МОДЕРНИЗАЦИЯ, СОЦИАЛНИ ЦЕННОСТИ, СИГУРНОСТ И ПРОГРАМНО ОБНОВЛЕНИЕ НА ЛЯВАТА ПАРТИЯ( II ЧАСТ)

0
192


Органична част от модернизацията на съвременното общество е и реформирането на политическата система и правната му култура, на гражданската компетентност и активност на членовете на социума. Извършените промени и реформи в разделението на властите са важен индикатор за посоката, мащаба и ритъма на модернизационния процес. Те са предпоставка и условие, стимулатор и гарант за нормализация (или за патология) в модернизационните логики/практики, ако са недостатъчни, слабопродуктивни и обществено неприемливи. Спазването на закони, правила облекчава модернизационните промени, а тяхното пренебрегване и нарушаване затруднява естествения им ход. Правно-политическата дисциплина гарантира сигурност в обществото, а нейното отсъствие и нарушаване предизвиква несигурност в него, публично недоверие към официално прокламираните управленчески намерения и мероприятия, олицетворение уж на социалните ценности. Това е неотменна част и от днешното ни горчивото всекидневие, когато общественото неодобрение към властовите институции е осезаемо, именно понеже предлаганите политически и социални логики/практики са повече имитативно социални или недостатъчно ефективни по своята природа и публична визия или по технологичния си инструментариум. Фрагментарността или незавършеността на реформите в системите на властта и управлението на държавата и обществото катализират и утвърждават публични нагласи за комерсиален или спекулативен умисъл (на властващите елити) в осъществяваните или дължимите преобразувания, за не/законно облагодетелстване на някои малцинства. Това импулсира ерозия на вярата в социалните ценности и политики, в правотата и обществената полезност на модернизиращите практики, дезавуира и дискредитира на политическите елити. То подхранва публични мнения, оценки и трафарети за волунтаризъм, управленско безразсъдство, държавническа безотговорност на Властта.

Европейските и националните конститутивни норми и параметри за социална, правова, демократична държава и за активно гражданско общество са съдбовен фактор за ефективността на модернизацията, за социално-ценностния етос и статус на практическите й въплъщения. Те са инструмент за инфилтриране и гарантиране на социална сигурност, за историческата адаптация на социума. Тяхното частично или пълнокръвно практически-реално, а не толкова декларативно и формално, спазване и прилагане в живота са част от успехите или провалите на модернизацията. Те се оказват и част от триумфа или от дискредитацията на социалните ценности, нереализирани в истинската им битност, в контекста на провеждани от властта модернизационни планове и преобразувания. Това ги прави неотменими компоненти за смислово-тематичната органика, ориентация и ценностния патос на обновените леви програми и политики.

Утвърждаването и реалното спазване на принципите на демокрацията, зачитането на правата на човека, основните свободи и върховенството на закона в модернизиращото се съвременно общество притежават нови смислово-ценностни координати/значения. Те могат/трябва по съвременен начин да се профилират или използват, съобразно природата и особеностите на обновеното ляво мислене/дело. И това вече се постулира и визуализира в новите програмни търсения и решения на модернизиращите се леви формации. Тук не иде реч за доминация на формалното, декларативно-привидното над реалното, което действително се случва в държавата и обществото, в техните институции и фундаментално-значими сфери на практика. Тук не става дума за “капитулация” пред доминиращия неолиберален дискурс, а за исторически ново, досега непознато, смислово-ценностно импрегниране на етоса, статуса и патоса на социалните ценности.

Демократичното равенство, представителната демокрация, а и демокрацията на участието (като дължими образци, но и практически модуси на съвременното постмодерно общество) са важни инструменти от модернизационната рационалност/прагматика в новите реалности. Те са органична част от политико-модернизационния континиум и от ценностния компендиум на обществата, желаещи да пребъдат в ХХІ в. И това обяснява, оправдава наличието на техния дискурс в обновените леви партийно-политически, управленски и др. програми. То е и част от сближението с реалната атмосфера/практика в развитите европейски държави и общества, с които България има съдбовни интереси и цели.

Разгръщането на социалните енергии на гражданското общество е важен казус за новите идейно-практически търсения, а и решения на модернизиращите се държави и общества в постмодерния свят. Защото гражданското общество може да не е само в ролята на съдник на определена не/сигурност в социума. Нещо повече, то може да е в ролята на генератор и производител, а не само на дистрибутор или на консуматор на съответни социални проблеми, колизии, конфликти и събития, които са свързани с проявите на една или друга форма и степен на не/сигурност.

Ролята и характерът на политическите партии са доста променени. Авторитетът, моралният статус, публичното реноме или престижът на партиите пред гражданството вече не са такива, каквито са били някога, в миналото. Претенциите им да са единствени гаранти за историческа и обществена сигурност на държавите и нациите не са така неоспорими или могъщи. Властта все повече се превръща в дифузно съществуваща в практиката, разпръсната и ползвана от разнородни и разнолики социални субекти. Патосът на “овластяването” прекрачва тясно партийно-политическите си рамки, смислови и инструментални ограничения и практики отпреди. Макар партиите все още да са непреодолими, те вече имат и конкуренция от други социални движения и организационни форми на граждански протест, реакция и активност в защита на социалните ценности, на някои модели и компоненти на модернизационни логики и практики. Параполитическите стуктури и движения осезаемо покачват ръст и роля. Особено сред младите поколения това е фрапиращо по своя резултат. Това определено предизвиква известна несигурност за битието не само на отделни политически партии, а на партиите по принцип като специфичен феномен и инструмент, родени и присъщи на епохата на Модерността.

За нас, в българските условия, е особено важно и значимо да не се пропилеят историческите и обществените шансове или условия да се формира и укрепне едно нормално и действено гражданско общество. Това е свързано с известно нарастване на унинието, разочарованието, гражданската апатия или моралното равнодушие сред голяма част от гражданството ни, спрямо възможностите му да влияе върху промените и реформите в управлението и развитието на държавата и обществото. След неимоверния подем в зората на прехода, в нашето гражданско общество днес е налице разколебаност в собствените му сили. А левите партии и социалните движения у нас по време на прехода имаха и все още имат своите доста сериозни проблеми и изоставане от правилното напипване на пулса на обществеността, от впрягането на енергиите на различни човешки общности в посока на нужни и обществено-ценни промени и преобразувания. Това изисква задълбочено, комплексно и практически резултатно проблематизиране и анализиране на този тематичен кръг в новите програмни дискурси, в новите идейни търсения или практически решения на “лявото” у нас.

“Третият сектор” има, а и ще повишава ролята и значението си в политическия, икономическия, социалния и културния живот на съвременните общества. Това го превръща в неизменна и важна част от новите, в т.ч. леви модели и инструментариуми за модернизация. Защото той предлага и по-висока степен на инфилтрация на социалните ценности в тъканта и динамиката на обществените процеси, тенденции, във фибрите на многоликото човешко ежедневие.

Неправителственият сектор има свои исторически непознати прояви и победи в сферата на критика и отрицание на сегашния модел на неолибералната и хиперкапиталистическа глобализация. За съжаление, съвременно мутиращите леви партии нямат адекватна, а и комплексна, теоретическа и практическа визия за алтерглобализма като конкурент и инструмент срещу доминиращия модел на глобализацията. Твърде често антиглобализмът с неговите одиозни прояви се представя и като олицетворение на съвременния и автентичен алтерглобализъм, макар между двата феномена да съществуват и твърде много различия. И това по някакъв начин трябва да се компенсира в новите програми, в новия политически и граждански инструментариум на левите партии в днешното ни преломно време.

Социално-аксиалната ориентация или природата на модела за модернизация са условия и оръжия и за пребъдност (или за провал, агония и гибел) на държавата или обществото. Съвременността демонстрира по най-кошмарен начин как определени модернизационни логики и практики, лансирани и рекламирани от световни институции, определящи дневния ред на глобалните йерархии, процеси и тенденции, отвеждат държави, общества, региони до тотална криза и пълен колапс. Днешният световен ред предлага далеч повече безпорядък, хаос и античовечност, отколкото нормално и взаимоизгодно съжителство между обществата и културите. Затова и изборът на дадена модернизационна стратегия и тактика трябва да се анализира и осъществява прецизно, комплексно и прогностично, за да се предвидят всички възможни и преди всичко негативни отклонения в тях. Именно защото последните се превръщат в условие или фактор за несигурността в света днес.

В днешното, постмодерно историческо време, което е невероятно благодатно за непредвидимост, многовариантност на разни визии или възможности за бъдещето на човечеството, или на отделни човешки общности и институции, темата за сигурността вече е фатално неизбежна и изумителна по своята валидност и легитимност за живота. Темите за смъртта на култури, езици или общества придобиват кошмарен вид и мащабно присъствие, предизвикват и внимание в политическите дискурси. Бъдещето на едни все повече се свързва с гибелта на други общности; “затварянето на страниците” на едни – с “отварянето на страниците” за други идентичности в преломното ни и динамично време.

Доминиращият постулат за “отвореност на историята”, като ярък контрапункт на “затворената история” (в нейните логики и техники от епохата на Модерността), по същество мощно инфилтрира и темата за не/сигурността на конкретни модели или визии на развитието на света в полетата на конкуриращи се политически рационалности, сензитивности и практики.

Изборът на тип модернизационна логика, техника и практика влияе съдбовно върху естеството, формата и равнището на “отвореност” на обществото, на държавата към останалия свят, към онова, което се случва в пределите на Стария континент. А тази отвореност е торпилирана от (реалното или възможното) практическо наличие и осъществяване на социалните ценности.

Фаворизираните днес теми за достъпа/изолацията до някакви ресурси отвеждат към проблемите и интерепретациите на етоса или статуса на отвореността или затвореността на субекта във време-пространството, до сигурността и ценностната му “аура” при този достъп или изолация. Преференциите днес към хоризонталните връзки и мрежи означават не само фаворизация на равенството и солидарността, но и на повече свобода, независимост от различни вертикални, йерархични модуси. По същество това е отваряне и на нови шансове или полета пред субекта, както и затваряне на стари проходи, инструменти на несигурността му. Доколкото левите партии са “отворени” към проблемите на човечеството, събитията в света и процесите на континента, те повече (в сравнение с миналото) и по новому “инжектират” социалните ценности в своите модернизационни визии и практики. Понеже това е и фундаментален исторически принос за сигурността на Европа, а чрез това и за сигурността на останалия свят в новия ХХІ век.

Цивилизационната конкуренция има и историческа оправданост само в пределите на надпреварата между социално-ценностните етоси, техники или практики на различните държави, общества или култури. Модернизационните модели, базирани върху цивилизационни профили и наследства, имат по-голям, оптимистичен исторически шанс само ако дават социално-ценностни бонуси на света, обществото и човека. И затова сътрудничеството, а и взаимодействието на лявата ни партия с други, авторитетни и мощни, леви и левоцентристки партии и социални движения в Европа имат не само политически, а и цивилизационен дух.

В този аспект “европейската мечта” може да спечели в бясното историческо съперничество само чрез своята социално-ценностна природа или ефективност. Не случайно Дж. Рифкин вижда в този контекст исторически възможния триумф на обединена Европа, “европейската мечта” и “европейския социалния модел” . В този план Европа може исторически да лансира и рекламира такъв собствен глобализационен профил, който да е алтерглобалистки спрямо налично битуващия, доминиращия сега неолиберален глобалистки проект или процес. Няма друг по-заинтересован или по-способен да извърши нещо реално, практически полезно и хуманистично в това историческо начинание от левите партии.

Като член на обединена Европа, България трябва да се съобрази с подобни аргументи или трактовки, а и да стори нужното, за да вложи и своя исторически, държавен и гражданско-обществен принос за тях. А това значи, че трябва да се търси национален и партийно-политически консенсус, който да гарантира и исторически възпроизвежда, обновява конституционно декретираното й битие на демократична, правова и социална държава с развито и активно гражданско общество. Само така модернизационният вектор ще се превърне и в съдбовен инструмент за реално приближаване и въплъщение на европейско-цивилизационното в реалното всекидневие и обществената историчност на нашата страна.

За разлика от левите програмни дискурси, валидни в миналото, когато човекът се принася в символична или реална жертва пред олтара на историята/обществото, обновените програми на модернизиращите се сега леви партии показват точно в обратната посока: че държавата и обществото следва да са винаги в помощ и услуга на своите граждани. И това е част от програмния етос на ПЕС, а е фиксирано и като смислов вектор и в Новата програма на БСП.

Актуалният възход и временното господство на неолиберализма обуславят обаче и някои особености. “Отвореността на историята” се декретира и дори се редуцира до определени, при това непреодолими, модалности на световно развитие, които иманентно легитимират нови типове на “затворената история”. Доктриналната версия за триумфа на либералната демокрация, а и на базирания върху нейните ценности и практики хиперкапитализъм, възпроизведена във и чрез мита за “края на историята” (по Фукуяма) или “края на идеологията” (кой знае защо тук следва да се подразбира само смъртта на лявата идеология), е апотеоз на сигурността на капитализма, както и на несигурността за радикални промени в антихуманната му природа, които всъщност ще го свалят от неговата историческа и обществена власт, ще му отнемат монопола в декретиране на смисъла и ролята на социалните ценности в йерархиите на аксиално-прескриптивните логики, техники и практики на социума. В нея “социалното” в социалните ценности трябва да е съобразено или подчинено на днешната неолиберална дискурсивност, на табутата й относно позволеното или забраненото като социално мислене/действие, на диктата на пазара с всички произтичащи от неговите своеволия антихуманни последици.

Новите прокламирани модалности на казино-капитализма, турбо-капитализма и капитализма на катастрофите са версии за “отвореност” на историческото и общественото развитие, която е изцяло “затворена” в пределите на безконтролната или на непредвидимата случайност, на безграничния меркантилизъм или на управленския волунтаризъм, а и на вярата в безсмъртието и във вечното преобразуване на капитализма, гарантирано от фетишизираната непоклатимост на свободния пазар. Те унизително и унищожително сриват самочувствието и имунитета на всяка национална и социална държава, на гражданското им общество, които искат да изберат и друг път на историческо и социално развитие. Така се оказва, че митът за “вечното завръщане” не е съставка или привилегия на културния пейзаж на далечни, минали общества и епохи. Нещо повече, този мит се полага като неотменим фундамент и за бъдещето. Бъдеще, в което капитализмът е вечен, винаги завръщащ се отново и отново след поредните си кризисни изпитания, преображения и превъплъщения. И всичките упования или аргументи, че е дошъл “края на утопиите, идеологиите и митологиите” всъщност се оказват мощно взривени или поне обезсилени с визията за неотвратимостта на капитализма, за заложбите му като саламандър да се спаси от огъня на историята.

Срещу глобалните властелини нито една национална държава и нито едно общество днес не са способни самостоятелно да се борят, а пък и да победят. Това е голямо историческо предизвикателство и изпитание за левите партии, за реализма и практическата осъществимост на техните програми, за прокламираните от тях модернизационни визии и модели. То е исторически тест за тяхната консолидация и ефективност, за способността им да заменят несигурността със сигурност.

В прехода към демокрация и пазарна икономика неведнъж се сблъсквахме с идеологеми, постулиращи “затвореността” на настоящата и бъдещата история за автентично лявото мислене и действие, за неизбежната агония и гибел на левите проекти. Разноцветни политици и идеолози увещават, че няма място за лявото, че преходът има своя интимна, а не лява или дясна логика, а и орбита. Независимо от историческите премеждия, лявата партия доказва, че е “отворена” за реформи, обновление, модернизация с пулса на времето. Тя има стремеж към публична легитимация и реализация на проекти за модернизиране на българското общество, които да са съзвучни с онези, които напредналите, демократичните и развитите страни отстояват. В тези проекти фундаменталното е аксиалната база и ориентация на техния (исторически и обществен) смисъл, предназначение и роля, органичната сплав от идеи, ценности и съответни политики.

Вместо предишните капсулирани версии за бъдещ комунизъм по универсализирания “съветски модел”, чиито модернизационни логики, техники и практики претърпяха историческо, обществено, политическо и морално фиаско, сега в лявото идейно-теоретическо и практическо пространство битуват и доминират версии, логики, техники и пейзажи за “демократическия социализъм”. Последният тематизира и използва многостранно и специфизирано дискурсите за не/сигурността, а и фундаментът му е изграден на ценностната дефинитивност.

Перманентна реализация на ценностите, принципите и целите на демократическия социализъм означава и покачване на сигурността на социалните ценности и отношения както в обществото, така и в индивидуалната екзистенция на човека. Това не е сигурност, която произвежда и възпроизвежда, нито налага размяната и консумацията на задържащи, консервирани стандарти и норми на обществен живот, на съжителство и общуване в живота на социалните субекти. Това е и сигурност, която иманентно провокира и катализираща нови промени, несекващи реформи, непрестанна еволюция на обществените нрави, отношения и условия, в т.ч. динамична мутация и еволюция и на самите ценности.

Хоризонтът на претенциите и очакванията на социалните субекти все по-динамично, мащабно се променя, а това налага интензификация на употребяваните или на иновативните арсенали и репертоари на модернизиция в условията на радикално променената действителност.

Човекът, който е възприел и осъществява идеите, принципите и ценностите на демократическия социализъм, може да се счита за “сигурен” (в своите житейски и обществени прояви) само ако е способен да “постави в несигурност” моментното си състояние не за да го взриви и върне назад, а за да го придвижи по-напред и по-нагоре към ценностните координати за свободен, справедлив и солидарен живот. Нали самоусъвършенстването на човешката личност/индивидуалност е излизане от зоната на определена сигурност (валидна в досегашния личностен фонд от знания, умения, качества и добродетели)? Нали то е и поставянето им в несигурно положение спрямо новите референции, които човекът желае, може и трябва да придобие, за да е в крак с пулса на историята, обществото и живота? За това му е потребна не само неговата лична мобилизация, но определен ресурс от социални условия и възможности. Модернизационната стратегия/тактика именно обуславя логиката и техниката за създаване и проява на тези необходими условия, възможности и нрави. Тя предпоставя и гарантира “диалектическото им снемане” от обществения макрокосмос в пределите на личностно-жизнения микрокосмос.

Само по такъв начин типът модернизация на обществото, според съвременните леви дискурси, се оказва както време-пространство, така и инструментариум, а и исторически репертоар за еволюция или за мутация на “ценностната вселена” на човека. Модернизацията на социума, съгласно етоса/патоса на този дискурс, изисква не застинали и възпроизвеждащи се жизнени светове на човека и неговите многолики общности,

Претворяването на ценностите и принципите на демократическия социализъм означава и снижаване на многоликата и разнородна несигурност в живота и проявата на съвременната личност, в общностните или в обществените й не/институционални практики. В това са патосът и етосът на модернизационната рационалност и технология на левите, социално-ориентирани и ангажирани проекти.

“Отварянето на историята” не протича в логиката на декретиране на нечий универсален модел на демократическия социализъм, който е общовалиден за различни държави, техните общества. Плурализацията на модалностите на демократическия социализъм е и една от неговите базисни ценности и послания към социума. В това обединена, “лява” и социална Европа има несъмнен принос и превес спрямо другите модалности за връзката между универсално и парциално, между континентално и национално. Неслучайно и един от девизите на обединена Европа повелява “единство в многообразието”.

Модернизационният етос/патос на демократическия социализъм е отваряне към реална плурализация, а и към диалогичност на различни версии и битности на неговата същност и практическа реализация. Той не би следвало да има аспирации към монологичност или монизъм на определен тип идеологическа/политическа рационалност и прагматика. В този си аспект модернизационният етос/патос на демократическия социализъм не затваря историята за различни възможности и процеси. Историята се оказва по-отворена от всякога, а непрестанното постигане на идеите, принципите и ценностите на демократическия социализъм е истински, социално-ориентиран и ангажиран катарзис на “отварянето”. Това облекчава национално-специфичния почерк в претворяването на универсалните принципи и ценности на демократическия социализъм, поради което заслужава да бъде мощен, символен и енергиен ресурс и в програмното и практическото обновление или проява на лявата партия.

Краят на историята на комунистическия експеримент в Европа не слага край на разнородните леви експерименти и социални практики в другите континенти, нито в самата Европа. Финалът на комунистическия експеримент влива нови сили и енергия, нов смислов и функционален потенциал на демократическия социализъм.

При подема и разгула на неолибералните логики и техники не бе проблем Фукуяма да редуцира по превратен маниер социалния пълнеж на ценност като доверието, за да я представи и прокламира по начин, органически възпроизвеждащ и прославящ логиката на пазара. Логика, която често е не само опазаряваща, но и опозоряваща социалните ценности. Понеже никой, никога и никъде не се е съмнявал в най-сигурната черта на пазара – непрекъснати производства и консумации на несигурност. Днес само наивници или глупаци вярват в магичната сила на “невидимата ръка” на пазара, която повече удря, наказва, отколкото милва народите. Срещу това безгранично маркетизиране на всички социални ценности възнегодуваха левите партии, когато оповестиха своя програмен девиз: “Да, на пазарната икономика, не – на пазарното общество”. Роден във Франция, днес този девиз е общоевропейски и световен по етос/патос. В новите програми на левите партии той трябва не само формално или декларативно да се представя, но и многостранно да се дешифрира, да лансира нови подходи, аргументи и интерпретации в своя защита и пр.

Обратно на хипертрофията на пазарните ценности, принципи и механизми, ПЕС предложи 10-те си принципа за общо бъдеще на Нова социална Европа, в които фундаменталните социални ценности имат и своите конкретни, практически измерения. В Манифеста на ПЕС за евроизбори 2009 тези принципи вече са конкретизирани и структурирани по новому.

Реализацията на тези принципи в трансформираща се България не е проблем, отложен в някакво не/обозримо историческо бъдеще. Тя е реален, съдбовен (за настоящето и бъдещето на нашата нация, държава и българското общество) смислов и ценностен фокус, около който да се формулират, осъществяват практически мерки, дела. Тази реализация сега трябва да открие и постигне своите национално-специфични контури, значения, инструменти или социални практики. В това е сърцевината на модернизацията на лявата партия, на промяната в нейния управленски манталитет, маниер, в политическата й култура.

Глобализацията, отвореният свят и свободният пазар обуславят и специфична интерференция в семантиката на социалните ценности от страна на господстващия неолиберален (политически, икономически, идеологически и социокултурен) дискурс. Това е осезаемо забележимо и на идейно-програмно равнище при модернизиращите се леви партии.

Някога модернизационните стратегии/тактики са били свързани с левия исторически проект, с идеала, с големия исторически разказ за преобразуване на обществото и човечеството. Във и чрез тях обаче са пулсирали социалните ценности в качеството им на пътеводни звезди. Днес вече липсва такъв могъщ проект. Сега идеалът не притежава исторически или обществен ореол, както някога. Днес не се вярва и толкова безпределно или всеотдайно в истините на единен голям разказ, който в условията на глобалната ни постмодерност да вдъхновява, а и да ангажира огромни човешки маси в организирана, системна и радикална обществено-преобразуваща изява.

Постмодерността вярва неистово в (даже изкусително, измамно пледира) множествеността на историческите наративи за еклектиката, релативизма и свободата в конструирането, реконструирането или в деконструкцията на историческите и обществените реалности и нрави. Тя на глас и привидно отрича фундаментализма и есенциализма, макар на практика тихомълком или завоалирано да ги прокарва. Това вече хвърля светлина не само върху редукцията на авторитета на партиите, на политиката и нейните институции изобщо, но и на онези социални ценности и практики, които са валидни и легитимни тук/днес.

Болест на исторически преломното ни време е не само голото отрицание, колкото размиването на смисъла, хуманистичното значение, формата и изявата на социалните ценности, при това забележимо и в леви идейно-политически дискурси. Податливостта и заиграването с неолибералното или с прекрачването на допустима мяра на социаллибералното начало понякога изиграва лоши шеги на новото ляво. Всичко това не бива да звучи абстрактно или несвързано с онова, което се случи или става в България, при драматичния преход към демократично устройство и установяване на пазарна икономика. То има и своите дълбоки корени или солидни основания както в миналото, така и в настоящето ни.

Символният и енергетичен потенциал на социалните ценности е доста по-различен в сравнение с онзи, който те имат в други времена. За това има обективни и субективни причини, условия и механизми. Фактът на снижаване на атрактивността и мобилизационния ресурс на социалните ценности в обществото, в лявото пространство, е очевиден, неоспорим. Социалните носталгии са и известен симптом за подобни тенденции. Хората не схващат достатъчно добре в какво се състои модернизацията на лявото, а я възприемат по-скоро като одесняване или поражение на левите, социално-ориентираните и ангажираните субекти и начинания. Известно обяснение или оправдание за това има в естеството и спецификата на модернизационните модели, които легитимират тези социални ценности, проектите или управленските практики, базирани на тях. Провалът на комунистическия модернизационен модел, фиаското на различни модернизаторски експерименти по времето на прехода към демокрация са основание и за гражданско разочарование, обществен критицизъм и социална отчужденост от техните “послания”. Това налага в програмното обновление на лявата партия да се дава по-конкретна и аргументирана визуализация на модернизаторския етос, ценностната ориентация и потентността й да понася, а и да твори и направлява Историята.

Положителното в сегашното положение е, че като страна-членка на ЕС, България има ограничен периметър на модернизация, който силно е декретиран и стимулиран от европейските институции и процеси. Това не значи, че в ЕС битува или властва единен, универсален модел за бъдещето на континента и страните членки на съюза. В ЕП се борят различни политически и идеологически визии за бъдещето. Но въпреки това обстоятелство европейското ни членство трябва да възпрепятства волунтаризма на управляващите политически елити в опитите им да фаворизират и да налагат своите модернизационни стратегии, тактики, управленски логики, техники и практики.

Само натискът отвън, макар необходим и определящ, не стига за правилното и ефективно осъществяване на нужната модернизация за България. От съществено значение са и ролята, значението и визията на водещите политически партии и на техните елити в това дело. Ролята на субективния фактор е огромна. Споменатият базисен документ към Манифеста на ПЕС визира и новата европейска политическа логика и практика на съседство. Не иде реч само за добросъседството между региони, страни или народи в едно преломно историческо време, отличаващо се и с доста конфликти. В съкровищницата на европейската цивилизация и култура има огромен масив от духовни и практически постижения по отношение на възприятието, оценката и реакцията на чужденеца и съседа. Те са и амбивалентни по своя дух в различните епохи, общества или култури.

В глобалния свят и в интегрираща се Европа ще се налага все повече да живеем съвместно с различни чужденци и съседи. Социалните ценности дават огромен шанс чужденците да бъдат възприемани като съседи, да се считат за равноправни, равностойни човешки индивиди/общности, а не като нискокачествена категория индивиди и общности. Обновеното ляво трябва да даде решителен отпор на възраждащите се нови форми и прояви на расизъм, ксенофобия, сегрегация, национализъм, популизъм, опасен автономизъм и безкомпромисен иредентизъм. А България има свой позитивен пример с етническия си модел, макар че и той не е напълно достатъчен за съвременните обществено-исторически реалности.

Обновеният ляв модернизационен модел трябва да утвърждава, стимулира и гарантира кохезия между човешките общности/личности, да повишава социално-хуманистичния потенциал в техните отношения. Свободата, солидарността, справедливостта, равенството и братството нямат място само в ценностната сфера, а са възможни и постижими и в светските, историческите или в делнично-всекидневените реалности. Модернизацията към социалната, правовата и демократичната държава е предпоставка, инструментариум и гаранция за историческо и обществено съжителство/разбирателство на хора с различен идентитет. Тя е особено време-пространство за полезен диалог между култури и цивилизации, между хора от разни континенти, държави или общества. Нова Европа на практика демонстрира нова мултикултурна битийност, споделяне на жизнени светове, които се превръщат в щрих на отделните национални биографии.

Неслучайно в окончателния вариант на Манифеста на ПЕС, предназначен за изборите на европейски парламент, специално се обръща внимание на проблемите и трудностите, тревогите или опасенията, които днес предизвикват процесите на имиграция както от новоприсъединилите се, така и от други страни и континенти.

Миграцията, новото “преселение на народите” в постмодерния и глобален свят катализират мощно тези възможности. “Призракът” на глобалния тероризъм привнася доста много нови проблеми и колизии. С това се променят нагласите към чужденците и съседите, възраждат се потънали доскоро в летаргичен сън предразсъдъци, тревоги, опасности. За нас, като преден пост на Европа, те притежават огромно значение и влияние за днешния ни, а още повече и за утрешния, живот. Палитрата на хора от различни раси, нации, етноси, религии, които временно или за постоянно се установяват в България, се обогати неимоверно в годините на прехода. В страната са регистрирани представители на над 50 етноса, а и на почти два пъти повече на брой вероизповедания. Това намира отзвук в идейните търсения на лявата партия по този важен дискурс. За да може партията публично да предложи, а и исторически, обществено да осъществи модернизация, при която да няма разриви между “свои” и “чужди” (по раса, етнос, религия, език и пр.), а да побеждават хуманизмът и разбирателството. И това не е само национален, а общоевропейски проблем или важен дълг, понеже е органична част от визията за Нова и социална Европа.

Налице е и друг контекст на този значим проблемно-тематичен кръг. Преходът превърна много от нашите сънародници в своеобразни “вътрешни емигранти”, в “чужденци” в собствената им страна; в хора, които нямат интимното чувство, че са зачитани, че към тях държавата и обществото се отнасят като към свои. Тук съвсем не иде реч за спекулативната употреба на термина “вътрешни емигранти”, която се съотнася към предишния исторически период и засяга идеологическата и политическата отчужденост от властта. Тук става дума за по-друг контекст на “вътрешната емиграция”, производен от или емблематичен за социално-класови, стратификационни процеси и тенденции в прехода.

В стихията на прехода някои социално-уязвими, дори етнически групи се оказват изолирани, капсулирани в собствените си социални и етнокултурни пространства. Ценностно-нормативната среда и атмосфера, социалната динамика, характерът и мащабите на настъпилите промени в такива обособени жизнени пространства се отличават драстично от всичко случващо се във всекидневието, в общественото и жизненото пространство на останалото население. За някои групи сякаш настъпи закрепостяване към гетоизирани, профанно-битовизирани жизнени пространства. Там социалните ценности и модернизационните експерименти придобиват твърде горчив и солен привкус, свързан с оцеляването.

Бедността – фундаментална прицелна точка на социалния етос на новото европейско ляво мислене и действие – в родните преходни условия придобива понякога потресаващ и антихуманен изглед. Това обяснява защо в Новата програма на тази тема се отделя изключително внимание и солиден, дълбок анализ.

Днес е валидна парадигмата, че модернизацията притежава свои конвергентни и дивергентни характеристики и особености, които силно обуславят, стимулират и гарантират хомеостазиса или патологията на държавността и социума – при определени условия и пр. Тези конвергентно-дивергентни референции на държавата/обществото в условията на модернизация притежават съответни рецепционни или абсорбционни капацитети. Последните обаче са свързани с прагове на поносимост за определени процеси и тенденции на иновации, които обществената система може да понесе, без това да провокира тежки или непоносимо деструктивни процеси и тенденции за самата нея.

Всяка модернизация разчита повече на иновации, а не на рутинно възпроизводство на определени логики, технологии и практики. Съответно на “тренинг” на социума, който облекчава и прави поносими цените на историческите промени, реформи, преобразувания. Този “тренинг” трябва да облекчи травмите на паметта на онези поколения, които са ощетени от обществено-историческите промени. Следователно, левият проект за модернизация, а и програмното му постулиране, прокламиране, легитимиране, особено практическото му осъществяване трябва да се съобразят с подобни дивергентно-конвергентни характеристики и специфики на социума, особено при държавност или общество в радикална трансформация. Още повече и с особените “имунни” възможности или способности на обществото да се справи, понесе или да боледува, а и да се разпада, при нарушаване на неговите рецепционни или абсорбционни капацитети.

Социалната цена или дори историческите стресове, които модернизацията провокира, следва да са изчислени в посока на мобилизиращи и оптимизиращи субекта ефекти или последици, а не на стагниращи, алиениращи, демобилизиращи, демотивиращи резултати или фактори, водещи до деструкция на социалните му структури, вкусове, нагласи и прояви. Това е част от дневния ред на не/сигурността на обществата в преход. То превантивно и прогностично трябва да се оповести, декретира в обновените програмни изображения и послания за модернизацията.

Най-сетне програмните обновления на съвременните леви партии показват и категоричен триумф в посока на безкомпромисната и последователна борба срещу най-старото робство, срещу най-дълготрайната (по историческата си биография) и крайно несправедлива йерархия – тази на мъжа над жената. Борбата за равноправие и солидарност на половете, за паритет и равнопоставеност в управлението на социума днес придобива особено релефна визия в програмните модернизации и практическите усилия на реформиращите се леви партии и особено в етоса на ПЕС.

От времето и идеите на Огюст Конт, който вижда във фигурата и мисията на жената величав персонаж в историята на модернизиращите се общества и култури, през всички вариации на борбата за еманципация, чак до наши дни, когато мощно се прокламира и осъществява идеята за “световната революция на жените”, процесите на съзнателна, решителна и последователна борба за реален паритет и солидарност на половете всъщност се превръщат и в борба за хуманистичното оформяне на истински човешкото – диалектическото единство на мъжа и жената. Това единство е чуждо на далечните митологични образи и рефрени за андрогина.

Преминала през няколко вълни в своите трудни исторически премеждия, днес борбата за равнопоставеност между половете се прокламира вече не само, нито толкова формално и вербално. Тя осезаемо придобива такива контури, които я превръщат в реална съставка и инструмент на модернизациите на постмодерните общества, въплътени в духа и визията на новата лява рационалност.

Програмното обновление на съвременната лява партия не е самодостатъчен и самоцелен процес в нейната историческа и обществена идентичност и проява. То е фундаментален проблем със съдбовно значение и роля за възможността тази партия не само да се адаптира или да консумира, на далеч повече и по-важно – да променя и да твори Историята; да пише или правилно да чете нейните явни или потайни “редове и страници”; да проумява и преоценява смисъла и поуките, които се съдържат в тези редове или страници. Програмното обновление и практическото му приложение са част от онзи специфичен, индивидуален почерк, който партията оставя върху полетата на Историята и Обществото, на онази (правилна или грешна) “граматика” да разбира и прилага правилата на социалните ценности или норми, на истината, добродетелта и красотата на човешката, родова и индивидуална природа.

Бележки

Вж. Мизов, М. Мутация на ценностите и предизвикателства пред лявата политика. В: Развитие на модерната социалдемокрация. Ч. ІІІ: Основни ценности и политика. С., 2004, с. 26-59.
Вж. Проданов, В. Постиндустриални модели на догонване в глобализираното информационно общество. В: Догонващото развитие в глобализираното информационно общество.С., 2007, с. 38-39.
Вж. Рифкин, Дж. Европейската мечта (как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта). С., 2005.
Вж. Леви, Дж. Упражнения по микроистория. С., 2008, с.
Вж. Полк, У. Съседи и чужденци. Основи на външната политика. С., 2002, с. 447..
Вж. Проданов, В. Увод, национално, балканско и европейско догонване, приближаване, раздалечаване.- В: Национално, балканско, европейско, конвергентност и дивергентност. С., 2008, с. 30-34.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук