ПАТЕРЪТ В БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФСКА ИСТОРИЯ

0
228

Това е акад. Димитър Михалчев, роден на 25 декември 1880 г. в Лозенград, кончината му е на 18 януари 1967 г. Немският философ Йоханес Ремке, при когото Д. Михалчев слуша лекции, в предговора към голямата книга на българския философ, която излиза на немски език през 1909 г., използва израза filius ante patrem, т.е. бащата преди сина, с което изразява своето уважение към постигнатото от Михалчев. Но ако по отношение на Ремке Михалчев е „синът“, то по отношение на българската философска история през ХХ в. той е „патерът“, защото значителна част от философските проблеми, които се дискутират и обсъждат, анализират или опровергават особено през втората половина на ХХ в., са пряко индуцирани от творчеството на Д. Михалчев.
В автобиографията си от 20 юли 1952 г. Д. Михалчев пише, че след 9 септември 1944 г., като се изключи „моето министерстване в Москва, с никаква друга обществена работа не съм се занимавал и съм се ограничил в завършването на свои научни работи, почнати по-рано“ (Михалчев 1981: 605). Тук Михалчев не е точен. Останала е като
архивна единица неговият доклад за присъждане на научната степен „доктор по философия“ през 1944 г. на Т. Павлов (1890-1977). Той пише: „Поради тежките условия, при които ние живяхме, особено през последните 15 години, научното творчество на Т. Павлов остана известно предимно на хора от неговия идеен кръг. Аз бях един от малцината чужди на тоя кръг български автори, които следяха редовно неговите писания и отдаваха нужното внимание на застъпваните от него идеи. И тъкмо затуй обнародвах от време на време отзиви за неговите съчинения. Т. Павлов е застъпник на онова философско учение, което е известно под името диалектически материализъм. Голямата научна заслуга на нашия философски писател се състои тъкмо в това, че той се опитва да разясни няколко от най-неразработените гносеологически проблеми, които извират от основите на това интересно учение. Официалната философска наука на нашия свят не познава достатъчно доктрината на диалектическия материализъм и избягва да се занимава с нея. Ала това не означава, че тя не е сериозна и не заслужава научно внимание. Напротив, пред нас е едно учение, което поради връзките му с диалектиката поставя почти всички проблеми на онтологията и гносеологията в нова светлина. По цяла редица въпроси, засягащи обективността на времето, пространството, причинните отношения, материалната действителност, движението, закономерностите в света и т. н., ние стоим с Т. Павлов на една и съща плоскост. Тая близост би могла да бъде открита и в основата, върху която той слага своята естетика, развита в голямата му книга „Обща теория на изкуството“. Но не само там. Тя личи във всички негови критични студии, засягащи учението на Бергсона, Хусерля и др. Думата е за отношението на единичното към общото: няма общо вън от единичното, но и няма и единично вън от общото. Подчертавам изрично тая частична прилика, за да стане ясно, защо излизам да възхвалявам и преценя неговото философско дело“ (Стойнев, Цацов, Билярски, 1997).

От особен интерес е неговото „министерстване“, както той се изразява, в Москва. Той е първият дипломатически представител на отечественофронтовска България в СССР и заема този пост от края на 1944 до април 1946 г. „След 9 септември 1944 г. отечественофронтовското правителство ме изпрати още на другия ден след промяната със самолет в главната квартира на маршал Ф. Толбухин в град Черна вода (Румъния) с цел да уговоря известни работи около примирието. Скоро подир това взех участие в делегацията по формалното сключване на примирие в Москва и бях назначен за втори път пълномощен министър в Съветския съюз, гдето останах до април 1946“ (Михалчев 1981: 604). След като скъсва дипломатически отношения с нацистка Германия и £ обявява война, новото правителство на Отечествения фронт се обръща към съветското правителство с молба за примирие. Д. Михалчев участва в правителствената делегация, начело на която е членът на Политбюро на ЦК на БКП Димитър Ганев, която се среща в Черна вода с Военния съвет на съветския фронт. „Когато отидохме с Димитър Ганев при Толбухин, казва Д. Михалчев в един свой разговор с нашия известен журналист и писател Михаил Топалов, аз видях един генерал, който ме прие като роднина и брат. С Димитър Ганев се прегърнаха… И се просълзиха и двамата. Това ме смая. Не съм го казвал на никого. Димитър Ганев ме помоли за това… Той, Димитър Ганев, беше много фин човек, много изстрадал мъж.“ (Андреев, Субашки 1975: 31). В своите спомени генерал С. М. Щеменко отбелязва, че делегацията е водила преговори с командването на ІІІ украински фронт за участието на България във въоръжената борба против немскофашистките войски и взаимодействието между съветската армия и българската войска (Щеменко 1972).

„Тостът на Сталин“ е заглавието на служебния доклад на Д. Михалчев, който той пише веднага след срещата на делегацията със Сталин и българската правителствена делегация, състояла се на 8 януари 1946 г. Докладът е получен още на 9 януари в България. Д. Михалчев подробно разказва за срещата и присъстващите от съветска и българска страна; подчертава в словото на Сталин онези моменти, който са му направили впечатление — за ролата на славянофилството в контекста на новите политически условия в Европа и др.: „В разговорите, които Й. Сталин и В. Молотов водиха с нас по време на вечерята и подир нея, има още един важен момент, който заслужава да се отбележи.

Като стана дума за съветския дипломат Соболев, който дойде преди избухването на Втората световна война с предложения до България, респективно до българския цар, Молотов каза: „Макар да бяхме сигурни, че тия предложения няма да бъдат приети от цар Борис, ние прибягнахме до тях, за да заставим противната страна да открие своите карти. И ето за нас тия карти станаха ясни.“

Тогава Й. Сталин добави: „И тъкмо след отхвърлянето на Соболева ние решихме, че ще трябва вече да се пристъпи към бърза подготовка на войната, която се очертаваше и която неотдавна свършихме. В туй отношение предложенията на Соболева са значително историческо събитие.“

На моя въпрос, какво става със Соболев, Сталин отговори: „Той е жив и здрав и сега е съветник при нашата военна мисия в Берлин.“(Михалчев 1994: 5).

Българската делегация е в състав: Кимон Георгиев – министър-председател, Антон Югов – министър на вътрешните работи, Петко Стайнов – министър на външните работи, и проф. Димитър Михалчев. Причината за това посещение е сключването на мирен договор между България, като сателит на хитлеристка Германия, и победителките от войната. САЩ и Англия искат от българските управляващи демократизиране на режима. Сталин се съгласява в новото правителство на България да се включат и двама министри от опозицията. Делегацията пристига на 6 януари 1946 г., но преди това се случват няколко важни събития. През ноември 1945 г. са проведени избори за ХХVІ Народно събрание, но не се съставя веднага правителство, изчаква се съгласието на държавите победителки. Именно в тази връзка делегацията пристига в Москва на 6 януари 1946 г. Още на 7 януари започва разговорите, които стартират в 22 вечерта до 24 полунощ. Това е работното време на Сталин, след което се дава вечеря, продължила до 10 часа на другия ден. Срещата започва с въведение от Кимон Георгиев. След това Сталин излага съдържанието и договореностите с министрите на външните работи от антихитлеристката коалиция Бевин и Бърнс. В разговорите активно участва и посланикът на СССР в България Степан Кирсанов. В момента, когато става дума, че в България трябва да се сформира бързо правителство Сталин се обажда на Вишински и му нарежда да замине за България. От една страна Сталин иска да спази договореностите с Бевин и Бърнс, но същевременно иска да се състави такова правителство, което да не нарушава доминиращото положение на комунистическата партия. Първоначално Сталин е внимателен, но по-късно той налага силово своите решения (Веков 1994: 7-8). Опозицията се активизира. Никола Петков и Кр. Пастухов са арестувани. Михалчев и Стайнов не могат да оправдаят арестуването на двамата опозиционери. Заради своите обективни информации Михалчев отново е отзован. Ако през 1934 г. царското правителство го връща преждевременно от Прага в България поради положителните информации за режима в Съветска Русия, сега също се иска от Москва той да бъде отзован като посланик. Конкретната причина е, че Михалчев изнася лекция пред западните дипломати, когато е в Москва, и това поражда подозрението, че той поддържа по-тесни контакти с тях, отколкото неговата позиция му позволява. Според А. Бънков отзоваването му е свързано с доклад на Михалчев до българското Министерство на външните работи, в което се казва, че в „СССР няма демокрация, свобода и истински избори“ (Бънков 1991: 69). Т. Павлов е един от тези, които критикуват политическата линия на Михалчев като посланик в Москва и като се знае за силната политическа позиция, която има Т. Павлов в този момент, е обяснимо отзоваването на Д. Михалчев.

Само два месеца след злополучното посещение на Вишински в България от Москва се получава нота, че Михалчев е нежелан в Москва. Уволнен е също така и Петко Стайнов. Молотов казва: „Следва да се издигне нов министър на външните работи вместо Стайнов, на когото ние не вярваме.“

В цитираната автобиографична справка Михалчев отбелязва, че „от 9.ІХ. 1944 г. бях около три и половина години председател на Българската академия на науките, след което се числя и до днес като член на Института по философия при БАН“ (Михалчев 1981: 604).
Д. Михалчев е директор на Института по философия и педагогия от 1944 до 1947. През 1947 г. е пенсиониран от Университета и остава член на Института по философия, вероятно до неговата смърт през 1967 г.

Някои от действията на Михалчев като председател на БАН се очертават в неговите спомени за Г. Димитров, отпечатани във в. „Работническо дело“ през януари 1967 г. През 1947 г. се дискутира въпросът за устава и закона на академията. „По това време аз бях председател на БАН, пише Михалчев. След като Управителният съвет обсъди проекта за нов устав, изпратен до нас от Министерския съвет, се реши да отида лично при министър-председателя и да се опитам да смекча някои точки в тоя проектоустав. Георги Димитров ме прие в своя кабинет в Министерския съвет. Ако не ме лъже паметта, с мене беше и тогавашният секретар на академията, покойният Спиридон Казанджиев. Първото нещо, по което заговорихме, бе оная точка, която засягаше отнемане досегашната автономия на академията… Навсякъде Г. Димитров проявяваше бистро съзнание и една подкупваща широта. Дойде въпрос за пределната възраст на академиците. Новият проектоустав предвиждаше, щом един редовен член на академията навърши (доколкото помня) 75 години, той престава да бъде академик. Аз се опълчих решително срещу тази точка. В Москва съм виждал академици над 80 години. Пък и никъде в света няма такава пределна възраст. Как може един човек, който е работил половин век за българската наука, тъкмо сега, когато силите му са отслабнали и трябва да е не само подкрепен, но и тачен, да го изхвърлим от академията! Помислете си, казах аз, колцина от тия наши стари труженици, които едва им остава да доживеят още 4-5 години, та да хванем сега да ги огорчим! Георги Димитров долови неразумното в това искане и моментално го ликвидира, и то с нескривано негодувание против неговите автори…“ (Михалчев 1967: януари).

С речта на У. Чърчил от 5 март 1946 г. в университета в американския град Фултън се слага началото на Студената война. В присъствието на Труман бившият министър-председател призовава Запада към единство срещу съветската заплаха, срещу сянката, спуснала се върху добре осветената от победата във войната сцена: „От Щетин на Балтика до Триест на Адриатика върху континента падна желязна завеса. Зад тази линия се намират всички столици на старите държави в Централна и Източна Европа.“ Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща. Белград, Букурещ и София, всичките тези знаменити градове, продължава Чърчил, се намират в съветската сфера, подложени са не само на съветско влияние, но и на все по-пълен контрол от Москва. „Комунистическите партии, които бяха твърде
слаби във всичките тези държави от Източна Европа, получиха превъзходство и власт, която много надминава тяхното значение, и те навсякъде се стремят да упражняват тоталитарен контрол. Почти навсякъде се изграждат полицейски режими и, с изключение на Чехословакия, там няма истинска демокрация.“ (http://bg.wikipedia.org).

Именно в тази ситуация и в България се провеждат редица мероприятия за „чистота“ на идеологическия фронт. В този контекст се организира публичното обсъждане ръкописа на Д. Михалчев „Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование“, чиято цел е да бъде „разгромен последният представител на буржоазната философия у нас“. Вероятно решението на българските философи–марксисти е продиктувано не само от чисто политически причини и копиране на събитията в Съветския съюз, но и от специфични „вътрешнофилософски“. Става дума за това, че Д. Михалчев преиздава през 1946 г. книгата си „Философията като наука“. Забележителното е обаче, че втората част (дял втори) на тази монография от 1936 г. е съставена изцяло от статиите, които Михалчев издава във „Философски преглед“ и които са свързани с критика на различни постановки и тези на марксизма, включени са критиките му срещу Т. Павлов, С. Гановски, Т. Самодумов и др. Т. Павлов не се стърпява и пише статията „Нова атака на проф. Михалчев срещу теорията на отражението“ (Павлов 1946: 2). Асен Киселинчев също така не изостава и публикува статията „Ремкеанската философия в служба на буржоазната реакция“ (Киселинчев 1948: 8). Очевидно е, че тези „искри“ във все по-засилващата се международна конфронтация между западния свят и „руската империя“ запалват огъня и довеждат до обсъждането през 1952 – 1953 г. на труда на Д. Михалчев. Независимо от това обаче самият Д. Михалчев многократно показва сходството между ремкеанството и марксизма. Например Д. Михалчев изнася доклад „Основната наука и философията на марксизма“ пред VIII Международен конгрес по философия в Прага (1934), където отбелязва двадесет тезиса на единство или сходство между ремкеанството и диалектическия материализъм (Михалчев 1981: 129-138). Именно поради тази близост между основната научна философия и марксизма адаптацията на членовете на тази школа към новите условия не е толкова драматична. От достигналите до нас сведения и документи за Д. Михалчев, К. Чолаков, Х. Николов, Ст. Станчев и др., личи че те активно се включват в дейността на една или друга сфера от обществения живот. Ангел Бънков, Кирил Чолаков, Христо Николов, Ст. Цоневски и др. продължават своите академични кариери. Причините за това са много, но една от тях е политико-партийната им ориентация. А. Бънков не крие своите комунистически убеждения през първата половина на ХХ в., а Кирил Чолаков е член на Социалдемократическата партия още от 1919 г., а през 1948 г. е член на БКП. През есента на 1948 г. се извършва обединението на БРП(к) с БСДП, като 20 хиляди леви социалдемократи се вливат при комунистите (Минчев 2009 : 7). Атанас Илиев, който, както е известно, е „гравитиращ“ около основната научна школа, е също така университетски преподавател. А. Бънков обобщава, че „голяма част от последователите на Ремке и Михалчев преминаха след Девети септември 1944 г.
на марксистко-ленински позиции, напр. проф. Хр. Николов (умира 1957), проф. К. Чолаков (умира 1963), Сл. Димитров, Ив. Балтова, Ан. Бънков, Ст. Цоневски, Гр. Грозев и др.“ (Бънков 1966: 514).

Литература:
Андреев, К, В. Субашки. Димитър Михалчев, С, 1975.
Бънков, А. Развитие на философската мисъл в България. С., 1966.
Бънков, А. Философски диалог (Разговор на Нели Петрова с проф. Ангел Бънков за философското и обществено-политическо дело на акад. Д. Михалчев ) – Философска мисъл, 1, 1991.
Веков, А. Първият български посланик в СССР – Народно дело, Х, 1984.
Веков, А. 1994. Защо пристигат твърде спешно в студената зима. – Славянски вестник, 7-8.
Киселинчев, А. Ремкеанската философия в служба на буржоазната реакция.- Ново време, 8, 1948.
Михалчев, Д. 1967. Нашият голям съотечественик. Спомени за Георги Димитров – Работническо дело, 29 януари 1967.
Михалчев, Д.. Избрани съчинения. С., 1981.
Михалчев, Д.. Тостът на Сталин – Славянски вестник, 7-8, 1994.
Минчев, М. Нека не губим историческата си памет! – Ново работническо дело, 150, 2009.
Павлов, Т. Нова атака на проф. Михалчев срещу теорията на отражението – Философска мисъл, 2, 1994.
Стойнев, А., Цацов, Д., Билярски, Ц.. Димитър Михалчев – между философия­та и живота. Документи 1904—1946, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 1997.
Цацов, Д. Димитър Михалчев и философските традиции в България през ХХ век. Академично издателство „Марин Дринов“, С., 2004.
Цацов, Д. Основнонаучната философска школа. Първата половина на ХХ век. С., 2007 Щеменко, С. На българска земя – първи контакти и първи изненади. – Поглед, 10 юли 1972 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук