НЕСИСТЕМНА ЕВРОПЕЙСКА ЛЕВИЦА

0
152

Европейската левица
Значително по-вляво от социалдемократическата Партия на европейските социалисти (ПЕС) в Европейския парламент е позиционирана по-малката фракция на Конфедеративната група на обединената европейска левица – Северната европейска левица (Confederal Group of the European United Left /Nordic Green Left). На последните евроизбори през 2004 г. за съставящите я партии гласуваха около 6% от гласоподавателите, осигурявайки представителство от 41 депутати в Европарламента, което е пето по големина. Тази фракция се състои от 17 комунистически, леви социалистически и екологически партии от общо 13 страни-членки на ЕС, три по-малки политически формации, които днес са без депутати в парламента, както и още 2 асоциирани партии от Швейцария и Норвегия, които са държави извън ЕС и съответно нямат мандатоносители.

Парламентарната фракция на Обединената европейска левица (ОЕЛ) се учредява още през 1989 г., като в нея първоначално участват само 4 формации – старата италианска компартия РСI, испанската Обединена левица (IU), датската Социалистическа народна партия (SVP) и гръцката обединена лява коалиция „Synaspismos“. През 1994 г. към фракцията на ОЕЛ се присъединяват новоучредената като наследничка на РСI нова италианска компартия „Rifondazione“, Френската комунистическа партия (PCF), португалските комунисти от PCP и отделилата се от „Synaspismos“ традиционно марксистка гръцка компартия ККЕ. След разширението на ЕС през 1995 г. към Обединената европейска левица се присъединяват още шведската Лява партия (VP) и финландският Ляв съюз (Vas), които заедно с датската Социалистическа народна партия (SVP) създават вътре във фракцията на Обединена европейска левица (ОЕЛ) парламентарната група на Северната зелена левица (СЗЛ). През 1998 г. от фракцията на ПЕС са изключени няколко депутати, които се присъединяват към ОЕЛ/СЗЛ, която достига численост от 34 парламентаристи от общо 8 държави. След проведените година по-късно избори за европарламент към фракцията на Обединената европейска левица/Северната зелена левица се присъединяват представителите на немската Партия на демократичния социализъм (PDS), новосформираната гръцка партия DI.K.KI, както и петимата нови парламентаристи от троцкисткия френски изборен съюз LCR/LO. През 2001 и 2002 г. към ОЕЛ/СЗЛ се присъединяват и няколко мандатоносителя от Европейската зелена партия и от ПЕС, с което фракцията на Обединената европейска левица/Северната зелена левица достига 49 парламентаристи и се издига до нивото на четвърта политическа сила в ЕП – най-доброто й представяне досега. Във връзка с предстоящото разширяване на Евросъюза през 2003 г. към лявата фракция ОЕЛ/СЗЛ се присъединяват чешките, словашките и кипърските комунисти. На последния евровот през 2004 г. лявата фракция претърпя известен отлив на гласоподаватели, но за предстоящите избори през юни 2009 г., вследствие на глобалната икономическа и финансова криза се очаква левите значително да засилят представителството си в евроинституциите.

Освен споменатото тясно сътрудничество на партийно ниво в Европарламента в рамките на фракцията на Обединената европейска левица/Северната зелена левица през ноември 1991 г. 22 леви формации от общо 16 страни създават в Мадрид по инициатива на испанската Обединена левица (ЕU) т.нар. Форум на новата европейска левица (NELF). Той представлява паралелна на фракцията на Обединената европейска левица в ЕП извънпарламентарна политическа платформа на западноевропейските леви, която след рухването на „реалния социализъм” и последвалото го повсеместно отричане на всякаква социална идеология си поставя задачата да търси обединяващ ориентир за провеждане на нова лява политика на Стария континент.

На 8 май 2004 г. в Рим по инициатива на Форума на новата европейска левица, и най-вече на италианската компартия „Рифондационе“, бе учредена и наднационална партия на Европейската левица – ЕЛ (European Left). Създаването на тази нова супранационална формация бе мотивирано от това, че реализацията на успешна социална и антисистемна опозиционна политика вече не е достатъчно ефективна само на ниво национална държава, защото поради глобализацията отделните страни губят все повече суверенитет. Поради това подобна политика следва да се провежда организирано и на общоевропейско ниво.

Днес в ЕЛ участват вече 29 комунистически и леви социалистически формации от цяла Европа (включително и от източната й част), както и от страни извън ЕС. Основни цели на тази нова политическа сила е създаването на „алтернативен на капитализма социален и политически модел”, както и противопоставяне на „нарастващата в международен аспект милитаризация и практика на постоянните войни”. Председател на Европейската левица е лидерът на немската партия „Левицата” – Лотар Биски, който смени учредителя Фаусто Бертиноти от италианската компартия „Рифондационе” на провелия се на 24 ноември 2007 г. ІІ конгрес на формацията.

В края на януари 2005 г. в Рейкявик 5 лявоекологични партии от Скандинавските страни, които до разпускането му през 2004 г. бяха част от Форума на новата европейска левица, учредиха Северния зелено-ляв съюз (NGLA), който няма статут на общоевропейска партия, и участва с трима свои депутати в парламентарната фракцията на Обединената европейска левица като парламентарната група на Северната зелена левица (NGL). Макар в основата на идеологическата ориентация на тази нова регионална политическа формация да е екологията, социалната тематика продължава да заема централно място в ежедневието и на този партиен съюз.

