ни кара да потреперваме от ужас. От онова, което не обичаме у самите себе си, което мразим, ненавиждаме, което отвращава!

Тази сила притежава огромен арсенал от оръжия, способни да сразят всеки. А когато едно цяло общество разполага с нея, опасността е още по-голяма. Евреите винаги са били застрашени. Винаги е било възможно да принудиш един евреин да се накаже сам.

Това опустошително чувство е накарало доста евреи интелектуалци да се обърнат към католицизма. Хана Аренд пише за трагичната фигура на Рахел Левин Варнхаген, оставила в началото на XIX век интересни писма. Нейният живот преминава под знака на непрекъснатото усилие да се освободи от юдаизма, превърнал се за нея в нещо като ризата на митичния Несус, която стяга и изгаря. Рядко юдаизмът е бил преживяван с толкова ужас и страх: “Никога, дори за секунда, аз не забравям този срам; пия го с водата, с виното, поглъщам го с въздуха, при всяко вдишване”. И Рахел Левин Варнхаген прави заключението си: “Евреинът вътре в нас трябва да бъде премахнат дори с цената на живота ни!” До същото заключение стига през краткия си 32-годишен живот друг немски писател от края на XIX век – Ото Вайнингер: макар да се покръства, той не успява да се освободи от това гнетящо чувство и се самоубива.

Християнското наследство не предлага на евреите друга алтернатива освен Юда, самоубиеца-предател. Защо за символ на еврейския народ през Средновековието е бил избран (от християните!) скорпионът, това животно, олицетворяващо коварството и подлостта, но заедно с това притежаващо и удивителна сила да са самовъзражда, да побеждава, ала и да се самоунищожава – като никое друго същество?

Към този край лесно може да те подтикне обществото. Постепенно се превръщаш в онова, за което са те определили предварително. Приготвяш се да приемеш образа, който другите вече са изградили за теб. В своето отчаяние евреинът е готов да избяга, да стигне чак до пустинята, за да се спаси от омразата и презрението.

Има нещо от черния скорпион и в Ромен Гари, този чувствителен разбойник, обърнал оръжието към себе си. От страх той бягаше в света на думите, слагаше си маски, сякаш искаше да се изгуби между съня и лъжата, да изтрие следите си под някое взето назаем име; истинското му име е всъщност най-малко известно сред тях. Псевдонимите му позволяваха да се спаси от реалността, да се превъплъщава. Беше Ромен Гари, Фоско Синбалди, Шатан Богат и накрая Емил Ажар. Това бе последното му убежище. Неспособен да се предпази от злото, той избра този сложен път…

Официалното погребение на тленните му останки се превърна във величествена церемония, достойна за кавалер на “Почетния легион”. В студения декемврийски ден френското знаме покриваше ковчега му. Изпращаха го другарите му от Съпротивата, от страната, за която бе воювал и той. Гласът на нежната актриса от Полша Ана Пруцнал (позната ни от филма на Рангел Вълчанов “Слънцето и сянката” (1962) – бел. прев.) се издигна над купола на храма, странен и чужд, но не и необичаен, с модулациите на древна полска мелодия, като къс от ранена славянска душа…

Размишлявах над съдбата на този кавалер, непрестанал да воюва с живота си и със самия себе си, а също и за тази крехка жена, крехък съд от кристал, чието пеене може би му сочеше пътя към Отвъдното…

Превод от френски Огнян СТАМБОЛИЕВ

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук