ДИАЛОГ ПРЕЗ СТЕНИТЕ НА ЗАТВОРА

Людмила Улицкая — писателка, лауреат на международни награди, награда „Букер“ (2001 г.), награда „Голямата книга“ (2007 г.). Куратор на проекта „Другият, другите, за другите“ — серия от книги за юноши, освещаващи актуални въпроси на антропологията и острите социални проблеми. Създател на фонда „Хубавите книги“, чиято задача е да снабдява с качествена литература библиотеките в малките руски градове, училища и детски домове.

Михаил Ходорковски — гражданин на Руската федерация, бивш ръководител и съсобственик на най-голямата в Русия нефтена компания ЮКОС, основател на междурегионалната обществена организация „Отворена Русия“. В момента излежава в затвор осемгодишна присъда лишаване от свобода и очаква присъда по второ углавно дело, затворен в СИЗО (следствен изолатор) №99/1 в Москва.
Когато в нашата страна смениха президента, западните журналисти, вместо предишния дежурен въпрос „Харесвате ли Путин?“, започнаха да питат „Какво представлява Медведев?“. Аз честно отговарях, че не зная. Впрочем, никой в страната ни не знаеше. Човекът възникна от въздуха. Известно беше, че е юрист.

Скоро ще узнаем — отговарях аз. — Ако пуснат Ходорковски, значи това е самостоятелна политическа фигура. Ако не — фиктивно лице.

Не пуснаха Ходорковски. Нещо повече, захванаха още едно дело, този път вече напълно изсмукано от пръстите. А Ходорковски при тези обстоятелства се държи забележително — с чувство за собствено достойнство, безстрашно и даже дръзко.

Имам си една съвсем лична история — аз изобщо не обичам богаташите. У мен чувството за социална справедливост е изострено, понякога се срамувам за богаташите.

Това е мой предразсъдък, признавам си. И други хора също имат слабо мотивирани пристрастия: едни не обичат евреите, други — таджиките, трети — милиционерите, четвърти — кучетата, порода питбул.

Не съм се интересувала особено нито от ЮКОС, нито от Ходорковски, докато не открих по време на пътешествията си из нашата безкрайна родина, че където и да попадна, навсякъде действат програмите на Ходорковски: в детските домове и колонии, в училищата и университетите. А аз, да ви кажа, преди няколко години бях в Станфордския университет, замислен и построен с парите на един доста груб и даже с подмокрена репутация капиталист, мистър Станфорд. Внимателно изучих тази история. Възхитих се от Станфорд. И разбрах, че на нашата страна не £ достигат такива хора. Тоест те — Боткини, Солдатенкови, Шчукини, Хлудови, Третякови — са били в изобилие в началото на ХХ в., но съветската власт ги е ликвидирала. И именно когато обърнах внимание на огромния размах на социал­ната благотворителност на Михаил Борисович Ходорковски, се зарадвах и помислих, че нашето дело не е така безнадеждно.

Много скоро на Ходорковски му извиха ръцете, отнеха му компанията и, струва ми се, я сринаха, или във всеки случай я „накъсаха“, а от огромната, прекрасно организирана система за благотворителност остана, мисля, само интернатът за деца-сираци „Коралово“ (1). С една дума, колкото времето вървеше, толкова повече ми харесваше Ходорковски и се постарах да потърся опосредстван (чрез адвокатите) контакт с него. Зададох някои въпроси. Получих отговори, които в голяма степен ме удовлетвориха.

Сега аз зная за обстоятелствата на това дело много повече, отколкото преди година. Всичко е много по-зле, отколкото може да се стори от пръв поглед.

Да отхвърлим безусловните аргументи в полза на днешния ден: в края на краищата не го разстреляха в подземията на „Лубянка“(2) на третия ден след постановление на „тройката“, не го отровиха с радиоактивен плутоний или отровен салам, а му организираха скъпо струващ процес. Държаха го в Читинска област, откъдето го докараха на процеса в Москва не в конски вагон, а със самолет, макар че днес керосинът е скъп. Плащат заплати на съда, на прокурорите, на охраната, на чистачките, на шофьора, който вози затворниците Ходорковски и Лебедев до процеса четири пъти седмично с бронирано чудовище, което е с голяма, даже огромна цена.

Ние, данъкоплатците, плащаме това дълготрайно издевателство над здравия разум. Ние, гражданите, не можем да направим нищо, за да се прекрати този фарс. Ние, родителите на децата, които ще живеят в тази страна, не можем да направим нищо, за да променим онова, което на никого не харесва. Това е опасно за бъдещето.

Аз съм за Ходорковски и Лебедев. Против абсурда и беззаконието. Против бездарието и лъжата. Людмила Улицкая

1.
15.10.08

Уважаеми Михаил Борисович!

Възникна възможност да пообщувам с Вас и съм много радостна. Семейната ми история е такава, че моите дядовци са лежали по затворите общо над двайсет години, приятелите ми шестдесетници (3) също внесоха своята лепта в този казан. А и за руската литература тази тема е много съществена — толкова, че миналия месец аз даже написах предисловие към книгата „По затворите“ на Едуард Лимонов (4) , човек твърде разнообразен и труден за приемане. Така се случи, че сега курирам дори книга за децата „Престъпление и наказание“, където отново всичко е за същото — историята на затворите, видовете наказания и пр. Затова, ако нашата среща действително се състои, което много ми се иска, можем да поговорим за това. Вие знаете, че има две гледни точки: Солженицин смяташе, че опитът от затвора закалява човека и сам по себе си е много ценен, а другият дългогодишен затворник, по-малко щастливият Варлам Шаламов, смяташе, че опитът от затвора е непригоден за нормалния човешки живот и неприложим извън тюрмата.

През последните години от живота на Юлий Даниел (5) ние дружахме с него и, макар че той не обичаше да говори за това време, аз останах с впечатлението, че то е много важно изпитание и за него не е легнало на празно място, а върху неговия фронтови опит. Но във всеки случай за Вас още не е настъпило времето, когато ще можете да си спомняте за миналото, сега то е Вашият реален живот. Как Ви се удава да се справяте с него? Нямате ли усещането за страшен сън? Иска ми се да узная как се е изменила ценностната Ви система: какви неща, струващи Ви се важни на свобода, изгубиха смисъл в лагера?

Образуват ли се нови вътрешни коридори, някакъв неочакван опит?

Това мое писмо — простете! — е налучкващо. Вие сте човек, за когото постоянно говорят и помнят, за едни сте борец и остър политически деец, за други — страшилище, но Вашата ситуация се оказа безкрайно обсъждана, а интересът към Вас не секва. Навремето, когато заточават Бродски, Анна Ахматова беше казала: „Каква биография правят те на нашия, рижавия“. На Вас наистина Ви „правят“ биография и ми се иска да можем да говорим за това в минало време. И това също е една от причините, поради които ми се иска да се срещна с Вас и да побеседваме.
С уважение
Людмила Улицкая

2.
15.10.08
Уважаема Людмила Евгениевна!

Благодаря много за писмото и подкрепата. Разбрах какви са източниците на Вашето внимание. Трябва да отбележа — типични за значителна част от нашата интелигенция. За съжаление! Тъй като затворът не е най-добрият опит. Във връзка с което на мен душевно по-близък ми е Шаламов, отколкото Солженицин. Мисля, че разликата в техните позиции е свързана с това, че Солженицин намира авторитарния, а значи, затворническия способ за управление на страната, за допустим. Но като „хуманист“ предполага, че необходим опит за управника е да изпробва тоягата на собствения си гръб. Достойно за уважение, но не се присъединявам.

Затворът е място на антикултура, антицивилизация. Тук доброто е зло, лъжата е правда. Тук отрепката възпитава отрепка, а приличните хора се чувстват дълбоко нещастни, тъй като нищо не могат да направят в тази отвратителна система.

Не, това е прекомерно, разбира се, могат и правят, но толкова е страшно да гледаш как всеки ден се спасяват единици, а потъват десетки човешки съдби. И колко бавно, обръщайки се и връщайки се назад, се движат промените.

Моята рецепта за оцеляване — учи се да разбираш и прощаваш. Колкото по-добре разбираш, обличаш чуждата кожа, толкова по-сложно е да осъждаш и по-просто да прощаваш.

В резултат понякога става чудо: сломеният човек се изправя и става човек. Затворническите чиновници страшно се боят от това и никак не разбират как? Защо? А за мен такива случаи са щастие. Моите адвокати са го виждали, и неведнъж. Разбира се, без вярата в семейството, без тяхната подкрепа би било съвсем тежко. Но в това е и бедата, и предимството на попадането в затвора в зряла възраст: семейство, приятели, тил.

Тук най-важното условие е самодисциплината. Или работиш над себе си, или деградираш. Средата се опитва да те засмуче, да те разтвори. Разбира се, идва и депресия, но нея можеш да я пречупиш.

Изобщо, колкото по-сурова е външната обстановка, толкова на мен лично ми е по-добре. Най-удобно е да работиш в ШИЗО (6), където се появява усещането за пряко, непосредствено противостоене на враждебната сила. В обичайните, по тукашните мерки, условия по-трудно се поддържа мобилизацията.

Извинете, пиша, както се казва, „бележки по полетата“. Без да мисля. Утре е поредният съд.
С удоволствие ще продължа диалога.
С дълбоко уважение
М.

3.
16.10.08
Драги Михаил Борисович!
Благодаря за отговора, написан в навечерието на съда. Сега, в същото това време, тече съдебното заседание и довечера ще узнаем по радиото нещо — почти сигурно нерадостно.

Вашето писмо ме порази. Захвърли ме в друга реалност: като че ние сме в различни ъгли на мирозданието. Но има нещо съществено и общо — осъзнатото отношение към личния житейски път. Мястото, където това осъзнаване протича така плодотворно, във Вашия случай е затворът на квадрат. Как още може да бъде наречен карцерът в местата за лишаване от свобода? По-ниско не може да се падне. Едновременно неочаквана висота на несломения дух и напрегнато работещ ум. Така седи тибетският монах в ледената пустиня, разтапяйки с топлия си задник или по някакъв друг неведом за нас способ поляната, на която започват да растат треви и цветя. И израстват на тази поляна редките плодове на осъзнаването за себе си и околния свят, на състраданието, на търпението. Ето наистина, тези момчета горе (в двата смисъла) Ви създават не само известност, различен род слава — добра или лоша в тази координатна система няма значение — но у Вас протича процес, който би могъл да се ръководи от мъдър гуру, духовен учител, старец някакъв или който е там, назначен на това място.

Мен винаги много ме е увличал онзи поток, в който се намира човек от рождението до смъртта. Потокът те носи, а ти плуваш по течението, предугаждайки неговите завои, ту попадайки в средата на течението, ту правейки самостоятелни движения, за да измениш малко направлението. И тук винаги има начална точка, когато осъзнаваш своя живот, вписан в общия поток, и всички следващи моменти на „преориентирането“. Това е много увлекателна история — всяка човешка съдба. Мисля, че Вие можете да кажете повече, отколкото много хора, на които животът не е дал такъв екстремален и разнообразен опит. Дадоха Ви време да помислите. Насилствено. Но Вие се оказахте добър ученик. Ето за това искам да поговорим.

Да вземем изходната точка — детството, семейството, ориентации и намерения. Как планирахте живота си по времето, когато изобщо тази идея възниква?

При мен това стана много рано: родителите ми бяха повече или по-малко учени. Традиционни „менееси“ (7), макар и със степени. Аз бях насочена към науката — това беше биологията, и в моето съзнание много сполучливо се съчетаваха идеите за „служба на човечеството“, удовлетворяването на тщеславието и погрешната пред­става, че науката е най-свободната област. Естествено, с времето всичките ми илюзии се разпаднаха. Разкажете, а как Вие като момче виждахте своето бъдеще? Кое беше Ваша жизнена програма в юношеството? Аз зная, естествено, че Вие сте били в комсомола и даже сте функционирали в това пространство, което за мен (аз съм по-голяма от Вас с 15 години) беше съвършено неприемливо. Вероятно, Вие сте се чувствали свой или най-малкото сте мимикрирали около „комсомолските дейци“, после сте се оказали „свой“ в средата на „олигарсите“, където също тече собствен занимателен и привлекателен за народните маси живот. Вие явно сте превишили пределите на позволеното, нарушили сте някой неписан закон (съзнателно или неосъзнато), тоест, престъпили сте границата на „позволеното“ в онзи висш кръг, където моето око не прониква и, честно казано, никога и не се е стремило да проникне. Ето за това искам да поговорим.

Всеки от нас избира за себе си собствена граница, която не пре­стъпва. Пример: моята приятелка Наташа Горбаневская излезе на площада през 1968 г. (8) с тримесечното си дете и после получи „психушка“ (9). У нея инстинктът за самосъхранение, ако не отсъстваше, явно беше отслабен. Аз не бих излязла даже без дете. Просто от
животински страх. Но на събрание в Института по обща генетика, където работех тогава, аз не можах да гласувам „за осъждане“ и тръгнах да излизам от залата пред изумения поглед на моите колеги точно в момента, когато трябваше да вдигна ръка. Това беше моя­та граница. Много скромна. Заплатих евтино — при първата възможност ме уволниха. Започнах в края на краищата да пиша книжки.

Къде преминаваха Вашите етични граници в младостта? Как се променяха те с времето?
Аз съм съвършено уверена, че Вие сте мислили за това и даже съм чела някои Ваши изказвания по този въпрос. Но ние, за да бъде нашият
разговор плодотворен, трябва да минем крачка по крачка до днешния ден. Между другото, не мога да не Ви кажа — по радиото днес ни съобщиха, че не са Ви дали условно предсрочно освобождение.

Съдът си знае работата. Нищо друго и не очаквахме. По този начин ние имаме още неопределено време за разговор на тази отвлечена, но интересна тема и ще можем да продължим нашето общуване.
С уважение
Людмила Улицкая

4.
Уважаема Людмила Евгениевна!
Благодаря за писмото и за проявения интерес.

Моите спомени имат съвършено откъслечен (емоционален) характер, тоест това, което е оцветено емоционално, го помня, останалото — почти не.

Понякога се получава заместване на паметта, тоест помня онова, което всъщност са разказвали родителите ми. Въпреки това „отчетливо“ от детството исках да ставам директор. Това въобще не е удивително: родителите ми цял живот работиха в завода, детската градина — заводска, пионерският лагер — заводски, директорът на завода — главен човек навсякъде.

Моите родители, както сега помня, доста не обичаха съветската власт, но всячески ме предпазваха от своето влияние по този въпрос, смятайки, че иначе ще ми развалят живота. И аз раснах като правоверен комсомолец, без да се съмнявам в това кои са приятели и кои врагове.

Избирайки свой път в живота, се ориентирах не просто към химическото производство, а към отбранителното направление, тъй като смятах, че най-главното е защитата от „външните врагове“.

Комсомолската ми работа в института беше, разбира се, не проява
на политическо призвание, а стремеж към лидерство. Собствено, аз никога не съм се занимавал с идеология, моят път е организационната работа.

Стройотрядите, заводската трудова практика — всичко това много ми харесваше именно като възможност за самореализация на производственика, мениджъра.

Когато след института ме разпределиха в министерство (Госгортехнадзор), бях крайно огорчен, тъй като исках да отида в завод, и затова измолих от райкома на комсомола да не бъда три години в министерство.

После — центровете за НТТМ (научно-техническо творчество на младежта), бизнес, защитата на Белия дом …

Интересно, че секретарят на партийния комитет на института ми предложи през 1987 г. да продължа „комсомолската“ кариера и беше поразен, когато аз избрах „стопанските неща“.

Що се отнася до „бариерите“, те за мен се състояха в едно: никога да не променям позицията си под натиска на силата, а на аргументите. Ние имахме прекрасен ректор — Г. А. Ягодин. Той ме наричаше „моят най-непокорен секретар“ (имаше предвид секретар на факултетския комитет на комсомола). Разбира се, той можеше лесно да ме пречупи, но не го правеше, позволявайки да закаля характера си. За съжаление през 1985 г. той напусна института, повишиха го.

На мене ми провървя и втори път. Секретар на нашия Свердлов­ски райком на партията беше Кислова, а член на бюрото — министърът на промишлеността за строителни материали Елцин Б.Н. Аз получих от тях истински урок по мъжество, когато ги „погнаха“, а те не се дадоха. При това Кислова не предаде Елцин. Какво £ е струвало — мога да си представя.

Между другото, през 1999 г. депутат от Томска област, където работех, беше Лигачов Е.К. (10), който всякак се опитваше да „гони“ вече самия мен. Аз забраних на нашите да го атакуват ответно, тъй като беше вече доста възрастен човек, макар да можеше да му се каже и нещо „в повече“.
Смятах себе си за член на отбора на Елцин. Един от многото. Именно за това отидох да защитавам Белия дом през 1991 г. и кмет­ството през 1993-а, именно затова влязох в неформалния предизборен щаб през 1995-1996 г. Това стана най-опасното мероприятие в моя живот (почти). Именно заради Борис Николаевич аз не говорих против Путин, макар да имах свое мнение за него.

Що се отнася до „олигархичното“ сборище, аз винаги съм се изказвал против такова обобщаващо понятие. Ние бяхме съвършено различни хора. Гусински и Березовски, Бендукидзе и Потанин, аз и Прохоров.
Ние сме със съвършено различни цели в живота, възприятие на живота. По-скоро бяхме нефтеници и металурзи, масмедийници и банкери. И това навярно няма да е много точно.

Мисля, че мога да определя себе си като волтерианец, тоест привърженик на свободомислието, свободата на словото. Б.Н.Елцин в този план беше моят идеал, както преди него и Г.А. Ягодин. Работата с него не предизвикваше у мен вътрешен протест.

Разгромът на НТВ (опитвах се да им помогна с пари, което ми вмениха като вина на първия процес) стана моя „Рубикон“. Именно разгромът на екипа (11) , а не смяната на собствеността, разберете ме правилно.

Засега ще прекъсна. Благодаря Ви за писмото. Надявам се да продължим общуването.
С уважение
М.

5.
18.11.08

Уважаеми Михаил Борисович!

Вашето писмо този път ме удиви със своята неочакваност: половин живот ние си строим стереотипи, различен род щампи и клишета, после започваме да се задъхваме в тях, а година след като изработените стереотипи започнат да се рушат, се радваме много на освобождението. Засега аз говоря за своите представи. Постепенно, надявам се, ще се доберем и до Вашите.

И така. Вашите родители са стабилни „шестдесетници“ с добър произход — инженери, производственици, честни, порядъчни. Вашият баща — с китара в едната ръка и с чаша в другата, весел и жизнен, майка Ви — готова винаги и гости да посрещне, и да помогне на приятелката си в трудни обстоятелства. И отношенията им със съветската власт са понятни: да върви тя на… (известна трибуквена нецензурна дума). Децата на шестдесетниците, прочели в девети клас препечатаните на пишеща машинка „Архипелаг ГУЛаг“ на Солженицин и „1984“ на Оруел, гнусливо се дърпаха от властта и в най-добрия случай пишеха дисертации, работеха като лекари или портиери или пък участваха в социалното движение, което по-късно се наричаше „дисидентство“. Част от тези пораснали деца премина опита на затворите и лагерите през 70-80-те години, част емигрира на Запад. А Вие някак си сте се опазили от това и успешно сте се вградили в тогавашната машина, намерили сте в нея своето място и сте работили ефективно. Особено е трогателна наивността, с която младият човек е готов да отиде даже в „отбранителната промишленост“, защото трябва да се защитава родината.

Двайсет години разлика във възрастта изключва ситуация, която е лесно да си въобразим, ако бяхме връстници. Когато аз, повдигайки ми се от отвращение, с туристически формуляр в джоба отивах в комсомолския комитет на факултета, за да получа характеристика, там седяха или безогледни кариеристи, или идиоти — и аз отговарях на въпроси като кой там, в България, е секретар на ЦК на партията. Това беше през 60-те години, а Вие сте седели в същата стая или в съседния кабинет, в началото на осемдесетте. Несъмнено Вие сте принадлежали към кръга на хората, с които аз, меко казано, не дружах. Оказва се — което ме удиви във Вашето писмо — че у някои от тези хора през 80-те години е можело да има „позитивна“ мотивация. Вие сте присъствали там — млад, талантлив човек, мечтаещ да стане директор на завод, осмислено и правилно произвеждащ нещо, може би даже оръжие за защита на родината. И там, в това обкръжение, сте виждали „прогресисти“ като Елцин и ретрогради като Лигачов. Вие сте били вътре в системата и сте намерили там своето място, създали сте отбор. Вие пишете, че идеологията не Ви е интересувала, а е имал значение „стремежът към лидерство“. Но този стремеж е просто прилично определение за понятието „кариеризъм“. Това не е ругателство, а определение. Кариерата, делото са важна част от живота на нормалния мъж. Днес и на жената също. Но както ми се струва, предполагаемите там, вътре в системата, правила на играта бяха такива, че беше невъзможно да ги приеме порядъчен човек. А Вие сте били момче от прилично семейство. Как се изхитрихте да израснете „правоверен“ комсомолец без всякакви съмнения в това кои са приятели и кои — врагове? Значи това е било възможно. Нямам основания да не се доверя на Вашия анализ. Значи, аз съм била при­страстна в своето пълно неприемане на партийните и полупартийните хора.

През осемдесетте години в ръководството на страната (а и на всички равнища, дори до банята и детската градина) беше вече напълно изживяна всякаква обществена идеология и беше останал само празен скелет.

Сега виждам, че съм си представяла картината непълно. А може би, съвсем невярно. Отвращението от съветския строй у мен беше толкова силно, че аз не допусках, че в тази къснокомунистическа среда можеш да се ориентираш към някого, на някого да се довериш. Даже да намериш кумир. Елцин за мен беше един от партийните работници и аз страшно се смутих, когато всички мои приятели се втурнаха към Белия дом, а аз седях у дома и мислех, защо не ми се иска да тичам на тази демонстрация заедно с всички?

След няколко дни казах: ако има лустрация, както бе в Германия след поражението на нацисткия режим, тогава ще повярвам. Лустрация нямаше: почти всички началници си останаха предишните, сменяйки креслата си и изгонвайки само някого.

Разбирам, че Елцин имаше обаяние и размах, и добри намерения. Но всичко завърши зле — предаде цялата страна в ръцете на КГБ. Намери „чисти ръце“. И Вие, както ми се стори, макар и изразено с някакви други думи, признавате това.

Как днес, след десетилетие, оценявате фигурата на Елцин? Ако е станала тази преоценка, то кога?

Имаше момент, когато ми се струваше, че реформите на Гайдар могат да създадат ефективна икономика, но той не изтрая. Книгата му за падането на империята е много интересна, много неща обяснява, но със задна дата.

Имахте ли по това време някаква Ваша концепция за преустрой­ство или бяхте напълно удовлетворен от големите възможности, кои­то тогава се откриха пред предприемачите? Няма съмнение, че Вие се оказахте много добър директор на много големия, почти колкото половин страна, завод.

Накрая най-болезненият от всички възможни въпроси. Толкова болезнен, че аз съм готова да не получа отговор на него. Изобщо да се откажа от този въпрос. Имаше момент, когато хората, близки до Елцин, получаваха като владение или като собственост огромни късове във вид на „фабрики, заводи, вестници, параходи“. Имаше едно разпределение, после редица последващи „преразпределения“. Често доста груби. По това време Вие вече станахте „директор на завод“. Къде през този период преминаваха за Вас границите на позволеното?

Да, относно волтерианството. Старецът размъти целия свят със своите идеи. А заръчваше придобитите от прислужницата деца да бъдат давани в приют. Или беше Русо? Това е просто някакъв капитален закон на природата: колкото по-възвишени са идеите, толкова по-гнусна е житейската практика…

Ето. Внасям поправка във въпроса: какво от идеите на Вашата младост, когато сте мечтали да станете „директор на завод“, сте запазили? Какво сте загубили? Думата ми, разбира се, е за ценностната система.

Аз отделих Вашето име от редицата олигарси, когато в една детска колония, където попаднахме с приятелки психоложки, открих
компютърен клас, организиран с Ваши пари, а после още в редица сфери се натъквах на следите на „Отворена Русия“, Вашата рожба. Няколко години по-късно, когато вече бяхте арестуван, попаднах в лицея „Коралово“, запознах се с Вашите родители и видях там невъобразимо прекрасно устроен остров за деца-сираци и полусираци. Нищо подобно не съм виждала никъде в Европа. Също дело, извършено с Вашите усилия.

Пишете, че повратен пункт за Вас в отношенията с властта е станал разгромът на НТВ. Всеки човек наистина има „свой Рубикон“. Но дотогава Вие някак си уреждахте отношенията си с властта, все повече губеща чувството за приличие. Още един груб въпрос: имахте ли усещане, че този процес може да се измени? Ако НТВ беше запазена, можехте ли да подобрите развалените си отношения с Кремъл?

В целия свят пресата е продажна и послушна на властта. Въпросът е в това, че в различните страни размерът на тръбата за изхвърляне на отрицателни емоции е различен. Нима Вашият конфликт избухна поради диаметъра не на нефтената, а на информационната тръба? За мен това би означавало, че Вие, прагматик и практик, не сте разпилели романтичните си илюзии.

Простете ми, може би се получи нещо грубо в това писмо. Но „златният век“ свърши. Илюзиите се разсеяха. Малко е времето за размисъл. При това у мен е остро чувството за катастрофално „свиващото се“ време. Иска ми се най-после да „стигна до самата същност“, но на никого не се е удало. Е, искам поне да се доближа, колкото е възможно.
И има още един проблем, който искам да обсъдим: човекът, неговата същност и натискът на обществото. Как да съхраняваме своето достойнство, своите ценности… Как тези ценности се променят? И променят ли се? Когато човек е в лагера, придобива уникален опит, различен от тукашния. Предупреждавам Ви предварително за какво бих искала да поговоря с Вас, ако има такава възможност.

Желая Ви здраве, твърдост и спокойствие.
С уважение
Людмила

6.
05.06.09
Уважаема Людмила Евгениевна,
Бях много радостен да получа Вашето писмо, възприето от мен като справедливо „шляпане по тила“.

Моите родители нарочно са направили така, че да не стана „бяла врана“ в онова общество. Сега разбирам това, тогава — не. Още повече
и в училище, и в института аз не виждах „бели врани“. Училището ни беше в пролетарските покрайнини, институтът също беше основно „пролетарски“, 70% по препоръка от завода. При нас изобщо нямаше дисиденти. Особено в института — факултетът беше отбранителен и ако те изключат от комсомола, автоматично те отчисляват. И ние смятахме, че това е справедливо.

Като секретар на факултетния комитет аз отказвах да изключ­вам от комсомола отчисляваните от института, тъй като бях убеден, че не всеки комсомолец може да бъде способен за учение. А обратното в отбранителния факултет ми се струваше абсолютно справедливо. Та ние сме длъжни при необходимост да отдадем живота си за Родината даже в мирно време, а как може да се изисква това от некомсомолеца и некомуниста? Не се шегувам, не преувеличавам. Точно така мислех.

Прочетох „Един ден на Иван Денисович“, бях потресен, ненавиждах Сталин като опорочил делото на партията в интерес на култа към собствената си личност. Към Брежнев, Черненко се отнасях с хумор и пренебрежение — геронтократи, вредят на партията. Андропов го уважавах, независимо от „крайностите на някои места“. Смешно Ви е? Бих искал и аз да се посмея. Не се получава.

Когато бях на практика, не седях в заводската библиотека, а прехвърлях хексоген (взривно вещество) с лопатата, работех на прес­автомат (заедно с приятеля ми едва не се отправихме към оня свят по собствена грешка). Ходехме на военни сборове, присвоиха ми звание сержант и ме назначиха замполит, а аз отново помолих да се върна в завода — стари снаряди да сортирам. Та ние сме комсомолци, полага ни се да бъдем на най-опасните участъци. И сортирах пред недоумяващите погледи на командващите офицери от нашата военна катедра.

Пак ще Ви разсмея: не разбирах тяхното недоумение, а те нищо не казваха.

Смело се скарах със секретаря на партийното бюро. И даже не изпитвах никакви опасения. Той сам дойде на заседание на комсомол­ския комитет, където имаше 20 жени от заводите и две-три момчета. Спорихме с него и комитетът гласува за мен практически 100%. Парторгът се оплака на ректора Ягодин. Девойките, между другото, и досега ми пишат. Едната от тях е моята първа жена, другата вече 20 години — сегашната. Пишат наистина не само те, но и други, писа ми даже парторгът (това е началничката на секретаря на партийното бюро) Люба Стрелникова.

Не си помисляйте нищо лошо. В този план аз бях много приличен млад човек. Шегувам се.

Що се отнася до усещането за външния враг, то беше крайно остро, както и усещането за причастност към „деветката“ — групата отбранителни отрасли.

Вече като съветник на Силаев, аз участвах в последното заседание на ВПК (военно-промишлената комисия) – „деветката“ плюс Министерството на отбраната. Но това е отделна тема.

Никога не съм познавал секретаря на ЦК по отбраната — Бакланов, но после, след 1991 година, го взех при себе си от корпоративна солидарност. Елцин знаеш това, но нищо не ми каза.

А през 1996 г. отбранителите (хората от военната промишленост) направо отказаха да дадат пари на Елцин (в кредит на правителството, тогава това беше възможно), а аз помолих — дадоха ми на честна дума. Макар да рискуваха с главата си. Частично с техните пари купих ЮКОС, после върнах парите. Те знаеха за какво ги взимам. Някои от моите познати, които смятам за добри хора, влизаха в ЦК на КПРФ, някои поддържаха ГКЧП (Государственный комитет по чрезвычайному положению в СССР) (както, напр. и Бакланов, и Лукиянов, чиято дъщеря сега е мой адвокат).

Говоря за това, Людмила Евгениевна, че от онази страна на барикадата хората съвсем не са „плоски“. „Опъват“ се в едно и са абсолютно порядъчни в друго.

Аз, както и те, бях войник в някаква не своя, виртуална война. Но ние бяхме честни войници. Защитавахме това, което смятахме за истина.

Ще Ви кажа нещо още по-рисковано. Ние се отнасяхме много сериозно към сътрудничеството с КГБ. Ние от отбранителната промишленост. Те работеха за нас и едновременно ни контролираха, но съвсем не от гледна точка на „политическата грамотност“, а от гледна точка на физическата охрана, контрашпионажа и т.п. Това бяха много сериозни, много квалифицирани специалисти. Някои от тях бяха минали Отечествената война на нелегална работа. Техните уроци ми помогнаха много в затвора, тъй като зад гърбовете им бяха и затворите, и концлагерите, и занданите. Те бяха много радостни, че опитът им може да е нужен някому. О, и още как нужен!

Имаше и други — „НКВДешници“. Тях не ги уважаваха, от тях страняхме и ние, и тези специалисти, за които говорих.

Да си дойдем на думата, никой от тях (специалистите) никога не ми е искал пари. Макар че на някои аз помогнах да си намерят работа след 1991 година. А техните колеги ни спасиха живота, отказвайки се да щурмуват Белия дом. Някои познавах лично, други — опосредствано.

Ето я съдбата. Ето я гражданската война. А как после всичко се „запреплита“…

Сега за лидерството и кариеризма. Не съм съгласен — това са различни неща. Кариерата в лошия смисъл — това е нагоре по стъпалата на бюрократичната стълба, подмазвайки се и пълзейки. Да, такъв е пътят на повечето „успешни хора“. Така можеш да станеш втори секретар, заместник-директор на завод, началник на управление и даже заместник-министър. Но не „линеен ръководител“ — началник на цех, директор на завод. Там поставяха други. Лидери. И ги търпяха, тъй като кариеристите „проваляха“ работата. А за работата се искаше отговорност.
И Ягодин, и Елцин ме търпяха като „линеен ръководител“ напълно „в духа на партийните традиции“. Това беше същото място за „други“, както и науката. Само че „други“ в различен смисъл: политически правоверни, на „трудно огъващи се“.

Ако говорим за Борис Николаевич, аз не мога да бъда безпристрастен. Разбирам всичките му недостатъци. Още повече — през 1999 г. смятах, че той трябва да си ходи. Макар да не приветствах кандидатурата на Путин, и Путин знае това.

Но Борис Николаевич беше фигура. Канара. Истински руски цар с всички плюсове и минуси на дадената същност. Той направи много добро и много лошо. Кое е повече — не аз ще съдя.

Можеше ли някой да промени глобално Русия по-силно или по-добре, отколкото той? Можеше ли да минем без „термидор“ и нов застой, без завръщането на „другарите от органите“? Без Чеченската война, без щурма на Белия дом? Сигурно можехме. Ние не успяхме. И какво право имам аз да съдя?

Когато се запознахме, аз бях на 23 години. И исках да запазя тези свои спомени. Той вече умря и това не пречи никому.

През гайдаровските времена (премиерството на Егор Гайдар) аз нямах идеи за преустройството на страната като цяло, но имах виждания за „преустройството“ на икономиката. Бях привърженик на създаването и последващата приватизация не на отделни предприятия, а на крупни научно-промишлени комплекси от типа на „Газпром“ (не винаги така мащабни, но аналогични по структура). Ние в правител­ството наричахме това активна промишлена политика (не само създаване, но и полагане на цели, определени задачи и приоритети).

Когато моите идеи се сториха „неуместни“, аз си тръгнах, предупреждавайки, че ще се възползвам от тази глупост, която те ще надраскат. В това число и свободнообръщаемите ваучери. Трябва да кажа, аз още тогава казвах, че това ще свърши лошо, че чешкият пример е по-добър (там има „неприкосновени фондове“), но на мен ми натякваха — както винаги — за моя явно користен интерес. Наистина, не съвсем разбираемо какъв. И аз не започнах да споря. Не искате — няма.

Затова пък после — и тъкмо тук можем да поговорим за границите на позволеното — използвах всяка пролука в законодателството и винаги лично разказвах на членовете на правителството каква дупка има в техните закони и как ще я използвам или вече я ползвам.

Да, това беше малкото ми отмъщение, възможно е и грях на тщеславието. Но трябва да отбележа, че те се държаха прилично: съдиха се, запушваха дупките с нови закони и инструкции, ядосваха се, но никога не ме обвиняваха в нечестна игра. Това беше нашият постоянен турнир.

Прав ли бях, казано на едро? Не съм убеден. От една страна — обективно издигах промишлеността, от друга — подлагах на удари далеч не най-лошото правителство. От една страна, разбира се, влагах всички достъпни ми средства в индустрията. Ефективно ги влагах. Сам не си позволявах луксове и не давах на другите да си позволяват. Но в същото време не мислех много за хората, за социалната отговорност извън пределите на моя, макар и много голям, колектив.

Що се отнася до „грубостта“ при заграбването и преразпределението, въпросът има смешен, неправдоподобен отговор.

Във „висшата лига“ играеха пряко сили двайсетина играчи. Просто нямаше повече. Списъкът на предприятията, например, за „залоговите аукциони“ беше с 800 позиции. А общо нашите сили стигаха според мен за 70.

Аз самият бях принуден да оставя всичко останало, за да се справя с ЮКОС. Да съм непрекъснато в командировки, да изоставя банката, да разпродам и раздам почти всички купени по-рано предприятия. Например, преди това ми принадлежеше целият отрасъл за производство на строителни материали в Москва, редица металургични заводи, оня прословут „Апатит“.

Това не е шега, това е истинска работа. И никакви чужди дела абсолютно не ме интересуваха. Всички ние много рядко се конкурирахме реално помежду си, ние се борехме с общия бардак и разрухата. Бандитите също практически не ни атакуваха, тъй като им беше абсолютно непонятно какво и как може да се грабне в такава гигант­ска машина. Разбира се, имаше „безнравствени типове“, имаше рискове, но изобщо времената във „висшата лига“ бяха вегетариански в сравнение с днешния „ден на райдъра“.

Когато например Володя Виноградов (Инкомбанк), днес покойник, ми пречеше в борбата за ВНК (Восточная нефтяная компания – бел. ред.),
аз му предложих откуп, а когато се отказа, смаза сумата от залога на аукциона, което, разбира се, ми струваше скъпо.

И това беше обичайна практика: PR-кампания, лобиране, пари. Но не милиция, не криминал. Ако някой бе забелязан в нещо такова, с него просто преставаха да имат работа поради съображения за безопасност. И бързо биха го препънали. Именно поради това всички търсения на Генералната прокуратура през последните години доведоха до толкова неубедителни резултати.

Във „висшата лига“, във всеки случай до идването на граждани с „правоохранително минало“, бариерата стоеше там, където тя можеше да бъде защитена в Арбитражния съд (макар и не напълно независим, но и не контролиран, както днешния Басманен съд [12]). Барие­рата стоеше на равнището на допустимата поддръжка от страна на чиновниците, които можеха да застанат на твоя страна от собствени съображения, но разбирайки, че ще им се наложи сериозно да защитават своята позиция пред премиера и президента; и не само пред тях, а още и — страшна работа — пред средствата за масово осведомяване.

Тоест днешно ниво на „отморозок“ (13) няма, трудно е да си представим такова ниво, когато хората усещат пълна безотговорност при правилност на „политическите позиции“.

По мое време уволнихме началника на НГДУ (Нефтогазодобивщо управление) Фазлутдинов, който, отстоявайки незаконността на уволнението си, достигна до ВСРФ (Върховния съд) и победи, получавайки от мен като компенсация над 40 хиляди долара (тогава много пари). И моето Правно управление, знаейки как ще се „насади“ заради загубата, не можа да направи нищо.

А дошлата на наше място „Роснефт“ просто го изхвърли от съда. Той дойде да се оплаква на моя адвокат, който водеше делото му в компанията.

Не. Да търсиш дупки в законите и да ги използваш напълно или ограничено — ето къде преминаваше нашата бариера. А да демонстрираш на правителството неговите грешки в законодателството е главното интелектуално удоволствие в тази сфера.

Не мога да не отбележа, че главна причина за смяната на моите лични жизнени ориентации в социално-предприемаческата дейност стана кризата през 1998 година. До този момент аз разглеждах бизнеса като игра. Само игра. Където трябва (иска ти се) да победиш, но и загубата не е проблем. Игра, в която стотици хиляди хора идваха сутрин на работа, за да поиграят заедно с мен. А вечер си тръгваха по своите дела и грижи, несвързани с мен.

Това, разбира се, е много схематично. Сблъсквах се с проблеми и преди 1998 г., но това бяха проблеми, за които лично не носех отговорност: аз дойдох, а „вече беше“ така.

И ето ти 1998 г. Отначало беше весело — ще преживеем! А после — август. Катастрофа. Цената на нефта е 8 долара за барел, себе­стойността — 12 долара за барел. И няма пари да си върнеш дълговете, и няма пари за заплати. И хората няма какво да ядат, а това вече е моя лична отговорност. Никой не купува нефт в страната, тръбата за експорт е запушена. Никой не плаща. Банките кредитори заплашват да блокират задграничните сметки. В Русия банките просто не извършват плащания. Березовски (14) ми даде кредит с 80% годишна лихва във валута!

Отиваш на „вахтата“ — хората не викат, не стачкуват — разбират. Просто припадат от глад. Особено младежите, които нямат свое стопанство или имат малки деца. А болниците… Ние и лекарства купувахме, и на лечение изпращахме, а сега — няма пари. И главното — тези разбиращи лица. Хора, които просто казват: „А ние, виждате ли, нищо добро и не чакахме. Благодарни сме, че поне дойдохте, че разговаряте. Ние ще потърпим…“ Стачки от август 1998 година въобще няма.

В резултат, след преодоляването на кризата, моите жизнени ориен­тации започнаха да се сменят. Аз не можех повече да бъда само „директор“. През 2000 г. създадохме „Отворена Русия“.

Още веднъж за взаимоотношенията със Закона. Никога не съм смятал и не смятам за оправдана позицията „нарушаваха всички“. Ако си нарушавал, отговаряй. Моята позиция е съвършено друга: нашето законодателство (както впрочем и законодателството на всяка друга страна) оставя множество „бели петна“, простор за тълкуване, което всъщност е предмет на дейността на съда (основно на Върховния). Беззаконието или, меко казано, „избирателното прилагане на закона“ в делото на ЮКОС, е в това, че за ЮКОС се прилага отделно, специално тълкуване на закона. Такова, което не се прилага (и не може да бъде приложено) към други субекти на аналогични право­отношения.

Аз смятам, че законите у нас са нормални, не по-лоши и не по-добри от останалите страни, а ето, с правоприлагането, със съдилищата е катастрофа.

Сега за идеите и ценностите на младостта.

— „Страната е обсадена крепост, затова всичко — за укреп­ване на отбранителната способност, наоколо са враговете“ — това, разбира се, отмина, заменено от разбирането за интересите на страните и народите, които
невинаги (меко казано) съвпадат с интересите на държавата и елита. При това патриотизмът — ще се смеете — по отношение на Русия остана. Той е вътре във всеки и пречи например да говориш за страната си гадости, даже когато много ти се иска.

— Идеята за комунизма като за всеобщо „светло утре“ си отиде, оставяйки в душата горчилка от разкрилата се измама. Та нали под красивата мечта се криеше нагъл бюрократичен тоталитаризъм. При това самата идея за социална държава, осигуряваща система от грижи на обществото за своите аутсайдери (волни или неволни), за еднакъв шанс за всяко дете — тази идея е жива. Но тя стана допълнителен вътрешен стожер едва след кризата от 1998 г. А дотогава — обида и желание да докажеш, че „мога“…

— А общочовешките ценности се промъкваха в мен дълго. Мисля, че именно тогава, когато се „промъкнаха“, аз въстанах. Беше през 2001 г. — НТВ — и въстанието беше поставено „на колене“. Но именно тогава пред РСПП (Руски съюз на промишлениците и предприемачите) се появи въпросът: кое е „преди всичко“ — собствеността или свободата на словото? Дълговете на НТВ към „Газпром“ бяха реални. И тогава аз за себе си стигнах до извода: едното без другото не може, и дадох на НТВ 200 милиона долара. Което после ми беше записано в обвинението.

— Аз не съм революционер. И ако бяха съхранили НТВ, то аз вероятно и към останалите събития бих се отнасял по-невнимателно. Изобщо, не бих бързал да се „изтъквам“, оставяйки „политиката“ на по-активните ни „другари“. Както впрочем винаги съм постъпвал. Тук не можах. Възникна усещане за примка на шията.

От тази гледна точка затворът е нещо по-определено, по-малко угнетяващо. Макар че, разбира се, във всичко останало никак не е захар. И естествено такава развръзка не беше моята цел. Но мен ме натикаха в ъгъла, от който нямаше друг достоен изход. Мъдрият човек, вероятно, би избегнал такава алтернатива.

Що се отнася до проекта „културна антропология“, не мисля, че в областта на парите съм най-добрият специалист. Ще помисля. Засега, ако можете, дайте на моите адвокати насоки, какво да погледна.

Още веднъж благодаря за писмото.
М.

7.
24.06.09
Драги Михаил Борисович!
Преди повече от половин година Ви изпратих писмо, което, както сега стана ясно, не е стигнало до Вас. Надявам се това да достигне.

Воденият процес — абсолютно кафкиански — нещо се проточи. Аз даже се замислих тази бездарност естествена ли е, „както винаги“, или е някакъв сатанински замисъл, в който се отчита психологическата умора на обществото да реагира на събитията, развиващи се бавно и слабо, като в лош театър. Добре, че има двама участници, Вие и Платон Лебедев, които отвреме навреме разкъсват този лош сън.

При това е постоянно усещането, че се разиграва игра на живи хора или със сенки, или с призраци. Може би кукли? Не хора, а някакви сапунени мехури, може да се каже — Гоголеви персонажи, ако не беше всичко това така мъчително и бездарно поставено. Не, не, разбира се, ясно е, че има намерение да се проточи процесът, дори само за да не Ви пуснат на свобода.

А какво ще кажете Вие, Михаил Борисович, за това: лоша работа на постановчиците на спектакъла ли е, или е хитър ход, разчитащ нанеизбежната умора на общественото мнение? Надежда, че целият свят ще забрави този процес? Но няма да забрави. Ще фигурира в учебниците по история на страната, както процесът на Синявски и Даниел.

Буквално преди няколко дни бях на прием у генерал Калинин по повод на книгите за детските колонии, ние приготвихме 62 колета. За първи път в живота си видях жив генерал от това ведомство. Генералът ми направи впечатление на жив, образован и професионален човек. Напълно добро впечатление. Аз разбирам, че управлението на Федералната система за наказания не е дамска благотворителна организация за помощ на бездомни котки, но все пак…

А Вие как мислите, Михаил Борисович, бурята от наказания, която се стоварва върху Вас, жизненоопасните и смехотворни „нападения“, които Ви спретнаха, на какво равнище се организират: от местното ръководство на затвора или от най-високо равнище? Или изобщо се спускат от съвсем друга епархия? Имам предвид Кремъл, разбира се.

Никак не ми се иска да Ви поставя в по-тежко положение, отколкото вече се намирате. Затова можете да не отговаряте на този въпрос.

Когато Дмитрий Медведев стана президент, в чужбина всички журналисти ми задаваха вълнуващия въпрос, какво мисля за новия президент? Какво да им отговори човек, който притежава разкоша изобщо да не мисли за тях — ни за стария, ни за новия. В живота има много по-интересни неща. Но отговарях винаги едно и също — скоро ще узнаем за новия президент: ако пуснат Ходорковски, значи това е друг президент, а ако не, значи няма никакъв нов президент. Ето такава е гатанката на Сфинкса!

А Вие, Михаил Борисович, почувствахте ли върху своята кожа, простете, че властта се е сменила, или никак не се е сменила?

Вашата съдба е удивителна, Михаил Борисович. Вие вече сте преживели няколко различни живота и, надявам се, занапред Ви чака още прекрасен къс от живота — делови и обществен или частен и закрит, но във всеки случай това ще бъде живот осмислен, творчески. Не мога да си Ви представя като пенсионер. Как виждате живота си след освобождаването? Сега Вие се защитавате и правите това великолепно. Какво ще правите, когато се върнете у дома?

Преди месец бях в „Коралово“, в лицея за сираци, който Вие навремето организирахте. Там има нов директор, много хубав и умен човек, Марина Филиповна и Борис Моисеевич (15) са обкръжени от децата и е видно колко прекрасни са отношенията им. Останалите родители на възпитаниците бяха отървани от идиотския данък и целият лицей е някаква въплътена социална утопия. Често срещам следи от Вашата благотворителност, именно следи. Разрушено е забележително дело. Аз вече не говоря за Вашата компания. Но в дадения случай ме интересувате Вие, а не отнетите Ви пари.

Какво ще правите след освобождаването? Не мога да си представя, че Вие не правите планове за бъдещето.

Желая Ви крепко здраве и търпение. Мъжество и сила не са Ви нужни назаем. Чакаме Ви на свобода.

Людмила Улицкая

8.
24.06.09
Уважаема Людмила,
Много благодаря за Вашето писмо и съм много радостен от възможността да поспорим, макар Вие да ме жалите в своите коментари. Това, да си го кажа, не е спортсменски. Вие ме лишавате от правото да аргументирам своите много кратко изложени твърдения, с които Вие, както разбирам, не сте съгласна.

Ако напишете и нещо по-ругателно, „не за печат“, съвсем няма да се обидя.

Аз в действителност съм „държавник“, тоест смятам, че в близките 20-40 години (по-далеч не поглеждам) ролята на държавата в живота на Русия (руското общество) трябва да бъде повече, отколкото днес. Но аз съвсем не съм за „твърдата ръка“. Убеден съм, държавата — това са добре работещи институции, живеещи за сметка на данъкоплатеца и в интерес на данъкоплатеца. С времето много от тях трябва да бъдат заменени от обществени структури. Тоест да прекратят да живеят за сметка на данъкоплатеца, а да станат елемент на самоорганизация и гражданско служене. И аз, разбира се, съм против продължаването на „татаро-монголските“ традиции, когато държавата е окупант, събиращ данък от покорния народ, не е задължен да се отчита за използването на този данък, не се интересува от желанията на гражданите и им диктува правила на живот.
Що се отнася до глобализацията, аз съм глобалист. Прочетете моята статия за причините за кризата. Обаче съм убеден, че национално-териториалното деление няма скоро да бъде изживяно. И ако в областта на икономиката, екологията и т. н. глобализацията е необходима и позитивна, в областта на културата — много се съмнявам.

Аз лично искам да живея в моята Москва, с която съм свикнал от детството, а не в Баку или Чайнатаун. Даже ако поради това на моя град не му достигат някои доходи. Моля да бъда разбран правилно, аз не съдя за хората по произхода или националността, но ако човек пристига в „моя град“, то той е длъжен да приема моите правила, а не да ми натрапва свои.

И така мислят много хора. Комфортът се създава от културната среда, съвсем не на всички се нрави Ню Йорк.

Ако аз остана в малцинство, значи ще замина да търся онова място, където хората живеят така, както съм свикнал от детството си. И този стремеж към търсене на общество с единни културни корени е много силен стимул. По-силен за много хора даже от чисто икономическия.

Що се касае до „честните войници“… Боя се, че грешите. С „честния войник“ ние бихме намерили взаимно разбиране, тъй като това, което става, вреди даже на държавата. Всичко е далеч по-зле — ние имаме работа с абсолютно развратена част от бюрокрацията, която осмислено служи не на обществото и даже не на държавата, а на своя джоб, на своите користни интереси. В това е проблемът: ние живеем в държава на циници, които нямат идеология, даже „съветска“.

Боя се, че „Велика Русия“ за мнозинството е чист лозунг, от който лесно се отказват в името на парите. Просто заминават в същите тези САЩ, ако получат там гаранция за безопасност при риска да изгубят „непосилно напечеленото“ тук.

Сега за равенството на възможностите. Убеден съм и ще направя всичко от мен зависещо, за да постигна у нас, в Русия, равенство на възможностите за всяко дете. Идеалът е непостижим, както и във всичко. Но не ми е жал да похарча живота си за приближаването към този идеал. Аз смятам, че „правото на шанс“ е главното, което трябва да осигурим на всички деца на Русия. А и в целия свят. Екология, образование, политически свободи — това са средства да се обезпечи не просто някакво минимално равнище на живот и комфорт за всеки, не само за да се повиши средното равнище на живот, но и да се предостави на всяко дете, на всеки човек възможност да се реализира напълно извън зависимостта в какво семейство (или страна в крайна сметка) се е родил.

Не се наемам да отговарям за целия свят, но за следващото руско поколение искам и мога да се поборя. Убеден съм, че това не е само една от главните цели, но и главен ресурс на общественото развитие.

А за това с какво ще се занимавам „после“, аз мисля рядко и отвлечено. Животът ще покаже. Да правиш това, което можеш, трябва, според мен, тук и сега, всеки ден, като че той е последен. Да се прави, колкото стигат сили и талант, та после „да не е мъчително болно“, когато изведнъж узнаеш, че времето е свършило… Ако с таланта си зле, то поне с „пример“. Това се и опитвам.

Още веднъж благодаря за писмото.
С уважение
М.Ходорковски
P.S.: Простете за излишния патос и недодяланото писане. Пиша, седейки на „процеса“, отвличат ме…

9.
26.06.09
Драги Михаил Борисович!
Веднага отхвърляме спорта. Ние с Вас не се съревноваваме по риторично изкуство. И нашият разговор не е заради победата на нечие мнение, моето или Вашето. Той е за оправяне на вътрешния ред, за проверка на собствените позиции. За тяхната промяна, може би. Това е полезно за всеки мислещ човек.

Какво ругаене може да има от моя страна, даже вашите врагове днес не Ви ругаят и причината е, че Вие демонстрирахте огромно морално превъзходство.

Ние с Вас сме напълно единодушни в оценките за нашата държава — за нищо не е годна. Именно поради причината, че не служи на своята страна, а се храни от нея. Породата на държавните мъже, които не жалят себе си за благото на Отечеството, в нашата страна е напълно изчезнала. До основа. Но когато казвате, че „в близките 20-40 години ролята на държавата в живота на Русия (руското общество) трябва да бъде повече, отколкото днес“, аз съм слисана. Сегашната власт има огромни, невиждани пълномощия, тя прави решително всичко, което й дойде в главата, и в областта на икономиката, и в областта на политическите отношения със света. Тя разпределя съвършено неподотчетни национални ресурси, предава държавни ценности в частни ръце и успешно ги прекарва зад граница. Как още, с какво повече да се увеличава ролята на тази държава? И това казва човек, който на своя гръб е изпитал жестокостта на държавната мъст, недееспособността на закона, пълното отсъствие на логика и здрав разум в действията.

Не, разбира се, въпросът от моя гледна точка е в друго: как да се вкара в някакви разумни брегове това, което става в страната, как да се ограничи беззаконието, което на Вас е известно много по-добре, отколкото на мен. Какво трябва да се направи, за да заработят каквито и да е закони, добри или лоши, как да се ограничи пълновластието, вироглавието на чиновниците, от малък до голям, тяхното безгранично користолюбие и алчност? Аз не зная.

Ето Вие, Михаил Борисович, смятате себе си за „държавник“. А какво е това държава? Как я разбирате вие? Тя е неразривно свързана с понятието право. Как ще определяме това? Според Платон, който разбира държавата като израз на идеята за справедливост, при условие че всичко у всички е общо (тоест забрана на частната собственост), включително жените и децата? Според Кант, който предполага, че държавата е обединение на множество хора под господството на правото. Според Аристотел, който разбира държавата „като общност, организирана заради общото благо“? Или според Ленин: „Държавата е машина за угнетяване на една класа от друга“?

Когато започваш да четеш тези архаични книги, се оказва, че всичко е ужасно остаряло, всичко е неприемливо по разни причини, освен Владимир Соловьов: „Правото е някакъв минимум от нравственост, еднакво задължителен за всички.“ Именно върху това се строи държавата. Теоретично…

Тези, древните, отдавна са помислили за всичко — интересно е да ги четеш (само не си помисляйте, че аз съм толкова образован човек — всичко това е, както казва Надежда Яковлевна Манделщам, от „стенния календар“). И още имам усещането, че в наше време терминологията се нуждае от преразглеждане, че много понятия изискват нови определения. Даже такива фундаментални понятия, като „благо“, „добродетел“, и те искат преосмисляне. Трудно е понякога да се определи що е това социализъм, комунизъм, либерал, къде е лявото, къде дясното, къде е напред, къде назад. Ще опитам да ви изпратя забележителния сборник с есета на Умберто Еко „Пълен назад“, той там прави превъзходен преговор на тези неща — все пак един от най-умните хора на нашето време.

По този начин, Михаил Борисович, Вашето заявление (не го поставям под съмнение, щом Вие говорите така), че сте „държавник“, съвършено ме обезкуражава. Не можеш да бъдеш „държавник по принцип“. Това заявление изисква пояснение на каква точно държава сте привърженик? На платоновската? На ленинската, тоест марксистката? Може би, на нашата? И ролята на тази държава трябва да бъде още по-голяма?

И аз като Вас смятам, че нашата държава се справя лошо със своите преки задължения (защита на населението от войни и бедност). Добре ще е, ако тя работи по-добре. Но как си представяте прехода от това, което имаме реално, към това, което рисувате във въображението си? Нито Вие, нито аз сме революционери, революция­та е още по-страшно зло от лошото управление. Бедността, изобщо нищетата и липсата на комфорт е по-малко зло от матросите, чупещи столовете в двореца и подпалващи библиотеки, от пролетариите, разграбващи магазините, и отрепките, убиващи минувачите в тъмните сокаци. Да не говорим за гражданската война, спътничка на революциите. По този пункт ние, струва ми се, сме близки.

Но държавата няма да еволюира от само себе си в посоката, която ни се струва желателна и на Вас, и на мен. По какъв начин изведнъж ще възникнат тези „добре работещи институции, живеещи за сметка на данъкоплатеца и в интерес на данъкоплатеца“, при това с времето заменящи самите себе си с обществени структури, явяващи се „елемент на самоорганизация и гражданско служене“?

Нов Ленин ли е нужен? Нов Троцки? Не, тук княз Кропоткин и Херцен са ми по-мили.

Спогаждаме се с Вас и в това, че двамата, всеки в своята сфера и със своите възможности, следваме своя линия на поведение, правейки това, което смятаме полезно за нашето общество. Аз никак не мога да сравня моите съвсем скромни движения с Вашата забележителна, огромна дейност, следите от която наблюдавам досега, макар че отдавна Ви ограбиха и Ви спряха кислорода. Нека не се ласкаем — да нахраниш инвалиди, да им осигуриш прилични условия за живот, да се оправиш с милион бездомни деца и сираци, да въведеш ред в медицинското обслужване на пенсионерите и на всички останали граждани на страната, да се погрижиш да дадеш образование на поколението, което не иска да чете книги, а жадува за златната рибка, за да удовлетвори своите желания — за всичко това е длъжна държавата, а не благотворителите. Но държавата сама не се справя с това, а пре­следва всяка инициатива да се оправиш без нея. Особено горчиво и трагично изглежда това, когато става дума за осиновяване на деца от детските домове. Без подкуп не идвай. Според старите мерки — търговия с хора…

Причината е разбираема: всяка намеса на обществеността незабавно осветлява пълната гнилост на чиновническия апарат. Невъзможно е да се пипне „стрелочникът“(16) , защото той дели със своето началство, което ще го защити. Най-ярката илюстрация е делото на Буданов (17): защитават го всички, които стоят над него по служебно положение, защото всички те са от една компания с едни и същи принципи и наклонности. Тоест, искам да кажа, че е невъзможно да се оправи тази система. Да се обърне е невъзможно. Да се замени е невъзможно. Тази наша система устройва всички. А какво е възможно? Да вършиш в нейните недра своята работа независимо, аз познавам хора, които не вземат подкупи. Те са малко, на тях им е трудно, но тях ги има. За разлика от нашите „честни войници“, те не са задължени да изпълняват заповеди, защото не чакат нито повишаване на заплатата, нито служебно повишение. Такива хора аз срещам и в Москва, и в провинцията: в библиотеките, в детските учреждения, в музеите и даже сред лекарите понякога попадам на такива герои. Само те ще могат малко да променят атмосферата в обществото.

На това безлико зло, което се развъжда в нашата страна, както плесента от влага, може да се противостои само лично. Това е опасно. Предизвиква подозрение, раздразнение, завист и ненавист. Вие сигурно неведнъж сте слушали: „Ах, ти искаш да те смятат за добър? Да те обичат? Показваш на всички нас, околните, какви фъшкии сме?“

Такова е нашето общество. Такава е нашата държава. Силна, безнравствена, жестока. Накъде повече…

И така, дойдохме до глобализацията и кризата. Глобализацията никой не я измисли и не я лансира — нея я забелязаха, както забелязват природните явления: застудяване или затопляне. Тя по моите представи е процес, съвършено неподвластен на управление. Разбира се, можеш да я забавиш, можеш да я ускориш, но като явление на социалния живот на планетата е факт, сроден с природния. Харесва ли ни, или не ни харесва, това е съвсем друг въпрос. Може нещо да се коригира. Но духът вече излезе от бутилката и народът ще се при­движва по планетата, да се смесва, да взаимодейства и това е тежък процес. Има цял отмиращ континент, Африка, и това, което днес става в Испания, Италия във връзка с нелегалната емиграция, много трудно може да се спре. Глобализацията означава, че нито африканските страни, нито европейските ще могат да решат този проблем по „забранителен начин“, и решенията могат да се търсят само съвместно. Преди няколко години във Флоренция на площада пред Баптистерия (18) африканци си направиха лагер. Площадът потъна в пикоч и фекалии.

Но това не е глобализация, това е извечната борба на културата и варварството. Наред с глобализацията върви още един могъщ процес — варваризацията. И той в известен смисъл е и по-силен, и по-страшен. На мен също не ми се иска да живея в Москва, която заприлича на Баку или Чайнатаун, но не заради голямото количество китайци или азербайджанци, а защото всъщност тя се превръща в средоточие на варварството, в място, където се стъпква всичко, което прилича на култура. В моя вход няма китайци или африканци, но моите съседи изсипват боклукчийските си кофи до сметопровода, рисуват по асансьора и стените с големи флумастерски букви даже не псувни, а названията на футболните отбори. Напролет, когато се стопи снегът, дворът ни се оказва затрупан с кучешки фъшкии и празни бутилки. Китайците не са виновни, азербайджанците — също. Аз, както и Вие, разлюбих Москва. Мръсен, безочлив и опасен град, при това уродлив. Последният архитектурен ансамбъл на Манежния площад е унищожен със старанията на днешните варвари. От началниците на града, а не от приходящите китайци и азербайджанци.

Макар че глобализацията също е част от културата, все пак културата има свой самостоятелен език — на музиката, на изобразителното изкуство, на литературата. Благодарение на глобализацията езиците бързо се смесват, може би, даже се създава някакъв общ език, букви в чиято азбука се оказват музиката на „Бийтълс“, закусвалнята „Макдоналдс“, „Майкрософт Уърд“, Човекът-Паяк и китайските упражнения „цигун“. Глобализацията не изисква да принесеш себе си в жертва на ценностите на националната култура. Националната култура се предава сама.

Това място, към което Вие сте привикнали от детството си, вече го няма и никога няма да го има. Търси — не търси. На нашите деца предстои да създадат такива места, където на човек ще му е добре. И общества с единни културни корени повече няма да има, освен в Ирак. На всички нас ще ни се наложи да правим избора между поликултурното общество и цялостното, традиционното, както в Ирак и Афганистан. Може би има някакви други пътища, но аз не ги зная. Освен да купя остров?

Говорейки за „честните войници“, аз по-скоро имах предвид, че такива не съществуват. Всичко това е удобен параван. Ние действително живеем в държава на циници, но бедата не е в това, че те нямат идеология, бедата е в това, че те нямат съвест. Ето, съвременните комунисти имат някаква идеология и единорусите (19) също имат идеология „Велика Русия“, а около яслата всички се държат еднакво: разбутват се един друг със зурли и мляскат с апетит.
За равенството във възможностите съм готова да поработя заедно
с Вас. Вие още днес сте дали възможност на стотици деца от интерната „Коралово“ да се надигнат от много трудното, даже безнадеждно положение. Аз съм свидетел на това.

Накрая ще Ви разкажа анекдот: „Умира Айнщайн и застава пред Господ. Казва: ето, аз умрях, сега вече е все едно. Покажи ми формулата на Вселената.

Господ Бог взима в ръката си тебешир и я написва. Айнщайн поглеж­да, поглежда, почесва се зад врата и казва:

— Но тук има грешка!

— Да, зная — отговаря му Бог.“

Това е точно, ние живеем в свят, където съществува грешка. В самия замисъл, възможно е не една. Може би на Вас в един момент Ви се е сторило, че тя може да се поправи? Аз не съм уверена в това.

За да завърша нашия разговор, Вие, Михаил Борисович, сте идеалист. Не са ли Ви укорявали за това? Да, да — аналитик, рационалист, учен и великолепен практик, но идеалист. Вярвате, че има по принцип правилни решения и че всичко може да се пресметне. А ако нещо не върви, значи грешката е в пресмятането.

А на мен ми се струва, че не е така. Животът е по-скоро изкуство, отколкото наука. Общи решения въобще няма, има само частни: за дадения момент, за дадения случай, приложими към тези конкретни обстоятелства. И точното движение в тази минута е по-важно от всеобхватната концепция. И това, което Вие правите и говорите сега, ме убеждава, че всичко у Вас е наред: с ума, със сърцето, със съвестта. Честит рожден ден!