ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА БУЛГАРИСТАН

0
176

Велиана Христова е журналист във вeстник „Дума“, доктор по филология. Специализира в областта на образованието и науката и работи по тази тематика от 1985 г. Автор е на стотици статии в множество вестници и списания. Съставител, автор и съавтор на 6 книги. Член е на европейската организация за наука „Euroscience“ и на УС на фондация „Еврика“. Носител е на наградите на СБЖ, МОН, БАН, СБУ, Съюза на учените, на Сметната палата, Археологическия институт с музей-БАН и др.
Манталитетът и политиката на властта са много далеч от цивилизованото отношение към науката и висшето образование

Откакто Европейският съюз прие стратегията за излизане от кризата, за развитие и по-висок „интелигентен растеж“ – т.нар. Програма 2020, която и България като страна-членка е подписала, нещата у нас започнаха да изглеждат извън света. Стратегията на ЕС поставя три количествени цели:

• увеличаване на инвестициите за изследователска и развойна дейност на 3% от БВП;
• повишаване на равнището на заетост до 75% от населението на възраст 20-64 г.
• изпълнение на поетите ангажименти в областта на околната среда — свиване на вредните емисии с 20% и увеличаване на дела с възобновяеми източници в енергетиката до 20%.

Още две поставени от комисията цели — повишаване на равнището на образованието и социалното приобщаване за намаляване на бедността, ще бъдат обсъдени допълнително през юни. След 2000 г. и особено откакто сме влезли в общността, властите в България упорито „не забелязват“, че в ЕС сектор „Висше образование“ се разглежда отделно от сектор „Наука“ — пред всеки от тях се поставят специфични задачи във връзка с развитието на обществото и на икономиката на знанието.

I. Науката е първи приоритет на Европа и последна грижа у нас

Първият, изведен пред скоби, приоритет в стратегията на ЕС до 2020 г. са науката и иновациите. Не е ясно как България ще изпълни ангажимента си до юни т.г. да представи пред Еврокомисията своя конкретен план за действие по поставените количествени цели — план, който се изисква от всички страни-членки. Ако министерствата, които отговарят за дейностите по трите приоритета, не излъжат в съответните документи, оценката за българското включване в Стратегия 2020 ще бъде плачевна.

Науката и иновациите са първи приоритет на ЕС поне от 2000 г. насам, но те никога в последните 20 години не станаха приоритет в България и няма изгледи в близките години да получат предимство пред останалите сектори. Напротив, България е единствената страна в ЕС, която в последните години вместо да увеличава поетапно инвестициите за научни изследвания и заетите с наука, ги намалява. Целта на Евросъюза е достигане на 3% от БВП за научни изследвания и развойна дейност (НИРД), като 1% се инвестира от държавата, 2% — от бизнеса. Докато в момента средните инвестиции в ЕС-27 са 1,9% от БВП, публичните разходи за НИРД в консолидирания бюджет у нас за 2010 г. са 0,38%, а инвестициите на бизнеса за този сектор са практически пренебрежими. По този показател заемаме твърдо последното 27-о място в общността на ЕС-27.

Тъй като Европа вярва на числата, а не на пиар представления, правителството на ГЕРБ няма как да отрече, че за миналата година предишният кабинет направи видими стъпки за поне някакво увеличение на средствата за научни изследвания — във фонд „Научни изследвания“ към просветното министерство бяха заделени 100 млн. лв. (ръстът спрямо 2007 г. е 60%), а стипендиите за докторантите бяха увеличени от 250 на 450 лв. Първото нещо, което финансовият министър Симеон Дянков извърши, бе да ореже фонда наполовина (50 млн. лв. за 2010 г.), което предопредели нулева година за уж прехваленото финансиране на научни проекти чрез конкурс.

Второто нещо, което новият финансов министър извърши, бе да намали бюджета на БАН с 20 млн. лв. спрямо планираните 94 млн. лв. за 2009 г. или с 10 млн. лв. спрямо реалното изпълнение на миналогодишния бюджет. Това не остави на академията — националния научен център на страната, нито лев за научни изследвания извън заплатите — факт, с който можем с успех да кандидатстваме за „Гинес“.

Няма научна институция в Европа, която да не получава публични средства за осъществяване на дейностите си. При заявеното намерение до края на годината бюджетът в публичния сектор да се изплаща на 90 на сто, реалната перспектива за Българската академия на науките е или съкращения на и без това намалелия брой учени, или разпускане на работещите в институтите в неплатен отпуск, кое­то означава неизпълнение на международните договори и начало на естествен разпад на системата на науката в България.

При това положение безкрайно недоумение предизвиква фактът, че при сегашното управление е буквално забранено да се говори за финансиране на науката. Като започнем с една от безбройните абсурдни фрази на „мистър Финанси“ („При криза науката не е най-важното нещо“) и завършим с няколко пъти повтореното напоследък откровение на министъра на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов („Мисля, че науката няма нужда от повече пари“), можем да затворим кръга на политиката, която днес управлява страната. Тази политика няма нищо общо с европейската и това става очевидно дори в Брюксел.

Колкото до инвестициите от бизнеса, за тях не може да се говори, без да се отчете структурата на българската икономика. У нас преобладават микро-, малки и средни предприятия. През 2007 г. предприятията (без банките) в страната по данни на НСИ са били 282 615. Структурата им е следната:

Освен това, голяма част от тези предприятия са в областта на строителство, търговия, услуги, хотелиерство и пр., едва 70 949 предприятия (33,2%) според НСИ работят дейности, в които би могло да се внедрят наука и иновации. От тях пък 86,9% са с персонал до 10 души. От тази картина веднага става ясно защо бизнесът у нас нито инвестира средства за наука, нито потребява наука. Дори според обобщените данни на Еврокомисията в статистическата служба Eurostat („Наука, технологии и иновации в Европа — 2007“) по равнище на иновациите и конкурентоспособността на икономиката България е в групата на най-изоставащите, а по т.нар. иновационен индекс е определена като държава в застой. Разбира се, че стратегия за научната дейност трябва да се направи с оглед на тази реална ситуация — една от възможните мерки например е около институти на БАН и някои водещи вузове да се създават т.нар. клъстъри, които да родят нови иновационни фирми, възникващи първоначално около готови научни продукти. Иначе България ще си остане територия на хотели, молове и обедняващо население — нещо като бившите колонии от ХIХ и ХХ век. Публичен факт е, че България, чието население е с най-ниските доходи в Европа, е четвърта поред в ЕС по количество на построените молове!

Разбирате ли колко далеч са реалностите и дисбалансите в икономиката и в публичния сектор на страната от ума на правителството, което всеки ден произвежда фойерверки и скандали? Още от времето на ексминистър Даниел Вълчев единственото занимание с наука на властта е да се сипят обидни квалификации и инсинуации по Българската академия на науките и по нейните учени. Дори високата оценка от международния одит, през който академията премина (единствената международна оценка на българска институция до момента), просто е „забравена“. Не е обект на тази статия темата за интригите на властта около БАН и опитите да бъде обезличена и размита тя по модела на Грузинската академия (разтурена с участието на същия г-н Дянков). Няма човек в науката и извън нея, който в момента да не е наясно, че изследователската дейност у нас е подложена на тотален административен натиск и на съзнателно унищожение. Поредното изследване на НЦИОМ преди месец показа категорично, че българинът не е съгласен с това и че над 90 на сто от населението ни е категорично за запазване и развиване на БАН. В същото време колко човешка енергия и време са хвърлени на вятъра в битка с нищото!

Трябва само да добавим, че до юни Европейската комисия ще представи пред Съвета на Европа и индикатор за измерване на интензитета на научните изследвания и иновационната дейност. В този индикатор един от основните параметри е количество научна продукция спрямо вложени средства. С този индикатор няма как да не потресем света, защото две поредни изследвания на интензитета на самата научна дейност (българско и румънско) вече показаха, че по количество на научните продукти спрямо мизерните вложени публични средства българските учени са… на първо място в света!

Лошото е, че според специалистите този висок интензитет е опасен за самата наука, тъй като води до изхабяване и до пълно подчинение на финансираните от чужбина проекти, както и на наложените отвън научни тематики. Съответно — на задачи, които не са пряко продиктувани от нуждите на България.

Тези неща, разбира се, не занимават правителството на ГЕРБ. Дори министърът на образованието, младежта и науката (МОМН) Сергей Игнатов е далеч от проблемите на самата наука и свежда мислите си за нея до това как да бъде отречено всяко действие, извършено в БАН. Под пресата на този небивал натиск от страна на финансовия и просветния министър академията прави реформа на юруш („Промени бързо и до дупка, защото иначе ще ни спрат парите през юни!“). Такова нещо в никоя наука не се прави и едва ли можем да очакваме да се постигнат замислените с реформата резултати. За министър Дянков не говорим — той отдавна е обявил единствената си цел — да се разтури БАН и да се разпродадат имотите й. Но и министър Игнатов всъщност не се интересува какво се случва — не е откликнал на нито една покана за среща и диалог със самите учени. Както цялото правителство, и той съществува единствено във и чрез медиите — ту лъже безогледно, че в Европа щели да закриват научните организации от типа на БАН, ту отговаря на всяко действие с нови медийни нападки колко е лоша академията и поднася на несведущи журналисти идеи кой да я пре­структурира — Френският национален център за научни изследвания (СНРС) или сродният на нея германски център от институти „Макс Планк“. Не знае, горкият, че когото и да повика от Европа, просто ще се повтори резултатът от вече направения международен одит. Българската наука си има много вътрешни проблеми (макар да са доста по-малко от тези в другите отрасли), но тя е свързана с партньори от целия свят — науката е единственият отрасъл, който по силата на спецификата си работи не в България, а в света. Впрочем, тя е и единственият сектор в страната, който усвоява 100 на сто средствата по европейските програми и досега възвръща изцяло внесените за тях български вноски. А иначе, както неотдавна бе оповестено, България като цяло е оползотворила едва 17% от еврофондовете… Единственото, което можем да очакваме след упражненията на властта върху науката, е намаляване и на спечелените научни проекти. Защото в продължаващата пълна финансова мизерия и с примка на шията човек не може дълго да работи, той стига неизбежно до морална деградация и разпад.

II. Знае ли някой каква е държавната политика във висшето образование?

Реформи — разбира се, революционни, бележат намеренията на властовия екип на МОМН и в областта на образованието. Казвам „намеренията“, защото за близо вече 9 месеца новото управление е произвело единствено идеята за революция в „производството“ на докторанти, професори и доценти, която след новия т.нар. Закон за развитие на академичния състав ще наплоди стихийно във вузовете стотици титулувани лица без покритие.

В първоначалния си вариант проектът на въпросното законче бе толкова откровено лобистки в интерес на калпавите преподаватели, че дори депутатите в ресорната комисия на Народното събрание се ужасиха. Хванаха се да поправят набързо някои текстове, но тъкмо в тази най-сложна материя 20 шивачи няма как на коляно да скроят читава бална рокля. Тепърва ще започнат да изскачат подводните камъни на този т.нар. закон, според който всеки ВУЗ и всеки институт (независимо от качеството на професионалните си ресурси) сам ще си произвежда научните степени и длъжности, сам ще си избира журита от 5-7 души, които и от магаре могат да направят професор.

Ако централизираната ВАК (Висша атестационна комисия) досега страдаше от шуробаджанащина и лични привързаности, какво остава за местните компанийки на тясно преплетени в добри и лоши взаимоотношения хора? На фона на изявленията на министър Игнатов, че законът „освобождавал младите учени от феодалната зависимост в БАН“, той на практика подчинява израстването на учените изобщо тъкмо на феодалните порядки в затворени и „освободени“ от всякакъв контрол местни администрации. Единствената държавна политика в случая е, че държавата се отказва да има политика по отношение на развитието на научните кадри. Самите млади учени от институтите и висшите училища кой знае защо не поискаха да бъдат освобождавани „от досегашните феодални зависимости“ и предприеха протестни действия срещу въпросния закон.

Този нормативен акт заслужава отделен анализ, но едно трябва да се каже — факт е, че тези, които одобриха идеите на Игнатов, бяха частните университети и колежи, представители на фирми от приближеното до властта сдружение КРИБ, на „Отворено общество“ и неколцина социолози, известни с „революционните“ си възгледи за „учените с кални уши“ от времето и на Даниел Вълчев. Внимание на отрицателните становища на Софийския университет, на ректорите, на Съюза на учените, на БАН и т.н. обърнаха единствено някои депутати от ресорната комисия. МОМН не падна толкова ниско, че да се срещне с преподавателите и учените от водещите у нас инсти­туции на знанието. Това е безпрецедентен случай в законодателната практика на България.

Управляващите затова са управляващи, за да имат визия за развитието на секторите, за които отговарят. Каква визия може да има власт, която първо прави един закон за академичния състав на парче, а сетне се заема да мисли по основния закон, който ще определя системата и нейната рамка — Закона за висшето образование (ЗВО). Още през януари министър Игнатов обяви, че рамката на новия ЗВО е готова, сетне се оказа, че от февруари започват да я пишат група ректори. В края на март те представиха своя вариант, ала се оказа, че в него има огромна дупка — липсва най-важната част: за държавната политика във висшето образование. От изказванията на министъра (пак в медиите, разбира се) може да се разбере, че той е за разширена автономия на вузовете, но и за отговорности; нова акредитационна политика според качеството; обединяване на висши училища; сравнима кредитна система и мобилност; както и за „поставяне на студента в центъра на системата“. Някой да може да каже какво конкретно означават тези общи фрази? „Разширена автономия плюс отговорности“ може да означава пускане на печатницата за професорски длъжности плюс „всеки каквото сам надроби, сам си го сърба и си носи отговорността“. А може да означава и академична автономия за преподаването плюс финансов политически чатал на врата с назначен от министъра канцлер на вуза. Кое от двете има предвид държавата в лицето на Сергей Игнатов? Или — заявеният принцип „студентът в центъра на системата“, по-точно казано „парите следват студента“. Една сутрин министърът заявява, че според него, ако студентът се мести от държавен ВУЗ в частен, парите вървят с него; на следващата сутрин обаче казва обратното: „Аз съм против държавата да финансира частните вузове, поне в близките 4-5 години това не може да стане“. Е, каква е държавната политика в случая?

Нещо повече, когато групата ректори представи варианта на частичен закон, се видя, че той може да бъде приветстван, защото слага ред в сегашния хаос, в който всеки ВУЗ в Крива паланка прави каквото си иска. Проектът на ректорите променя системата на акредитацията, като въвежда 10-степенно оценяване вместо сегашното с 4 оценки, което дава възможност за много по-точно разграничаване на качеството на 51 съществуващи у нас висши училища. Той обвързва и оценката от акредитацията с финансирането и с времето на валидност на оценяването — колкото по-висока е оценката, толкова с по-висок коефициент се финансира висшето училище и толкова по-дълго важи акредитацията.

Чудесно. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров. Защото след Великденските празници Игнатов изведнъж оповести, че представените досега проекти за ЗВО „са лоши“! Ден преди това пък каза, че не бил виждал проекта, след като ректорите са го изпратили изрично първо на него! Очевидно, в случая има нужда от медицинско мнение, а въпросът какво всъщност иска да прави държавата по отношение на висшето образование остава да виси със страшна сила. Както и перспективите дали ще се вдигне финансирането като процент от БВП за висше образование, защото в момента в този сектор изоставаме от средното за Европа равнище, макар и не така драстично, както е при науката.

Впрочем, ако човек погледне документите на ЕС за висшето образование, ще реши, че ние не живеем в Европа. ЕС например си поставя за цел в Стратегия 2020 делът на младото поколение с висше образование да е най-малко 40%. Особено внимание се обръща на завършилите висше образование и докторантура в областта на естествените и инженерните науки, които са най-важни за развитието на икономиката. Изоставането по брой на подготвяните студенти и докторанти особено в естествените науки у нас е съществено. Всъщност, това са големите проблеми, по които трябва да се инициират дискусии в обществото. Особено по въпроса за докторантурите в България, които си заслужават отделен анализ. Но никакви анализи не сме виждали от МОМН нито за адекватността на завършващите висше образование спрямо пазара на труда и бъдещите нужди на производствения сектор от кадри, нито за докторантурите и политиката на държавата за иновационно развитие на икономическите сектори. Да не говорим за броя на учените, който у нас намалява с всяка година (под 4000 са останали изследователите, които в момента работят в БАН и Селскостопанската академия, и около 13 000 са преподавателите във ВУЗ), докато ЕС планира да бъдат наети в изследователския сектор в общността нови около 700 000 души. Разбирането е, че от тях зависи конкурентоспособността на икономиката и развитието на обществото върху основата на знанието.

Тези неща също не вълнуват МОМН. Обаче на този фон сме възрадвани от новината, че до ноември ще има рейтинг на вузовете у нас! Медиите бързат да оповестят суперновината. А новина всъщност няма. Новина би било да се каже нещо сериозно — кой прави рейтинга, по какви критерии, всички вузове накуп ли се подреждат, или на групи според спецификата им и т.н. Дали иде реч за рейтинга на нашите 51 ВУЗ-а, който изготвя консорциум „ИОО-МБМД-С“ (МБМД, Сирма Груп и Фондация „Институт отворено общество“) по обществена поръчка от юли 2009 г., за която екипът на Даниел Вълчев даде на консорциума 500 760 лв.? Поръчката бе част от общ проект „Разработване на система за оценка качеството на средното образование и рейтингова система на висшите училища в Република България“ с максимална стойност 3 911 660 лв. На този фон е интересно, че от 2011 г. в ЕС започва въвеждането на нова система за рейтинг на университетите в целия свят, която се разработва от CHERPA – консорциум за оценка на висшето образование и научноизследователската работа с холандско, немско и белгийско участие. Бюджетът на този проект е 1.1 млн. евро…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук