Модернизацията на европейска България и програмното обновление на лявата партия се осъществяват в контекста на историческите предизвикателства, свързани с новите глобални и евроинтеграционни реалности, процеси и тенденции. Това е третата поред модернизация. Първата започва след Освобождението (1878 г.) и трае до 9.ІХ.1944 г. Втората модернизация е свързана с етапа на социалистическо строителство и развитие на българската държава и нейното общество до 10.ХІ.1989 г. През всеки от трите етапа лявата партия лансира и се бори за осъществяване на идейно-политически програми, легитимиращи нейни модели за модернизация на държавата и обществото.
Модернизациите на България протичат в контекста на две исторически епохи. Първата модернизация се случва изцяло в епохата на Модерността. Краят на втората попада в зоната на започналата в развитите западни държави и общества постиндустриална епоха. Последната, третата модернизация ще се осъществява в епохата на постиндустриалното или на постмодерното развитие на света, Стария континент и България, на нейната държава и на нейното общество.
Между първата и втората модернизации има и редица фундаментални различия, обусловени от характера и спецификата на типа на държавно-обществено устройство и развитие на страната. В този контекст третата модернизация се отличава от предишните две. Това обстоятелство предпоставя, определя и налага съответни закономерности и условности на естеството, спецификата, формите и мащабите на всеки от трите модернизационни периода в историята на България. То съществено влияе и върху цялостния профил на проява, а и на резултатите и ефективността на всяка от трите модернизации.
Модернизационните периоди не са зависими само от вътрешно-държавни, специфично-национални проблеми, процеси и тенденции на обществено-историческо развитие, а са предпоставени и обусловени от природата и особеностите на световното и европейското развитие в тези две епохи на историческото състояние и развитие на човечеството. Световната (историческа, обществено-политическа, икономическа и социокултурна) панорама хвърля сянка и в значителна степен и форма детерминира и стимулира появата, развитието или дискредитацията и отмирането на даден модел на модернизация в българската държава.
В този смисъл еволюцията на модернизационните периоди на България е органично свързана и с еволюцията на наднационалните (световни или европейски), фундаментални по значимостта си, събития. Еволюцията на идеите, застъпена в левите партийни програми, отразява развитието на логиката и “технологията” на онзи модернизационен модел, който ще определя и ще гарантира желаното историческо бъдеще, свързано с осъществяване на партийния или социалния идеал. Тази еволюция публично се легитимира в началото или във възлови точки от конкретно-исторически етапи или периоди на обществено-историческото развитие на обществото и държавата. Тя следва да осветява и оправдава посоката и хода на това развитие.
Модернизацията на всяка държава и на всяко общество е свързана с прокламираното или завоалираното “експлоатиране” и на определени социални ценности. Те могат да идват по пътя на обществено-историческата наследственост, да са родени от конкретното настояще, както и да са подчинени на някакво желано (историческо или обществено) бъдеще на тази страна и народа й, т.е. когато ще придобият и пълнокръвното си битие или значение. От позицията на този свой бъдещ статус, социалните ценности осветяват и освещават смисъла, значението на случващото се сега, в настоящето. А дали процесите на модернизацията наистина ще дават път и ще осъществяват или ще ограничават, нарушават и елиминират тези социални ценности, е съвсем друг проблем и насока на дискусия.
Предпочитаните или фаворизираните от лявата партия социални ценности обаче нямат непроменими смислови значения. Тяхното историческо съдържание и форма също се променят. Те еволюират, мутират в своята семантично-семиотична определеност, роля и значение както в обществен, така и във вътрешнопартиен аспект. А отделните партийни програми дават съответна илюстрация за подобна мутация.
Историческата, обществената, политическата и идеологическата валентност на тези социални ценности в периодите на всяка от трите модернизации се променят, без това да означава, че не съществува и висока степен на унаследяване и приемственост в техните съдържания. Това е валидно както за предишни обществено-исторически времена, обстоятелства и нрави, така и за днешните, които са не по-малко преломни, радикални, динамични, противоречиво-конфликтни по дух.
Модернизацията винаги се е разглеждала в светлината на покачване равнището на не/сигурност в социума за конкретни дейности и институции или за въвлечените във функционирането им субекти. А промяната в “инфраструктурата” на обществените сфери, отношения и порядки, провокирана от модернизационните процеси, се свързва с нарушаване на предишния хомеостазис на социума, на доминиращите в него начин на производство и начин на живот, социални и ценностни йерархии. Тоест, с покачваща се несигурност за някои рутинни ценности, отношения и институции, но и с перспективни обещания, процеси или тенденции за по-сигурното съществуване на техните нови заместители в обществения живот и пр.
Политически и идеологически всяка нова визия за модернизация се представя и като исторически потребно или дължимо декретиране и публично легитимиране на ценностно-аранжирана социална сигурност. Такова разбиране не опира само до интерпретацията на сигурността в контекста на нейните връзки или с прояви в определен род охранително-отбранителни (репресивни) институции или функции. То притежава много по-богат обхват на проблемност в сравнение с “тясната” тема за националната сигурност на държавата.
Модернизацията се разбира също и като внасяне на порядък, на известно “дисциплиниране” на обществото, на неговите нрави и членове, т.е. като гарантиране на ценностно-осмислена сигурност. За да бъдат по-продуктивни и прогресивни, държавата и обществото се нуждаят от рационализация на техните институции, процеси и субекти, от вкарване на доста смисъл, целесъобразност, ефективност, полезност, рентабилност, системност и особена сциентификация в субординацията и координацията на техните най-значими сфери, институции и субекти. Това е и органична част от биографията, природата и спецификата на всеки тип модернизация. То е още по-значимо и валидно в епохата на съвременната научно-техническа революция, на високите технологии, когато опасностите и рисковете са неимоверно повече, а и по-различни. В тази епоха науката реално се превръща в производителна сила даже когато се ползва в симулативни, спекулативни, непроизводителни процеси и форми на създаване и потребяване на богатството и властта.
Родени в епохата на Модерността, но прескочили и в постмодерните реалности, различните политически идеологии и партии неизбежно осъществяват историческите си де/конструктивни функции и съобразно своите разбирания, инструментариуми и практики относно сигурността на смисъла, ролята и значението й за обществения живот.
На идеологическо ниво сигурността винаги се е представяла като специфичен континиум на ценностно-нормативни системи и “вселени”, които трябва да се доближат или отдалечат от орбитата на историческия или на реалния обществен и човешки живот. Утопичните проекти и историческите хоризонти, до които може/трябва да стигне човечеството или негови мегаобщности, са се свързвали и с прерастване на “несигурното време” на обществения живот в една “вечност на сигурност” за обществото, неговите структури и субекти.
Линейното разбиране на логиката, посоката и хода на Историята е облагодетелствало тези умонастроения или утопични конструкции. Или обратно, идеализираното бъдеще винаги е рисувано под воала на “сигурна вечност”, в която ще присъстват промени или реформи от хомогенно естество или специфика, но изобщо не на такива, които със своята хетерогенност ще предизвикват нови колизии, огромни разриви или торпилиране на вече постигнатата вечност, за да се прехвърли тя отново в траекторията на предишни несигурни времена и обстоятелства. Защото има социални утопии, в които, следвайки неумолимата логика на Историята, Съдбата и Времето, човешките общества прекрачват от едни в други нива на несигурност в сигурност, но също и обратно.
Днес съдържанието, формата и мащабите на сигурността, които могат/трябва да се постигнат в собствената държава или в собственото общество са променени като смисловост и инструменталност. А и сигурността спрямо света, природата и човечеството вече има и по-различни координати, визуализации или тълкувания от преди. Промяната на ценностните вселени, на модернизационните логики или практики в до/сегашната история обуславят и стимулират този процес.
Политическите програми на левите партии винаги акцентират на възможното и дължимото превъзмогване на несигурността и създаване на исторически и обществени условия, отношения и нрави, които да обуславят, стимулират, а и да гарантират производството, обмяната и всеобщото потребление на значима, социална и историческа сигурност. А тази желана сигурност има своите различни въплъщения: политически, граждански, икономически, финансови, културни, социални, екологически, технологически и екзистенциално-житейски. Всички те са свързани с определени социални ценности и нагласи. Активната защита и осъществяване в обществената практика на тези социални ценности се оказват “щит и меч” в борбата за претворяване на конкретно избран идеал, на една или друга модалност за осъществяване на модернизация.
Неизменният политически/идеологически дебат за придвижване на човешкото общество от “царството на случайността” към “царството на необходимостта и закономерността” отразява дискурса за не/сигурността в историчността, битността и битийността на човека (в качеството му на род и индивид). Ипостасите на отричаните/прокламираните общества и типове на човешката личност в тях са аргументирани и инкрустирани с възхвала или с проклятие на присъщата им не/сигурност за човека. Епохата на Модерността е която превръща (цялостно и необратимо) модела на модернизация в “Архимедов лост”, който ще преобърне нещата в общественото и индивидуалното житие-битие в посока на сигурността. В нея се раждат оптимистични утопични проекти, които ще дадат плът и кръв на различни визии, при които, понесени на крилете на знанието, човешките същества и общества ще превърнат “грешната земя в рай”, а човекът ще е богоподобен спрямо властта си над природата и времето. Такъв социално-хуманистичен пълнеж, разбира се, имат левите исторически проекти за модернизация на социума. В тях ролята на съдбовни оръжия се поема и изпълнява от определени и фаворизирани социални ценности – свободата, справедливостта, солидарността, равенството и братството. Потъпкването на тези ценности обаче легитимира несигурността, а техният триумф е истинското доказателство за силата и красотата на човешката природа в стремежите и опитите й да превърне света в реална обител и на сигурността.
С различни преображения и обновления от смислово-тематично естество тази фабула се проявява в проектите на партийните програми и в следващата, днешната постмодерна епоха.
Модернизацията означава и отнемане на историческия мандат на съществуване и влияние на несигурности, които в предишни времена, обстоятелства и нрави са били със “сигурен” и солиден статут. Защото определен тип исторически и социални несигурности могат да съществуват и влияят под формата и на обществени (политико-правни, икономически, социални и др.) закони, нормативни логики и практики. Те могат да приемат визията на вечни, неизменни характеристики на живота изобщо.
Лявото (програмно) мислене, а и действие винаги са се борили срещу такъв род “сигурни несигурности”, срещу техните “превърнати”, отчуждени форми и въплъщения. Те са излагали и налагали публично модернизационни логики и визии, в които това превъзмогване, ограничаване или пълното отстраняване на несигурността в социума се оказват извънредно полезни, ценни. Това обаче е част от историческата логика или от еволюцията на обществото. Това обяснява и “оправдава” историческата подсъдност и елиминация на едни, както и, обратното, историческият възход и реализацията на други типове модернизация.
Например, идеологемата, че капитализмът е “истинско царство” на случайността, стихията и произвола, се противопоставя на идеологемата, че комунизмът е “царство” на закономерността, необходимостта и порядъка в живота на социума, на неговите общности и членове, че е “царство на свободата” – превърната форма на опознатата необходимост. В по-омекотени (даже и съвременни) варианти на левия дискурс, “очовечаването”, “дисциплинирането” на капитализма се представя като внедряване на повече рационалност, полезност и жизнен смисъл за хората, реформиране (чрез прогресивна еволюция) на неговите институции и ценности.
Левите програмни наративи от миналото демонстрират какви са ролята, мисията, смисловата тъкан на “героите” на Историята и това е винаги в контекста на някаква не/сигурност. “Героите на нашето време” във всяка историческа епоха се появяват на обществената сцена, за да премахнат едни, но и за да “дарят” с други не/сигурности промененото от техните идеи, проекти и дела общество, социалните йерархии и властовия статус на управници и управлявани.
Модернизацията играе ролята на специфична историческа сцена или арена, на които си съперничат различни исторически манталитети, социални въображения и паметови наследства, които определени социални/класови субекти притежават. Социалните ценности са вписани в сюжета на такава драматургия. Модернизацията е и смяна на властови баланси и субекти, логики и техники на управление, на социални и др. практики, производни и зависими от властовите метаморфози и процеси, свързано с нови социални и властови типажи, “герои” по върховете, а и в низините, в опозиция, на които е обещано бъдещето. Но то е съчетано или е пронизано от темата за не/сигурността, от въплъщенията й. Това е неизбежна част от историята и приказката за всяка модернизация от предишни времена, от някогашни общества, култури. То е съдбовен компонент и от облика на съвременността ни, в която властта е фундаментална ценност, но и инструмент за всички промени.
Програмното обновление на левите партии, на толерирани и фаворизирани от тях модернизационни версии, привнася нови идеи, мотиви, аргументи и интерпретации, свързани с темата за не/сигурността, произтичаща от естеството и особеностите на класовите субекти и отношения, на социалните стратификации, йерархии, логики и практики в дадено общество. Това е и неотменен щрих от портрета на предишните модернизации.
Бившите леви политико-идеологически дискурси, описващи или приписващи историческата роля или мисия на пролетарската класа, не пропускат да подчертаят, че “призванието” на тази класа – да изпълни заветите и скритата логика на Историята, да осъществи нейния “естествен и иманентен закон” – е по дълбоката си същност прокарване на пъртина на истинска сигурност за общественото/индивидуалното битие и мислене на човека. Класите, които трябва да се свалят от историческия пиедестал на властта, дори да се унищожат, ще понесат възмездие заради тяхната роля в утвърждаване и развитие на различни форми на несигурност в живота или в историята на човечеството. Така модернизиращата визия и мисията на определена класа вече са “оправдана”, а тези на нейните антагонисти са исторически и обществено осъдени.
Някога левите програмни проекти дават превес на класово типизираното съзнание и битие на човешкото съществуване. Класовият произход е имал огромна роля и значение за биографията на човека, за възможностите на социалната му мобилност в обществото. Социално-класовата идентификация е солидна гаранция за същността, формата и дозата на социалната не/сигурност, предлагани от историята и обществото, неговите институции на отделния индивид. Днес проектите ориентират към индивидуализацията на личността, към повишаване на разнородните форми на сигурност в нейното битие, не така пряко свързани или не толкова тотално зависими от класовия произход/идентитет.
Епохата на Модерността дава исторически път на “бунта на масите” и класите, а тази на постмодерността вече фаворизира “бунта на личността” срещу историческия и обществен контекст на екзистенцията й. Това намира израз и в субективните проекции и тълкувания на модернизацията, на смислово-ценностните й иконографии в обществения и в персоналния човешки свят.
За социалната мобилност на човека в общественото пространство сега има различни възможности, които стимулират и гарантират ценностни иновации и дислокации на субекта. Те повишават личния му принос при производството, размяната или консумацията на обществено или на индивидуално-ценна сигурност.
Идейно-програмното обновление на всяка политическа партия не подминава темите за сигурността в обществото или в индивидуално-личностната биография на човека и в неговата историчност. Това е още по-съдбовно значимо и забележимо за левите идеологии и политически партии, които по презумпция са пристрастни към промени в сигурността на обществото и личността, към внасяне на порядък и стабилност в социума и всекидневния живот на човешката личност, гарантиращи по-висока социалност и хуманизация на реалностите и на човешките отношения.
Темата за сигурността не отсъства в либералната или в консервативната идеология. На рационално и практическо равнище тя обаче придобива други смислови и функционални контури/ефекти. В тях класовите силуети, съдържания, форми и инструменти също присъстват, макар и нерядко това да е завоалирано.
Модернизационните проекти и пейзажи, които дадени идеологии и партии фаворизират/дискриминират, са особена арена на инвестиции или на инфлации на конкретни ценностни етоси, чрез които се осигуряват конкретни не/сигурности във и за историята. Това няма как да не промени мястото и ролята на сигурността в цялата йерархия на битуващите или на желаните ценности на обществото. То няма как да не промени нейното “гравитационно, силово поле” за/в общото време-пространство на съответно общество, на неговата модернизация.
Днес класовите ценности, принципи и идеологеми нямат онзи статус, на който се радват в предишни исторически времена. Предишният исторически революционен манталитет/инструментариум е дезавуиран. Скокообразното преминаване през отделни обществено-икономически формации е доказало своята илюзорност и вредност. Идейно-програмните иновации се свързват с други типажи на субекти, които и ценностно са свързани с конкретни модернизационни модели. Това съществено променя модернизационната призма и смисловата ориентация или значимостта на присъствието и проявата на човешките общности, разположени в различни равнища на социалните йерархии. То е органично свързано с промени в социалните им ценности. Някогашните силно идеологизирани, класово импрегнирани ценности вече са загубили много от предишния си смислов блясък и капацитет. В съвременното общество са настъпили сериозни, а и мащабни промени, които са обезценили доста ролята и значението на класовите принципи.
Класовото вече не е така еднородно, стабилно и ясно, както преди. Това не означава, че всички социални класи, стратификационни групи в съвременното общество са лишени и от собствен, автентичен облик, нито обратно, че те имат равни шансове и участия при реализацията на конкретни стретегии и тактики за модернизация, еднакъв принос в създаването/неутрализирането на не/сигурност. Просто координатната система на класовото вече е прекалено изменена.
Дислокацията в различни равнища на социално-класова и стратификационна йерархия в обществото предпоставя и обуславя различни имунизации и поражения от конкретни несигурности. Тя ги възнаграждава по своему с различни “сигурности” в живота, с повече или с по-малка гарантираност срещу лоши изненади, с конкретен инструментариум за справяне и с промените в обществото. Това е свързано с приемането или отхвърлянето на социални ценности. Така е било в историческото минало, в днешното време, в историческото настояще. Вероятно така ще е и в историческото бъдеще.
Социалният статус се превръща и в особена привилегия или в проклятие относно възможността индивидът или групата да се възползват от благата или от лошите страни и ефекти в реализацията на конкретна модернизация. Защото той може да предпоставя или да спомага за развитие/ограничение на социални неравенства, а не само да е техен израз или инструментаруим. Той може да ограничава или да стимулира социална мобилност, хоризонти на “социалния алпинизъм” или на закрепостеност към “дъното” на обществото и към “тинята” на живота за някои общности. Изборът, налагането и осъществяването на даден тип модернизация спомагат или, обратно, възпрепятстват по свой начин тези процеси. Социалният статус е “осветен” (в прекия и преносен смисъл) от дадени социални ценности и нагласи, от публичния или персоналния достъп до тяхното опредметено или разпредметено наличие/проявление в живота. Това е релефно забележимо в общества, намиращи се в дълбока криза и в радикален исторически преход. В тях има драстични класово-стратификационни разломи и преобразувания в социума. Днес българското общество попада в тази одиозна категория на стратификационни мутации. А модернизационният вектор, който то ще избере, може да бъде “успешна терапия” срещу тежкото бреме на една такава историческа драма.
Радикалната, дори шокова социална стратификация превърна и голяма част от предишната, огромна средна класа (изпаднала в тежка безработица, деквалификация, в мизерия, житейска безперспективност и отчуждение) в масивен човешки контингент, който е потенциално взривоопасен (в бъдеще) за страната. Той е и ще бъде тежко бреме в опитите за модернизация на страната, понеже ще ограничава или снижава капацитета на човешкото участие, а и ще преоценява продукта от дейността на такъв човешки материал. Качеството на човешкия материал се влошава, което в перспектива ще поставя и нови исторически, социални проблеми и колизии, ще ражда тежки конфликти и ще блокира процесите на модернизацията у нас. Поляризацията и маргинализацията в социума не са атестат и за историческата бъдност на модернизационния модел, който ги обуславя, нито за обществена оправданост на ценностните му инструменти и пр.
Социално-ориентираният и ангажиращ профил на модернизация, който лявата партия публично лансира, ще трябва да отговаря на подобни сложни предизвикателства и изпитания с част от гражданите на нашата държава и на българското общество. Не поради друга причина, а защото естеството, а и мащабите на средната класа в съвременното общество са своеобразен катализатор и гарант за облекчаване на т.нар. вълнови, верижни въздействия, които вместо с революции, прокарват пътя на иновации, обществено-полезни процеси с каскадно създаване на епидемично разгръщащи се социални процеси, с динамично разпространение на социални практики, с менажиране на ускорени промени и преобразувания чрез избор на бифуркации и пр. Това е част от “дневния ред” относно не/сигурността в обществото, за легитимация на еволюционно-реформисткия политически манталитет.
Модернизационният модел, който съумее по-бързо и по-цялостно да изгради солидна средна класа в страната, ще има исторически принос за нейното развитие, за динамичното й вписване в контекста на новите исторически реалности. Не защото всяка модернизация разчита на дадени класи, а и понеже отличителна характеристика на развитите западни общества е наличието в тях на солидна средна класа, макар днешните исторически реалности да създават усложнения, редукции в битността на тази класа. Затова в политическите програми на партиите, неизменно от началото на българския преход присъства темата за създаване на средна класа. Логиката, техниката и ефективността при осъществяване на тази цел имат по-особени координати или смислово-инструментални версии в лявото политическо мислене и действие, които обаче са по-различни от тези на дясното.
Програмното обновление на лявата партия безусловно трябва не само да препотвърди тази (обществено-историческа) задача и цел, но да даде съвременни решения на сложните и тежките проблеми около възстановяването, обновлението, а и за съществуването на нова средна класа – символ, катализатор и гарант за просперитета на нашата страна. Тъкмо новите икономически и социални политики, в общия контекст на другите модернизационни политически стратегии и тактики, трябва да са база за създаване, нарастване и присъствие на средна класа.
Лявото програмно обновление трябва да открие и да осъществи практически обществено-исторически иновации и реформи, които силно да подобрят социалния статус на нашите граждани, да промени радикално техния сегашен незавиден, жизнен стандарат, качеството на живота им, възможностите им за социална мобилност в различни (вертикални или хоризонтални) социални пространства и пр. Пледоарията за достойния човешки живот всъщност е пледоария в подкрепа на идеите и опитите човешкото същество да може да живее в социална атмосфера или среда, които да гарантират повече сигурност за съществуването му.
Без да се пренебрегва или омаловажава ролята на политиката в другите обществени сфери, най-вече усъвършенстването на икономическите и социалните политики може да превърне историческото/общественото пространство в зона на понижена или преодоляна несигурност за обществото и членовете му, в територия с повишена социална сигурност за гражданите и личността в нея. Това е възможно чрез осъществяване на такъв тип модернизация, в който социалните ценности са фундаментално значими и резултатни, а органичната сплав на идеи, ценности и политики обуславя, катализира и гарантира прогресивни промени, процеси и тенденции.
Цялостното преструктуриране на българската икономика, извеждането и ангажирането с нови приоритети на стопанския живот, промяната на атмосферата и инструментариумите в социалното управление на всички равнища са съдбовна част от модернизационните логики, визии и инструменти, обуславящи и гарантиращи висока и трайна, обществена и лична сигурност за гражданите.
Доближаването, възприемането и практикуването в нашия живот на световни и европейски критерии, на функциониране на обществено-значими сфери и дейности съвсем не притежава единствено и само надличностни измерения или значения. Като част от модернизационните промени, процеси или тенденции, те влияят и върху естеството или особеностите на социалната сигурност, в качеството й на обществен, групов или персонален манталитет/маниер на променено отношение и активност към новата среда и обществената атмосфера. Те са свързани и с нови поведенчески нагласи за житейски, граждански реализъм, на оптимизъм и вяра в личностните знания, умения, добродетели, сили и възможности на човека да се справи с новите предизвикателства или с всекидневни реалности и нрави. Във всички тези трансформации или мутации в личностното и в обществено-гражданското житие-битие на българина незаменимо място и значение притежават конкретни социални ценности, тяхното политико-идеологическо и обществено-практическо форматиране, интерпретиране и осъществяване в многоликия живот.
Възможното “свободно движение” в нови (географски/социални) пространства има смисъл само ако е свързано с придобиване на повече сигурност, на нови шансове и социално желана мобилност за индивида, с търсене на нови социални, но и ценностно-приемливи “пейзажи”. Лош атестат за обществото е, когато това движение се извършва извън неговите предели поради недостатъците и пороците му. Добре е, когато социумът дава шансове и условия за него и в самия себе си. Не е задължително нито миграцията да приема формата на емиграция, нито антихуманният статус на модернизацията да се бронира с имиграция.
Осъществяването на свободата, солидарността, справедливостта, равенството и братството не е възможно само в орбитата на тяхното политико-пропагандно битие. Това дори е най-малкото, което може или трябва да се направи за тези социални ценности. Истинското ино/битие на тези ценности е самата историческа, социална и всекидневна практика на днешните български граждани и гражданки. А тази практика е зависима от модернизационните стратегии и тактики, които обществото ни обаче ще припознае и възприеме като значими за него.
Никога досега в човешката история, социалните ценности не са били така, тясно и практически, свързани с проблемите на сигурността. В новите исторически и обществени реалности, сигурността сама е съдбовно важно по присъствието си предусловие, мощен катализатор и солиден гарант за функционирането на другите социални ценности. Не случайно, в базисния документ “Европа и светът”, към проекта за Манифест на ПЕС за изборите за Европейски парламент през 2009 г. , категорично се сочи, че “светът се промени необратимо през последните двадесет години. Самата природа на глобализацията и възходът на нови световни сили означава, че никоя европейска държава не е способна сама да влияе върху световните събития”. Преплитането и пресичането на фактори от политическо, икономическо, социално и културно естество в локални, регионални или глобални пространства обуславят взривно покачване на фиксинга на ценността на сигурността.
В този контекст бъдещето на модернизацията на България (като член на ЕС) ще зависи и от сигурността на “европейския проект”, от сигурното практическо претворяване (в континентален, регионален или национален план) на “европейската социална мечта”. Нашата държава, българското общество ще трябва да дадат и свой принос в това дело. И това важи за национално-отговорните и социално-ориентирани партии, за ориентирите на тяхното програмно и практическо обновление и пр. Проблемите за мира, войната и реда, които преди сякаш са били еталон за конкретното присъствие, роля и значение на сигурността, днес вече притежават доста по-различни визии или тълкувания спрямо миналото. Не става дума само за обстоятелството, че, обратно на привидността, в нашата съвременност стават много повече войни, военни конфликти от всякога преди, а пораженията над цивилното население се невероятни. Сигурността определено надскача тази тяхна и тясна орбита на проява. Тя се разпростира във всички сфери на живота на хората и обществата, за да придобие непознати преди измерения и значения за човечеството.
Сигурността се превръща недвусмислено и във фундаментална социална ценност за съвременните общества/личности. Тя вече не е толкова и само резултанта или проекция на предхождащи я социални ценности, норми, процеси, тенденции, отделни, даже само на верижно осъществяващи се събития, които се случват или отсъстват в живота. Няма сфера в живота и обществото, която да не притежава и потенциал, да не бъде някакъв фактор на конкретна не/сигурност.
Сигурността получава небивала многоликост и разнородност в смисловите си пълнежи, във функционалните си инструментариуми и репертоари. Тя придобива огромно, относително битие и значение. Затова тя се поставя във фокуса на програмните обновления на съвременните леви политически партии, на техните идеологически, управленски и пр. (по смисъл и форма) модернизационни визии.
Самата сигурност на смисъла, съдържанието, формата и степента на осъществяване на дадени социални ценности, на тяхната валидност и дълготрайност в живота на обществото/човека вече е и “под въпрос”, т.е. става все по-несигурна в своето присъствие и функционален ефект. Валентността на семантиката или семиотиката на социалните ценности вече по-динамично се променя, т.е. обречена е сякаш и на несигурност. Променят се не само смисълът и значението, съдържанието и формата на проява на социалните ценности, но и техните йерархии или релации. Съвременното “ляво” има все по-малко общи черти с онзи портрет или обществено-историческия профил, които то е притежавало в миналото. Социалните смисли или практики на лявото минало са с изтекъл или с изтичащ исторически “гаранционен срок”, те са все по-невалидни и пр. Модернизационните рационалности/прагматики са съвсем други. Универсалността на посланията и техниките за въплъщение на социалните ценности в модернизационните проекти имат други исторически, обществени, политически, нравствени, граждански, технологични, икономически, социокултурни и др. орбити и техники, а и мащаби на разпространение, на реално, практическо осъществяване.
Компресията и ускоряването на историческото/социалното време и промяната на статута на историческото/социалното пространство са фундаментално провокиращи (по новому дефиниращи) фактори за същността, формата и ефектите на не/сигурността в променения свят. Това ражда нови предизвикателства за модернизационните рационалности, инструменталности и практики в обществото/човека, но и изисква динамично и адекватно преоборудване на интериора и на практическото осъществяване на неговите ценности и норми.
Всичко това може да има универсални, но и национални особености.
Глобалното време-пространство е едновременно и по-несигурно, но и по-сигурно в сравнение с предходни, исторически и обществени времена и пространства, които човечеството е обитавало. Всичко зависи от контекста на не/сигурността, който битува и властва. По-честата, по-мащабната, а понякога и по-радикалната прекъснатост в битността, битийността, идентичностните профили на смисъла на социалните ценности като че ли прераства в непрекъсната и неотменна тенденция, а дори и в закономерност в новия свят, в новите модалности на обществен, общностен, групов и персоналния живот. Сякаш е дошло “златното време” за сентенцията на Оскар Уайлд, че “вечни са или могат да бъдат само временните неща”, иначе казано – “сигурни са (или могат да бъдат) само несигурните неща”. Това засяга всичко в обществения, а и в персоналния живот на човека, неговите базисни ценности, норми, отношения и условия на проява. Те всички вече много по-бързо се променят или ерозират под напора на времето и историческата събитийност, на процесите и тенденциите в новия свят. С тази незрима и значима “логика на амортизация” на социалните ценности, отношения, условия и порядки, левите партии и движения трябва да се съобразяват, да я ползват в посока на своите идеи и проекти. Нейното оползотворяване на практика показва и доказва каква, колко голяма е дистанцията от миналото, от преодоляната рутина, от скъсването с идеологически и други шаблони, клишета, трафарети.
Нещо повече, самата динамика на обществено-историческото време, рязката промяна в пейзажите на историческото и общественото пространство обуславят и ускорена промяна на самите програмни визии на политическите партии. Сроковете на биографиите на политическите програми стават по-скъсени. Вече не са нужни десетилетия, за да се прозре неадекватността или изоставането на програмните смисли и визии от галопиращото време и от бързо променящото се пространство. Налице са дори случаи, когато даже няколко години са достатъчни, за да се види и разбере защо дадена политическа програма или идейна стратегия не са в синхрон с пулса на историята, не са в крачка и в духа на обществените процеси и тенденции. А това значи, че сянката на не/сигурността се спуска и върху самите програми, които вещаят, действат или “гарантират” съответни контури на не/сигурността. И това също се превръща в част от съдбата и орисията на съвременните политически партии, в т. ч. и на левите, които също не са имунизирани срещу подобни явления.
Левите идеологии и политически партии или социални движения никога не са държали и акцентирали само на промяната на реалностите, без нейната органична свързаност със или зависимост от постигане на съответна сигурност в конкретно общество и социално пространство. Дисконтинуитетът има смисъл само спрямо “оправдания континуитет”. Историческата промяна, разривът с миналото и с настоящето на социума не са самоцел или самоценност за лявото мислене и действие. Това е валидно както за миналата им историческа биография, така и за нашето преломно настояще, но още повече то ще звучи или значи в и за бъдещето.
Визиите за предишни, сегашни и предстоящи общества са и символизации на не/сигурността на човека в тях. Модернизационните стратегии и тактики на левите партии и движения са и символични иконографии или инструментариуми за съответно “разпредметяване” на битуващата несигурност, но и за “опредметяване” (чрез реални практически промени) на желана/дължима сигурност в обществото.
Смисълът и пълнотата на човешкия живот са “конструирирани” и интерпретирани и съобразно естеството, формата или равнището на неговата не/сигурност от природните и обществените фактори/условия. Те винаги са притежавали някаква конкретно-историческа ценностна осмисленост, обагреност, инструментариум и репертоар за реализация. Желаното/дължимото бъдеще на човечеството, на конкретни общества винаги е било фиксирано в координатната система на повишената доза на сигурност в обществените условия, обстоятелства и нрави за човека. Това е прозрачно забележимо при всички леви програмни обновления. Предпочитанията или дискриминациите към съответни модалности или техники за типизация (или индивидуализация) на човешката личност са идеологически не/дискретни проекции на дискурса за не/сигурността.
Във всички идеологически проекти и сценарии за промяна, преформатиране, социални инженерства и конструиране на обществото и човешката природа, за лансиране и дезавуиране на типове социални ценности, по съответен (зрим или невидим, огласен или иносказателен) начин сигурността е важно “действащо лице в драмата” на историята, в сценографията на обществото, а и в орисията на човека. И тази сигурност винаги притежава своята “ценностна природа и индивидуалност”.
Днес, в новия постмодерен свят и начин на мислене/живот, по непознат преди начин – с темата за рисковете на социума и рисковите общества – ценността на сигурността изпъква още по-флагрантно за нас. Никога преди в историята някоя грешка не е притежавала тази фатална роля в причиняването на вреди, поражения, опустошения над човечеството, каквато днес придобиват редица пропуски, грешки и недостатъци при властта и управлението в дадени социални сфери, процеси и събития. Сегашната глобална финансова криза е най-категоричното доказателство. Нейните кошмарни ефекти или последици скоротечно се стоварват не само върху преките й автори, причинители и виновници. Те се сгромолясват и върху невинно пострадали региони, държави и общества, в които икономиката, политическата треска, стандартите на живот, сривовете в културата, масовата психика и общественото съзнание се оказват невероятно и злощастно, мащабно и драматично, понякога даже и до трагизъм, поразени от неудържимо и бързо развилата се стихия. Влиянието на тази глобална криза, за кратко време надхвърлила първоначалните си финансови измерения и прераснала в други образи на кризисност за света, няма как да не се отрази и върху програмните идентичности на политическите партии, а и върху инструментариумите им с които те трябва да действат в сегашното време.
Някога модернизационните проекти, логики и техники са възприемали природата като пасивен обект, върху който субектът пише епопеята си. Днес вече стремежът към устойчиво развитие зачита природата за живо същество, което трябва сакрално да се съхранява и възпроизвежда. Оттук модернизацията в новата епоха декретира и “зеленият растеж”, нова енергийна стратегия, тактика и култура, които дават сигурност не само на съвременниците, а също и на техните наследници в бъдещето. Ековизиите имат и своето тясно родство с лявото мислене и действие, а програмното обновление на левите партии трябва да им даде нов шанс.
Контролът в осъществяване на модернизациите е по-различен. Той изисква несравнимо по-комплексни и задълбочени изследвания и властови инструменти над процесите на модернизация, прогнозиране, планиране и управление на вероятните им позитивни и негативни черти. Отговорността, както и вината за не/сигурността днес са неимоверно по-други, в сравнение в миналите реалности.
Сами по себе си, високите технологии са ценностно неутрални и те могат да се експлоатират както за благото, така и за нещастието на хората. Но те, въпреки тази своя функционална амбивалентност, са и по-надеждни предпоставки, условия, инструменти за общуване и общо действие с по-висок капацитет на резултати, но и без да се идеализират.
Европейският проект може и трябва да има своите различни визии. Това не означава, че процесите на реализацията му следва да бъдат жертви на прекомерни идеологически пристрастия и конфликти, които да го дезавуират публично или да го елиминират исторически. Корелациите на националните модернизационни проекти и практики с европейския контекст и проект трябва да са подчинени на логиката на възможната редукция на идеологизацията и политизацията. Та нали често практиката, нейните успехи или провали, говорят много по-красноречиво и неоспоримо от декретираните политически дискурси! Животът показва нагледно присъствието или отсъствието, победата или поражението на социални ценности, прокламирани от официозни/опозиционни политически и идеологически дискурси.
Тъкмо това се влага в съвременните леви проекти и послания към нужното технологично обновление и усъвършенстване на обществото, на неговите, разнолики социални и пр., практики, които определено са прагматични, а не са така идеологизирано-политизирани, както някога. Този патос на исторически и обществен, трезв реализъм и прагматизъм трябва да пронизва и да катализира програмните търсения и политико-практическите решения и на най-мощната и авторитетна лява политическа партия в нашата страна.
Модернизацията се превръща в специфично ино/битие на дадени отговорности или вини пред предшествениците, съвременниците или наследниците, спрямо наследствата или възможните богатства от някоя не/сигурност в обществено-историческото време или пространство. Това вече съществено променя и нейният аксиален етос, статус и патос. Изменя се социалният диапазон, моралният и хуманистичният вектор на случилото се, на ставащото или на предстоящото в модернизацията. В “отворения”, глобален свят не само зависимостта и отговорността, правата и свободите, но и задълженията или ангажиментите към хората от други общества, култури и цивилизации се изменят. Модернизацията на дадена страна не е само нейна “лична работа”, не е проблем вече само на нейното общество и на нейната държава. Тя вече е невъзможно да има статус на изолирано, автаркично битие. Тя притежава (непознати за миналото) измерения или влияния върху част от историческото и общественото развитие на други страни и нации. Същевременно, тя е рамкирана все по-цялостно от външните фактори, от влиянието на наднационални и наддържавни институции или процеси.
Транснационалният, мултинационалният призрак броди по света. Това днес българите/българките го опознават и осъзнават всекидневно – не само във връзка с европейският контекст на нашия живот в прехода. Отговорностите и задълженията към европейските и световните ни партньори са големи и скъпоструващи, а ценността на външните ни проблеми понякога публично или инструментално се преувеличава, в сравнение с вътрешните ни проблеми и дилеми. Новият ни статус ни принуждава да правим лишения и жертви, които преди никога не бихме били готови и способни да направим. Защото понякога те са предпоставка, предусловие, фактор и стимулатор за нормалното и прогресивно изменение на нещата в родния ни живот. Ценностният, институционалния и процесивният “пресинг” отвън днес са повече от когато и да е било; те са по-мащабни и ефективно действащи.
Всичко това не бива да благоприятства примирение и безразличие, нито безотговорност спрямо нашата модернизация. Обратното, то следва да провокира мобилизация на гражданството, нов тип социални логики, енергии, техники и практики в реформите, повишена съзнателност и отговорност в управляващите, но и нараснал, бдителен, взискателен, активен граждански контрол от управляваните.
Естествено, това е свързано и с онези програмни обновления на лявата партия, които публично декретират и реализират ново обществено и гражданско, морално и хуманистично мислене или действие в динамично и противоречиво променените реалности/нрави. Това е наложително още и поради хиперинфлацията на политическото, на дискредитацията на моралната ангажираност и етичния му капацитет, ерозията на гражданските чувства или на имплозията на електоратите, на недоверието към или на отчуждението от политическите институции или елити, които се забелязват не само у нас, а и в континентален и в световен аспект.
Злоупотребите с властта, корупцията на различни равнища на управлението, криминализацията на обществени сфери, формалното и недостатъчно ефективното действие на правоохраняващите институции, флагрантната меркантилизация на политическите елити и процеси са присъщи не само за изпадналите в тежка криза страни, а и за техните еталони, патрони или ментори в световен или континентален контекст. Скандалите по “върховете” на властта се превръщат и във всекидневие. Чувството за сигурност и безнаказаност на повечето от управляващите елити обуславя, обратно, несигурност в обществото или за държавата. Антисоциалните, меркантилните амбиции или претенции, комерсиализираните посегателства и своеволия на водещи фигури или кланове сред управляващите ограничават и елиминират спазването и осъществяването на социални ценности и цели. Реморализацията на политическото е повече от потребна и дължима за програмно обновяващите са леви партии и социални движения. За съвременното европейско ляво мислене и дело са характерни ценностните ориентири и морално-етичните фундаменти на еволюцията на обществото и реформирането на човешката природа. И това е и трябва да бъде императив и за модернизацията на лявата ни партия.
Покачването на морално-етичния тонус на левите партии или на обновените им програмни визии не означава редукция, елиминация на прагматичния им патос и статус в променените реаности. То следва да води към катарзис на политиката, нейните институции и дейци, притежаващ социално-практически отзвуци и ефекти към по-лек път и ускорен пулс на модернизация на обществото и живота на хората. Защото социалната цена на прехода фрапиращо личи в моралния патос на хората, които се облагодетелстват или губят от неговата реализация. Нравствените кризи, ценностният разлом, разпад или вакуум във всяко общество в преход са лакмус за спецификата на предишната и на сегашната му модернизация, за нейните проблеми и затруднения, за анти/социалната й природа, за балансите на сигурност или на несигурност в различните сфери на обществения и в персоналния живот, и пр.
Борбата за нулева толерантност към корупцията и престъпността се оказва съдбовна в обществено-историческо време и пространство, които са насърчителни и гостоприемни за всевъзможни прояви на закононарушенията и престъпността. Тя е солиден индикатор за решаването на ребусите по не/сигурността в социума. Още повече, че тя демонстрира, но и легитимира анти/човешкия патос в гражданския манталитет или маниер на обществено и социално-ориентиран и ангажиран живот както на управляващите, така също и на управляваните в конкретно общество. А пък това е органично свързано със социалните ценности, с хуманистичния заряд и с практическото осъществяване на дължими и прогресивни обществени промени.
Продължението на статията е във II-ра част
