Куба се появява в българската и в източноевропейската политика с един ярък и незабравим образ – Острова на свободата. Това става преди пет десетилетия, когато едно от революционните партизански движения в Латинска Америка завършва с неочаквана за могъщия континентален съсед победа. И понеже събитията се разиграват в разгара на Студената война, принципите, върху които се градят международните отношения в двуполюсния свят, налагат на Куба да потърси изцяло ново геополитическо място, и то сред страните, олицетворяващи далечния за нея Изток.
От необикновения кубински феномен в Западното полукълбо в регион, традиционно възприеман като „заден двор“ на Съединените щати, веднага се възползват Съветският съюз и неговите съюзници от Източна Европа, сред които е и България. Такъв е общият политически фон, на който се развиват отношенията между България, тогава вече утвърдила се като социалистическа държава, и революционна Куба, която с характерния за всеки пръв следреволюционен период ентусиазъм започва да търси индивидуалния си път в политиката и в международните отношения. На пръв поглед изглежда, че уникалната позиция на революционна Куба като първи пробив на социалната революция в Западното полукълбо ще й създаде най-благоприятни условия за сътрудничество със социалистическите страни. Но, както често става в съвременната световна история, видимостта се оказва лъжовна и създава повече митове, отколкото да разкрива реалностите.
Ще започна с някои митове, които битуват в съвременното българско общество за Куба. Те обясняват и трудностите в българското отношение към Куба както преди 1989 г., така и в годините на прехода в България, когато започна общият процес на преразглеждане на миналото, несъмнено засегнал и възприемането на Куба.
Първият мит е убеждението, че революцията в Куба от самото си начало е комунистическа като политически потенциал и социалистическа като обществени цели. Това не е вярно. От една страна, именно революционният, но не социалистически характер на Кубинската революция й позволява да победи и да се утвърди, преди Съединените щати да разберат за какво точно става дума. От друга страна, именно кубинската революционност е в основата на периодичните проблеми и разногласия, които възникват в отношенията между Куба и страните от вече улегналия и привикнал с устройството си Източен блок. Всъщност двуполюсният свят принуждава победилите революционери в Куба постепенно да се откажат от търсенето на самостоятелен път и да се съобразят с утвърдените на Изток практики – собственият вариант би ги обрекъл на макар и героично, но сигурно поражение.
Следващият мит, свързан с Куба, е съвсем нов, защото възникна в годините на прехода, но бързо се утвърди във вълната на отрицание на всичко от социалистическото минало. Ще го изразя с думите на един историк, убеден, че идеологията е всичко, а фактите са нещо второстепенно – Пламен Цветков. Неговото твърдение за Куба звучи така: „В началото на 60-те години Хрушчов е принуден да оттегли ракетите си от Куба, но Куба като цяло се превръща в подопечна територия на Съветския съюз.“ Митът за пълната зависимост и подчиненост на Куба на Съветския съюз противоречи на всички документи и на историческото развитие на отношенията, но това не пречи да бъде широко разпространен в съвременното българско общество.
В този текст съм се опитала да избегна митовете, затова ще изградя своето изложение само на основата на документи. Ще ви запозная с малка част от сведенията, които могат да се открият в основните български архиви за отношението на България към Куба и нейните проблеми.
Ще започна с началото на тези отношения – на 8 октомври 1960 г. България установява дипломатически отношения с Република Куба и подписва първата спогодба за културно сътрудничество между двете страни. И ще продължа с най-известното – икономическата помощ, която оказват всички източноевропейски социалистически страни на революционна Куба. Първите сведения за български помощи са от 1961 г., когато е отпуснат кредит от 1,5 млн. долара при изключително благоприятни условия (2% лихва за 12 години) и са изпратени български специалисти – лекари и зъболекари. Икономическите отношения са градят върху дългосрочни икономически спогодби, първата от които е подписана на 25 август 1964 г. Българската икономическа помощ продължава през целия период до 1989 г., макар и в различни форми и по различни начини. Между тях заслужава да се спомене т.нар. специална продукция (под това понятие се крие въоръжението), обучението на кубински студенти и специалисти; както и безвъзмездната помощ от 15,5 млн. лв. за закупуване на техника (8 ноември 1983 г.) и още 5 млн. лв. (10 декември 1985 г.) за преодоляване на щетите от преминалия през Куба опустошителен ураган . Пак под формата на помощ трябва да се разглежда и развитието на търговските отношения на България – още през 1960 г. българските власти вземат решение за бързо разширяване на взаимния стокообмен между България и Куба. С българска помощ в Куба са изградени 30 обекта, между които: Завод за трансформатори, ВЕЦ-ове, фабрики за сушене и консервиране на плодове и зеленчуци, инсталации за чистене на ориз, хладилни инсталации и др.
Същността на отношенията между Куба и източноевропейските й съюзници се изразява по следния начин: „Кубинските другари отстояват тезата, че развитите социалистически страни… трябва да подпомагат безвъзмездно Куба и другите изостанали страни…“ Същевременно кубинците гледат критично на реалната политика в Източна Европа, която определят като: „нереволюционна, водеща към разглезване на населението и неговото обуржоазяване, към възпитаване в буржоазен, а не в социалистически дух“ и дори отхвърлят „принципа на взаимната изгода, защото слабо развитите страни като Куба не могат на тази основа да развиват отношенията си с развитите социалистически страни“. Различните интерпретации на съществуващите в света реалности не пречат на отношенията, защото и от българска страна е изразено следното убеждение: „Куба е единствената социалистическа страна в Западното полукълбо и е необходимо да й се помага, да се укрепват нейната икономика, влияние и авторитет.“ Различните гледни точки могат да се противопоставят и да доведат до разрив, но могат и да се съчетаят и да се приспособят една към друга, както в края на краищата и става – поне до краха на източноевропейския социализъм.
Редом с икономическата помощ върви и не по-малко важната за Куба политическа. Първата подкрепа, която България оказва на Куба, е от най-високата международна трибуна – по предложение на тогавашния български външен министър Карло Луканов на есенната сесия на ОС на ООН през 1961 г. българското правителство осъжда агресивните действия на САЩ срещу Острова на свободата. До момента, в който съществуването на революционна Куба е застрашено от американска агресия, Изтокът като цяло стои твърдо зад Куба и отношенията са изключително топли. Нещата започват да се променят след т. нар. Кубинска ракетна криза от октомври 1962 г., когато Хрушчов, без да информира Кастро, дава заповед за изтегляне на съветските ракети от Куба. Независимо как от днешна гледна точка можем да оценим желанието на Фидел Кастро в Куба да бъдат разположени ракети, насочени срещу могъщия континентален съсед, несъобразеното с кубинците решение на Хрушчов показва лош маниер в съюзните отношения, което Кастро не забравя до края на съществуването на Съветския съюз. А веднага след като революционната власт в Куба се утвърждава, кубинските власти заявяват своите специфични позиции в разгарящия се спор в световното комунистическо движение.
Водени от собствения си революционен опит в началото на 60-те години, кубинските дипломати в Източна Европа изразяват своите предпочитания към тезите на китайските комунисти (както и на албанските), които им изглеждат значително по-революционни от тези на съобразените с държавните икономически и политически интереси позиции на СССР и източноевропейските му съюзници. Това показват сведенията на българските дипломати (напр. от Белград през 1963 г. ) и така се оформя охлаждането в българо-кубинските отношения през 60-те години
Няма съмнение, че човекът, олицетворяващ кубинската победа в целия свят, е Фидел Кастро. Българското правителство е готово да се възползва от неговата популярност и още през септември 1961 г. кани Кастро да посети нашата страна. Въпреки очерталото се идейно раздалечаване, поканата е повторена и по-късно, когато Кастро осъществява обиколката си из европейските социалистически страни. Но историческите обстоятелства налагат първото посещение на най-високо равнище да бъде това на Тодор Живков в Куба (26 юли – 1 август 1970 г.), а до посещение на Кастро в България се стига едва през 1972 г. (17-26 май).
Различията между България и Куба са преди всичко по водещия в политиката подход – за България, както и за останалите европейски социалистически страни, най-важни вече са търговските и икономическите връзки с останалия свят, докато за Куба през 1964 г. продължава да е валиден революционният принцип, изразен в думите: „Нашият път е верен – ясно е, че единственото правилно нещо е въоръжената борба.“
Революционният потенциал на Кубинската революция в съчетание с географското разположение на острова е използван, за да се опита Куба да извоюва водещо място в Движението на необвързаните. Там обаче Куба влиза в конфликт с Югославия, нещо, което се оказва възможност за ново сближение с България. Допълнителен стимул за сближението е новата революционна кауза, внесена в международните отношения от Виетнамската война. Ангажираността на социалистическите страни с помощта за Виетнам затоплят двустранните отношения. През март 1965 г. Кастро апелира за „ефикасна помощ на Виетнам“ , нещо, което България подкрепя, но не и по начин, който може да доведе до глобална война – докато точно за това е готов Кастро. Донесенията на българските дипломати от средата на 60-те години показват, че и в Куба нещата започват да улягат – те съобщават за разногласията по подхода за изграждане на социализъм между Че Гевара, придържащ се към т. нар. морални принципи и свръхбързата индустриализация, и Фидел Кастро, съобразяващ се с необходимостта от материални стимули и с реалните икономически възможности на страната. В този спор България подкрепя Фидел Кастро и затова реагира спокойно на вестта за напускане на Ернесто Че Гевара.
Годината 1968 г. е повратна не само за Източна Европа, а и за Куба. От една страна, Пражката пролет поставя под въпрос утвърдения вече модел на държавен социализъм от съветски тип, а от друга, Куба има собствени вътрешнополитически проблеми, принудили я да заеме категорична позиция в спора между реформатори и консерватори в Източния блок. Изводът от кризата и от позицията на Куба е изразен по следния начин: „След чехословашките събития кубинското ръководство се отнася по-трезво към социалистическите страни.“ Това се дължи както на кубинските опасения от еволюцията на Чехословакия към западната система, така и на избирането на Ричард Никсън за президент на САЩ и на влошеното икономическо положение в Куба. Съчетанието от тези фактори съдейства за трайното българо-кубинско помирение – кубинците настояват за посещение на Тодор Живков в Куба, което след двукратно отлагане е реализирано през 1970 г.
Двете различни до лятото на 1968 г. гледни точки неочаквано се срещат в акцията на петте членки на Варшавския договор срещу Пражката пролет. Макар и по различни причини – петте поради опасения, че реформаторската акция може да се прехвърли и при тях, а Куба, защото вижда, че чехословашките реформи водят към капитализъм от американски тип, гледните точки съвпадат и осигуряват по-нататъшното добро сътрудничество между Куба и България – чак до края на 80-те години.
Искам да завършва общият преглед на сложните двустранни българо-кубински отношения с един последен щрих. Самочувствието на стабилната Източна Европа и обсадното положение, в което се намира Куба в Западното полукълбо, дават основание на един от източноевропейските лидери в края на 1970 г. да заяви: „Куба съществува още само защото съществува и Варшавският договор.“ Тогава, през 70-те години, това твърдение може и да е изглеждало напълно логично, но не се превръща в пророческо, защото Варшавски договор няма вече почти две десетилетия, докато социалистическа Куба, макар и преминала през големи трудности, продължава да съществува.
От 1 януари 1959 г., в широкото и далечно пространство на Латинска Америка неголемият карибски остров се откроява и заема своето място в съзнанието на българите като ярка и значителна точка. За българското общество в изминалия половин век Куба беше и си остава символ на последователна революционна политика, символ, в който се проявява и скритата критика към собственото конформистко политическо ръководство – както в годините на държавния социализъм от съветски тип, така и в днешните условия на капитализъм, съобразен с американския и западноевропейския модел. На това се дължи голямата популярност и топлото посрещане на Кастро навсякъде в Източна Европа. И не бих казала, че този образ на Куба е напълно загубен и днес, поне за част от българското общество.
