ГЕОПОЛИТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И МЯСТОТО НА БЪЛГАРИЯ В НЕЯ

0
234

Статията изразява личното мнение на автора и не ангажира редакцията и която да било официална институция или организация.

Магистър по международни отношения, доктор по геополитика в Университета Париж-8
Настоящата статия е опит да се състави „обобщена скица” на геополитическата същност на Европейския съюз (ЕС), която да послужи за достатъчно надежден ориентир при формиране на политическите позиции на България. Този подход налага съзнателно схематизиране или опростяване – в допустимите рамки, разбира се, – на предмета на проучване, доколкото главната цел е не изчерпателен анализ на изключително сложната природа на ЕС, а формиране на сравнително цялостна и всеобхватна представа за него.

Геополитиката на ЕС е резултат от вътрешното и донякъде външно съотношение на силите, доколкото на този етап той не притежава достатъчно силна колективна идентичност в политическата област, която да доминира над националните интереси на съставляващите го държави-членки. От друга страна, геополитическата структура на ЕС, като резултат от съотношението на силите между неговите държави-членки, трудно може да се определи по друг начин, освен като аморфна или поливариантна.

В областта на общата външна политика ЕС е многополюсна система, в рамките на която решенията се вземат обикновено с единодушие, т.е. всяка държава-членка разполага с право на вето по въпроси от жизнено значение за нея. В същото време, така дефинираният „многополюсен” ЕС следва да посреща сериозните предизвикателства на глобалната външна среда, която може да се определи като еднополюсна (Lacoste, 2006, с. 10), най-малкото що се отнася до политико-военните измерения на силата.
Обратно, ЕС е по-скоро централизирана система в икономическата област, доколкото решенията в рамките на „първия стълб” на неговата институционална архитектура се вземат по правило с квалифицирано мнозинство и ролята на Европейската комисия (ЕК), както и на Европейския парламент (ЕП), като гаранти на общия интерес, тук е водеща. Въпреки статута си на икономическа свръхсила обаче, ЕС е изправен пред сериозни външни предизвикателства, тъй като структурата на световната политика в това отношение е определено многополюсна, като се имат предвид ролята и тежестта в нея на САЩ и държавите от Източна Азия (Nye, 2002, с. 39).

Картината се усложнява още повече, ако приемем, че ЕС е международна организация, в рамките на която значително влияние упражняват трите най-големи държави-членки, които от своя страна се намират в променливо равновесие помежду си. С други думи, би могло да се каже, че системата на вътрешното съотношение на силите в ЕС, що се отнася до въпросните центрове на сила, е триполюсна, като в това се състои фундаменталният компромис ЕС да продължи да съществува и да се развива… Но що се отнася до отношенията между тях и всички останали – което не е чак толкова рядък казус – структурата на вътрешния баланс на силите се променя от триполюсна в по-скоро двуполюсна…

Казаното илюстрира много ясно факта, че вътрешната конфигурация на ЕС е изключително комплексна и динамична реалност.

Геостратегически тенденции в рамките на ЕС

Все пак, би могло да се приеме, че вътрешният баланс на силите в ЕС се свежда до два основни модела на поведение, които имат комплексен характер и включват в себе си концепции от икономическо, военно и политическо естество. Разгледани в своята съвкупност, тези модели могат да се дефинират като геостратегически, доколкото оказват определящо влияние върху управлението на дългосрочните интереси (Бжежински, 1997, с. 8) на определени държави или групи държави в ЕС.

Прието е първият от тези модели – евро-атлантическият, да се асоциира с либералната икономическа доктрина, с принципа на трансатлантическото единство в областта на международната сигурност и с идеята за налагане на западната хегемония (еднополюсен ред) в световен мащаб. От друга страна, вторият от тях – евро-континенталният се отличава със своята привързаност към държавно-регулирания или „социален капитализъм”, изграждането на самостоятелни военни способности на ЕС и установяване на балансиран (многополюсен) ред в света.

В областта на европейското строителство представителите на евро-атлантическия модел проявяват предпочитания към разширяването на ЕС пред неговото „задълбочаване”, както и към водещата роля на държавите-членки в процеса на вземане на решения за сметка на прерогативите на наднационалните институции. Привържениците на евро-континенталния модел се обявяват, от своя страна, в подкрепа на засилването на политическата и военната идентичност на ЕС и против неговото размиване в обширна „зона за свободна търговия” (Lacoste, 2006, с. 70-71).