Политически Европейската левица действа в рамките на Евросъюза, въпреки че в нея участват и партии от страни извън ЕС. Фактическото признаване на Европейския съюз от ЕЛ се натъква на отрицание в различни части от левицата, тъй като отношението към ЕС е силно оспорвано. Европейската левица е за „обединена, социална и демократична Европа”, но различаваща се съществено от неолибералния модел на досегашните съюзни договори на ЕС и неоконсервативния проект за европейска конституция. Това отрицателно отношение към ЕС не е безпроблемно, тъй като съществуват различия в позициите на отделните партии по тази тема. Най-силно „проевропейска” ориентация се наблюдава сред левите партии от Централна и Източна Европа, въпреки че и там съществуват опозиционни настроения по този въпрос. Преобладаващо отрицание към Европейския съюз доминира главно в левите партии от южната и северната периферия на Европа. Това се отнася и до много различаващите се по политическа ориентация сили като ориентираните към класическия марксизъм-ленинизъм комунистически партии на Гърция (ККЕ) и на Португалия (РСР) от една страна, и напр. бившата комунистическа формация на Швеция. Тази скандинавска Лява партия (VP) освен че е с определено изразен ляв, социалистически, екологичен и феминистичен профил, изключително силно държи, подобно на традиционните комунистически партии от другите страни, на съхранението на националния суверенитет в рамките на съюза. Но различаващото се отношение към Европейския съюз по оста Север-Юг се обяснява донякъде и с това, че главните потърпевши от политиката на ЕС са земеделските стопани от южноевропейските страни, които обаче не са решаваща политическа сила в Централна и Северна Европа.

Освен това трябва да се отбележи, че се надигат и силни опозиционни гласове срещу политиката на Европейската левица и от партии, членуващи в нея, като италианската компартия „Рифондационе“ (PRC), френските комунисти от PCF, както и от по-малката австрийска компартия KPOe. Някои от участниците в ЕЛ критикуват начина на нейното учредяване, което е извършено от партийните ръководства, без обсъждане с членската маса. От страна на конкуриращия я отляво по-радикален съюз на Европейската антикапиталистическа левица се повдига и възражението, че със своето учредяване ЕЛ съдейства по-скоро за разцепление, отколкото за обединението на левите сили в Европа. Тези разногласия свидетелстват за сериозни принципни проблеми в днешното ляво пространство на Стария континент.

Докато по фундаменталните въпроси за бъдещето на Европа консервативните, либералните и социалдемократическите сили от отделните страни изразяват интересите на едни и същи традиционни обществени кръгове, Европейската левица се намира в ситуация да представлява различни по исторически и културен произход социални среди в отделните държави.

Нагледен пример в това отношение е Гърция. Там традиционалистката комунистическа партия ККЕ изненадващо добре се представя на политическата арена с ортодоксално-марксистка линия след глобалните промени от 1990 г. Борбените гръцки комунисти и днес черпят сила от героичната история на Гражданската война и от съпротивата срещу военната хунта на „черните полковници” на Пападополус. Изборните им резултати са между 5 и 9%, с трайна тенденция за нарастване през последните години. Нейната политика обвързва социалния протест със силно изразена антиимпериалистическа и патриотична ориентация. От една страна, партията разчита на относително запазен класов контингент от наемни работници в промишлеността и земеделския сектор, а от друга, тя е политическата сила, която продължава да повишава организираността и радикализацията на тези среди. Целта на ККЕ е излизане на Гърция от Европейския съюз и създаване на т.нар. съпричастно, демократично общество, изграждане на социалистическо народно стопанство, одържавяване на обществено значимите стопански сектори и формиране на нови геополитически съюзи като противовес на империалистическата политика на САЩ, ЕС и на глобалната власт на мултинационалните концерни. Като рамка за изпълнението на този проект трябва да послужи организирането на Антиимпериалистически, антимонополистически демократичен фронт, който да включва различни прогресивни сили. Гръцката компартия ККЕ зае позиция на критична солидарност спрямо бившия югославски президент Слободан Милошевич и Сърбия по време на натовската агресия срещу бивша Югославия. Въпросите за миграцията, проявите на расизъм, социалната сегрегация и др. играят все по-голяма роля през последните години и се обсъждат в многобройни публикации в медиите и най-вече в партийния орган „Ризоспастис“ („Радикалният“). ККЕ макар и да не членува в партията на Европейската левица, участва в парламентарната фракция на Обединената европейска левица/Зелената северна левица.

Конкурент на гръцката компартията в лявото политическо пространство е сравнително новата, по-малка формация „Synaspismos“, която е съучредителка на Европейската левица, както и инициатор на гръцката коалиция на Радикалната левица (SY.RIZ.A), в която са организирани бивши комунисти и привърженици на различни алтернативни, ултралеви движения като троцкисти, маоисти, еврокомунисти, автономни, анархисти и др. „Синазписмос/Сириза“ постига изборни резултати около 5% с тенденция за покачване след бунтовете в Гърция от края на 2008 г. Тази коалиция има по-разнопосочен политически профил, като обвърза борбата за социалистическа демокрация с проблемите на екологията, феминизма, емиграцията, малцинствата и човешките права. Освен това „Синазписмос” за разлика от компартията е по-интернационалистичен и по-положително настроен към проекта за обединение на Европа, макар и не в сегашната му форма. Компартията обвинява „Синазписмос“ и коалицията „Сириза“ във реформизъм и националистическа позиция по отношение на спора за името на република Македония. Привържениците на „Синазписмос“ са главно измежду интелектуалците и градското население, докато ККЕ е по-силна в индустриалните региони и в провинцията.

Подобна е ситуацията и в Португалия. И там заемащата твърди комунистически позиции португалска компартия РСР се подкрепя на изборите от трудещите се от старите индустриални райони около Лисабон и от провинциалния Алентежу, на юг от столицата. Напоследък обаче разпадът на социалните структури на наемния труд се изразява и в спад на изборните резултати за компартията РСР, чийто потенциал през последните 30 г. се сви наполовина и днес привлича около 8% от гласоподавателите. Въпреки това тя остава една от най-силните ултралеви партии. За разлика от нея новоучреденият през 1999 г. Ляв блок (Bloco de Esquerda – BE), състоящ се от алтернативни леви сили с частично троцкистка, маоистка, алтерглобалистка и еврокомунистическа ориентация се подкрепя от интелигенцията и левите в градовете. Съюзът BE, който постига около 6%, се изявява в парламента с инициативи по отношение на екологията, легализация на наркотиците, абортите, феминизма, хомосексуалните бракове и равнопоставеността между половете. Това са по-скоро „умерени”, „зелени” теми, които интересуват по-слабо традиционните комунистически привърженици, чиито корени са в десетилетната съпротивата срещу фашизоидната диктатура и „Новата държава“ на режимите Салазар/Каетану.

Както в Гърция, така и в Португалия борбената традиционна компартия РСР макар и по идеологически съображения да не членува в наднационалната партия на Европейската левица, участва в парламентарната фракция на Обединената европейска левица/Зелената северна левица. За разлика от РСР, новият Ляв блок, който е една от формациите, съоснователки на ЕЛ, активно се застъпва за обединението на левицата както на национално, така и на европейско ниво.

Тези променящи се социокултурни различия в Гърция и Португалия между старата и новата социална среда на левите политически партии, както и степента на антисистемната им ориентация в отрицанието на неолиберализма и капитализма, ясно са изразени и в останалата средиземноморска периферия на Стария континент. Те играят съществена роля и във Франция, където определят противоречията както вътре в самата еврокомунистически ориентирана компартия PCF, така и във взаимоотношенията й с конкуриращите я ултралеви троцкистки формации – бившата Лига на революционните комунисти (LCR) и „Класова борба“ (LO), всяка от които разполага с изборен потенциал от около 4% и които стоят в основата на Новата антикапиталистическа партия (NPA) във Франция. Залезът на старата френска компартия PCF, някога една от най-силните работнически формации в Европа, постигаща на изборите след ІІ Световна война до 29%, започна още с дистанцирането й от революционните събития през 1968 г. Освен това и протичащата през 70-те години на миналия век промяна на социалната структура на обществото, доведе до прогресираща ерозия на старата работническо-индустриална класа, която стана податлива на расистката пропаганда на неофашистите около Жан-Мари Льо Пен. Тогава PCF неуспешно опита да се противопостави на това явление също с популистки кампании като напр. тази срещу арабските дилъри на наркотици и неинтегрираните във френското общество мосюлмански имигранти. PCF се опита да противодейства на постоянния упадък на партията, предизвикан от загубата на електорат и от загубата на политическа ориентация вследствие на срива на „реалния” социализъм чрез трансформиране, включвайки в сферата на своята политика и нови теми като екологията, феминизма, антирасизма, мъчейки се да изгради по този начин свой нов реформистки профил. Но лявата част от обществото се отнася често скептично към подобни промени, особено ако те, както PCF, през 80-те и 90-те години подкрепиха социалистическите правителства във Франция, които не предложиха истинска алтернативи на неолиберализма и на капитализма, а само се опитаха, и то най-често безуспешно, чрез реформи само да смегчат най-болезнените, антисоциални прояви на системата. И днес PCF все още постига най-добрите си изборни резултати в работническите райони. На това залагат традиционалистите и носталгиците в партията, очаквайки тя да се завърне към стария си борчески профил на антикапиталистическа работническа партия, здраво вкоренена в профсъюзното движение. За разлика от тях малцинственото крило на „реформаторите” настоява за по-радикалното й отваряне към гражданските и социалните движения на „новата левица”. Подобно противоречие съществува и в отношенията на PCF с конкуриращите я от ляво партии с троцкистки произход като „Lutte Ouvriere“ (LO) u досегашната „Ligue communiste revolutionnaire“ (LCR). Строго троцкистката LO действа законспирирано, почти изключително само в старите работнически квартали, разграничавайки се от дребнобуржоазните политически сили, докато алтернативната LCR (и нейната наследничка „Новата атникапиталистическа партия”) намират по-широка подкрепа сред държавните служители от пощите, транспорта, образованието, здравеопазването, от маргинализиращите се средни слоеве, от интелектуалците със социална ангажираност и алтерглобалистите. LCR, подобно на португалския „Bloco de Esquerda”, бе съосновател на радикално лявата Европейска антикапиталистическа левица, която за разлика от по-умерената партия на Европейската левица се възприема като координатор на алтернативните ултралеви политически движения в Европа. През февруари 2009 г. Лигата на революционните комунисти (LCR) се саморазпусна и учреди формацията Нова антикапиталистическа партия (NPA). Още през първия месец тя привлече над 10 000 партийни членове, предимно от кръговете на левите интелектуалци, на алтерглобалистите и на разочаровани членове на Френската социалистическа партия. Идеята на учредителите на NPA, която категорично отрича всякакво сътрудничество с одеснелите френски социалисти, е да създаде радикално антикапиталистическо събирателно движение на всички ултралеви сили, което тясно да си сътрудничи с остатъците от френската компартия, с автономните анархисти, алтерглобалистите и с новосформираната през през ноември 2008 г. Лява партия (PdG) от отцепили се около сенаторите Меланшон и Доле членове на френската социалистическа партия.

Учредената през 90-те години на миналия век нова компартия на Италия „Partito Rifondazione Communista“ (PRC), която днес постига изборни резултати около 4%, успява въпреки спадащата изборна подкрепа, да интегрира по-успешно различните обществени сили в страната. Но и там се наблюдават напрежения между отделните й фракции: тези, по-силно свързани с новите социални движения, но в конфликт с по-радикалните от тях, защото PRC е задължена на избирателите си с конкретни обещания за реални резултати и т. нар. традиционалисти, тези от т. нар. течение „Ернесто” от членската маса на саморазпусналата се през 1991 г. голяма стара италианска компартия РСI, които в по-смекчена форма заемат марксистки позиции, подобни на гръцката компартия ККЕ. Но болшинството от партията е на алтерглобалистки позиции и е привърженик на новите форми на социална борба срещу глобализацията и неолибералния капитализъм. Неокомунистическите обновители залагат в тази борба на трансграничните, информационни мрежови структури, обхващащи многобройни, плурализирани мнения на множество индивиди и групи с алтерглобалистка насоченост и различни интереси, на които се гледа като на гигантска социална лаборатория за експериментиране и създаване на нови форми за устройство на обществото. Обратно на тях, традиционалистите са привърженици на „блоковото мислене”, с ясно очертана колективна идентичност. Нагледен пример за разликата между тези две течения е тълкуването на „глобализацията”. Обновителите около Фаусто Бертиноти схващат глобализацията като качествено нов феномен, който внася фундаментални промени в капитализма – появата на нови технологии, свиване на старите индустрии, глобална мобилност на космополитния капитал, намаляване на регулативната функция на националната държава, всеобщ упадък на труда и стандарта на живот – все обстоятелства, които се появяват в обществата по целия свят. За разлика от тях комунистите-традиционалисти разглеждат глобализацията като последна форма на империализма, т.е. те съзират в нея конкуриращи се помежду си империалистически държави, които действат като политически инструмент в интерес на националните мегаконцерни за неограничена глобална експанзия на техния капитал. В своето схващане традиционалистите изхождат от социалната заплаха отвън и залагат на националния суверенитет, на националната държава като единствена надеждна защита срещу глобалното настъпление на концерните и на транснационалния капитал.

По друг начин са ситуирани нещата в Скандинавските страни, където отрицателното отношение към Европейския съюз и непреклонната воля за съхранение на социалните и демократичните постижения на скандинавското социално-пазарно общество са здраво вкоренени в нагласите на населението. Ето защо алтернативната левица там придава на въпроса за запазване или за възстановяване на националния суверенитет първостепенно значение. Само по този начин може да се обясни, защо членуващата в Северната зелена левица шведска Лява партия (Vaensterpartiet), която постига изборни резултати между 6 и 9%, въпреки че по политическа идентичност наподобява повече на италианската компартия „Рифондационе”, по отношение към Европейския съюз заема по-радикална позиция, сходна с иначе различаващата се по идеология традиционалистка гръцка компартия ККЕ.

Европейската левица е силно заинтересована да се укрепи и в страните от Източна Европа, тъй като това са държави с много ниски социални стандарти и високо ниво на експлоатация, мизерно заплащане на труда, с което стоят в основата на пълзящия и към останалата част на ЕС социален дъмпинг. В повечето от тези страни политическите сили, вляво от неолибералните социалдемократи, най-често трансформирали се бивши комунисти, нямат особено влияние. А ако все пак имат, както е в Чехия и Молдова, то отразява съвсем други социални взаимоотношения в сравнение със западноевропейското обществено пространство.

Най-силната лява партия в източноевропейските страни-членки на ЕС е Комунистическа партия на Чехия и Моравия (KSCM) в Чехия, където и до днес нерешеният въпрос за присъединяването й към партията на Европейската левица, както и дискусията по референдума за влизане на Чехия в ЕС са повод за силни противоречия. Традиционалистката KSCM макар и все още да не членува пълноправно в ЕЛ, участва с шестима депутати като втора най-многобройна сила след новоучредената през 2006 г. немска „Левица“ (7 мандата) в парламентарната фракция на Обединената европейска левица/Зелената северна левица. Членската маса на KSCM е над 100 000 души, на които тя дължи изборни успехи до 18,5% и се състои от слоеве, които силно загубиха от прехода след 1989 г. – пенсионери, безработни, както и части от селското население. В тях KSCM събужда силни носталгични надежди, които ръководството на партията около председателя Гребеничек се опитва да компенсира с опити да представи партията като демократична, модерна политическа сила. През януари 2004 г. Милослав Рансдорф, тогавашен зам.-председател на KSCM и настоящ депутат в Европарламента, е изпратен в Берлин да подготви заедно с немската Партия на демократичния социализъм (предшественичката на германската „Левица“), основаването на партията Европейска левица. Рансдорф, водеща фигура от проевропейското крило на модернизаторите на KSCM, подписа апела за учредяване на ЕЛ. Впоследствие обаче към него бе отправен упрек, че е действал еднолично, без необходимия от партията мандат. Въпреки това делегация на KSCM взе участие в учредителния конгрес на ЕЛ през май 2004 г., когото след скандален инцидент тя напусна. KSCM не се съгласи да подпише учредителния протокол, съдържащ осъждането на сталинизма. Впоследствие тя проведе интернет-допитване по спорния текст до своите членове, което показа, че 70% от тях одобряват формулировката на протокола. Подобни процеси дават ясна представа колко трудно е за една колебаеща се между носталгията по изчезналия „реален социализъм” и търсенията на една нова, съобразена с реалностите партия да заеме единна позиция по разнородната проблематика на Европейската левица. Напоследък KSCM отново изявява интерес към интензифициране на контактите си с ЕЛ и възнамерява в бъдеще да стане неин пълноправен член.

Друга силна лява формация, членуваща в Европейската левица, но без представители в Европарламента, е молдовската компартия PCRM, която на последните избори в началото на април 2009 г. отново постигна резултат около 50%, след като преди това успя и да излъчи от редовете си Владимир Воронин за президент на Молдова. Основните политически цели на управляващата молдовска компартия са подобряване на ниския жизнен стандарт на населението, ускорена стопанска модернизация на тази най-бедна европейска държава, преодоляване на разцеплението на обществото и мирно обединение с отцепилото се Приднестровието и ясно изявено желание за интеграция в ЕС. По тази си позиция молдовската компартия основно се различава от чешката KSCM.

В наднационалната партия на Европейската левица се очертават две основни политически течения относно образеца за бъдещото обществено устройство: моделът на гражданското и този на етатистичното, държавно управлявано общество.

Левите партии, привърженици на гражданското общество, са реформираните и модернизирани бивши комунистически партии. Общото за тях е плуралистичното им самосъзнание, признаването на фундаменталното значение на демокрацията, на правовата държава, на разделението на властите и на спазването на човешките права. Идеологическата им програма е основана на принципите на демократичния социализъм, който освен теорията на Маркс признава и други стойности, като напр. религиозните и етническите ценности. Те разширяват политическия кръг от традиционните цели за социална защита на работническото движение с нови теми от сферата на екологията, феминизма, миграционната политика и правата на малцинствата. Тези партии категорично се дистанцират от предприетия по време на „реалния социализъм” опит за налагане на социалистическо устройство чрез диктатура на една привилегирована партия и отдават упадъка и рухването на това общество като резултат от липсата на свобода, демокрация и на съпричастност на гражданите към социализма. Съвременното гражданско общество за тях е арената, на която ще се решават социалните противоречия и ще се реформира обществото. Но и в тази група от Европейската левица съществува допълнително различие между парламентарно ориентираните сили, които виждат предимно в парламента инструмента за постигане на необходимите социални промени и формации, залагащи на политическата сила на извънпарламентарните движения. Такива партии са италианските комунисти от „Рифондационе“, гръцката „Синазписмос“ и португалския Ляв блок. Те силно разчитат на партийно необвързани извънпарламентарни граждански и социални движения за реализиране на преследваните политически цели. За тях ролята на партиите се ограничава до обслужване и координиране на действията на новите обществени движения, като напр. „Социалния форум” на алтерглобалистите и пр.

Другата група политически сили в Европейската левица са партиите на етатистичното регулирано общество, които са привърженици на традиционните начини за решаване на социалните конфликти в обществото, при което дават абсолютен приоритет на главното противоречие между наемния труд и капитала пред останалите проблеми, като равнопоставеността между половете, хомосексуализма, екологията, миграцията и т.н. Те разглеждат държавата като основен инструмент на обществото за отстояване на интересите на трудовите хора спрямо господството на капитала. В този смисъл тяхната философия е етатистична и твърдо промарксистка. Тези партии защитават „реалния социализъм” като система на социалната сигурност и представят като обяснение за неговото крушение освен политическите грешки, деформации и дори извращения, преди всичко натиска на международния империализъм и предателството на идеологически разложилата се партийна номенклатура, която днес се е трансформирала в нов управленски елит, но вече на капиталистическа основа.

Етатистичните партии намират подкрепа в традиционните среди на трудещите се и на селскостопанските работници, като понякога проявяват готовност в името на националния суверенитет да се съюзяват и с патриотични формации. Най-радикално изявяващите се в това отношение Комунистическа партия на Гърция (ККЕ) и Комунистическа партия на Португалия (РСР) енергично се противопоставят на участие в обща европейска лява партия, тъй като в нея те виждат, от една страна, загуба на суверенитет и опека на Европейския съюз, а от друга, опасност от въздействие на разлагаща традиционните им марксистко-ленински принципи идеология.

По-нататъшните перспективи за развитие на наднационалната партия на Европейската левица зависят от нейната способност да даде правилните решения за най-силно пострадалите от неолибералния капитализъм и глобалната финансова и икономическа криза социални слоеве, да създаде единство в разнопосочното многообразие от мнения и интереси на обществото и да формулира реализуем алтернативен обществен проект на катастрофиралата антисоциална система на капитализма.

Най-лявата, но най-малка наднационална политическа формация в Европа е т.нар. Конференция на Европейската антикапиталистическа левица – ЕАЛ (Еuropean Anti-Capitalist Left), която на този етап още не представлява обща партия като ПЕС или ЕЛ и която няма свое пряко представителство в Европейския парламент, въпреки че някои от асоциираните с ЕАЛ партии имат там депутати, които членуват във фракцията на Обединената европейска левица.

Тази конференция на ултралеви партии, състояща се от 12 постоянни членки и 8 наблюдателки от общо 13 западноевропейски страни е учредена през 2000 г. и заседава всяко полугодие. На заседанията формациите-членки обсъждат актуалните политически процеси и формулират общите насоки в политическата дейност на участничките на национално ниво.

В ЕАЛ членуват предимно организации, образувани най-често от прегрупирането на леви сили или възникнали в близкото минало като напълно нови формации. Като пример могат да бъдат посочени „Scottish Socialist Rarty” (SSP), сформирания през 1999 г. португалски ляв съюз „Bloco de Esquerda“ (BE), „Единната листа червено-зелено“ (Einheitsliste Rot-Gruen) от Дания, както и бившата френска „Ligue Communiste Revolutionnaire“ (LCR). Тя бе най-силната троцкистка формация, просъществувала повече от три десетилетия като секция на Четвъртия интернационал. През целия този период LCR работеше за формиране на една по-широка организация с други леви формации, каквато днес представлява учреденото от неотроцкистите във Франция през февруари 2009 г. радикално ляво събирателно движение „Нова антикапиталистическа партия“ (NPA).

Организациите, образуващи ядрото на Европейската антикапиталистическа левица са предимно групировки, които след 1990 г. спечелиха от кризата в одесняващите социалдемократически и традиционните комунистически партии. Те реализираха значителни успехи, като се профилираха като „алтернативна левица” от неизхабени личности, близки до масите, небюрократизирани и некомпроментирани от политическа обвързаност нито с проваления държавен социализъм, нито с парламентарния конформизъм на социалдемокрацията.

Сътрудничещите си в „Европейската антикапиталистическа левица” формации се самоопределят като „неучастваща в капиталистическото управление левица”, свързана с базисните опозиционни социални движения, насочени срещу глобалния неолиберализъм и капиталистическата система. Техните политически цели независимо че се издигат като предизборни искания, не предвиждат участие в управлението в коалиции заедно с т.нар. етаблираните леви формации (под това понятие се разбират социалдемократическите и социалистическите партии).
Изискванията към формациите, участващи в конференциите на „Европейската антикапиталистическа левица” са: ясно заявена антикапиталистическа позиция и просоциалистическа ориентация; зачитане на плуралистичния характер на ЕАЛ, т.е. без монопол на една организация над другите; готовност за съвместни действия в широки политически съюзи с други леви формации; минимално представителство на общинско, регионално или национално ниво и активна дейност в социалните движения.

Въпреки изискването на последния критерий, повечето от участващите на конференциите на ЕАЛ движения, с изключение на партиите от средиземноморските страни, са най-често малки групи, които макар и да вземат дейно участие в социалните протести, в парламентите не могат да се похвалят със забележимо присъствие.

Ръководството на „Европейската антикапиталистическа левица” се осъществява най-вече от намиращия се в Брюксел обединен секретариат на Четвъртият интернационал. Поради това ЕАЛ се счита за троцкистки политически проект. Но по своята същност тя не е само троцкистко създание, защото е отворена за всякакви леви организации, които споделят горепосочените критерий и проявяват готовност да съдействат за обединението на всички антикапиталистически сили без оглед на идеологически догми от миналото, които преди ги разделяха. Решаващи вече не са разногласията от историята, а общата цел на бъдещето – трансформация на капиталистическата система.

Въпреки това не може да се отрече фактът, че в ЕАЛ участват предимно организации с минимална троцкстка насоченост. Но чисто троцкистките организации като британската „Socialist Workers Party” (SWP) са по-скоро изключение, а бившата френска „Ligue Communiste Revolutionnaire” (LCR) едва ли може да се нарече традиционно троцкистка. Но факт е, че в ЕАЛ троцкистите се ползват със значително влияние. И въпреки това Четвъртият интернационал от двадесет години вече не преследва целта да подпомага изграждането на чисто троцкистки партии, а се стреми да установява контакти с другите леви движения. Подобна дейност успешно се практикува например от португалската лява коалиция „Bloco de Esquerda” (BE), който е шапката на португалската група в ІV интернационал, но си сътрудничи с ексмаоисткия Народен демократичен съюз, с групата бивши дисиденти от компартията РСР – „Политика 21“. Подобно е положението и с формацията „Einheitsliste Rot-Gruen“ от Дания, в която членуват както бивши просъветски комунисти, така и троцкисти и всякакви други лявосоциалистически и алтернативни сили. Всички те ефикасно си взаимодействат при избори и кампании като единна партия при едновременно запазване на своята специфика. Членовете на ІV интернационал играят в повечето движения от ЕАЛ важна роля, тъй като осъществяват контактите на ЕАЛ чрез координационното бюро на троцкисткия интернационал. Освен това в Европейската антикапиталистическа левица членуват организации, представители и на други троцкистки тенденции, които въпреки своите идейни различия с ІV интернационал проявяват чувство за семейна солидарност и толерантност. Организациите без никакво троцкистко влияние като напр. немската компартия DKP там са по-скоро изключение.

Въпреки че обявената цел на ЕАЛ е да преодолее политическите бариери от миналото между троцкистите и традиционните комунисти, Европейската антикапиталистическа левица досега не успя да разкъса обръча на изолация около троцкистите. Така напр., опитът й да привлече силно лявата холандска Социалистическа партия (SP), която е с маоистки корени и има протроцкистко крило завърши с неуспех. А сравнително силната и авторитетна италианска компартия „Rifondazione“, в която също съществува група на ІV интернационал (макар и без особено влияние), след краткотрайно членство се оттегли в по-необвързващата позиция на наблюдател на ЕАЛ. Обяснението за това се крие в обстоятелството, че партията „Rifondazione Comunista“ участва на национално ниво в широката лявоцентристка коалиция „Маслинено дърво”, която бе алтернатива на дясното правителство на Берлускони и по този начин влезе в противоречие с принципите на ЕАЛ за отказ от управление и коалиране със социаллиберални и буржоазни партии.

Основните възгледи и политическият език на Европейската антикапиталистическа левица остават белязани от троцкистките особености и традиции. Организациите на ЕАЛ участват в избори, стремят се да спечелят депутатски места, но по принцип не желаят да управляват в рамките на капиталистическата система и не виждат противоречие в това свое поведение. Те се възприемат само като представители на протестните социални движения срещу неолибералната глобализация, интерпретирайки тяхната борба на основата на схващането за борба на работническата класа срещу капитализма. Менталната им насоченост към „марксизма на трудещите се” ги затруднява да диференцират явленията и да вникнат в логиката на акциите и социалната структура на партийно необвързаните „автономни леви” и на „алтернативната левица”, които са моторът на новите социални движения на алтерглобалистите.

Европейската антикапиталистическа левица изхожда в своите схващания от обстоятелството, че свободното политическо пространство за нея автоматично се създава от кризата, която се развива едновременно в социалдемократическите и в традиционните комунистически партии – криза, предизвикана от мутацията на социалдемократите в неолиберална посока и от метаморфозата на много от комунистическите в реформистки партии.

Под „алтернативна левица” организациите и движенията от ЕАЛ разбират нови политически сили, които защитават от едрия капитал интересите на зависимата от наемен труд част от обществото посредством близки до нея свои структури, в които отсъства йерархично-бюрократичният апарат на старите компартии. При подобна гледна точка за настоящата социална ситуация не се отчита достатъчно важният момент, че упадъкът на работническите партии се дължи всъщност на залеза на самата работническа класа в традиционния й вид от фордистката епоха на капитализма. Германските социалдемократи от SPD, британската Лейбъристка партия, френските комунисти от PCF, белгийските социалисти от бившата PSB, старата италианска компартия PCI и други подобни формации в миналото действително бяха силни партии на трудещите се, които обаче от края на 70-те години започнаха да губят избиратели вследствие на глобалните промени в класовата структура на обществото.

Динамиката на социалните изменения в настоящата епоха на постфордизма продължава да се развива и решението на социалния въпрос днес изисква нов анализ и нова оценка. В условията на всеобщо обедняване и маргинализиране на все по-широки обществени слоеве е необходимо антикапиталистическите организации да разглеждат всички социално затруднени съсловия, зависими от наемен труд, като нов вид „работническа класа”, която трябва да бъде обединена от нов общ интерес и ръководена от нова, научно формулирана и разбираемо обяснена идеология. „Антикапиталистическата левица”, за която говори ЕАЛ, не може да продължи да търси своята социална основа само сред остатъците от старите работнически структури. Класическата работническа класа постепенно се превръща в класа на маргинализираните и на ненужните, за които няма работа. А този процес се наблюдава вече и в средите на живеещите във все по-несигурни условия на труд средни слоеве на обществото, които се родиха в годините на Студената война и на икономическото чудо.

В това отношение се наблюдават и съществени различия в отделните страни. Бурният възход, например, на създадената предимно от профсъюзни дейци, бивши леви лейбъристи и троцкисти Шотландска социалистическа партия (SSP), която съставлява може би най-пролетарската в традиционния смисъл на думата сила в Европейската антикапиталистическа левица се дължи на специфични национални и социални особености на Шотландия. Но нейният възход не може да бъде сравнен с подема на ултралевия „Bloco de Esquerda“ в Португалия. Там, въпреки че традиционната комунистическа партия РСР продължава да доминира в класическото ляво политическо пространство, като успява да съхрани влиянието си във все още добре запазените в страната стари индустриални и аграрни условия на труд, днес вече не се възприема като особено привлекателна за лявата интелигенция, а като обърната към миналото носталгична партия от времето на съпротивата срещу фашизоидния „Еstado novo” на Салазар. Оформилият се по този начин политически вакуум бе запълнен от новия „Bloco de Esquerda” (BE), който се изявява в португалския парламент с широки, „модерни” инициативи за проблемите на наркозависимите, за абортите, феминизма, екологията и друга подобна, по-скоро „зелена” тематика.

В същото време актуалните социологически тенденции и факти, които следва да съставляват идеологическата основа на Европейската антикапиталистическа левица намират сравнително слабо теоретично отражение в нейните програмни документи. Ръководните й фигури, изглежда, срещат затруднение да скъсат с представите си, че капитализмът хомогенизира класата на наемния труд, докато в действителност той днес фрагментира работническата класа. В документите на ЕАЛ вместо теоретична аргументираност доминира пропагандният, агитационен тон от миналото, който обаче вече не привлича лявата част на обществото.

Отношенията на радикалната Европейска антикапиталистическа левица с по-умерената партия на Европейската левица боксуват. Възникналите в ЕАЛ идеи за общ европейски изборен блок, за когото като мотор да се използва италианската компартия, се провалиха заради ангажираността на „Rifondazione” да организира през 2004 г. по-умерената наднационална Европейска левица от предимно парламентарно-реформистки партии, като бившата германска PDS и френските комунисти от PCF. Първият председател на Европейската левица Фаусто Бертиноти (който бе и национален секретар на италианската „Rifondazione”) многократно се бе изказал за приемане и на по-левите формации от ЕАЛ в новоучредената партия на Европейската левица, но досега този проект така и не успя да бъде осъществен.

Европейската антикапиталистическа левица почти няма присъствие в Източна Европа. Членуващите в ЕАЛ партии и организации са изключително от западноевропейските страни. Направените опити за сътрудничество със страните на прехода от Източна Европа останаха без резултат. Ролята на социална опозиция там сега се изпълнява от наследничките на бившите комунистически партии, които се разкъсват между носталгията по изгубения „реален социализъм” и неприязнеността към социалдемократизирането им и преориентацията към западни политически модели. В общата си политическа култура те стоят прекалено далечe от Европейската антикапиталистическа левица и малочислените групировки, чийто профил е сходен на алтернативните леви от ЕАЛ, там са истинска рядкост.

През пролетта на 2003 г. в Германия бе предприет опит да се изработи нова лява политическа платформа на основата на идеите на Европейската антикапиталистическа левица. С активисти на Западногерманската комунистическа партия (DKP) и различни троцкистки групировки като „isl“, SAV, „Linksruck”, RSB, както и с членове от лявата опозици в PDS бе обсъдена възможността като алтернатива на Партията на демократичния социализъм да се създаде конкурентен ляв предизборен блок за европейските парламентарни избори през 2004 г. Това начинание не успя поради наследената от миналото силна съпротива на членската маса на ГКП срещу „троцкистите“, въпреки благосклонността, проявена от ръководството на партията към тях. Тогава ГКП номинира за изборите свой самостоятелен кандидат. И когато по-късно профсъюзите заедно с бивши леви социалдемократи начело с Оскар Лафонтен учредиха новата партия „Изборна алтернатива труд и социална справедливост“ (WASG), към която се присъединиха както троцкистите, така и традиционалистката ГКП, и която се ориентира към политика на социални протести както на улицата, така и с парламентарни реформаторски действия, тогава опитът на ЕАЛ да формира нов ляв, по-радикален изборен съюз, окончателно приключи.

Но след последните политически събития, особено във Франция, и очевидната глобална катастрофа на капитализма, остава да видим дали на изборите за Европейски парламент през юни 2009 г. френската Нова антикапиталистическа партия (NPA), наследничка на троцкистката LCR, ще успее да влезе в парламента и дали ще намери общ език с по-умерените формации от партията на Европейската левица, с което да съдейства за тяхното обединение с по-радикалните формации от ЕАЛ и с традиционните комунисти от Португалия и Гърция, които също все още са извън общоевропейската лява партия.

Днес, след като капитализмът с актуалната си глобална катастрофа окончателно се дискредитира в очите на международната общност, се очакват наистина интересни развития в лявото политическо пространство на Стария континент!

Бележки

Днес в парламентарната фракция на Обединената европейска левица/Северната европейска левица с депутати участват: немската партия „Левицата”, финландският Ляв съюз, френката компартия PCF, гръцките комунисти от ККЕ и лявоалтернативният съюз „Synaspismos“, кипърската комунистическа Партия на труда (AKEL), северноирландската партия „Sinn Fein“, италианските компартии „Rifondazione“ и по-малката PdCI, лявата холандска Социалистическа партия (SP), португалската компартия РСР и неотроцкисткият Ляв блок (ВЕ), шведската Лява партия (VP), испанската Обединена левица (IU), чешката компартия KSCM и датското Народно движение срещу ЕС.

Асоциирани с фракцията на Обединената европейска левица по-малки политически формации, но без мандатоносители в Европарламента са: люксембургската Левица (DL), румънската Социалистическа съюзна партия (PAS), словашката компартия КSS, швейцарската Партия на труда (PdA) и норвежката Социалистическа лява партия (SVP).

Традиционната италианска компартия РСI се преименува през 1991 г. в Партия на демократичния социализъм (PDS), напуска Обединената европейска левица и се присъединява към парламентарната фракция на социалдемократите – ПЕС. По-късно от реформистката PDS се отцепва промарксическото крило и учредява новата компартия „Rifondazione“, която първоначално постига изборни резултати над 8%.

Демократичното социално движение (DI.K.KI) представлява отцепилото се през 1995 г. ляво крило от гръцката социалистическа партия ПАСОК.
В новата наднационална партия Европейска левица (ЕЛ) членуват множество по-малки леви политически формации, вече и от Източна Европа, като гръбнакът са партиите, участващи в парламентарната фракция на Обединената европейска левица, но без традиционно промарксистките португалски комунисти от РСР и гръцката компартия ККЕ. Към ЕЛ не са се присъединили и петте по-умерено лявоекологични формации от скандинавския съюз на Северната зелена левица.

Новоучредената през 2005 г. германска „Левица“ от бившата Партия на демократичния социализъм (наследничката на източногерманската Единна социалистическа партия) и отцепили се от ГСДП социалдемократи и синдикалисти разполага с изборен потенциал над 8%.

В Северния зелено-ляв съюз (NGLA) участват: финландският Ляв съюз (Vasemmistoliito), шведската Лява партия (Vaester Partiet), норвежката Социалистическа лява партия (Socialistisk Venstre Parti), исландската Зелена левица, както и датската Социалистическа народна партия (`SVP`), която обаче днес участва със своя европарламентарист като наблюдател в Европейската зелена партия (EGP). Тези скандинавски ляво-екологични формации имат в своите страни изборен потенциал съответно между 6 и 18%.
Други по-малки източноевропейски формации, членуващи в партията на Европейската левица, но без депутати нито в европейския, нито в националните парламенти са: словашките комунисти от KSS (на последните избори те паднаха под 4%), също и Унгарската комунистическа работническа партия (МКМ), чешката Партия на демократичния социализъм (SDS), румънската Социалистическа съюзна партия (PAS) и маргиналната Естонската лява партия (EVP).
Троцкистките партии, членуващи в радикалната Европейска антикапиталистическа левица са: испанската „Espacio Alternatvo“, баската „Zutik“ и галийските националисти от „Bloque Nacionalista Galego“, датското обединение „Enhedslisten“, британската коалиция „RESPECT“ и ултралявата „Socialist Wokers Party“, радикалната Шотландска социалистическа партия (SSP), бившата френска LCR, португалската лява коалиция „Bloco de Esquerda“, швейцарските движения „solidariteS“ и „Mouvement pour le socialisme“ и турската партия OeDP.

Асоциираните с алтернативната Европейска антикапиталистическа левица партии са: немската компартия DKP, австрийските комунисти от KPOe, гръцкия лявоалтернативен съюз „Synaspismos”, италианската компартия „Rifondazione”, каталунската „Esquerra Unida i Alternativa”, люксембургската левица „Dei Lenk”, ирландската „Socialist Party” и лявата британска „Социалистическа партия”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук