ВАСИЛ КОЛАРОВ – ПОЛИТИК И ДЪРЖАВНИК В ЕДНО ПРЕХОДНО ВРЕМЕ

0
220


Едва ли се нуждае от особена мотивировка констатацията, че има потребност от ограмотяване на народа български по много проблеми и събития от българската история. Достатъчно е да погледнем тъжните резултати от кандидатстудентските изпити по история. Не може да се каже, че болшинството от българските граждани над студентската възраст са добре осведомени за нашето историческо минало. В масмедиите се срещат често твърде съмнителни „факти“, както и екстравагантни интерпретации, особено за недалечното минало. По българска традиция особено хапливи са преценките за изтъкнати политически и държавни дейци от тези години. Естествено е любознателният гражданин да потърси сведения от извора, т.е. от автентични исторически източници. Тази потребност се удовлетворява от публикуването на документални сборници.

Към тази категория издания се отнася без съмнение и том трети на „Избрани произведения на Васил Коларов. Статии, дневници, речи, писма, спомени – 1944-1950 г.“ ИК „Хр. Ботев“. Малко е да се каже, че това следвоенно петилетие е сложно и противоречиво, то е и сурово. Васил Коларов като една от водещите фигури в БКП и в държавата, има видно място в политическите баталии. Обемистият том от 759 страници, отпечатан в ИК „Хр. Ботев“, съдържа преди всичко документи, излезли изпод неговото перо. Проблемът при съставяне на „Избрани произведения“ от богатия Коларов архив е в осъществяване на достатъчно представителен подбор от документи, които точно очертават основното в дейността и в личността на „обекта“. Може да се твърди, че съставителката проф. Витка Тошкова се е справила със задачата. За да улесни читателите, тя е прибавила едно приложение от други документи, които спомагат да се разберат по-добре определени важни моменти от основните документи. Същото значение имат и поясненията, понякога доста обширни, към всеки от тези документи. Томът започва с уводна студия от съставителката (с. 17-68), която ориентира читателя за главните факти от дейността на В. Коларов, отразени в изданието. Разбира се, читателят е читателят е свободен сам да интерпретира прочетеното.

Като влиятелна сила в установената на 9 септември 1944 г. власт на Отечествения фронт, БРП(к) изпитва потребност от опитни политически и управленски кадри. Вакуумът се запълва чрез връщането на емигрантите от СССР. Партийното ръководство в страната настоява пред лидера на партията Г. Димитров (по това време още в Москва като зав.отдел „Международна информация“ при ЦК на КПСС и ръководител на Задграничното бюро на партията) да бъде изпратен и Васил Коларов. Сталин обаче възразява – комунистите в България държали висок тон, звенарите искат да излязат от правителството, ако сега и Коларов пристигне, те съвсем ще се побъркат (дек. 1944 г., с. 125). През януари 1945 г. Сталин отново възразява – пристигането на Коларов в България може да отблъсне земеделците и другите, ще разровят неговата биография, ще вдигнат шум, ще използват присъствието му за разговори за съветизация на България и пр. (с. 20-21). Очевидно Сталин се е опасявал, че връщането на Коларов ще радикализира поведението на БРП(к) и обстановката, което може да му създаде неприятности с партньорите в Антихитлеристката коалиция в решаващия, заключителен етап във войната срещу Германия.

През април 1945 г. В. Коларов подновява искането пред Сталин да се върне в България, но пристига в страната едва на 9 септември с.г. Може да се предположи, че през есента на тази година упреците за съветизация на България не са по-малко валидни (с. 21 от уводната студия). Но междувременно са станали някои „неща“. Свършила е войната; по искане на опозицията и с решение на Съюзната контролна комисия насрочените за 26 август 1945 г. парламентарни избори са отложени в последния момент. По този повод Сталин заявява, че повече отстъпки няма да се правят. Така на среща с Трайко Костов и В. Червенков на 29 август Сталин одобрява спешното завръщане на Коларов (Г. Димитров. Дневник, 9 март 1933 г. – 6 февруари 1949 г. С., Унив. издателство „Св. Климент Охридски“, 1977, с. 495). Предишните резерви отпадат – Отечественият фронт се е разцепил и без присъствието на Коларов в страната, появила се е „ОФ – опозиция“.

Повлияло ли е връщането на Коларов върху политиката на БРП(к) и ако „да“, в каква посока: към втвърдяване, към по-изразена целенасоченост, към разумност и пр.? Отговорът на този въпрос може да дойде след изучаване на цялата съвкупност от документи от различни източници. Поместените в този том документи безспорно ще улеснят всеки читател и изследовател.

Още преди идването си в България, В. Коларов участва активно във формиране политиката на БРП(к), но от септември 1945 г. вече е във вихъра и на реализацията на партийната, а после и на държавната политика.

Значителен проблем, пред който се изправя Работническата партия, е какъв характер ще има политическият режим след 9 септември 1944 г. В. Коларов е солидарен с възприетото в предходните години разбиране, че при очертаващите се международни и вътрешни условия ще става дума за демократично антифашистко управление, при което ще има смесена собственост: частна, държавна, кооперативна, многопартийност и парламентарна демокрация. С течение на времето това състояние се определя като „народна демокрация“. Работническата партия, разбира се, не се отказва от крайната си цел – социализма, но смята, че установяването му ще бъде предшествано от продължителен преходен период. Самото преминаване към социализма ще стане като естествена еволюция на народната демокрация, без диктатура на пролетариата. Допуска наличие на опозиция при режима на народната демокрация, дори се приема, че тя е желателна и полезна.

Така е през 1944-1946 година. 1947 г. е белязана с разгрома на т.нар. ОФ опозиция. Какво обуславя тази еволюция? Документите в сборника разкриват не само съпричастието на Коларов в тази динамика, но дават представа и за общата картина, съдържат и нюанси в разбиранията му. По време на процеса срещу Никола Петков, когато се очертава произнасяне на смъртна присъда, в ръководството на БРП(к) се оформя мнение впоследствие тя да бъде заменена с доживотен затвор. Като председател на републиката, Коларов получава молба от Н. Петков за помилване (с. 724-730). По това време обаче мнозинството в партийното ръководство се коригира – присъдата трябвало да се изпълни, като по този начин се даде категоричен отпор на американците и англичаните (които настояват присъдата да не се изпълнява), опитващи се да се намесват във вътрешните работи на България, която след подписване на мирния договор вече е суверенна държава. В. Коларов обаче е на мнение, че смъртната присъда не трябва да се изпълнява, защото ще има сериозни неблагоприятни външнополитически последици за страната. Това той е установил от редовните си служебни срещи и контакти с чуждестранни представители. На 13 септември 1947 г. той пише писмо до Георги Димитров, който е на лечение в Москва (с. 390-392). Г. Димитров възприема мнението на мнозинството на ЦК и след съгласуване със Сталин изпраща съответната директива в София (Г. Димитров. Дневник…, с. 565). Н. Петков е обесен на 23 септември 1947 г. Коя е по-правилната позиция? По-малкото зло?

Непосредствено след края на войната главната външнополитическа задача е извоюване на справедлив мирен договор, чрез който да се гарантира суверенитетът на България. Битката е за: признаване правото на България на съвоюваща страна, рязко намаляване на прекомерните репарационни искания на Гърция, връщане на Западна Тракия, несправедливо отнета от България след края на Първата световна война. В качеството си на председател на ХХVІ ОНС и VІ ВНС и временен председател на републиката В. Коларов се хвърля енергично в тази битка. Документите за срещите му с политически и държавни дейци, речите му пред международни форуми разкриват подчертана категоричност в отстояване на българската теза. Това поведение впечатлява, ако се има предвид, че България е третирана като бивш съюзник на Хитлерова Германия и съобразно с това се подготвя и мирният договор с нея. Никак не е лесно да се отстоява такава позиция при непрестанните упреци от страна на англичани и американци, че в България няма достатъчно демокрация и свобода за изява на опозицията. Последната, по чисто български маниер, със завидна активност постоянно се оплаква за щяло и нещяло, търсейки външна подкрепа.

Доколко дълбоко В. Коларов се е вживял в борбата за справедлив мирен договор, личи от неговата реч от 16 септември 1947 г. пред ВНС след ратификацията на договора. След като изтъква, че благодарение на СССР са избегнати големи опасности – да бъде „откъсната от живото тяло на нашата Родина една ценна и жизнена част“, да бъдат наложени на България фантастични контрибуции, да бъде лишена страната фактически от военна мощ и да бъде превърната в безпомощна играчка в ръцете на враждебни сили (с. 397), В. Коларов категорично изразява „чувството на дълбоко огорчение“ от „отсъствието на елементарна справедливост по отношение на българския народ, от потъпкване на неговите права и жизнени интереси“… „Аз бих желал да вдигна глас на възмущение и протест, че въпреки безспорните и очевидни факти мирната конференция се отказа да признае България за съвоюваща държава“… „Не по-малко е нашето възмущение от несправедливите и непоносими репарации“. „Аз дължа да изразя дълбокото огорчение на Великото народно събрание и на целия български народ, че конференцията в Париж… не се вслуша в гласа на разума и справедливостта и не даде удовлетворение на искането на България за възвръщане на насилствено отнетата Западна Тракия…“ (с. 398-399). Накрая пледира за „разумна ревизия на мирния договор.“ (с. 401).

Апропо, любопитно е да се направи сравнение между начина, по който са отстоявани българските национални интереси по време на подготовката на мирния договор и начина, по който са водени преговорите по различните глави за влизане на България в Европейския съюз.

В сагата около мирния договор има някои любопитни детайли. Въпреки че Коларов отстоява категорично гледището си, западните му събеседници не го смятат за фанатик, някои го възприемат като толерантен и умерен човек (с. 234, 266, 723). И още, в агитацията си за справедлив мирен договор Коларов подчертава пред ръководни представители на Антихитлеристката коалиция борбата на българския народ срещу фашизма от 20-те години, по време на Втората световна война (Съпротивата) участието на българската армия в заключителния етап от войната против Германия, а също и това, че чрез Народния съд България е наказала виновниците за включване на страната във фашисткия блок и по този начин е изпълнила условията на споразумението за примирие от 28 октомври 1944 г. (с. 221, 223, 360, 368). От другата страна признават Народния съд, но възразяват срещу по-сетнешните мерки спрямо опозицията (с. 368). Това за сведение на непримиримите отрицатели на Народния съд – по принцип и изобщо.

На В. Коларов се пада, като министър на външните работи, а после и като премиер, да води нелека битка за дипломатическо признаване на ОФ от САЩ, за приемането на НРБ в ООН. Усилията са сериозно спъвани от изострящата се вече Студена война, от обвиненията, че българското правителство подпомага левицата в Гръцката гражданска война (1946-1949 г.).

Към края на следвоенното петилетие репресиите срещу опозицията на ОФ в парламента са последвани от репресии в самата Комунистическа партия. Най-яркият случай е „делото Трайчо Костов“.

На В. Коларов се пада „честта“ да формулира политическите обвинения срещу секретаря на ЦК на БКП и влиятелен партиен деец Трайчо Костов. В отсъствие на Димитров, който е на лечение в Москва, но съгласувано с него, това става в доклада и заключителното слово на Коларов на пленум на ЦК на 26-27 март 1949 г. (с. 637-663). И двата документа са добра илюстрация за логиката на онзи вътрешнопартиен режим, който се установява в компартията по това време под определящото влияние на Сталин. Йосиф Висарионович пък следва собствената си логика в борбата с противника в бързо набиращата скорост Студена война – припряно изгражда просъветско пространство.

От гледна точка на господстващата парадигма – безпределна солидарност (послушание) спрямо СССР и КПСС – Коларов може да осъди аргументирано „прегрешенията“ на Тр. Костов. Но повярвал ли е той на съчинените от спецслужбите тежки клеветнически обвинения, лансирани на съдебния процес през декември 1949 г.? Въпросът възниква поради наличието на един документ на Коларов от 9 декември 1944 г. – писмо до Г. Димитров. Непосредствено след 9 септември, когато българските емигранти в СССР масово се завръщат в страната, сред тях се оказват и двама българи, сътрудници на НКВД – Иван Генчев и Христо Кукумявков. Когато узнава за това, Коларов изпраща споменатото писмо с предупреждение до Димитров – тези двама българи са известни сред българската емиграция като недобросъвестни работници, автори на „клеветнически доноси, в резултат на които пострадаха много честни и предани партийци“ (с. 83). Очевидно Коларов е имал ясна представа за някои страни на Сталиновите репресии от 30-те години.

В случая с Тр. Костов не е ли допускал Коларов, че хора на спецслужбите, подобни на тези двама „юнаци“, могат да съчинят невероятни „престъпления“? Очевидно е, че не е. Допълнителен подтик за това заключение ни дават и написаните от Коларов въпроси, които следователите трябвало да поставят на Трайчо Костов (с. 697-698). Как се създава такъв политико-психологически климат, който тласка в порочна посока мисълта (и действията) на хора, които иначе в много други случаи се проявяват като интелигентни и разумни дейци, вдъхновявани от възвишени идеали?

Нахвърляните тук въпроси-размишления са част от онези, които възникват от четенето на сборника. Ако продължим по-нататък в този дух, най-вероятно ще получим един политически образ на В. Коларов, който няма да съвпада както с романтичните му очертания от едно известно време, така и с вижданията на мнозина от днешното време, на които личности като Коларов се привиждат само и единствено в сгъстени черни краски.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук