Няколко читатели се обадиха, за да попитат защо в последния брой за 2009 г. сп. „Ново време“ публикува статията на Иван Стоянов „Руската сила“. Упрекът беше добронамерен, но основан на преценката, че материалът е русофобски. Признавам, в тази статия има много неща, които са подразнили и ще подразнят читател, обичащ Русия и руския народ. Подражателство през цялата история и копиране на чужди ценности, законодателство, писменост, религия, държавно устройство; власт, която се осъществява въз основа на физическата сила, а не на морала и разума; феодални взаимоотношения, съществуващи и досега; липса не само на национална идея, но и на елементарни нравствени стандарти днес; църква, която през всички векове и поколения е възпитавала роби на властта; насилието — най-разбираемият за народа език; фундаментално неразбиране на разликата между „велик“ и „голям“ и прочее.
Отговорът ми е прост. Не е страшно да допуснеш до ухото си позиция, която радикално атакува твоите собствени нагласи, стереотипи и чувства. Особено когато такава позиция е поднесена интелигентно и с познаване на историята. Когато е способна да те накара да потънеш в себе си, за да започнеш проверка на дълго внушавани или изграждани аксиоми. Дали ще се съгласиш, или не, не е от значение. Важното е да срещнеш Друга гледна точка, за да преосмислиш своята, да я подсилиш с аргументи, или да я промениш, ако почувстваш необходимост от това.
В нашето общество друго е страшно и то, вместо да отшумява, се засилва. Все повече се капсулираме, затваряме се в хомогенните си кръгове, преставаме да слушаме, често и да мислим. Може би всичко е логично, защото сме преуморени от противопоставяне. Жестоко противопоставяне, което продължава двадесет години. В началото на т.нар. преход разговорите ни като че ли бяха пискливи и дивашки, но имаше сблъсък на ценности. Имаше много емоции, но и силни аргументи. Днес няма истински дискусии. Вижте телевизиите, радиата, вестниците и всичко, което може да носи интелектуално противопоставяне. Има чалга, сеир, слагачество, заклинания, оригиналничене, но не и спорове. По нито един важен за нацията ни проблем. Затова публикувахме тази статия. Тя провокира, но не с формата, а с качествата си, със съдържанието си. Може да не се съгласиш с нея, но няма как да не се замислиш, ако си добронамерен. Няма как и да не се замислиш за собствения си народ. В нейното допускане няма никакво русофобство. Има уважение към позиции, подплатени с аргументи.
В настоящия брой, след тази бележка, следват два материала, които също могат да предизвикат противоречиви чувства.
Единият — на проф. Евгений Гиндев, който доста остро обсъжда руски позиции спрямо България. Слава Богу, него никой не би посмял да обвини в русофобство.
Другият — писма, които за първи път излизат на български, между известния руски олигарх Михаил Ходорковски и писателката Людмила Улицкая. Интересно и полезно е да се знае как изглеждат руското общество и руската държава през погледа на най-богатия допреди няколко години руснак. Което не означава непременно съгласие с изразените от него позиции и заключения. Нито пък приемане на херувимския образ, който изграждат на Ходорковски тези писма. Защото не е възможно да спечелиш несметно богатство (от някои оценявано на 8 милиарда евро, от други — на 8 милиарда долара), ако не крадеш. Не в юридическия, а в моралния смисъл на тази дума. Ако има такъв.