ИЗТЪКВАНЕТО САМО НА ЧАСТ ОТ ИСТИНАТА СЪЩО Е НЕИСТИНА

Владимир Мигев е професор, доктор на историческите науки
В труда на Стефан Цанев има много верни неща, но те са казани така пресилено, така грубо тенденциозно, че отблъскват, отвращават

Стефан Цанев. Български хроники. Т. IV (1943-2007). София, Пловдив, 2009. 461 с.

Прочитането на тази книга създава у обективно мислещия читател тягостно впечатление, угнетеност. Как е възможно един от водещите български поети и драматурзи на 70-те и 80-те години на миналия век, от когото всички сме се възхищавали (спомням си прекрасните му пиеси: „Събота 23“, „Процесът срещу богомилите“, „В неделя Господ си почива“, „Страшният съд“ и пр.) да бъде така едностранчив и така грубо тенденциозен. За тези 45 години комунистическо управление той не намира да каже нито една добра дума, а само оценки като терор, убийства, лагери, духовно изтерзаване на хората и пр., и пр.

Да, има в книгата доста верни неща, интересни, правдиви оценки, но защо той разкрива само черното, лошото, само това, което допада на неговите предварително нагласени тези? Както казва големият съветски писател Василий Гросман в романа си „Живот и съдба“: „Изтъкването на само част от истината е също неистина!“

На страница 8 авторът изброява цял поменик от историци, съчиненията на които, божем, той използвал. И понеже не е запознат с историографията за този период и от някъде механично е преписвал имената, е включил и учени, които не са изследователи на периода, обхванат в книгата: Георги Марков, Василка Танкова, Валери Колев, Йордан Колев. И нещо, което е по-важно в случая – забелязах, че от сериозните автори той ползва един или два факта, посочва едно-две изречения, това, което му допада и е в синхрон с неговите помисли. Защо авторът не се е опрял цялостно на разработките на тези учени? Те не скриват нито един от негативите на комунистическия режим, но правят това научно, обективно, а не на равнището на една нискокачествена публицистика, както това е при Цанев.

Да, изложението в тази книга действа потискащо! Единствено ме развесели написаното на стр. 374-375, където авторът съвсем справедливо атакува разните писачи, появили се след 10 ноември 1989 г., които отрекоха всичко, постигнато в културата на страната ни през 45-годишния период. Бил съм свидетел на подобни оценки. През 1999 г. в големия салон на БАН бе чествана 70-годишнината на Вера Мутафчиева. В доклада за нейното литературно творчество, изнесен от научен сътрудник в Института за литература на БАН, бе заявено, че като се изключат произведенията на Димитър Талев и Вера Мутафчиева, всичко останало, създадено в този период няма стойност. Спомням си как при тези слова академик Илчо Димитров напусна възмутен залата.

Е, господин Цанев, колко лесно и бързо и Вие бяхте запратен на боклука! Всъщност, с тези писачи Вие сте от един калъп: както те отричат всичко създадено в българската култура за 45-те години, така и Вие отричате целия този период.

Всъщност, в изложението на Стефан Цанев има много изопачавания, неверни неща, неточности – една част от тях са може би плод на незнание, но повечето са направени съзнателно. В рамките на една рецензия имам възможност да посоча само една малка част от тях.

Много се е писало досега за избиванията без съд и присъда веднага след 9 септември 1944 г. Цанев цитира разни автори, най-меродавни са за него данните на проф. Диню Шарланов за 30 хил. избити. Откъде взема тази цифра Шарланов, не ми е ясно – до 10 ноември 1989 г. той пишеше хвалебствени статии и книги за Отечествения фронт и за българските профсъюзи. Говорил съм с двамата най-добри познавачи на архивите за този период – професорите Мито Исусов и Дончо Даскалов. Те свеждат жертвите до 10-12 хил. души, като в тази цифра не включват избитите войници и офицери, завръщащи се от Беломорието и Югославия. Това е страшна, непреодолима стихия! Наложило се дори да се намеси съветското ръководство. В радиограма на В. М. Молотов до Трайчо Костов се казва: „Защо си избивате офицерите? С кого ще тръгвате на война? Прекратете всичко това незабавно!“

Разбира се, тези избивания бяха едно злодейство, за което не може да има никакво оправдание. Не бива обаче да се забравя, че във всички европейски страни, въвлечени във Втората световна война, местните хора воюваха срещу окупатори, а в тези, в които нямаше окупация, нямаше и въоръжена борба. България бе единствената, в която имаше гражданска война – т.е. българи воюваха срещу българи. Това не можеше да не окаже своето въздействие.

И още нещо – тези злодеяния бяха осъдени още през 70-те години в прекрасната пиеса на Колю Георгиев „Синьо-белият скреж“. В това произведение бе издигната освен това и смелата за времето си идея, че и партизаните, и жандармеристите са били български патриоти, само че са изхождали от различни позиции в обичта си към България. В чудесната постановка на пиесата от режисьора Вили Цанков финалната сцена бе много силна: двамата братя – ремсистът и жандармеристът, лежат убити, прегърнати и нищо повече не може да ги раздели! С други думи, авторът (бил като юноша в затворите на буржоазна България) зовеше към национално помирение!

На стр. 106-107 има интересна съпоставка: осъдените на смърт от българския Народен съд през 1944-1945 г. са 2168 души, докато, видите ли, на Нюрнбергския процес те са само 11 души – това е съдът за главните виновници. Останалите, съдени от обикновени германски съдилища, са били не повече от 200 души. Колко кръвожаден е според Цанев българският съд.

Съветвам автора да прочете данните на френския историк Анри Русό в книгата му „Синдромът на Виши“: в първите седмици след изгонването на хитлеристите от Франция са избити без съд и присъда от партизаните и от обикновените граждани около 10 хил. колаборационисти, под съд са подведени над 50 хил., издадени са над 14 хил. смъртни присъди (закръглени цифри). Такова е положението във всички страни, които са били окупирани от хитлерофашистите. Особено ярка е разправата с куислинговците в Норвегия. На смърт е бил осъден дори класикът на тяхната литература – Кнут Хамсун, заради хвалебствени речи за Хитлер. И ако не е била намесата на много влиятелния по това време съветски писател Иля Еренбург, Хамсун е щял да бъде „на бърза ръка“ разстрелян. След това, в продължение на повече от 50 години из цяла Европа и в Израел бяха съдени нацисти, някои от които дълго време се бяха укривали.

С това ни най-малко не искам да оправдавам Народния съд. В него имаше и справедливи, и несправедливи, и направо жестоки присъди, а в провинцията имаше и прояви на лично отмъщение. Нещо повече – ще посоча явления, за които Цанев не е споменал: редица хора, излежали присъдите си от този съд или необхванати от него, през втората половина на 40-те и през 50-те години изведнъж изчезваха — къде „нещастен случай“, къде „транспортна злополука“ и пр. Всъщност това беше отмъщение на недоволни от присъдите. Зная няколко такива случаи, някои са и документирани – например за тъста на видния комунистически деец Чудомир Александров. Разбира се, милицията можеше лесно да разбере истината, но тези „инциденти“се потулваха.

На стр. 124 според Цанев, в заключителния етап на Втората световна война (1944-1945 г.) българската армия дала 34 548 убити. И тук е налице тенденциозно „невежество“. През 70-те години група военни историци публикуваха в „Известия на военноисторическото дружество“ списък на загиналите на фронта и умрелите от раните си в болниците, всичко на всичко около 13 200 души (± 5%). Цанев явно съзнателно бърка понятията загуби и убити – в загубите влизат и ранените, и т. нар. безследно изчезнали.

Вината за сравнително големия брой на жертвите авторът хвърля върху „некадърните“ 720 партизани, които веднага след 9 септември 1944 г. получават офицерски звания. Но това не са преки началници, а помощник-командири. Вярно, през първата фаза октомври–ноември 1944 г. те си позволяваха понякога да вдигат войниците в челни атаки, при които се даваха излишни жертви, но това бяха отделни случаи, които през втората фаза бяха прекратени. Основната тежест във войната понесоха старите офицери, които честно изпълниха своя дълг, много от тях загинаха на бойното поле. Главната причина за многобройните жертви бе обстоятелството, че до септември 1944 г. българската армия нямаше боен опит за водене на съвременна война, този опит се придобиваше месец след месец, седмица след седмица с много кръв.

На стр. 144 авторът описва трите митинга на Гемето, на кои­то присъствали 150-300 хил. души. Господи, та това е времето на митингите! БРП(к) организира стотици и хиляди митинги, някои от които много по-грандиозни от тези на Гемето, но авторът ги премълчава. Изключение прави споменаването на два–три митинга на „черните забрадки“ около IV постановление на Министерския съвет.

Да, съгласен съм – и Никола Петков, и Коста Лулчев, и Атанас Буров, и Никола Мушанов бяха достойни хора и правилно са описани от автора с уважение. Но защо техните противници са представени като злодеи, простаци, пияници. Та нима Георги Димитров и Вълко Червенков нямат никакви заслуги към България след 9 септември 1944 г., нима нищо добро не са направили за нея?

Кой сте Вие, г-н Цанев, да се подигравате с исторически личности на страната ни? С това Вие се снизявате до равнището на българската журналистика през 40-те и 50-те години. Съзнавам, че в тази журналистика имаше много способни хора, но те бяха насилвани да пишат така, както сега, без да го насилва някой, пише Стефан Цанев.

Стр. 199-201 – решението за превръщането на ОФ в масова организация с индивидуално членство не е български патент, това е наложено копиране на югославския опит.

Сега малко в синхрон с ироничните подходи на г-н Цанев. На стр. 215-216 той разказва спомените на дядо си – в съседна на неговата стая – клуб на БКП, комунистите по цяла нощ скандирали имената на вождовете на всички лидери на страните от съветския блок, даже и на първите дейци на две от западноевропейските компартии: Морис Торез и Палмиро Толияти. Явно много начетен е бил дядото на Стефан Цанев, с ерудиция най-малкото на доцент от университета, щом е запомнил и познава толкова видни личности от това време!

Е, не бяха чак такива олигофрени комунистите, както ги описвате, г-н Цанев!

На стр. 224-225 авторът измисля от себе си насилията в затвора върху Трайчо Костов, явно имайки предвид типичната практика в арестите на Държавна сигурност по това време. Той трябваше да прочете протоколите от следствието, проведено от комисията, създадена през есента на 1956 г., начело с втория човек в партията тогава – Димитър Ганев, която е разпитвала инквизиторите по т.нар. трайчокостовски процеси.

Издевателствата върху Тр. Костов са били по-особени – напр. през цялото денонощие в затвора, до леглото му, е стоял пазвантин, той е ходел с него дори до тоалетната. И как ли не е полудял при тази обстановка Трайчо Костов? В многобройните снимки от заседанията на процеса той изглежда обаче много добре, запазил е самообладание. А и защо ли им е било нужно да го изтезават, когато направо са чели пред съда съчинените от цял екип „негови“ показания. Естествено Тр. Костов ги е отрекъл, но това не е имало никакво значение.

На стр. 255 авторът цитира фантастичните цифри на Бончо Асенов – между другото, отговарящ за българската православна църква в Държавна сигурност. Той пише за 250-300 хил. агенти – доносници, резиденти и пр. на ДС. Самият голям диапазон, който сочи наблюдателят на поповете, показва, че той не е много сигурен в данните си. Да приемем обаче, че са верни, но те се отнасят за времето до есента на 1953 г., след което започват мащабни съкращения на този контингент. Работил съм обстойно с документите на VI управление на ДС в началото на 80-те години. Там се е оперирало реално с 12-13 хил. агенти, толкова или малко повече са те и на другото управление за вътрешно разузнаване – ІІ главно, ІІІ главно – за вътрешно наблюдение. Военното контраразузнаване е имало не повече от 2–3 хил. души. Вярно е, агенти имаха и местните управления на МВР-ДС, но общата цифра едва ли е повече от 40 хил. души, т.е. 7-8 пъти по малко от данните на Б. Асенов, поне що се отнася за този период.

Стр. 256 – откъде ги взе Цанев тези 100 хил. „щатни ченгета“ – от „Алиса в страната на чудесата“? Най-голям брой служители в ДС има през 1951-1952 – около 7 хил. От 1953 г. започват съкращения. В доклад за Политбюро през 1962 г. се сочи цифрата 4900 души, но съкращенията продължават и през следващите периоди.

Споделям напълно подигравките на автора за т.нар. Софийско море, както и за редицата други глупости на режима. Но Цанев и тук е скрил цялата истина. Мащабното изграждане на каналите около София е само през 1959 г., когато по китайски образец е наредено всички незаети в материалното производство да дадат по един месец физически безплатен труд.

Стр. 271 – „[…] на работещите се плащаха мизерни заплати …, за да не умрат от глад, държавата сваляше цените на хранителните стоки.“ Ех, няма граници за тенденциозността на Цанев! Какви идио­ти са немалка част от българите, които вече 20 години изпитват носталгия по този режим на мъчения, терор и полугладно съществуване.

Да, заплатите не бяха високи, но имаше широка социална програма за защита на трудовия човек, дотации от държавата за основните потребителски стоки и услуги. През 70-те и 80-те години всяко предприятие имаше свое стопанство, от което се доставяха продукти за неговия стол. Един обяд от три ястия в този стол струваше по 40-60 стотинки и с бирата ставаха 80 ст.! Цената на типовия хляб бе 15 стотинки, на хляб „Добруджа“ – 26 ст., на белия – 34 ст., кравето сирене бе 2,40 лв. за килограм, овчето – 4,60 лв., балканският кашкавал, т.е. кашкавал от овче мляко – 6 лв. Парното отопление през отоплителния сезон бе по 7-8 лв. на месец, а електричеството – 2-3 лв., наемът на ведомствените жилища – максимум по 5-6 лв.

До средата на 1966 г. трамвайният билет бе 2 стотинки!!! За тролейбус и автобус се плащаше по 4 стотинки, постепенно до 1976 г. билетите се изравниха до 6 стотинки. Ако семейство е внесло 1200 лв., получаваше заем от 15 хил. лв., влизаше в новото си жилище и изплащаше заема по ниска лихва 20 години.

40-50% от градските „гладуващи жители“ имаха вили или поне бараки във вилните зони, чакаха по 10-15 години за лека кола, за която бяха внесли значителна предварителна вноска. При сватба, кръщене, изпращане на войник или абитуриент „гладуващите българи“ нареждаха софри по за 100-120 души!

За пенсионирането си хората не внасяха никакви вноски, мъжете се пенсионираха на 60 години, жените – на 55 години, а 10-15% от трудовите хора и на по-ниска възраст. За здравеопазване не се плащаше нищо, пациентите влизаха в болниците по пантофи. А сега, да не Ви дава господ, г-н Цанев, да си направите операция – ще ви поискат по официален ценоразпис 1200-1400 лв., поне такива са цените в Онкологичната болница, а едва ли в другите болници са по-ниски и при това, въпреки че редовно си внасяте здравноосигурителната вноска.

Една от главните слабости на труда на Ст. Цанев е, че той дава нещата в застинал вид, не признава никаква положителна еволюция на режима. Такъв, какъвто е бил, според него, през мрачния период 1944-1949 г., такъв си остава и до 10 ноември 1989 г. Макар че и в този „мрачен период“ има доста хубави неща, които изцяло са подминати!

Пета глава е посветена на лагерите. Ех, тия лагери, тия лагери, колко мастило се изля за тях. Да, те са нещо жестоко, те са едно злодеяние. Но ако човек се порови в архивите, ще открие доста интересни неща. Така например във фонда на Главната прокуратура на НРБ съм намирал молба на лагерник от лагера „Богданов дол“ от 1948 г. – той моли да бъде освободен, тъй като няколко пъти е бил обявяван за ударник в съревнованието и е награден с книга. През 1952-1953 г. в „Белене“ е имало оркестър от лагерници, ръководен от опитния музикант лагерник Георги Калайджиев. Оркестърът редовно репетирал след работно време и в почивните дни давал концерти в лагера. Да, и такива неща е имало в лагерите.

Стр. 314 – прехласнат от вдъхновението си, Цанев няма предел на своите съновидения. В периода 1944-1989 г. през лагерите минавали 500 хил. души годишно! Господи, прости му, той не знае какво пише! След обстойни проучвания в началото на 90-те години на миналия век двама млади изследователи – Емил Илиев и Пенка Стоянова публикуваха книгата „Политически опасни лица“, в която посочиха, че за периода от 1944 г. до края на 1953 г., когато лагерите са закрити, през тях са минали около 23 хил. души. По време на унгарските събития лагерът в Белене е възстановен – в него са изпратени около 500 души (вж. Цанев, стр. 315). В края на 1957 г. по акцията срещу „хулиганите“ там са задържани още няколкостотин, толкова са и турците през 1985-1989 г. Що се отнася до двата други лагера – „Слънчев бряг“ и край с. Скравена – в тях основният контингент е криминален, политическите едва ли са повече от 200-300 души.

В поредната глава пак се пресилват нещата, този път за горянското движение – така както се пресилваха до 10 ноември мащабите
на партизанското движение. На стр. 210 авторът изброява дълъг списък на горянски формирования, за да създаде впечатление, че това е една внушителна военна сила! През 2001 г. излезе том първи на документалния сборник „Горяните“, отнасящ се за периода 1944-1949 г. Чел съм го най-внимателно, страница по страница, написах и рецензия за него (Известия на държавните архиви, т. 82, с. 193-197). Над 90% от горянските формирания бяха малобройни групи – една част от тях са обезвреждани още преди да излязат в Балкана, поради стабилното разузнаване, което е имала ДС. Други са ликвидирани за няколко дни или седмици било на границата, било от милиционерски части и отряди за съдействие на МВР. Само в редки случаи се е налагало да се намесват специално създадените за борба срещу горяните вътрешни войски. Единственото по-сериозно горянско формирование през този период е отрядът на Герасим в Пиринския край.

Том втори на това издание не е готов и няма скоро да излезе. Доколкото съм запознат с документацията, в периода 1950-1954 г. (общо взето, през 1954 г. се ликвидира с горяните) макар и малко по-силно, движението е в същите мащаби, както в предходните години.

Да, сред горяните е имало честни, доблестни хора, както и младежи-идеалисти, но не бяха малко и извършилите разни стопански и криминални престъпления, които бягаха при горяните, за да избегнат съда. Имало е и формени бандити. Ще посочим споменатия от Цанев отряд „Г. М. Димитров“, действащ в Осоговския балкан. През 1945 г. негови „подвизи“ са нападението на средношколски лагер, където след дълги мъчения убиват четирима юноши, почти деца, както и взривяването на клуба на БЗНС в с. Граница, Кюстендилско, за да бъдат обвинени за това комунистите.

Стр. 278 – ще отбележа фантазиите на автора, че срещу горяните действала войска от 150-200 хил. души. Редовният контингент на българската армия включително и вътрешните войски, без трудоваците, се е движел между 120-130 хил. души. Да прибавим и 15-20 хил. милиционери и още толкова отрядници. Представете си, цялата българска армия плюс милицията и отрядниците, плюс Гранични войски действат срещу горяните – е, такива измишльотини наистина не могат спокойно да се четат. То бива, бива, ама чак толкова не бива!

Единадесета глава е посветена на предателството на българските комунистически ръководители, които искали да превърнат България в 16-ата съветска република. Тази мистерия се оказа апетитно мезе за мнозина – впрочем в единственото си двудневно посещение в читалнята на държавните архиви г-н Цанев чете материали по този въпрос. Та не е ли очевадно за всеки здравомислещ човек, че тук става въпрос за политическо угодничество, за „натягане“ пред по-големия брат, от което да се извлекат икономически и политически дивиденти: „Вижте колко сме ви предани, кои ръководители от другите страни, от нашия блок ви предлагат подобно нещо!“ Кукувица ли е изпила ума на Т. Живков да иска от държавен глава, обикалящ света и контактуващ с президенти, крале и императори, да се превърне в един обикновен първи секретар на Областен комитет или в най-добрия случай – член на Политбюро на ЦК на КПСС, в „деветата дупка на кавала“. Нима на него не му е било пределно ясно, че съветските ръководители няма да се съгласят на такъв рискован за тях акт. А и защо им е той, когато до средата на 80-те години те съвсем безпрепятствено решаваха всичко или почти всичко за България.

Доста място в книгата е отделено и за интелектуалния терор в сферата на българската култура. Съгласен съм, авторът посочва редица верни неща, но и тук не се е минало без неверни неща и премълчавания. Например на стр. 398 – че били забранени романът „Лице“ на Блага Димитрова и филмът „Една жена на 33“ на Христо Христов по сценарий на Боян Папазов. Първо, романът „Лице“ излезе в края на 1981 г., голяма част от екземплярите на 35-хилядния тираж бяха вече изкупени, когато започнаха да го изземват от книжарниците, колкото се може по-безшумно. Трябва да се има предвид, че това произведение бе трудно за четене за обикновения читател, много често той прескачаше страниците, търсейки отделни еретични мисли. Що се отнася до филма на Хр. Христов, той също се появи в края на 1981 г., бе оценен по телевизията („Всяка неделя“) и в анкета на в. „Отечествен фронт“ като най-хубавия филм за годината. Започнаха да го изваждат от киномрежата (постепенно, безшумно!) едва след разгромната статия за него в официоза от Вл. Каракашев през юли 1982 г.

Били спрени десетки пиеси (много е скромен в случая Ст. Цанев, като виждаме как той си играе с цифрите като с билярдни топки — защо ли не е казал, че са спрени стотици!). Да, но през втората половина на 70-те и началото на 80-те години редица пиеси с добре изразена опозиционност не бяха спрени: пиесите на Колю Георгиев „Съдии на самите себе си“, „Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер“ и споменатата вече „Синьо-белият скреж“. Режисьорите се надпреварваха да поставят неговите пиеси и дирекцията на театрите към Комитета за култура въведе ограничения – най-много в 5–6 театъра за един сезон. Истина е, че подобни ограничения се въвеждаха и за пиеси на Стефан Цанев, например за „Страшния съд“, други се бавеха с години.

Появиха се в споменатото време и други подобни пиеси с опозиционно съдържание, пряко или метафорично изразено: „Босилек за Драгинко“ на Константин Илиев, „1000 метра над морето“ на Петър Маринков, пиесите на Станислав Стратиев: „Римска баня“, „Сако от велур“ и „Рейс“, пиесите на Валери Петров, на Йордан Радичков, на Иван Радоев. И всички те не бяха спирани. И. Радоев сам казвал, че носел пиесите си на Тодор Живков и той правел поправки върху тях. Така станало и с пиесата „Човекоядката“, която след 10 ноември 1989 г. някои театроведи обявиха за един от върховете на опозиционността в българската драматургия.

Силни бяха и филмите по сценарии на Блага Димитрова: „Отклонение“ и „Лавината“; на съпрузите Христо Ганев и Бинка Желязкова (от този период) – „Басейнът“ (Т. Живков бил много ядосан, когато този филм получил награда на Московския кинофестивал), „Голямото нощно къпане“ и „Нощем по покривите“; на Николай Волев – „Двойникът“ и „Да обичаш на инат“; на Рангел Вълчанов – „А сега накъде“. През периода на 70-те години се сещам само за един спрян филм – „Кратко слънце“ на Людмил Кирков по сценарий на Станислав Стратиев. Дълго бе задържан филмът на Николай Волев „Маргарит и Маргарита“. Много остри приказки се изприказваха от ретроградите за двата филма от 1980 г. „Масово чудо“ по сценарий на Константин Павлов и „Дом за нежни души“ на Евгений Михайлов, но те поживяха известно време на големия екран. Така че един внимателен анализ на фактите показва колко „на едро“ борави с тях Ст. Цанев.

В книгата има и редица измислени от автора неща – например, че по време на Пражката пролет-1968 г. съветските танкове мачкали с веригите си чешки жени и деца, стреляли по всеки появил им се чех. Явно опиянен от своето вдъхновение, авторът бърка събитията в Унгария – октомври 1956 г., с тези в Чехословакия – август 1968 г.

На стр. 408 четем, че по едно време (1988-1989 г. – авторът не уточнява кога) са били спрени у нас съветските перестроечни издания, както и препредаването на съветската телевизия в петък вечер. Чиста измислица! Нещо повече, по едно щастливо стечение на обстоятелствата, точно в петък бе излъчвано прекрасното съветско предаване „Взгляд“, което българите гледаха с голямо вълнение.

Стр. 384 – вярно е, че понякога на Т. Живков му викаха „цар Тодор“, но най-разпространеното наименование бе дружеското „бай Тошо“, което говореше, че го считаха за свой човек. Такова дружеско обръщение бе немислимо за Георги Димитров или за Вълко Червенков.

Прави ужасно впечатление на места езикът на Цанев. Ще дам само един пример (на стр. 359): „Сега Хрушчов отговорил на Тодор Живков по хрушчовски, препикавайки високо философските му теории… Тодор Живков бил като посран сред мегдан…“ И това е език, моля ви се, на водещ български литератор. Сигурно Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Атанас Далчев се обръщат в гроба!

Да продължавам ли изложението си? Няма смисъл. Да, в труда на Цанев има много верни неща, но те са казани така пресилено, така грубо тенденциозно, че отблъскват, отвращават. Единственото ми утешение е, че книги като тази бързо се забравят, редица от този род вече се забравиха, ще се забрави и тази. Е, авторът смята, че тя ще се чете и след 30 години. Както казват руснаците в такъв случай: „Поживьом, увидим!“