В категорията на държавите, близки до евро-континенталния модел, биха могли да бъдат включени т.нар. стари членки, сред които основателките: Франция, Германия, Белгия, Люксембург, Италия… За сметка на това, последователните разширявания на ЕС в периода 1995 – 2007 г. доведоха до постепенно изместване на центъра на тежестта на ЕС и до увеличаване на кръга на привържениците на евро-атлантическата тенденция в него. За редица анализатори не съществува съмнение, че в последната категория, освен стари държави-членки като Великобритания, Нидерландия, Дания, Португалия, биха могли да попаднат и повечето страни от Централна и Източна Европа, присъединили се към ЕС през 2004 и 2007 г. (Schnabel, Rocca, 2005, с. 23)

Геостратегическите модели в ЕС структурират външнополитическия му подход на глобално ниво, в частност евро-атлантическите отношения, по условното направление „Запад – Изток”. Същевременно, извън техния концептуален обхват остават отношенията на Съюза с неговото непосредствено регионално обкръжение, които от своя страна формират условна ос по направлението „Север – Юг”.

През 1995 г. се създава евро-средиземноморското партньорство, което включва всички държави-членки на ЕС и страните от южната и източната част на Средиземноморския басейн (Северна Африка и Близкия изток). Водеща роля в средиземноморската политика на ЕС играят Испания, Португалия, Франция, Италия, Гърция.

След разширяването на ЕС на Изток през 2004 г. в рамките на ОВППС се увеличава относителното влияние на държавите-членки, които се стремят да ребалансират регионалната политика на ЕС към развитие на отношенията с държавите от Балканския полуостров, както и със страните от бившия Съветски съюз в Източна Европа и Южен Кавказ. Така се появява второто условно регионално направление в ОВППС, чийто основен залог са връзките със съседните страни на ЕС, разположени на север от Средиземноморската зона. Активна част от това направление са държави-членки на ЕС от Скандинавския полуостров и Централна Европа, в т.ч. Германия и Австрия. Регионални платформи на отношенията на ЕС с тази категория съседни държави са Северното измерение, създадено през 1997 г. и насочено към регионите на Балтийско и Арктическо море, както и новата инициатива „Източно партньорство”, лансирана през 2008 г. съвместно от Полша и Швеция .

След приемането на България и Румъния в ЕС през 2007 г. регионалната структура на ОВППС се разнообразява в още по-голяма степен, като в нейното източно направление се появява нова регионална платформа – „Черноморска синергия”, която се стреми да обхване отношенията на ЕС с държавите от басейна на Черно море, в т.ч. Русия и Турция.
По такъв начин би могло да се обобщи, че в политическата структура на ЕС могат да се разчетат две двойки геостратегически модели от различно пространствено ниво и с различно съдържание. Първата, която е ориентирана по направлението „Изток – Запад”, засяга трансатлантическите отношения и нейните крайни залози са от глобален мащаб. Другата е от регионален характер, тъй като включва отношенията на ЕС с неговото непосредствено обкръжение, като в нея са ангажирани интересите на държавите-членки по направлението „Север – Юг”. Моделите на поведение в рамките на регионалната политика на ЕС биха могли да бъдат определени, разбира се, с по-висока степен на условност, отколкото моделите на глобално ниво като „средноевропейски” и „средиземноморски (евро-африкански)”…

Уникалният (sui generis) характер на ЕС

ЕС сам по себе си – за разлика от другите международни организации, е качествено ново явление, което включва в своята характеристика както традиционни междудържавни връзки, така и интеграционни тенденции и импулси, които водят до смекчаване или дори до изчезване на геополитическите противоречия между държавите-членки. От тази гледна точка той може да се определи като „най-развития пример за постмодерна система” (Купър, 2004, с. 54), която в историческа перспектива представлява нов етап – след този на националните държави и равновесието между тях, на организиране на международните отношения.

В историко-философски план в основата на международните отношения се намират две противоречиви тенденции – партикуларизъм, чиято последна и най-силна идеологема е национализмът или националната държава, и универсализъм, чиято последна и най-мощна форма е глобализацията. Отнесена към развитието на ЕС, първата тенденция поставя ударението върху традиционните национално-обусловени интереси и модели на поведение, сведени до два основни – евро-атлантически и евро-континентален, а втората се опира на концепции като интеграция, мултилатерализъм, глобално управление (регулиране). В този смисъл, вътрешната геополитика на ЕС е резултат от съотношението между национална политика и интеграция, която от своя страна се вписва в по-широкия контекст на глобализацията.

В зависимост от развитието на двата подхода се очертават две структурни алтернативи за световната система. От една страна, регионализиране на международните отношения и връщане към класическото (количествено) равновесие на силите, а от друга, запазване на глобалния характер на системата посредством поддържане на нейната еднополюсна структура или „отстъпление” към двуполюсно, но качествено по своя характер, противопоставяне между привържениците на глобалното (мултилатерално) управление и неговите противници (дисиденти)…

Интеграционната или а-геополитична тенденция се стреми към формиране на „колективна идентичност” на ЕС в областта на външната политика, сигурността и отбраната по пътя на хармонизацията на националните интереси на държавите-членки. Тя се осъществява най-вече посредством постепенното развитие на общи политики във външната сфера, като Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО) и Европейската политика за съседство (ЕПС), които имат за цел да преодолеят именно напрежението и противоречията в рамките на ОВППС по условните направления „Запад – Изток” и „Север – Юг”.

Политическата структура на ЕС е резултат от сложното и динамичното равновесие между националните интереси на държавите-членки. В подобен алгоритъм обаче следва да бъдат включени и корпоративните интереси и политики на различните общоевропейски институции, доколкото рамките, в които се формират подобни отношения имат не просто междудържавен, а многостранен характер. Европейските институции често защитават собствени интереси и компетенции, които си съперничат както помежду си, така и с тези на държавите-членки. Дори да предположим, че призванието на европейските институции е да гарантират и укрепват общия интерес, тяхното поле на действие е сравнително ограничено, тъй като те се намират под контрола на държавите-членки в областта на външната политика и политиката за сигурност на ЕС.

С други думи, обективно съществуващият процес на геополитическа конвергенция в ЕС, който aприори представлява противовес и алтернатива на класическото равновесие на силите и в чиято основа по правило се намира институционалният импулс, има сравнително бавен и противоречив характер поради определящата роля на държавите-членки и техните национални интереси във външната политика на Съюза.

(Не)възможният геополитически цикъл на ЕС

Динамиката на растеж на ЕС, определен като уникална или преходна международна система, в рамките на която съжителстват традиционни и постмодерни тенденции, би могла да се опише с понятието геополитически цикъл. Същият обхваща три последователни фази („разширяване – задълбочаване – разширяване”), които се обуславят взаимно и следват диалектиката, описана със спиралата на Арнолд Тойнби .

С други думи, успешното осъществяване на всяка отделна фаза е предпоставка за реализиране на следващата стъпка, което, от своя страна, би могло да доведе до ново качествено състояние на международното влияние на ЕС. Обратно, провалът на едно от стъпалата означава блокиране на целия процес на нарастване на ЕС в количествено и качествено отношение. Трите фази формират собствената геополитическа динамика на ЕС, за разлика от външните геополитически импулси, които произтичат от „чужди” за системата индивидуални или групови интереси. Изходната предпоставка за положителен геополитически цикъл е условното надмощие на интеграционната над традиционната тенденция в рамките на всяка една от неговите фази, като обратното съотношение би довело до отрицателно нарастване на ЕС, т.е. до застой, а възможно и до регрес в неговото развитие…

Първата фаза от настоящия геополитически цикъл на ЕС започва през 1997 г., когато е поставено началото на т.нар. пето разширяване на Съюза, и приключва през 2004 г. с приемането на 10 нови държави-членки, 8 от които бивши социалистически страни от Централна Европа, и през 2007 г. с интегрирането на България и Румъния.

Петото разширяване доведе, от една страна, до значително разнообразяване на вътрешната политическа структура на ЕС, а от друга, постави на дневен ред предизвикателството за съчетаване на интересите на държавите-членки и за по-нататъшно реформиране на механизмите за вземане на решения и правната база на ЕС („задълбочаване”). По такъв начин беше провокирана втората фаза от настоящия геополитически цикъл на ЕС, която започва през 2001 г. с влизането в сила на договора от Ница и продължава досега. В нейните рамки следва да бъдат отбелязани както успешни стъпки, като създаването на ЕПСО и ЕПС, така и провалът на процеса на ратификация на т.нар. Европейска конституция през 2005 г. и блокирането на ратифицирането на нейния опростен вариант в лицето на Лисабонския договор през 2008 г.

Деблокирането на втората фаза от настоящия цикъл на развитие на ЕС би могло да стане по два начина. Първият от тях е прагматичен и се състои в по-нататъшното стимулиране на икономическото сближаване и взаимозависимост между държавите-членки, което да доведе до нов импулс на политическата солидарност между тях. Във втория случай изграждането на колективна идентичност на ЕС би могло да се разглежда като пряк резултат от предшестващо изграждане на европейска свръхдържава от унитарен или конфедеративен тип.

Провалите на референдумите в Ирландия през 2008 г., а преди това и във Франция и Нидерландия през 2005 г., нагледно показаха, че вторият или наднационалният подход за европейско строителство не се ползва с подкрепата на европейските граждани. Това ни дава основание да предположим, че на този етап, а дори и в по-дългосрочен план, неговото прилагане към евентуалното деблокиране на геополитическия цикъл на ЕС е твърде нереалистична възможност. Следователно, приложима остава първата хипотеза за задълбочаване на европейската интеграция, а именно тази, която обикновено се определя като „общностен” или функционален подход и която се намира в основата на самото създаване на ЕС и на неговото по-нататъшно оцеляване и развитие. В настоящия момент прилагането на функционалния метод към задълбочаване на европейската интеграция, а оттам и към деблокиране на геополитическия цикъл на ЕС, би се изразило във възстановяване на условното равновесие между двете основни тенденции в него – класическата и постмодерната, чрез подновяване на процеса на институционални реформи по прагматичен начин и в сравнително ограничени рамки. Оптимистичният вариант на тази хипотеза би могъл да се осъществи, ако ЕС успее да постигне ратифицирането и прилагането на Лисабонския договор в неговата цялост…

Средносрочни перспективи пред ЕС

Шансовете за успешно започване на третата фаза на настоящия геополитически цикъл на ЕС, т.е. за неговото бъдещо разширяване към Западните Балкани и Турция, изглеждат твърде ограничени, поне за периода преди 2014 г., т.е. преди приемането на новия бюджет на ЕС (финансова рамка) за 2014 – 2020 г. Единственото изключение в това отношение би могла да бъде Хърватия, при условие, че поддържа най-бързия възможен ритъм на преговори, сравним с този на държавите от първата вълна на петото разширяване и че периодът на ратификация на договора за присъединяване не надхвърля съществено този на България и Румъния. При подобен „идеален сценарий” би могло да се допусне, че влизането на Хърватия в ЕС може да се осъществи най-рано в периода 2011 – 2012 г.

Присъединяването към ЕС на останалите страни-кандидатки преди 2014 г. е твърде малко вероятно – на Турция най-вече поради засилените изисквания за членство, както и на Република Македония, поради факта, че тя все още не е започнала (за разлика от Турция и Хърватия) преговори с ЕС. Изключително малко вероятно е също отношенията на ЕС с държавите от непосредственото му обкръжение – Източна Европа, Южен Кавказ и Средиземноморския басейн, да претърпят някаква фундаментална промяна.

Във външнополитически план би могло да се предвиди, че в периода до 2014 г. Турция и Русия ще запазят възловото си значение за развитието на ЕС, доколкото те са единствените държави, които играят първостепенна роля и в двете „уравнения”, формиращи неговия вътрешен баланс както на глобално ниво (отношенията със САЩ и респективно с НАТО), така и на регионално ниво (отношенията със съседите по условната ос „Север – Юг”).

Политиката на ЕС към Турция е призвана да се превърне в неизбежен елемент не само на вътрешното равновесие на евро-атлантическата система, но и в пробен камък за изграждане на глобален статут на ЕС. Наистина, трудно е да се допусне, че при хипотезата за присъединяване на Турция към ЕС, извън непосредствения обхват на ОВППС биха моли да останат отдалечени на този етап региони като Средния Изток и Централна Азия… В този смисъл, от развитието на отношенията между ЕС и Турция до голяма степен ще зависи не само характерът на равновесието вътре в евро-атлантическата система, но и извън нея…

Може да се очаква, че при категоричното и необратимо отхвърляне на Турция от ЕС, в средно- и дългосрочен план ще се наблюдава засилване на центробежните тенденции вътре в евро-атлантическата система, което автоматично ще повиши значението на връзките на ЕС с Русия, що се отнася до бъдещото равновесие в Европа и най-вече до характера на съотношението на силите в световен план. От друга страна, ако предположим засилване на центростремителните тенденции в рамките на евро-атлантическата система, връзките между ЕС и Русия ще запазят първостепенното си значение за регионалното съотношение на силите в Европа, но ще загубят решаващото си значение за бъдещето на системата в глобален план.
Във всички случаи обаче, отношенията на ЕС с Русия ще запазят водещото си значение за енергийната и ядрената сигурност и политиката на Съюза към Източна Европа, Южен Кавказ, Каспийския басейн и Централна Азия. Ще се запази и ролята на Русия за характера на връзките на ЕС с набиращите скорост нови „велики сили” в Азия като Китай, Индия и Иран.

Не би било грешно да се приеме, че хипотезата за „вътрешния” характер на връзките на ЕС с Турция ще бъде обусловена от преимуществото на евро-атлантическия геостратегически модел в него, а осъществяването на втората хипотеза – отдалечаване на ЕС от Турция и сближаване с Русия – ще бъде резултат от предимството на евро-континенталната тенденция. Когато става дума за евро-атлантическата система и нейното бъдеще, би трябвало да се прави разлика между отношенията на ЕС със САЩ и тези с НАТО, въпреки че са твърде сходни, те не са идентични. Най-съществената разлика между тях е обстоятелството, че НАТО, поради своя характер на международна организация, може да се смята за фактор, който потенциално укрепва многостранните аспекти на системата, докато САЩ – но само при условие, че упражняват едностранен подход в международната политика – като елемент, способен да отслаби тези аспекти (Fukuyama, 2006; Brzezinski, 2007).

Оценка на геополитическото положение на България

Би следвало да се очаква, че членството на България в ЕС и НАТО ще доведе до радикална промяна в нейното геополитическо положение.

Въпреки това, присъединяването на България към евро-атлантическата общност не означава нито край на историята , нито край на геополитиката или, казано по-точно, на влиянието на традиционните стереотипи върху нейната външна политика.

На първо място, на модела, който се определя от вековната принадлежност на нашата страна към междинната зона в Европа (Giblin, Lacoste, 1998) и който продължава да упражнява своето влияние, въпреки външните белези на нейния „нов” международен статут. В българските условия средноевропейският модел се проявява най-общо в „сателитизирането” на нейната външна политика по отношение на основните континентални центрове на сила в Европа.

Впрочем, само един бегъл поглед върху търговския стокообмен на България би бил достатъчен, за да се убедим в геоикономическата състоятелност на подобно твърдение. Той би установил без особени затруднения наличието на значителен и хроничен външнотърговски дефицит, дължащ се, от една страна, на вноса на индустриална продукция от държавите-членки на ЕС, а от друга – на вноса на енергоносители от Русия. Например, през 2005 г. общата стойност на дефицита във външната търговия на страната възлиза на 6,5 млрд. долара, като се формира, на първо място, за сметка на отрицателното салдо в стокообмена с Русия (2,7 млрд. долара), и на второ – за сметка на отрицателното салдо в търговията с държавите-членки на ЕС (2,4 млрд. долара), половината от което се пада на Германия (1,3 млрд. долара) .

Разбира се, горната „особеност” би могла да се интерпретира и по друг начин – тя е неизбежна последица от глобализацията на търговските връзки; външнотърговският дефицит не е единствен и изчерпателен критерий за икономическо здраве, още повече че той се „компенсира” от приходите от услуги и чуждестранни инвестиции… Всичко това е може би вярно, но то не би могло да прикрие една макроикономическа аномалия, която има структурно отражение върху външната политика на страната.

На второ място, би следвало да бъдат отбелязани и по възможност преодолени отрицателните последствия на поне още един традиционен геополитически стереотип в българската политика, който е обусловен този път от идеи от национал-центристки характер и чието въздействие се синтезира в представата за изключителното положение на България на Балканите. Подобна представа, която е широко разпространена в научните и политическите среди, служи за концептуална основа на държавната политика в областта на транспорта и енергетиката и на свързаните с тях трансевропейски инфраструктури.

Обратно, изграждането на представа за геополитическото положение на България като функция на силовите отношения вътре и вън от ЕС би било далеч по-адекватно на сегашния международен статут на страната. Това би означавало позициониране на българската външна политика в координатната система на вече посочените две двойки основни геополитически модели в структурата на ЕС (евро-атлантически versus евро-континентален и средноевропейски versus средиземноморски). Базисно условие за формиране на дългосрочен или стратегически подход към политиката на България в ЕС е и изграждането на концепция по развитието на неговия геополитическия цикъл, който пък е резултат от съотношението на силите между съставляващите го две базисни тенденции – традиционна (междудържавна) и интеграционна (наднационална).

Вътрешното равновесие на ЕС и деблокирането на настоящия му геополитически цикъл са предварителни предпоставки за равновесието на външната политика на самата България. От друга страна, при отсъствието на подобни условия България ще бъде принудена да възприеме тактически ориентиран подход, чиято ефикасност ще зависи изключително от нейната способност да отчита новото си международно положение в цялата му сложност. В този смисъл интересите на България, в качеството й на част от евро-атлантическата общност, биха могли да се оценят като трудно съвместими със следните две крайни хипотези за еволюцията на ЕС:

– прекомерно засилване на вътрешния многополюсен характер на ЕС, което от своя страна би могло да предизвика разпадане на системата или в най-добрия случай нейното блокиране;

– прекалено вътрешно хомогенизиране на Съюза, което да предизвика ускореното реализиране на многополюсния (конкурентен) потенциал на неговото международно обкръжение (световен ред).

Оптималното, а може би единствено реалистично, решение на този стадий би било постепенното хармонизиране на силовите отношения както вътре в ЕС, така и в евро-атлантическата система, по пътя на укрепване на многостранните аспекти в тях. При такова развитие би могла да се избегне или поне значително да се отложи главната опасност за националната сигурност – дезинтеграция на геополитическото пространство, към което принадлежи България, а с това и нейното евентуално отхвърляне от настоящия център на международните отношения в света към периферията на Европа, където тя отново ще се изложи на алтернативните и антагонистични влияния на традиционните континентални центрове на сила…

Цитирани автори:

Бжежински Збигнев, Голямата шахматна дъска. Американското господство и новите геостратегически императиви, София, 1997;

Brzezinski Zbigniew, Second Chance. Three Presidents and the Crisis of American Superpower, New York, 2007;

Fukuyama Francis, America at the Crossroads. Democracy, Power, and the Neoconservative Legacy, New Haven, 2006;

Giblin Béatrice, Lacoste Yves, (dir.), Géohistoire de l’Europe médiane, Paris, 1998;

Купър Робърт, Разпадането на нациите. Ред и хаос през ХХІ век, София, 2004;

Lacoste Yves, Géopolitique. La longue histoire d’aujourd’hui, 2006;

Nye Joseph, The Paradox of American Power. Why the World’s Only Superpower Can’t Go it Alone, 2002;
Schnabel Rockwell A. with Rocca Francis X., The Next Superpower? The Rise of Europe and its Challenge to the United States, 2005;

Тойнби Арнолд, Изследване на историята, т. 1, София, 1994 г.

Бележки
Обща външна политика и политика за сигурност (ОВППС).
Същият понякога се дефинира и като „евроголистки” или просто като „европейски”.
Смята се, че това е отговорът на северните държави в ЕС на Съюза за Средиземноморието, създаден през същата 2008 г. по инициатива на Франция.
„Възходът и падението на цивилизациите зависят от способността им да отговарят на външни предизвикателства от все по-висок порядък” (Тойнби, 1994)].
Според известната формула на Франсис Фукуяма.
Източник: http://www.mi.government.bg/trade

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук