ДИАЛОГ ПРЕЗ СТЕНИТЕ НА ЗАТВОРА ( продължение)

10.
1.07.09
Уважаема Людмила Евгениевна,
Позволете ми да злоупотребя с Вашето внимание и да направя по Вашето последно писмо няколко забележки относно държавата и нейната роля. Ще започна с определение. Ние много често се объркваме, използвайки еднакви термини и в историческата наука, и при описанието на съвременните процеси, които понякога са следствие от многовековната еволюция на изходните идеи.

Най-очевиден пример — демокрацията като способ за държавно управление. Днес, ако се опитаме да възстановим институцията на гръцката демокрация, ще получим тоталитаризъм (или в най-добрия случай авторитаризъм). Тази система на държавните институции, която днес наричаме демокрация, е разработена от няколко учени основно през ХVIII век.

Същото се отнася и за по-общото понятие „държава“ (по-общо в приложение към въпроса за държавно управление). Държавата е способ за самоорганизацията на обществото, основан върху имуществени вноски на нейните членове (вноски в една или друга форма, включително и неразпределения общ доход). Това определение описва, естествено, отново държавата от гледна точка на функциите на управлението, за което и ставаше дума.

Може ли държавата например да не притежава специален апарат за принуда? Разбира се. Известни са ни доста държави, в които с тази функция се справя обществото.

А може ли държавата да бъде „външна“ по отношение на обществото, тоест да не се опира на желанието да поддържа именно тази форма на управление от страна на мнозинството свои заинтересовани членове? (Инертната част на обществото не участва в управлението). Не! Подчертавам, днес — не.

Убеден съм, формата на „външна“ организация на обществото в днешната представа не се явява държава в прекия смисъл. Това е окупационен режим, който е нестабилен без външна подкрепа. В Русия днес има държава. Харесва ли ни това или не? Веднага ще отбележа, има преходни форми, но те живеят в пределите на едно поколение (20 години). Ето я моята гледна точка за държавата като термин (в приложение към въпроса за управлението).

Сега за ролята на руската държава. Много ми се иска да трактуваме еднакво понятията роля и пълномощия.

Пълномощията, тоест законните права да се намесва в общест­вения и частния живот, в нашата държава наистина са огромни, слабо регламентирани и имащи крайно слаби противовеси, а ролята, тоест реалното участие на гражданите в живота, е неадекватно малка. Когато казвам „неадекватно“, имам предвид не адекватното състояние на обществото, което засега само (независимо от държавата) не умее и не иска да решава много от своите проблеми. В това нашето общество не е самотно, но тогава ролята на държавата трябва да е по-висока.

Делът на БВП (брутният вътрешен продукт), тоест общественото богатство, преразпределян чрез държавата, у нас е по-нисък, отколкото в повечето развити страни, по-нисък от нашите съседи със сходни климатични условия. А това е главен, обобщаващ показател, който намира практическото си отражение в слабата пенсион­на система, в системата на здравеопазването, транспортната и комуналната инфраструктури и т.н. Даже ако вземем темата за промишлеността, и тук ролята на държавата е неоправдано малка.

Разбира се, Путин може лично да вземе решение за фактическа национализация или за смяна на собственика на всяко предприятие. Той може да създаде 10 държавни корпорации и да вложи там гигантско имущество. Това са пълномощия. А тяхното влияние (тези пълномощия, реализирани в практически действия) е твърде малко върху промишлеността на страната.

И тук изходите са два: или „либерализъм“ и да видим какво ще направи
пазарът, или обмислена промишлена политика. На практика естест­вено винаги има комбинация. Но аз (и в този смисъл съм държавник) смятам, че в днешните условия делът на промишлеността, работеща в рамките на „промишлената политика“, трябва да е значителната част от промишленото производство. Вероятно 60%.

Какво имам предвид под „промишлена политика“? Къде, кога и колко трябва да бъде добивът на нефт, газ, дървен материал, диаманти и вероятно още няколко стратегически суровини. Как? Това е работа на бизнеса. Къде и в каква форма може да бъде доставена тази суровина? Конкретният избор е работа на бизнеса в пределите на определените варианти. Къде, колко и по какъв начин трябва да бъде произведена електроенергия, къде трябва тя да бъде доставена (думата е за стратегически мощности — примерно 70% от производството)? Къде да се строят пътища, къде да се развиват градове, университети? И други подобни въпроси са събрани само на стотина страници, а подвижният, гъвкав план (петилетен, колкото и да е противно) — на стотици хиляди страници (ако включим и регионалния аспект).

Защо? Отново проблем на управлението. За да работи пазарът, е нужно да имаш не по-малко от три, а по-добре — четири независими доставчици на конкретни услуги (продукции) във всяка точка, където може да бъде нужно. В малка страна този проблем може да се реши от външния пазар. В гигантската по територия Русия (а тук са важни именно територията и транспортната достъпност) ролята на външния пазар е ограничена, макар и съществена.

Структурата на промишлеността и транспорта у нас не е лоша. Особено след разпадането на СССР. Да се чака, докато пазарът създаде недостигащото, може още много дълго. Необходимо е да се компенсират ключовите проблеми на структурната промишлена политика, а после, с възстановяването на „костите“ и „нарастването на месото“ да се издърпват „титановите жици“ (като при сложно счупване).

Тази позиция отстоявам от 1991 г., макар да знам, че много либерали, мои приятели, не са съгласни с мен. Уви, концептуално те грешат, а днес качеството на държавата е практически такова, че тя е неспособна да се справи с тези въпроси. Те трябва да се решават. Затова пълномощията на държавата може (и трябва) да се намалят (те са прекомерно много и са небалансирани), а ролята на държавата, нейното фактическо участие в икономическия и социалния живот на обществото в този етап — да се повиши.

Още веднъж извинете, че Ви отнех времето.

Темата за „честните войници“ и пр., както съотношението на разчета и изкуството в живота, прочетох с удоволствие и интерес. Вашата гледна точка, струва ми се, не е абсолютна, но много полезна за такъв „комсомолец“ и „техничар“ като мен. Благодаря. Ще мисля.
С уважение и признателност
М.Ходорковски

11.
08.07.09
Драги Михаил Борисович!
Вашите размисли за държавата и държавното управление изглеждат напълно убедително. Аз по образование съм биолог и някои принципи, които действат в природата, пренасям с вътрешна готовност лесно върху социалните механизми. Тук има много общи неща и ми се струва, че еволюцията в биологическия свят е най-фундаменталният закон. Нервната система, тоест системата за управление във висшия смисъл, е произлязла от недиференцирани тъкани. Няма да узнаем защо е станало това, вероятно по силата на вътрешна необходимост, неуловима за нашия интелект. Да кажем — приблизително така. Но разглеждайки съществата на различно равнище на еволюцията, ние можем да разберем как именно е вървял този процес. Всяко същество е паметник на определено стъпало. Тук същественото е, че тази „висша формация“ — нервната система, по принцип не работи „против“ организма. Ако се случи това, организмът би отговорил с незабавна гибел и нервната система би загинала заедно с организма. Тази аналогия може да бъде приложена и към системата „държава — общество“. Лошо работи държавата — загива обществото; загива и държавата.

Биологическите процеси нямат „етичен“ аспект. Социалните имат. Такова странно нещо като нравствеността не е нито класово, нито групово — то е прикрепено изключително към личността. Каквото и да е държавното устройство, управлението винаги е в ръцете на един човек или на малка група хора. Равнището на тяхната нравственост, както ми се струва, определя твърде много.

Теократическата, монархическата, демократическата или социалистическата държава са добри или лоши, струва ми се, в зависимост от равнището на нравствеността на нейните ръководители. В този смисъл добрата монархия е по-добра от лошата демокрация. Преди сто години Лев Шестов е казал: „Където няма свобода, там няма хляб.“ Където няма нравственост, не може да има никаква социална справедливост — така ще си позволя да го перифразирам.

На мен ми е трудно да дискутирам с Вас, Вие имате голям опит и конкретни знания по процеса на управление. Миналата седмица дойде мой приятел — физик-теоретик, живеещ от трийсет години в Европа, преводач на много книги по теория на управлението, няколко вечери с него „търкаляхме“ всичките тези въпроси, които Вие засягате в своето писмо. Аз бях Ваш самозван представител, а той страшно ме нападаше, построяваше съвършено друга система от доводи. Вие бихте побеседвали с него много по-продуктивно, отколкото аз. В резултат, вкарана в малко познатия ми кръг от проблеми, аз започнах да чета тлъст том на Джон Ролсън Сол („Уродите на Волтер: Диктатурата на разума на Запад“). Не зная дали ще я дочета до края, но съм с чувството, че тази книга полемизира с Вас много по-добре, отколкото аз бих могла.

Признавам си честно, че много от това, което написахте в последното си писмо, предизвиква у мен вътрешен протест. Признавам си също, че цяла седмица Ви писах много старателен отговор на всяко Ваше изказване по същество, а после разбрах, че нямам нито достатъчно квалификация, нито истински интерес към темите, които за Вас са толкова важни. Стигна се дотам, че у мен възникна чувството на тъга, което ми е познато от ученическите години, когато трябваше да се явя на изпит по обществознание, или по-късно от университета — по история на партията. Не, невъзможно е.

Моята роля сега се свежда до това да Ви дам повод да изкажете всичко онова, което Вие сте обмисляли през последните шест години, за да могат много хора, чиито очи са устремени във Вас и чиито души са обърнати към Вас — преди всичко към Вас като човек, принуден да плати крупни обществени сметки със своя личен, уникален, неповторим живот и здраве — да узнаят, за какво именно плащате.

Горещо се надявам, че ще се случи в живота момент, когато ние тримата ще поседим на чай — ще поканя моя приятел, с когото цяла седмица обсъждахме Вашите съображения относно държавата, нейните пълномощия и роля — и вие ще се сражавате, а аз ще седя в ъгъла и ще наблюдавам и слушам; от младостта това ми е любимото занимание — да послушам умни спорове. Желая сили, здраве и бодрост.
Людмила ––-

Бележка на преводача:

Това събитие отпреди месец бе подминато без внимание от официалните руски медии. Бившият олигарх № 1, а сега затворник № 1 на Русия, Михаил Ходорковски, бе отличен с наградата „Глобус“ на маститото литературно-художествено и обществено-политическо списание „Знамя“. В октомврийския си брой за 2009 г. списанието публикува под названието „Диалози“ едногодишната кореспонденция на затворника с известната писателка Людмила Улицкая (превеждана и на български).

През 2005 г. Ходорковски бе осъден на 8 г. затвор, включително за мошеничество и укриване на данъци, а през 2006 г. бе заведено ново дело – за кражба на нефт, което се точи досега. Много хора го смятат само за жертва (на Путин и ко?!). Може и да не е точно така, той беше заедно с акулите, поради това неговата еволюция е още по-интересна и знакова. Той се държи достойно по време на безнадеждно мудния съдебен процес, където и в момента го водят от килията и отвеждат обратно под стража. През 2008 г. бе хвърлен за 12 дни в карцера заради интервю с писателя Акунин, публикувано в „Еsquire“, което съдът призна за незаконно.

По понятни причини Михаил Ходорковски не беше на награждаването, премията получи дъщеря му Анастасия. В благодарността си до редакцията той пише: „Ще кажа откровено, не съм привърженик на възвеличаването на тълпата. Не смятам, че гласуването на изборите гарантира демокрация. В края на краищата, за диктаторите са гласували много. Народът, обществото, тълпата правят елита отговорен. И той в случай на неуспех носи отговорността за тоталитаризма. Другото не е елит, а изплувал на повърхността преситен боклук.“

Единайсетте писма от станалата вече публична кореспонденция, които ви представяме, носят сензационност (в добрия смисъл) и са интелектуален екзерсис за ума. Освен фактите и анализите, освен усещането за „дежа вю“ и у нас, този епистоларен текст ни кара да се запитаме: можем ли да посочим поне един наш (и не само) олигарх или съвременен политик, който да е в състояние самостоятелно, при това на коляно в килията, да изложи така мислите си на хартия.

Четете! Понякога чуждите писма стават наши…
Минчо Тунев
––-

Бележки