РУСИЯ И БЪЛГАРИЯ — ДНЕШЕН ПОГЛЕД

0
211

Професор, доктор на техническите науки. Автор е на около 160 научни публикации, от които 14 монографии в областта на системния анализ, изследване на операциите, кибернетиката, математическото моделиране. През последните години основните му теоретични интереси са насочени към научните проблеми на националната сигурност.
Има няколко печатни издания, в които подробно се описа какво правят и как действат истинските приятели на Русия в България. Аз няма какво да добавя. Особено подчертавам, че отношението към Русия на мнозинството от българския народ не се нуждае от защита и от особено представяне. Това е отношение на любов и признателност, завещано ни от нашите деди и прадеди, отношение, извиращо от дълбините на вековете, когато се ражда и митът за „дядо Иван“ през ХIV век. Тогава загиваща България препраща във великата северна държава своята религия, своята писменост, своята култура, своята държавност заедно със своята надежда за бъдещето.

Този завет беше потвърден на най-високо ниво от бившия министър-председател на България Сергей Станишев, който заяви (2008 г.), че 66% от българското население се отнасят положително към Русия. Тази официална статистика, преведена на нормален език, означава, че процентите са най-малко 80%. Така че тук няма какво да се каже повече. Ето защо ще обърна внимание на нещо не по-малко важно — на отношението на Русия към България, огласявано в руското обществено пространство, а не на официално ниво. Това е толкова по-нужно, защото именно общественото пространство, посредством общественото съзнание, изгражда образа на всяка страна на битово равнище.

Отношението на Русия към България

Въпросът за публичната политика е твърде важен за българо-руските отношения. Публичната политика е тази, която възбуди, укрепи и поддържаше любовта на българите към Русия. Публичната политика е тази, която в минути на изпитания и поражения предопределя хода на природноисторическия процес. И именно с тази публична политика на Русия към България нещо не е наред. Преди време се натъкнах на интервю на бившия български министър-председател пред наблюдателя на „Время новостей“ Михаил Кукушкин по време на срещата Станишев — Путин (в. „Нова зора“ от 23.09.2008 г.). Ако внимателно прочетете интервюто, ще откриете във въпросите на М. Кукушкин с нищо неоправдана предвзетост към България с лош оттенък.

В Русия вече не само не обичат моята страна, те се страхуват или, ако искате, се притесняват от България. Притесняват се не в политическо, военно или в някакво друго отношение, не, притесняват се цивилизационно. Притесняват се от цивилизационната тежест на България в сфери, които руснаците предварително са резервирали като изключително техни, в сфери, в които само те могат да се разпореждат. С други думи, Русия има цивилизационен комплекс от България. И причината съвсем не е в България. Ние не отричаме нито могъщия руски език, нито великата руска култура, нито значението на руското православие. Нещо повече. Ние, българите, разбираме, че цивилизационното оцеляване на България в ужасяващите условия на съвременния глобализъм едва ли е възможно без цивилизационната помощ на Русия. Затова и се учудваме защо Русия посяга на своите корени, защо се мъчи да ги представи като нещо друго, а не такива, каквито са. Това е опасна политика. Недоброжелателите на Русия се мъчат да докажат, че тя е получила своята държавност от викингите, своята култура и религия — от Византия, своята менталност — от монголските варвари, следователно, няма своя самобитност (Иван Стоянов, „Руската сила“, сп. „Ново време“, бр.12/2009 г.). Защо Русия им помага ?

Ще го кажа откровено: синтезиращият се образ на България сред руския народ безпокои нас, българите. Безпокои ни, защото тази тенденция продължава вече 20 години, продължава и сега, в тези дни. Това е печално, но трябва да се каже. То няма да промени отношението на българите към Русия, но няма да помага развитието на тези отношения да бъдат такива, каквито трябва да бъдат. Нямам намерение подробно да развивам тази тема на теоретично равнище, но за да не бъда голословен, ще приведа само няколко факта.

Тези факти са производни на един специфичен фeномен, свързан с днешната история на Русия. Поставена в последното десетилетие на ХХ век на колене, великата страна започна да търси виновните. Без да коментирам кои са намерени, ще отбележа, че в областта на международните отношения голяма популярност придоби тезисът за „неблагодарните и неверни съюзници“. Това е удобен, но и много опасен тезис. Той заличава собствената вина и мотивира подсъзнателни агресивни елементи. По време на Междусъюзническата балканска война през 1913 г. в България беше много популярна песента „Съюзници-разбойници“ за сърбите и гърците. Но се оказа, че не те са разбойниците, а че българските политици са били глупави и недалновидни.

● Преди около 10 години на сайта info@duel.ru се появи статията на Андрей Нарышкин, посветена на България с „поетичното“ заглавие ШЛЮХА. За българите все още не е нужно да превеждам тази дума, но аз се чувствам отвратително, когато някой нарича моята родина ШЛЮХА. Не знам как бихте се почувствали вие.

● В началото на юни 2001 г. бях сред гостите на конгреса на славянските народи на Белорусия, Русия и Украйна. Вървяхме заедно с известния български духовник архимандрит Галактион, а около нас шепнеха: „Сърбите минават, сърбите минават“. Почувствах се неудобно — това даже не е обидно, това е неграмотно. В нито една реч на конгреса българите не бяха споменати като славянски народ. Обикновено изброяването спираше със сърбите и македонците.
Но ако погледнем на съседите славяни — поляци и украинци, нищо утешително за руснаците няма да открием.

● През 2002 г. електронното издание Agentura.ru пише: „Българските спецслужби придобиха на Запад най-позорен образ, като оставиха след себе си дори ЩАЗИ и КГБ.“ Това пък какво значи?

● През същата година Анатолий Уткин, директор на Центъра за международни изследвания към Института за САЩ и Канада на Руската академия на науките, направи следното „научно“ откритие: „В света ни обичат три народа. Това са белорусите, гърците и сърбите. И то независимо от това, което става в дадения момент. Ние интуитивно се разбираме един друг. Една религия, един исторически опит.“ Наистина ли така мислят в научните сфери на Русия? Нима си вярват?

● Учудващо в Съвета на Европа единствени руските представители се присъединиха към сръбските опити да се интернационализира измисленият проблем с „македонско национално малцинство“ в България (февруари 2007 г.). Какво е това — част от изкуствено поддържани тези, че има македонци, но няма българи и че старобългарската писменост и култура са македонски, а пък македонците са южни сърби ? Така ли трябва да го разбираме?

● На 5.04.2007 г. активисти от руското младежко движение „Млада Русия“ митингуваха пред западни посолства в Москва срещу НАТО. Заедно с посолствата на САЩ, Канада, Франция, Румъния и Словакия сред „пострадалите“ беше и посолството на България. Поводът вероятно са били американските военни обекти в България, но кой е приравнил в главите на младите руснаци България с Румъния и Словакия? Знаят ли тези млади руснаци, че през Втората световна война Румъния и Словакия воюваха срещу тяхната държава и избиваха техни съграждани? И че България не прати нито един свой войник на Източния фронт, макар че беше съюзник на нацистка Германия? Да, базите са факт, но и историята на двата народа също е факт и тя би трябвало добре да се знае и да се претегля кое повече тежи — единичният факт или 1300 години минало.

● През 2008 г. от България се заинтересува електронното издание Pravda.ru. Последната публикация в него е от 19.09.2008 г. и принадлежи на Владимир Анохин. В нея България е оприличена на мишка и на лисица, която може лошо да си изпати (според българската поговорка „Хитрата сврака — с двата крака“): „Доставяйки оръжие на грузинския агресор и предоставяйки бази на НАТО — пише Анахин — България продължава да флиртува с Русия и да се надява да стане мост за руските енергоресурси за Европа. За малка България това е твърде голям залък — може да се задави“ (в българската публикация във в. „Нова зора“ от 30.09.2008 г. този абзац е „облагороден“).

● На 27.09.2008 г. руският електронен вестник „Лайф“ изнесе, че бившият агент на КГБ Александър Литвиненко е отровен с български
полоний (в. „Труд“, 27.09.2008 г.).

● „Корупцията в Русия е много по-малка от корупцията в Китай и в България“, твърди Владимир Познер, известен руски тележурналист и водещ на телевизия RTVi, на 9.12.2008 г.

● В концентриран вид руската политика към България е изразена в едно интервю на Дмитрий Рогозин за в. „Труд“ от 20.06.2001 г. По това време Д. Рогозин е председател на Комисията по външна политика на руската Дума. Сега е представител на Русия към НАТО: „България трябва да се държи по-мъдро, по-зряло, а не както се държи сега. Какво означават ръкоплясканията, думите „братушки“ и „руският брат е най-голям“, а после със същия кикот, пищейки от радост, се хвърлят на Запад? Те какво си мислят, че ние не знаем кой какво прави в България? Четем, интересуваме се от нашите братушки… Българският политически елит се държи нечистоплътно и недалновидно. Затова, когато България порасне и разбере собствените си интереси и това какво значение за развитието на нейния район има Русия, тогава и ще говорим.“

Едва ли подобно изказване от типа „Право куме, та в очи“ подхожда на руски политик от ранга на Рогозин, макар че фактологично казаното е вярно (и ние в България „четем, интересуваме се от нашите братушки“). Лично знам и съм беседвал с Дмитрий Олегович и се ориентирам в неговата позиция. Тя е характерна за мотивацията на руския политически „елит“, който търси причините за всичко станало с Великата страна навсякъде другаде, но не и у себе си. Велика Русия трябва да бъде велика във всичко. Иначе тя е просто много голяма страна, а такива в света има много. Световното лидерство е скъпо удоволствие. Не трябва да се смесва българският народ с българските управници, както българският народ никога не е смесвал руския народ с неговите управници.

● Много показателна е разгорялата се дискусия на страниците на интернет-вестника „Столетие“ по повод интервю от 24.12.2009 г. на Станка Шопова — една от ярките представителки на българските русофили, работеща преимуществено в Русия. Поместените след интервюто коментари са толкова красноречиви, че принудиха такъв авторитетен човек като Леонид Решетников да защити България в нарочно написана статия (виж www.stoletie.ru). Създава се доскоро невъзможно впечатление: руснаците страшно заприличаха на американците — не знаят нито собствената си история, да не говорим за историята на други народи. Колко струват такива откровения?

„Българите са славяни, но се изродиха в немци, въпреки че имат своя държавност. И манталитетът им е немски. Не може да се вярва на българите, това е сигурно.“

„Българите не са славяни и никога не са били. Трябва да си идиот, за да дружиш с тях. Те само цуцат и цуцат от когото им падне и от Русия — също.“

„Сърбите са по-добри войници от българите. През Втората световна война в Югославия имаше партизанско движение, а за България не сме чували.“

„През 1921 г. българите предадоха руснаците, като интернираха бялата армия на Врангел, вместо да й предложат братско гостоприемство.“

Такива глупости накараха Л. Решетников да напише горчивата истина: „Какво е България? Тя е нашето огледало. Гледаме в него и се мръщим. Себе си откриваме, но не желаем да си го признаем.“
И макар следващите разсъждения на Решетников да ги разбирам трудно, основното му послание е достатъчно ясно. За съжаление, общото впечатление от дискусията, в това число и от журналистите, задаващи въпросите на Л. Решетников, е много тежко. Потресен съм до какво ниско интелектуално равнище и до какво историческо невежество е паднала Великата страна. Спомням си какво казваше с горчивина акад. Дмитрий Семьонович Лвов за днешното време: „Русия има две беди: глупаци и пътища. Сега към тях се прибавя и трета: глупаци, които сочат пътя.“ (в. „Завтра“, 24.02.2010 г.).

В дискусията има и редица обективни наблюдения и мнения и това е единственото, което обнадеждава. Що се отнася до интервюто на Станка Шопова, в един от коментарите вярно се отбелязва: „Това, с което се занимава тази жена, е борба с вятърни мелници.“ Твърдението, че тя ръководи в България програма „България и Русия — заедно завинаги“, може да е вярно, но за тази програма знае вероятно само руското посолство и никой друг. За това ще стане дума по-нататък.

Не е нужно да припомням много други факти, които убедително говорят, че нещо не е както трябва в руско-българските отношения на ментално равнище. Наистина е учудващо, защо реалните двигатели на руската политика пренебрегват казаното от президента В.В.Путин (21.09.2002 г.): „Именно с България трябва да развиваме най-интензивно нашите културни връзки. Именно с тази страна, предвид близостта на културите, тази сфера на сътрудничество е особено важна и съм сигурен, че тя ще бъде базата, върху която може да се развива целият комплекс от междудържавни отношения.“

Чудесно го е казал В.В.Путин и ще бъде жалко, ако казаното остане без практическа реализация. Ако в Русия мислят, че за запазване на руското влияние в България в помощ за нейното цивилизационно оцеляване е достатъчно само икономическо присъствие, суровинен и енергиен натиск и специални операции по модел от миналите години, такива хора просто не са в час. Времето е друго и предишната логика не работи.

Във връзка с т. нар. световна икономическа криза и газовата „война“ между Русия и Украйна (януари 2009 г.) англичанинът Марк Алмонд, преподавател по история в „Ориел колидж“ на Оксфордския университет, описва руския подход: „На Запад довчерашните привърженици на теорията, че свободният пазар не бива да бъде ограничаван по никакъв начин, днес изведнъж придобиха неприязън към грубата реалност на търсенето и предлагането. Подобно на играчите на покер, западните държави разбират, че сега шансовете не са в тяхна полза, и затова настояват на икономически еквивалент на вист-драйв. Но ще пожелаят ли решителните млади хора, стоящи начело на „Газпром“, да играят на тази „бебешка игра“? (в „Сега“ от 9.01.2009 г.).

Това е вярно, но има и още нещо. Това „още нещо“ описва Борис Усвяцов: „Ако се безпокоим за съдбата на Русия, не трябва да ни е безразлично какво се върши у нашите съседи. Необходима е преди всичко точно разработена стратегия на отношенията ни с тях. И в тази стратегия на първо място трябва да е икономиката, позволяваща да си сътрудничим и в други области. За оживяване на подобни връзки, за тяхното развитие и извеждането им на ново качествено равнище ще трябват немалко средства. Обаче нямаме голям избор: или ще се охарчим, или ще живеем в чуждо обкръжение. Какво пък, хайде да не плащаме, ще кажат някои. И какво ще получим в замяна? Фронтови Смоленск като буферен град, което се е случвало само в най-страшните времена на руската история“ (по в. „Нова зора“ от 11.02.2003 г.).

Написаното е твърде интересно. Има за какво да се замислят и държавниците, и политиците, и обикновените руснаци. Аз ще им помогна, като кажа открито: за своето цивилизационно оцеляване в условията на ярко изразено пренебрежително отношение на днешните й съюзници, България се нуждае от руската култура, от руската наука, от руското образование и от руската менталност. Нужно е засилване на менталното присъствие. Липсват ни руските книги, а когато ги има, са баснословно скъпи. Така трудно се прави пропаганда, трудно се намират съмишленици. Самите руснаци признават, че един от главните изводи от днешната руска политика в чужбина е: „Да се дружи с Москва няма смисъл, защото тя не прави абсолютно никаква разлика между приятели и врагове“ (Г.П.Трофимчук, „Руските шашки“, според статията на проф. Ангел Димов във в. „Нова зора“ от 30.09.2008 г.). Ние сме от един корен и в бъдещето трябва да вървим заедно.

Не всичко между нашите страни се е променило към лошо

Най-важното е връщането на руското присъствие на всички етажи на българския обществен и духовен живот. Това ще бъде продължителна и трудна работа, но именно чрез нея ще се демонстрира, че не всичко между нашите страни се е променило към лошо, че ние още разбираме кои сме, откъде сме дошли и колко струваме.

Разбирам, че реализирането на подобни предложения изисква някакво напрягане на мисълта и действието.

Разбирам, че Русия е велика държава, а България е малка страна и че на голямата шахматна дъска те са несъпоставими, както и техните интереси и политика.

Но аз знам, че много често високомерието към идеалните проблеми придобива кървави измерения и нанася непоправими загуби. В последните години това доказаха категорично и Русия, и България. Открито демонстрираното желание от руска страна да се правят на много важни и да признават за достойни събеседници само САЩ и понякога ЕС, показва само накърнено самолюбие от неща, за които руснаците сами са си виновни. Всички опити да се представи българската позиция в руските средства за масова информация се провалят — не се обръща никакво внимание, просто не ни забелязват. Знам го от личен опит. Подобна политика не е особено перспективна. Това нагледно се вижда при подреждане на държавните глави за колективната фотография „Голямата двадесеторка“ (Питсбург, 2009 г.). Ясно е, че мястото на даден държавен глава говори за влиянието на държавата в набелязващите се планетарни съюзи. В центъра е Барак Обама, вляво от него — Ху Цзинтао, вдясно — президентът на Бразилия. Точно зад Обама, като подпора на лидера на обединения Запад, са Гордън Браун, Никола Саркози и Ангела Меркел. Медведев е най-накрая вляво. Тази „мила“ снимка говори много повече от всякакви декларации, протоколни усмивки и „братски“ прегръдки — всеки да си знае мястото. Най-вече — Руската федерация.

Ще започна с най-главното, което трябва да се има предвид — Руската федерация не е Съветският съюз и политиката на Руската Федерация не е политиката на Съветския съюз. Нещо повече. Руската Федерация не е и Руската империя. Ние сме други и руснаците са други. Съдбата ни приблизително е обща, но сме други. Поради своята същност Русия не иска, пък и не може, да базира своята външна политика нито на етнически корени (славянство), нито на цивилизационни корени (православие), нито на ценностни корени (демокрация, либерализъм). Това прави руската политика неясна и противоречива (по този въпрос виж русофобската българска позиция, в. „Россия“ от 23-29.01.2009г.).

Съществува несъмнено вътрешно напрежение, продиктувано от сблъсък на интереси на влиятелни политически, икономически и социални групи, чиито подходи са различни и това рефлектира върху цялостния образ на Русия, върху това как тя се възприема от света. Изпращаните сигнали са объркващи и прословутата „руска душа“ продължава да остава загадъчна и плашеща. Интегрална западна оценка на западните пристрастия даде миналата година Денис Макшейн, бивш министър по европейските въпроси на Великобритания, в своя статия в сп. „Нюзуик“ под заглавие „Десет мита за Русия, нейният лидер и мощта й“. Статията може да се прочете в български превод във в. „Новинар“ от 10.09.2008 г., но ето цитат от бившия кандидат за президент на САЩ Джон Маккейн: „Когато погледна в очите на Путин, виждам три букви: КГБ.“

В края на 2008 г. се случи знаково събитие — посещение на президента на Руската федерация в Латинска Америка. Посещението съвпадна с присъствието на руска военноморска ескадра начело с тежкия атомен ракетен крайцер „Петър Велики“ в Карибско море. На фона на посрещането във Венецуела, Перу и Бразилия Дмитрий Медведев изглеждаше малко необичайно, както и думите, които произнасяше — той говореше за съвпадане на интереси, за многополярен свят, за обща борба срещу тероризма, за присъствието на руски фирми и куп други втръснали от повтаряне неща. А светът, който го посрещаше, мислеше и говореше за друго. Той посрещаше наследника на великата социалистическа страна, страната на Октомврийската революция, водача на борбата за интересите на трудовите хора срещу света на капитала. В лицето на Руската федерация Латинска Америка все още виждаше Съветския съюз, а не новите руски богаташи, не руския капитализъм. Най-разпространените имена във Венецуела са Ленин и Сталин, а не Елцин, Горбачов, Каспаров, Касянов или Ходорковски, и дори не Путин или Медведев.

Идеалът, който може да превърне Русия отново в световен център, трябва да бъде привлекателен идеал за всички или поне за повечето народи по света, а не превръщането на рублата в световна резервна валута, летуването на руснаци в екзотични страни, доставката на енергоресурси или покупката на недвижимост по Средиземноморието, не славянофилството или православието. Само така ще се върне самочувствието на великия славянски народ, самочувствие, което той заслужава. Боя се, че подобен инстинктивен подход към Русия съществува и у българите. Той е наложен от историческите осцилации, от общата преживяна история, от общото потекло и от общата цивилизационна база. Те виждат в Русия не това, което тя се стреми да демонстрира днес или което иска да бъде утре, а своите мечти, надежди и въжделения.

На нас не ни трябват толкова руските туристи, трябва ни руската надежда

Няма нужда да цитирам големите български поети и писатели. Всеки, който малко се интересува от България, знае за какво говоря.

Не искам да обобщавам и да търся вина, но има нещо смущаващо и от българска, и от руска страна, което не помага за структуриране и вътрешна консолидация във взаимните отношения, за превръщането им в материална сила.

Ще го кажа откровено: „новите руснаци“ не са най-подходящите представители на онази Русия, която ние, българите, познаваме. Нас трудно може да ни впечатли г-н Бринцалов, който ходи с обувки, обкичени с диаманти и пише с писалка за $ 10 000. Разбирам грандиозните замисли на руската геополитика и геостратегия, но без помощта на поведенческия анализ и без отчитане на историческите осцилации те не изглеждат съвсем убедително.

Говори се, че Русия не желае да има работа с „бивши приятели“ и че за днешна Русия е характерно да предава най-близките си хора и да заиграва, поощрява и плаща на тези, които й плюят в лицето, оскверняват гробовете на синовете й и искат да я съдят в Хага. Не мисля, че подобни твърдения са пълната истина, но известни основания за тях има.

Аз имах щастието лично да познавам и да общувам с „О бозе почившия“ патриарх на Москва и на цяла Русия Алексий II. Отнасям като спомен неговата изключителна доброжелателност и любов към България, желанието да помогне с каквото може. Не съм констатирал подобно отношение при други висши руски политически, стопански и финансови ръководители, с които съм имал възможност да контактувам.

Аз съм сигурен, че икономическата ниша, до която искат да ограничат българо-руските отношения някои видни „познавачи“ на съвременността и на съмнителните съвременни „ценности“, по необходимост придава на тези отношения меркантилен характер и ги приравнява към произволни търговски отношения с която и да е друга страна, например Сейшелските острови. Финикийският принцип „живей и търгувай, търгувай и живей“ е само удобно прикритие за далеч по-прозаични и жестоки дела, пък нека да си спомним, че Христос е изгонил търговците от Храма. Точно като такъв Храм си представяме ние българо-руските отношения, точно такъв Храм те са за нас, българите (и главно — за плебса) вече 300 години. Не пледирам за ликвидиране на взаимната търговия, а само твърдя, че в конкретния случай тя е следствие и не трябва да й се придава статут на основополагаща категория.

Позволявам си да обърна внимание върху тези процеси не за да обсъждам руската политика по принцип, нито да давам някакви съвети. Правя го, защото засяга пряко моята страна и моята държава и защото си давам ясна сметка за ролята на великата славянска държава в съдбините на България.

И русофилите, и русофобите в България се мъчат да си обяснят ставащото в Русия, а в Русия се опитват да оплюят собствената си страна заедно с останалите страни. Колко струва само една Новодворска: „Руската нация, тази симбиоза от фински, славянски и тюрк­ски племена, разпилени из сибирските, средноазиатските и кавказките анклави, никога е нямала национална територия и конкретно очертани национални граници. Тя никога не е била цялостна нация. Руснаците са нация без минало и без бъдеще.“ (В.А.Лисичкин, Л.А.Шелепин, Глобальная империя Зла“, „Крымский мост-9Д“, Москва,2001). И подобни личности заедно със своите духовни последователи и симпатизанти ще обсъждат и преценяват благодарността или предателството на други народи?!

Предполагам, че основният проблем на Русия в България е липсата на силна, осезаема обществена подкрепа. Наистина, има най-различни русофилски граждански организации с колоритни имена, но те са криптирани, а и идентификационните им личности са с непродуктивно и остаряло мислене — те не се възприемат обществено. Говори се, че паразитират върху дребни руски подаяния и — внимание! — избягват да се афишират дори тогава, когато от тях има нужда. Това особено проличава в трудни за Русия моменти, като например въпросът за руските газопроводи през България, строежът на АЕЦ „Белене“, конфликтът с Грузия и „газовата“ война с Украйна. Мнозинството от медиите са настроени русофобски и това още повече помага за формиране на антируска обществена атмосфера. Малко останаха хората — в повечето случаи извън русофилските организации, — които честно и аргументирано разясняват руските позиции. Може би затова сегашните български русофили имат ново многозначително прозвище — русофили с американска ориентация. Бях на събора на движение „Русофили“ и на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД край язовир „Копринка“ (1.08.2009 г.), с впечатляващо участие на около 30 000 души. Радушна обстановка, приветствия, песни и танци — както сме свикнали. А аз гледах множеството и в главата ми се въртеше въпросът: кои тогава са русофоби ?

Новото правителство на партията ГЕРБ има криптоантируска външна политика. Затова спомага както двусмислената и неясна руска политика към България, така и подържаната от външни сили антируска тенденция в общественото пространство. Станало е правило на българина да се натрапват отделни неприятни и срамни исторически факти от българо-руските отношения през вековете, като се загърбва несъмнена обща тенденция, също така от векове. Особено активни и последователни са повечето литературни издания, дори и такива, които се мъчат да представят съвременната руска продукция (сп. „Факел“). Не изостават и такива представителни медии като Българското национално радио.

Премиерът се пъчи на международната сцена, гледа твърдо в очите Владимир Путин и се кара на чешкия президент Вацлав Клаус, че „дразнел“ Европа! Мечтите и надеждите на българската русофобия, свързани с този юнак, обобщи „шогунът“ на българската демокрация, шерифът на нашенския западнизъм Евгений Дайнов: „Какъвто и да излезе кабинетът „Борисов“, едно е кристално ясно: той няма да бъде в услуга на Кремъл. Каквито и да ги надроби, зад дробежа няма да стоят мазните договорки с Путин и „Газпром“ (в. „Седем“, 29.07 — 4.08.2009 г.). Над България отново надвисва сянката на нацизмо-фашизма от 30-те и 40-те години на ХХ век, когато в угода на тогавашните претенденти за световно господство, ние, българите, се изкарвахме какви ли не — монголци, татари, арийци — само не и славяни. Нашите грехове си ги знаем, но трябва да се посочват и чуждите.

Аз мисля, че е дошло време за сериозно, компетентно и професионално обсъждане на балканските проблеми, на ситуацията в България и на отношенията България — Русия. За тази цел не са нужни общи разговори, дипломатически доклади и вестникарски анализи. Не трябва да се вземат предвид прогнозите на западните аналитици и не трябва прекалено да се вярва на собствените изследвания. Доколкото мога да съдя, поведенческият анализ не е от силните страни и на западните, и на руските, и на българските аналитици. Чувствата на българите към Русия не зависят от моментното състояние на Великата славянска държава, защото днешна Русия няма кой знае с какво да привлича.
По-рано имаше. Поразен прочетох в руската преса (в. „Завтра“, 10.07.2009 г.), че след разпадането на Съветския съюз през затворите, следствените изолатори, изолаторите за временно задържане, колониите, домовете за бездомници и други подобни заведения, са преминали 25 милиона души. (!!?) И това при 140 милиона граждани на Руската федерация. Днес в Русия убийствата са 18 на 100 000 жители срещу 6 в САЩ и 1 в ЕС, т.е. 3 пъти повече от САЩ, където всеки гражданин е въоръжен. За какво си струва да харесваш такава страна?! Погледнете внимателно таблицата — данните са ужасяващи (в. „К барьеру!“ от 23.03.2010 г.). Жал ти става за Великата страна.

РУСИЯ
ПРЕЗ
2000 год. МЯСТО В СВЕТОВНАТА
РАНГЛИСТА РУСИЯ
ПРЕЗ
2007 год.
34 Свобода на пресата 147
8 По кражба на леки коли 3
11 По брой самоубийства 2
110 По продължителност на живота 134
9 По брой затворници на 1000 души 2
19 По разпространение на подправени лекарства 2
36 По доходи на глава от населението 97
7 По абсолютна величина на намаляване на населението 1
32 По равнище на живота 65
3 По брой на автокатастрофите 1
41 По качество на живота 57
37 Корупция 149

И въпреки всичко ние, българите, си я харесваме и я чувстваме близка. Ето затова трябва да се замислят в Русия и държавниците, и обикновените хора. Затова, а не за българските политици-преходници, които с нищо не отстъпват и се учат от същите тези политици в Русия.

Свидетели сме на опитите за стабилизиране и проспериране на Руската федерация. Свидетели сме на мъките, криволиченето и абсурдите по този труден и тежък път. Разбираме, че бъдещето е неясно. Но точно в този момент проблем стават не брутният вътрешен продукт и валутният резерв, а възможността да имаш и да печелиш приятели, възможността да пораждаш симпатии. Този проблем за България не може да бъде решен от „новите руснаци“. Русия няма кой знае колко приятели и родствени народи по света и да се пропилява и малкото, което е останало, не е далновидно.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук