Вече трети ден чакаше възможност да пресече границата. Беше опитал да влезе в Испания като други негови познати, но му бяха отказали да го прехвърлят по обичайния начин. Сам разбираше защо. Никога не беше свързан с комунистите. Още от България беше по-близък до анархистите, но събитията в Германия бяха го обезпокоили. И в София чувстваше заплахата на хитлеризма.
Беше сигурен, че един ден и в България щеше да усети ръста на антисемитизма. Не че някога беше почувствал неговите остриета. Живееше недалеч от синагогата и всяка сутрин виждаше десетките старци с техните книги, които се събираха за първата молитва. Дори му се струваше, че чува дрезгавите им гласове на иврит или на шпаньол да произнасят чуждите за него молитви, които призоваваха Всевишния да въздаде своята милост към тях и семействата им. Сякаш той наистина съществуваше и го беше еня за тях.
Събитията в Германия подсилваха страховете му. Писмата, които получаваше от роднините в България, не бяха по-успокоителни. Съзнаваше, че е по-близо до анархистите, но засега само комунистите оказваха някаква съпротива на Хитлер и той още преди заминаването си за Франция разбираше, че един ден ще потърси подкрепата им, за да се включи в борбата им.
Така и стана, но славата му на анархист беше го преварила. След решителния отказ на отговорника на студентите да го прехвърли в Испания по изпитаните канали, беше намерил начин сам да достигне до границата и да потърси начин да се прехвърли оттатък Пиренеите, но френските граничари дебнеха точно в този участък.
– Не смяташ ли, че май сега е моментът? – запита го неговият приятел. И наистина, вече бяха изминали часове, през които никой не беше минал близо до тях. А и раниците им с провизии се бяха опразнили. Отдавна не бяха хапнали нито трошичка. Бяха опитали да се хранят с горски плодове, но освен една-две диви ябълки не бяха намерили друго. Пък и нямаха нищо за губене. Най-много да ги хванат. И двамата бяха евреи от България, но за французите това не представляваше някаква вина.
Като се възползваха от тъмнината, те пропълзяха на юг през гората. Продължиха пълзешком, докато не дочуха гласове на непознат и за двамата език. Бяха вече в Испания.
– Ние сме студенти от Париж. Търсим интербригадите.
Граничарят явно разбираше френски език не по-зле от испанския. Скоро се озоваха пред една маса с храна. Очевидно по лицата им личеше, че примират от глад. Вечерта някакви хора ги поеха и на сутринта вече пътуваха с влак към фронта. Исак никога не се беше и надявал от границата направо да се озове под Мадрид, но явно натискът на франкистите е бил толкова силен, че дори неопитни чужденци бяха хвърляни срещу врага. Някой тикна в ръцете им по една пушка и те нямаха друг изход, освен да насочат оръжието към предполагаемия противник и да се отбраняват. Едва по-късно разбраха за политическите им пристрастия. Тогава и ги насочиха към местните анархисти. Не че за Исак имаше някакво значение. Още не знаеше нито дума на съвременен испански и в кръчмата не можеше да вземе участие в споровете им.
Вечерта отново беше на бойната линия. Трябваше да се сгъне в един ъгъл на окопа и да се опита да поспи. Приятелят му Жорж вече похъркваше, увит в едно одеяло. След дълго въртене и ослушване в прелитащите безцелно отправени куршуми, Исак също задряма.
Присъни му се стаята в Париж. Не беше от най-луксозните, но в сравнение с окопа изглеждаше направо като богат хотел. Събуди го гласът на Жорж.
– Изглежда ни атакуват. Вземи пушката си и се приготви за отстъпление – силите ни са малко и трудно ще ги удържим.
Пророчеството му се оказа напразно. Явно не беше настъпил моментът да бягат. Дори се опитаха да контраатакуват, но силите им също бяха скромни. Небето беше започнало да се развиделява и приготвиха канчетата си за скромната закуска, която не закъсня. Макар и неочаквано, вече беше започнало участието му във войната.
Разликата между френския и испанския не се оказа толкова голяма, както му се стори в началото. Скоро Исак тананикаше някаква дръзка песен на непознатия за него език, още повече че беше съвсем близък с езика на българските евреи – шпаньола.
След два-три месеца вече вземаше участие в споровете на местните анархисти. Трудно им беше да се подчиняват на чужди заповеди, но все пак комунистите ръководеха армията. Исак така и не се включи активно в борбата на интербригадите, но все пак разбра, че някой им е наредил да напуснат фронта. Странно, защото противникът им продължаваше да използва чужди войски, а над главите им прелитаха немски самолети и ги обстрелваха италиански черноризци.
Отново в Париж
Все пак нямаха друг избор и се насочиха отново към Франция. За тях тази война беше свършила, но не и за останалите. Французите ги натикаха зад бодлива тел в някакъв миризлив лагер в южната част на страната. Само след месеци Мадрид падна, а за Хитлер това беше знак да насочи войските си на изток. Вече владееше Чехословакия и Австрия, но апетитите му не секваха. Първо нападна Полша, а това автоматично принуди Франция и Англия да се намесят.
Скоро фронтът се измести на запад. Прословутата “Линия Мажино” не се оказа непревзимаема за танковете на хитлеристите, които намериха обходен път. Англия остана сама да удържа натиска на немците. Постепенно немците превзеха почти цяла Франция. Нещата ставаха все по-опасни за Исак, още повече че фамилното му име Коен отчетливо говореше за еврейския му произход.
У дома
Исак разбра, че е по-добре да бяга от лагера и да се опита да се върне в България. Най-напред трябваше да се отбие в парижката си квартира, където беше скрил българския си паспорт, който в момента му беше по-полезен от френските му документи. Жалко само за трите години, пропилени във френския университет. Носеше като скъп подарък двата нови езика – френски и испански, но те за момента малко можеха да му помогнат в България, където на мода вече беше немският.
Когато и в България беше приет антиеврейският Закон за защита на нацията, Исак не се изненада. Цар Борис ІІІ ги беше обрекъл от години, като се надяваше с цената им да завоюва това, което баща му, цар Фердинанд, с недалновидната си обвързаност в Междусъюзническата и най-вече по време на Първата световна война беше пропилял – Македония, Северна Гърция и Западните покрайнини. Хитлеризмът, който го беше подгонил още във Франция и по-късно в Испания, го беше настигнал и в родната му България. Оставаше да му сърба попарата и у дома.
Най-напред дойде участието му в еврейските трудови групи. Отново под командата на фелдфебели, този път с лопата в ръцете. Отначало с униформа, после с дрипавите дрехи, докарани от дома му. “Строим за родината”, пишеше върху един лозунг, пред който се бяха снимали. Коя родина? И по чия воля?
Един ден, точно когато строяха пътя край теснолинейката, край тях премина странен влак. От препълнените му вагони се чуваха слаби гласове на познатия им език – шпаньол. ”Пан, агуа” (хляб, вода). Изпращаха в лагерите на смъртта гръцките евреи. След тях идваше ред на евреите от България. Трудно му беше да си представи колко хора щяха да попречат на последните планове, подписани от комисаря по еврейските въпроси Белев. Не можеше и да си помисли дори, че двама висши свещеници – екзарх Стефан и Пловдивският митрополит и бъдещ патриарх Кирил, бяха готови да легнат пред влаковете, но да не позволят тяхното изпращане в Аушвиц и Треблинка, където ги очакваха крематориумите.
Отново с пушка в ръка
Една нощ в лагера им навлязоха партизани. Не стана нужда дълго да ги убеждават – вече бяха видели вагоните от Северна Гърция и знаеха какво ги очаква. Седем души се присъединиха към отряда. Изведнъж опитът му от Испания го превърна във ветеран. Нямаше нужда да го обучават как да държи пушка, как да марширува, какво е фашизмът и какво може да очаква от него. Избраха го за отговорник на група от десетина човека. Вярно, че ги очакваше студена зима, каквато в Испания не беше преживявал, но вестта за неочакваната смърт на цар Борис ІІІ им напомни, че войната е към своя край. Независимо от колебливата политика на царя, той все пак разбираше, че войната е загубена и не изпрати войски на Източния фронт, а след смъртта му сам новият министър на вътрешните работи беше казал: “А по отношение на евреите – там, където сме стигнали, там и ще спрем”. А това означаваше мъжете да продължават да работят по шосетата и железопътните линии, а жените и децата да продължават да търпят несгодите от изселването. Но никой вече и не помисли да ги изпраща в лагерите на смъртта. Поне в това отношение след смъртта на царя нямаше никой, който можеше да поеме тази отговорност – след разгрома на немците при Сталинград и Ел Аламейн в Северна Африка на всички им беше ясно, че хитлеристите губят войната. Само въпрос на време беше Червената армия да достигне до Дунава.
Иначе и армията, и полицията ги дебнеха зад всяка извивка на пътя. Загиваха повече ятаци, отколкото партизани. И за всичко бяха виновни евреите – като се започне от Леон Таджер – Бен Давид и се стигне до Виолета Якова, Мико Папо и Емил Шекерджийски, които така и не дочакаха навлизането в България на Червената армия.
На фронта
За Исак всичко беше познато и все пак ново. Но на Девети септември 1944 година нещата дойдоха на мястото си. Не беше като в Испания, където постоянно отстъпваха. Исак слезе с другите при Гара Белово и без да се колебае отиде направо на фронта против немците. Успя да участва само в Първата фаза на войната в Югославия.
Не че много воюва – по стар навик още с разполагането на полка им на фронта си избра удобно място в един окоп и след петнадесетина минути вече дълбоко спеше. Когато се събуди, не видя никого от своите. Бяха получили заповед да отстъпят и така и не успяха да го намерят, за да му съобщят. Тръгна опипом из тъмното, докато не дочу някакъв разговор – говореха на немски. Веднага си представи какво го очакваше, ако се бяха натъкнали на него. Не стига, че немците вече не гледаха на българската армия като на съюзници, но и можеха да открият, че е евреин, а това означаваше сигурна смърт. Изчака ги да отминат и пое на изток – само така можеше да намери своите.
След месец получиха заповед да се завърнат в България. Първата фаза на войната беше завършена, а за него това означаваше край на войната. Този път завинаги.
Върнаха се пеша. Още към Кюстендил започнаха да ги посрещат като победители, но вместо с цветя пълнеха раниците им с цигари. В планината беше пропушил, а и на фронта нямаше друго, с което да запълва времето си. Когато при Владая спряха, за да стегнат облеклото си за близкото влизане в разрушена и все пак свободна София, Исак си помисли, че единственият подарък, който носеше на близките си, бяха цигарите. Изпразни раницата си и раздаде цигарите на останалите войници – по-различен подарък би искал да отнесе у дома. Впрочем, той носеше със себе си и орден – при една атака при Страцин беше забелязал, че другарите му падат като подкосени на едно и също място. Имаше опасност атаката им да загуби първоначалния си импулс и да спре. Опитът му от Испания не го подведе: спря и се огледа. Скоро откри, че между клоните на едно дърво ги дебне снайперист и улучва хората на едно и също място. Исак се прицели и улучи снайпериста. Атаката продължи и скоро завърши с изтласкване на врага.
Промени в живота
Междувременно на фронта настъпваха промени. Първа Българска армия продължаваше да настъпва. При река Драва в Унгария немците се опитаха да внесат обрат във военните действия, но срещнаха сериозен отпор. На 9 май 1945 г. войната приключи. Исак изкара на прозореца старото си радио “Блаупункт” и огласи с него квартала. Оставаше само Япония, но тя беше толкова далече, че не му се мислеше за нея. А след няколко месеца и тя беше принудена да се предаде.
Законът за защита на нацията вече не действаше. Исак въпреки годините си успя да се запише във висшето училище и да започне работа като инженер. Пак по същото време се ожени за едно момиче от еврейската махала, Тинка, и се обзаведе с деца, внуци и дори правнуци. Още виждаше през прозореца как най-старите евреи се събират в синагогата, но за него тя си остана само спомен от детството. Старите му идеи също останаха в миналото. Не се поддаде и на вълната от заминаване за новообразуваната еврейска държава Израел – беше се наскитал из чужбина, но беше усетил, че от България по-хубаво място няма. Тук беше живял, беше се борил, тук щеше и да умре.
Вече беше повече от стар. На деветдесетия му рожден ден къщата се изпълни с деца, внуци и правнуци. Помисли си, че на няколко пъти е бил на косъм да прекъсне тази верига – и в Испания, после във Франция, в планината и на фронта в Югославия. Съдбата се оказа благосклонна към него. Но и към тях.
