Васил Проданов е професор, доктор на философските науки. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Автор е над 200 научни публикации. Специализирал и чел лекции в Англия и САЩ. Издал е 14 книги, между които „Познание и ценности“ (1979), „Личност и политика“ (1988), „Глобалните проблеми и съдбата на България (1999) и други. Директор е на Института по философски изследвания на БАН.
Китай, Русия и САЩ са три ключови страни, от които зависи твърде много световната геополитиическа сцена днес, ще зависи и през следващото десетилетие. В предходни периоди техните взаимоотношения са проникнати силно от идеологическо противоборство и сблъсъци. Днес този момент е останал назад, макар че сред десните кръгове в САЩ продължават да съществуват идеологически нагласи срещу китайския социализъм. Конструкцията на техните отношения сега и в перспектива обаче може да бъде видяна преди всичко през призмата на политическия реализъм – на вижданията на всяка от тях какво губят и какво печелят от определено развитие на тези отношения, съобразяването с националните интереси и отношенията на сила в международен план.
Геополитическият „триъгълник“, който те образуват, не е равностранен поради различната икономическа, технологическа, военна мощ на тези страни. В икономическо и технологическо отношение САЩ изпреварват в много пъти Китай и Русия, взети заедно. По данни на Световната банка брутният вътрешен продукт на САЩ в 2000 г. е бил 9 837 406 млн. долара, на Китай – 1 079 948 млн. долара, на Русия – 251 106 млн. долара. Това означава, че икономически Китай е над 9 пъти по-малък от САЩ, а Русия – около 38 пъти. Дори обединени икономиките на Русия и Китай заедно са по-малки около 6 пъти от тази на САЩ. Това гигантско превъзходство в икономическо отношение предопределя неравенството в геополитическите позиции на тези страни. Вярно е, че съпоставките в други отношения – демографско, териториално, възможности за унищожение на противната страна са малко по-различни, но фактът на огромната асиметрия в икономическо и технологическо отношение, които от своя страна стоят в основата на военната мощ, не може да се пренебрегне. Като имаме предвид това нека да видим как всяка от тези страни формира и евентуално ще формира своята политика именно в този план.
1. Какви са ресурсите, интересите и стратегията на САЩ?
Интересите и стратегията на САЩ се предопределят от факта, че днес тя е единствената глобална суперсила, която претендира да налага правилата на отношенията в един монополярен свят. Интересите на САЩ се простират в глобален план. Ключово място сред тези интереси е да не се позволи през следващите десетилетия да се появи отделна сила или коалиция от сили, които да бъдат алтернатива на глобалното превъзходство на САЩ. Това предопределя и политиката на САЩ към Китай и Русия. Това са страни, които не се възприемат като врагове, но не са и съюзници. Затова и американските стратегически ракети продължават да бъдат постоянно насочени към тези две държави.
Ресурсите, с които разполага за тази цел са значителни и нарастващи. След като в продължение на няколко десетилетия БВП на САЩ намаляваше и в края на 80-те години беше стигнал около 22 % от световния брутен вътрешен продукт, през 90-те години с краха на бившата социалистическа система в Европа и с рецесията на Япония и азиатската финансова криза в 1997/1998 г. нещата се обърнаха. Сега САЩ дават около 30 % от световния БВП, тяхната армия е технологически в информационната ера и няма сравнима с нея военна сила.
Американски войници има в около 140 държави в света. При това тези предимства нарастват като се има предвид, че годишните чужди инвестиции в САЩ през последните години са около 300 млрд. долара, докато в Китай са 40-45 млрд., а в Русия са много по-малко. Само средствата за военни цели, които отделят в момента САЩ са около 45 % от всички разходи за отбрана в света и са повече от разходите на следващите девет държави след тях, които дават най-много за отбрана в абсолютни цифри. Средствата отделяни за наука и образование са повече отколкото във всяка друга страна и техният обем нараства по-бързо отколкото например в Европейския съюз. Така има тенденции на ново откъсване на САЩ в икономическо и технологическо отношение от такива техни съперници като Япония и Европейския съюз. Затова не случайно Бжежински нарича Западна Европа и Япония „протекторати на САЩ“. Това предопределя и огромното предимство на САЩ в ресурсите за реализация на тяхната глобална стратегия.
При това положение ключовите мозъчни тръстове в тази страна налагат идеята, че именно утвърждаването на монополярен свят, в който САЩ сами или заедно в коалиция с други държави налагат правилата на икономически, политически, военни взаимоотношения е средството да спасим планетата от глобален хаос, от глобален тероризъм, от нестабилност. Водещи мозъчни тръстове в тази страна формулират стратегии на световно господство на САЩ от типа на „добрата хегемония“ (benign hegemony“) – САЩ ще осъществяват хегемония, но това, за разлика от други хегемонии, ще бъде полезна за света, ще бъде „добра хегемония“. Говори се, че това наистина е „империалистическа сила“, но не каква да е, а „първата световна държава“ и това изисква преосмисляне в позитивна посока на понятия като „империализъм“ , приемането на идеята, че това е един играещ положителна роля „нов империализъм“.
С оглед своите стратегически интереси САЩ не са заинтересовани от съюз между Русия и Китай, особено във военно отношение, тъй като това би съчетало военните възможности на едната страна, с нарастващите икономически и демографски ресурси на другата. В своята политика на политически реализъм по отношение на Китай техните интереси са насочени, от една страна, в търсене на пътища за избягване на опасността гигантският икономически възход на Китай през последните десетилетия да превърне тази страна в опасност или алтернатива на САЩ. В същото време голяма част от американската общественост е заинтересована от развитието на икономическите отношения с Китай и на перспективите, пораждащи се от неговия гигантски пазар, поради това се обявява против идеологическото противопоставяне и директна конфронтация с тази страна.
Размерът на директните американски инвестиции в Китай в края на 2000 г. надхвърля 30 млрд. долара. Търговският обмен между двете държави е нараснал от 4.8 млрд. долара в 1980 г. на 116.4 млрд. долара през 2000 г. САЩ имат постоянно нарастващ дефицит на търговския баланс към Китай като той се увеличава от 3.5 млрд. долара през 1988 г. на 83.8 млрд. долара през 2000 г.1
В същото време САЩ не смеят да наложат санкции на Китай, тъй като гигантският китайски пазар има важно значение за американската икономика и заетост. При това положение тече процес на повишаваща се зависимост на САЩ от китайската икономика, което е в перспектива все по-благоприятен фактор за натиск на Китай върху САЩ. Факт е, че независимо от риториката, дори след клането на площад Тянанмън в 1989 г. американският конгрес даде на Китай статута на най-облагодетелствана нация. Възходът на Китай не означава автоматично упадък на САЩ, но е предизвикателство към позицията на Америка като суперсила. Китай нямат материалното богатство на САЩ, нито военната Ј сила, но неговата мощ в момента идва от това, че несъобразяването с нея води до големи загуби останалите велики сили. Не е случайно, че с гигантските си мащаби той се включва в СТО и очаква, че печалбите от по-интензивна търговия ще бъдат по-големи за нея отколкото загубите. Проблемите на китайската демография, икономика, енергетика не са чисто китайски, те имат значение за целия останал свят и той трябва да се съобразява с тях.
Що се отнася до отношението към Русия, нагласите във Вашингтон са, че Русия няма повече перспективи да се превърне в икономическа алтернатива на САЩ, тя е една средно голяма държава с икономика не по-голяма от тази на Холандия. Не трябва да се позволява да се възстановят под някаква форма границите на бившия СССР. Основното в отношението към нея е да се запази статуквото на множество държави, на които се разцепи СССР, да се предотврати опасността при определени условия от руските ядрени ракети и слагането на ръка на пътищата, по които ще тече нефта. В същото време Русия е нужна на Вашингтон, за да я използва като противовес срещу Китай.
В подготвения през 2000 г. официален доклад на Пентагона „Азия 2025“, в който се описват вероятните сценарии на развитието на Азия през следващите години, колектив начело с главния футуролог на Пентагона Андрю Маршал дава оценката, че и във военно отношение Китай се очертава като главния конкурент на САЩ през идващите десетилетия. Ето защо, ако се погледнат мотивите, които се крият зад подготвяната от американската администрация програма за космическа антиракетна защита на САЩ, можем да се досетим, че зад публично оповестяваните аргументи, че това се прави заради опасността от нестабилни и опасни държави като Северна Корея, всъщност реалната причина е нарастващата мощ на Китай. Чрез антиракетния щит американците се застраховат от евентуална опасност от възмезден ракетен удар на асиметрична реакция при възникнал конфликт между двете страни и се опитват да си запазят позицията на единствена военна суперсила, която може да налага своята воля на всекиго. Затова най-много именно Китай ще бъде засегнат от американската програма за висотехнологична ракетна защита. По този повод Ричард Каминг, член на Асоциацията на бившите офицери от разузнаването в САЩ писа в „Ню Йорк Таймс“ следното: „Рейгъновата администрация използва „звездните войни“ като „номер“ за разрушаване на съветската икономика.
Той сработи и ние спечелихме студената война. Ракетният щит сега прави същото по отношение на Китайската комунистическа партия, което „звездните войни“ сториха по отношение на КПСС. Щом китайците се ангажират с ресурси за противопоставянето Ј, те ще започнат да източват пари, които са нужни за удовлетворяване на вътрешни потребности и цялата им система ще се разпадне.“2 Надеждата е, че въвличането на Китай в оръжейна надпревара ще се превърне в непоносим товар за него и ще има решаващо въздействие върху стабилността на китайската система. Очевидно е обаче, че Китай и тук може да устои на военните предизвикателства само, ако намери начин да реагира асиметрично, имайки предвид как се срути СССР, опитвайки са да реагира симетрично на наложената му военна надпревара от една два пъти по-силна икономика по това време. Асиметрично означава да се намерят начини с много по-малко средства да се нанесат такива поражения на евентуалния военен противник, че за него да бъде неприемливо започването на военен конфликт.
Важна задача на американските усилия е да не дадат възможност за обединяване на Тайван и Китай, а така също и да предотвратят дългосрочен военен и икономически съюз между Китай, Русия или между Китай и Индия, защото това би заплашило техните интереси в сегашния предимно монополярен свят. За тази цел се използват традиционните средства на политическия реализъм – „моркова“ и „тоягата“. САЩ се опитаха да предложат на Индия „моркова“ на постоянно място в Съвета за сигурност, ако се включи в техен съюз, който по същество би могъл да бъде насочен и срещу Китай. Подкрепата от тях на Далай Лама и подхранването на сепаратистки нагласи спрямо Тибет се използват също като лост, насочен срещу Китай.
От друга страна от 70-те години насам, когато Кисинджър започна размразяването на отношенията между Китай и САЩ, американците се опитваха да използват „китайската карта“ срещу СССР. Сега също не биха имали нищо против да използват „китайска карта“ срещу Русия и „руската карта“ срещу Китай.
2. Какви са ресурсите, интересите и стратегията на Русия?
Интересите и стратегията на Русия са свързани на първо място с нейните остри вътрешноикономически и социални проблеми при значителен недостиг на ресурси да осъществява предходна глобална политика. От трите държави тя е най-слаба икономически и същинско джудже в сравнение със САЩ. След като Сталин я бе извел на второ място в света по брутен вътрешен продукт, перестройката на Горбачов и разпадането на СССР доведоха Руската федерация през 2000 г. до 17-то място в света по общия обем на своя брутен вътрешен продукт, само преди нея са дори страни като Аржентина и Холандия, да не говорим за Австралия, Индия, Южна Корея, Испания. Мексико и Бразилия имат близо два пъти по-висок брутен вътрешен продукт от Русия. Ако преди четвърт век могъщият СССР произвеждаше около 50 % от БВП на САЩ, сега Русия се е превърнала в икономическо джудже сравнена с Америка – нейният БВП се е свил до нищожната цифра от 2.6 % от американския. САЩ дават днес годишно само за отбрана много повече, отколкото е БВП на Русия. Русия имаше своя звезден миг в историята, но завинаги го пропиля поради некадърната, безотговорно и престъпно проведената „перестройка“ на Горбачов, довела до катастрофа някогашната световна сила. Колкото и тъжно да е за всички, които познават нейната предходна история, но Горбачов може би завинаги унищожи нейния статус на световна сила. Никога в своята история Русия не е била толкова нищожна в икономическо и технологическо отношение в сравнение със западните държави. Демографски нейното население от около 145 милиона намалява и застарява и е все по-малко съпоставимо не само с това на Китай, но и с американското. Всяка година то намалява с около половин милион души като това става главно за сметка на руската му част, което води до промени в етническите баланси вътре в страната.
Социалната цена на извършвания от нея преход, проявяващ се алкохолизъм, сърдечносъдови заболявания, наркомании, влошаваща се здравна система, е огромна. В същото време ислямските страни от Централна Азия демонстрират демографски ръст, който ще достигне според прогнозите своя пик около 2010 година. Според различни прогнози през следващите години нейната мощ, съотнесена с мощта на другите държави в региона, ще намалява и на нея ще Ј липсват ресурси да наложи своята воля. При тази ситуация Русия е принудена постепенно и с трудност да се освобождава от предходните нагласи на велика сила и да формира политика, съответстваща на силно ограничените Ј възможности на страна, която, ако се гледа икономическата Ј мощ, има по-малко основания от Аржентина и два пъти по-малки от тези на Бразилия да претендира да участва при равноправни условия в геополитическото раздаване на картите в глобален план. Тези слабости правят и ще правят Русия уязвима на натиск и много по-склонна на компромиси, податлива на натиск и отстъпки пред Запада като цяло и от САЩ и склонна да се опитва да заслужи доверието му. Това обяснява и леснотата, с която тя е принудена да приеме както разширяването на НАТО до своите граници, така и настаняването на САЩ в Централна Азия – територия, която през последните няколкостотин години е възприемана като запазен периметър на Русия.
Три са предимствата, на които Русия все още разчита. Първото е огромната Ј територия и природни богатства. Второто е останалото в наследство от СССР постоянно място в Съвета за сигурност, където Русия се опитва да играе роля на велика сила, макар че не притежава повече ресурси да бъде такава. Третото са наследените също от СССР ядрени оръжия и междуконтиненталните балистични ракети. За да компенсира гигантското си изоставане в сравнение със Запада в конвенционалното оръжие, тя възприе стратегията на първия ядрен удар.
В тези условия стратегията на Русия, от една страна, е да създаде международни условия за ускоряване на икономическото развитие, а от друга страна поне на думи, ако не на практика, тя декларира, че не е склонна да приеме монополярен свят, в който САЩ единствени ще диктуват правилата на играта. Като се имат предвид потенциалните опасности от бързо нарастващото ислямско население в Азия и проблемите в Чечня, тя се съгласи обаче да подкрепи изцяло антитерористичната коалиция на САЩ и дори да я допусне в Централна Азия с надеждата, че това ще спести значителни ресурси на Русия за сегашни и бъдещи конфликти на етнолерилигиозна основа и ще благоприятства решението на конфликта в Чечня. Нейният интерес е да развива активни икономически връзки със Запада и особено с европейските страни, тъй като те са основни потребители на нефт и газ, които те изнасят, а в същото време от тях да се привличат толкова нужните инвестиции за развитие на страната. Затова Русия е склонна да се примири с разширението на НАТО и дори с американската инициатива за ракетен щит над Америка. Тя се опитва да провежда активна политика на съюзнически отношения със САЩ, но американците използват този стремеж от времето на Горбачов до днес главно за удовлетворяване на своите цели на глобална сила.
Западноориентираните политици в Русия се придържат към тезата, че Русия може да се справи с икономическите си предизвикателства и проблемите с ислямския свят и Китай само чрез активна интеграция със Западна Европа и САЩ. На практика обаче Русия и САЩ след 1989 г. не станаха съюзници, тъй като в новата архитектоника на монополярен свят САЩ заемат позиции, които не предполагат равноправно партньорство, а подчиняването на света на правила налагани в интерес на единствената суперсила. На Русия е отредена пасивната роля на подкрепяща САЩ сила. САЩ и Русия повече не са врагове, но не са и съюзници. Русия си остава в американските списъци на ядрените цели, а САЩ – в руските. Принципът на сдържане в техните отношения продължава да бъде валиден. Но на нерядко възприеманото от руската общественост като каубойско поведение на САЩ, Русия отговаря и най-вероятно ще бъде принудена да отговаря не конфронтационно, а сдържано.
Путин е наясно, че ново самозатваряне няма да бъде от полза за Русия, поради което проявява готовност да приеме и западни инвестиции, но в никакъв случай в досегашната форма и на досегашната цена. В икономически план очевидно ще имаме засилване на централизацията и държавната регулация, но той ще развива пазарно стопанство и в никакъв случай няма да върви към връщане на предходната система на държавен социализъм. Затова стремежът е на съчетаване на една национална политика с готовността да се приемат външни инвестиции, т.е. на гъвкавост, която да не води до нова студена война.
Китай демографски е гигант в сравнение с Русия. Икономически той днес повече от пъти изпреварва Русия по общия обем на своя БВП и поради високите темпове на Китай дистанцията помежду им бързо се ускорява. За разлика от времето на Сталин и Хрушчов, когато Китай изглеждаше икономически и технологически по-слаб и се очакваше да се съобразява с по-големия „брат“, сега позициите са радикално променени. При това положение стои въпросът какви са перспективите на взаимоотношенията им, за които съществуват сили в Русия, настояващи за стратегически и тесен съюз, но и такива, които предупреждават за бъдеща китайска заплаха, която може да бъде спряна само при активна политика на европеизиране на Русия и взаимовръзки с развитите западни страни.
В 1971 г. Никсън влезе в стратегически съюз с Китай, за да се противопостави на СССР. Това бе в интерес и на двете страни тогава, които подкопаха силата на СССР чрез активна помощ на афганистанските муджахидини срещу съветските войски. Това превърна Афганистан в много отношения в „съветски Виетнам“. Подобни опити се правеха след това при подпомагането на отцепническите действия на Чечня по отношение на Русия. Противопоставянето на СССР и Китай задържаше до края на 80-те години около 40 съветски дивизии на съветско-китайската граница и се превърна в един от факторите за подкопаване на съветската икономика при наложената Ј от Рейгън надпревара във въоръжаването. Именно в стремежа си да противопоставят Китай на СССР американците поотвориха своите пазари за Китай, давайки му статут на най-облагодетелствана нация и по този начин направиха определен влог в бързото му развитие. Днес, когато СССР вече го няма, Русия е неизмеримо по-слаба, нещата обаче се преобръщат. Китайците нямат повече предходните основания да бъдат „американска карта“ срещу Русия. За да компенсират своята слабост и да се опитат да изкопчат някакви отстъпки в своя полза от американците, руснаците се нуждаят от „китайската карта“ срещу САЩ, но без това да минава определени граници, което би било опасно за Русия, защото може да я доведе до нежелан от тях конфликт с американците и превръщане в подчинен сателит на бързо нарастващия по мощта си Китай. В същото време и икономически те са заинтересовани от сътрудничество с Китай. Китайците проявяват предпазливост в това отношение, но също имат своите интереси – противопоставяне съвместно не само на американската глобална хегемония, но и срещу ислямско влияние на своя територия, идващо от близките до него бивши съветски републики.
Сред руските геополитици и политически сили съществуват различни гледни точки за развитието на отношенията с Китай. На единия полюс са тези, които говорят за опасности за Русия от нарастващата мощ на Китай и опасностите от демографска и икономическа, а от тук и военна експанзия на тази все по-задъхваща се от огромното си население и недостиг на ресурси страна, нуждаеща се от допълнително „жизнено пространство“. В Китай има близо 200 млн. души, които страдат от скрита или явна безработица и по различни данни около 2.5 млн. китайци вече са пресекли слабо охраняваните граници между двете страни в Сибир и заселват в гигантските необитавани руски пространства в търсенето на препитание, т.е. върви стихиен процес на демографска инвазия. В същото време бивши съветски републики все повече заиграват с Китай, както като баланс срещу Русия, така и поради изгодата на гигантския китайски пазар; Затова В. Хлюпин в своята работа „Геополитическият триъгълник. Казахстан-Китай-Русия“ смята, че движението на Запад влиза в плановете на Китай и се осъществява съзнателно и целенасочено. В тези условия Казахстанското ръководство не забелязва проблема и заигравайки със своя велик източен съсед води опасна геополитическа игра.
Опитвайки се да избяга от Русия попада в лапите на един по-опасен „съюзник“.3 Според геополитик като Александър Дугин „Китай е най-опасният геополитически съсед на Русия на юг“ и „потенциален геополитически противник“, защото демографският ръст на тази страна и гигантските разлики в населението (около 1300 млн. на Китай срещу 145 млн. на Русия, които при това през следващите години ще намаляват) ще постави пред нея проблема за „свободните територии“ и почти незаселените земи на Казахстан и Сибир ще бъдат много привлекателни в това отношение. Според него чисто прагматически за Китай са много по-изгодни контактите със Запада, а не с Русия, която не може да способства за технологическото Ј развитие. Като противодействие на опасностите той предлага подкрепа от Русия на сепаратистките тенденции в провинция Синцзян.4 Дугин, разбира се съвсем не е представителен за официалната руска политика на взаимоотношения с Китай,но изразява определени настроения. От своя страна „западниците“ в Русия и поради това предлагат включването Ј в европейските структури, развитие на отношения с Германия и развитието на Русия като европейска държава.
На другият полюс сред руските геополитически мислители и политици са различни представители на патриотични, комунистически, консервативни сили, които са привърженици на тесни връзки с Китай, включително и за военен съюз с него. В. А. Колосов и Н. С. Мироненко изтъкват, че принципните геополитически интереси на Китай са насочени главно не към Русия и Казахстан, а към Азиатско-Тихоокеанския регион, към страните от Югоизточна Азия, където той се опитва да укрепи своите позиции на държава-лидер, използвайки тук благоприятното разположение на хуацяо-многочислените и предприемчиви китайски диаспори. В перспектива с ръста на индустрията на Китай ще са необходими огромни ресурси от промишлени суровини, което ще доведе до обръщане по посока на суровинните ресурси на близките райони на Русия – Сибир, Далечния Изток, а също и Казахстан и Централна Азия, защото другите ресурсни региони на света се вече геополитически поделени.5
На практика и Русия и Китай решиха в началото на 90-те години своите гранични спорове по най-дългата граница на двете държави – около 4300 километра. След седемгодишни преговори, заедно с Казахстан, Таджикистан и Киргистан те подписаха в Москва договор, ограничаващ присъствието на войски по техните граници. В съвместната декларация заявиха че нито една страна няма да търси хегемония или да упражнява политика във вреда на другата. Те са против едностранната хегемония на САЩ и в една или друга степен разгръщат сътрудничество като противодействие на тази хегемония, но без да отиват на явна конфронтация със САЩ, а опитвайки се да принудят така САЩ на определени отстъпки, които са важни за всяка от тях.
След това те направиха всичко, за разгърнат взаимно изгодни отношения. Русия способства за модернизацията на военно-промишления комплекс на Китай, предостави му лиценз за производството на изтребителите СУ-27, а така също и редица руски специалисти в ядрената област помагат на Китай, а и специалисти в други сфери. С продажба на модерно оръжие Русия подпомага развитието на китайския оръжеен потенциал и има ясното съзнание, че Китай като съюзник би бил полезен в ситуация на приближаване на границите на НАТО до границите на Русия. Русия се опитва да развива икономически отношения с Китай като особено активно продава оръжие. В 1999 г.търговският обмен между Русия и Китай е 5.5 млрд. долара като стремежът е бил неговият обем в 2001 г. да нарасне на 10 милиарда долара. Като се има предвид обаче, че през същата тази година търговският обмен между САЩ и Китай е 116.4 млрд. долара, то търговските отношения с Русия изглеждат минимални на този фон и очевидно поне в момента САЩ са много по-важен търговски партньор за Китай, с когото те не биха искали да влизат в изострени отношения.
В тези условия Русия възприема позициите на политически реализъм, който е типичен и за политиката на Китай спрямо Русия. Правят се опити за игра на руснаците с „китайска карта“ срещу САЩ и на китайците – с „руска карта“ срещу САЩ, за да се получат съответни отстъпки. Става дума за класически политически реализъм, залагащ на баланса на силите. Още повече, че и САЩ се опитват да предотвратят такъв съюз. На 16 юли 2001 г. президентите на Русия и Китай подписаха Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество с Москва. Това е първото такова съглашение между двете страни от времето, когато Мао Цзе Дун подписа договор със Сталин в 1950 г., четири месеца преди началото на Корейската война. Новият договор обаче има различни геополитически, военни и икономически основания. Той сигнализира на Западния свят, че е възможен съюз със съответни последствия за САЩ. Този договор включва пет основни сфери на сътрудничество: съвместни действия за противопоставяне на американския хегемонизъм; ясна демаркация на двете граници; продажба на военни технологии; снабдяването с енергия и суровини; противопоставянето на войнствения ислям в Централна Азия. Месец преди това Русия, Китай и четири централноазиатски държави обявиха създаването на Шанхайска организация на сътрудничество свързана с икономическите отношения помежду им и противопоставянето на ислямския фундаментализъм.
Мащабите на това сътрудничество обаче не следва да се преувеличават. Това се видя и от факта, че няколко месеца след подписването на Договора между Китай и Русия, Русия се превърна във водеща сила в помощта на САЩ в антитерористичната коалиция срещу талибаните в Афганистан и дори даде възможност на САЩ да се настанят с войски в централноазиатските републики и да създаде съвсем нов тип отношения с НАТО. Това е израз на стремежа на Русия да спазва баланс на отношенията и в едната и в другата посока, макар че в нея очевидно много силна е тенденцията да се направи опит за интеграция към Западна Европа и евроатлантическите структури, която да го защити от гигантските предизвикателства, които го очакват от бързо нарастващите грамадни маси бедно ислямско население в Азия и от ставащия все по-могъщ, нуждаещ се от жизнено пространство за огромното си население Китай. Друг е въпросът обаче, че засега тя съвсем не получава от САЩ това, което очаква. Поради своето гигантско превъзходство в икономическо и технологическо отношение САЩ са склонни много по-агресивно да налагат определени правила на международните отношения без да се съобразяват много с Русия, която сама по себе си няма сериозни ресурси за противопоставяне, освен ядрените оръжия и опитът да разиграва „китайска карта“. От своя страна обаче самите китайци също са внимателни със САЩ.
3. Какви са ресурсите, интересите и стратегията на Китай?
Интересите и стратегията на Китай са подчинени на ускореното икономическо развитие и повишаване на жизненото равнище при отварянето на страната, но със запазването на политическа стабилност, избягване на опасностите, които преследват всяка страна в процеса на реформи и които поради неумело ръководство доведоха до разпад на СССР. Какви са ресурсите, с които разполага в това отношение? Това е на първо място бързо нарастващата икономика, която в продължение на три десетилетия държи първенство по скоростта, с която се променя. Неговите ресурси за провеждането на определена политика нарастват. В 2000 г. по обема на своя брутен вътрешен продукт, изчислен по официалния курс на долара спрямо юана, Китай е бил на 6-то място в света след САЩ, Япония, Германия, Великобритания и Франция. Само две години преди това е бил на седмо място. Бурният възход на Китай през последните десетилетия засилва чувството за национално достойнство и самочувствието на една велика нация, която ще играе ключова роля в международните отношения през ХХI век. В същото време обаче засега той остава икономически не само девет пъти по-слаб от САЩ, но около 4.7 пъти по-слаб от своя непосредствен съсед Япония. Потенциалът му за развитие обаче е огромен.
От 70-те години Китай изостави предходната политика на социалистически и пролетарски интернационализъм и следва стратегия изцяло на защита на националните интереси и сътрудничество с всички държави и в частност със САЩ, които са един гигантски пазар за китайските стоки. От целия външнотърговски оборот на Китай през 2000 г., който е надвишавал 400 млрд. долара6 над една четвърт е била със САЩ, които са изключително важни за Китай. В същото време той се противопоставя на всякакви опити отвън да се дестабилизира страната или да Ј се наложат правила на поведение, които съответстват на американските интереси.
В своята външна политика и политика на сигурност Китай в максимална степен от 80-те години на ХХ век насам е изоставил предходния социалистически и пролетарски интернационализъм и е подчинил действията си на прагматични съображения, опирайки се на политическия реализъм с неговите ключови идеи за баланс на силите и не давайки възможност на нито една съседна страна да се превърне в едностранна опасност за него. В отношенията му със САЩ и с Русия, Китай е заинтересован от развитието на взаимно изгодно сътрудничество. На опитите на САЩ да повлияят на вътрешната политика на Китай, както и на американското налагане на монополярен свят Китай е склонен да противопостави стратегическо партньорство с Русия, но без това да става във форма, която да води до нова „студена война“, а в контекста на противодействието срещу опасностите на монополярния свят, за да развие своята армия, а и да може да използва огромните военни ресурси на Русия. Гигантските ненаселени зони в Далечния Изток могат да бъдат основа също на това взаимодействие, но могат да бъдат основа и на много опасен конфликт между двете страни. Неговото разрешаване може да бъде и взаимно изгодно, но при всяко положение ще означава Русия да подтисне уязвеното национално честолюбие и се примири с китайска демографска инвазия в този регион и да се опитва да извлича икономическа изгода от това, което би било много трудна политическа стъпка. Противоположна политика би означавало например Русия да се опре изцяло на Запада, да се опита да се интегрира в европейските структури и дори в НАТО, за да се противопостави на евентуални опасности, които изпитва по посока на Китай. Засега, макар и да се правят опити за много по-активно затопляне на отношенията със Западна Европа и особено с НАТО, резултатите не са достатъчно убедителни.
И Китай, подобно на Русия е поддръжник на идеята за многополярен, а не еднополярен свят и в никакъв случай не е готов на едностранни отстъпки пред един или друг натиск на САЩ, изтъквайки, че всички проблеми се решават с диалог при съобразяване с интересите и традициите на другата страна. След разпадането на Съветския съюз и особено след азиатската икономическа криза в 1997-1998 г., след което позицията на Китай на азиатския континент, а и не само на него, стана много по-силна, китайското ръководство категорично разглежда страната си като една от великите политически и икономически сили, с която останалите трябва да се съобразяват и много по-енергично отстоява тази позиция. Икономическата рецесия и отстъпление на Япония като икономическа сила и отслабването на влиянието на Русия дават много по-големи възможности на Китай да има амбиции в перспектива да се наложи като доминираща сила в Азия, а от тук и засилва и неговите глобални позиции. Затова Китай с особена тревога следи перспективите на настаняване на американците в Централна Азия, което се разглежда като опасност за тях и чрез устата на свои висши ръководители се опитва да покаже колко неприемливо е това за него.
Факт е, че Китай вижда бъдещото утвърждаване на своята водеща роля в световната политика като минаваща през обединяването с Тайван с неговите ресурси, възможности и дадености. В това отношение имаме противоположни тенденции в икономиката и военно-политическата сфера. От една страна, върви процес на икономическо сближаване между Китай и Тайван. От неговото начало в средата на 80-те години на ХХ век тайвански инвеститори са вложили около 70 милиарда долара в Китай, привлечени от евтината работна ръка и общия език и култура. По снижени оценки над 30 хиляди тайвански фабрики или фабрики, в които са инвестирали тайванци, действат на китайска земя, създавайки поне три милиона работни места.7 През последните години това ставаше чрез посредничеството на трети страни, но в 2001 г. тайванските власти се съгласиха да отслабят ограниченията за директни икономически, търговски и транспортни връзки с Китай, което допълнително ще стимулира потокът от хора, стоки, информация, капитали помежду им и на първо място от Тайван към Китай.
В същото време във военно-политическата сфера отношенията продължават да са изострени. Според някои оценки никъде другаде така както в Тайванския проток, където американската политика е характеризирана като „стратегически двусмислена“, САЩ не са толкова силно изправени пред вероятността да бъдат въвлечени във война.8 В самия Тайван дойде на власт ново поколение политици, което е склонно да се откаже от политиката на „един Китай“, следвана от предходниците му и да декларира, че това е една различна от Китай, независима държава. Това засилва напрежението на отношенията с Китай, което се проявява в бърз процес на ремилитаризация на тези отношения и на ескалация на въоръжаването, започнало с продажбата от САЩ в 1992 г. на изтребители Ф-16 на Тайван, след като пък Китай бе купил преди това ескадрила от най-модерните руски военни самолети Су-27. Китайската освободителна армия е тренирана съобразно доктрина за завоюването на Тайван като за това получава активна помощ от Русия и Израел. В отговор Тайван закупува най-различни модерни оръжия за защита от САЩ. Разпространената през февруари 2000 г. в Пекин „Бяла книга“ за отношенията с Тайван дава да се разбере, че войната за Тайван е неизбежна, ако Тайван откаже да се съобразява с идеята за „един Китай“. Свалянето през април 2001 г. на американски шпионски самолет над Тайванския проток и решителната позиция на Китай по този въпрос са израз на тази нагласа. През следващия четвърт век Китай ще има достатъчно военни ресурси, за да си върне Тайван с военна блокада и да оказва натиск на Япония за закриване на американските военни бази там, както и върху евентуално обединена Корея за изтегляне на американските войски.9
Отбраната заема в началото четвърто и последно място сред прокламираните от Дън Сяо пин „четири модернизации“, нареждайки се след земеделието, индустрията и науката. В началото на 80-те години, според Пол Кенеди, отделяните за нея разходи са около 7.5 на сто от брутния вътрешен продукт.10 Гигантските темпове на икономически ръст обаче дадоха възможност гражданският сектор да започне да издърпва военния през 90-те години, когато разходите за отбрана годишно нарастват два пъти по-бързо отколкото икономиката като цяло. По американски проучвания през втората половина на 90-те години разходите на Китай за военна модернизация са около 87 милиарда долара годишно.11 В началото на 2002 г. Китай обяви, че ще увеличи военния си бюджет със 17.6 %, за да превърне най-голямата редовна армия в света във въоръжена сила, снабдена с високи технологии. Активно се привличат младежи с висше образование и компютърна подготовка и се реализира дългосрочна стратегия на модернизация на китайската армия.
Първоначалното развитие на ядрените изследвания в Китай е реакция на ядреното изнудване на САЩ по време на Корейската война и Тайванските кризи през 50-те години. Тогава китайците, както и други страни извън двете големи суперсили, прецениха, че при ограничеността на ресурсите, с които разполагат, само наличието на ядрено оръжие би могло да има достатъчно сдържащ ефект срещу външна агресия.12 След като не успяха да получат ядрени оръжия от СССР, те започнаха да разработват своя ядрена бомба, изпробвайки своя първи образец през 1964 г., а от 1970 г. започнаха да изстрелват спътници. От началото на 80-те години на ХХ век Китай прави опити с междуконтинентални балистични ракети, които могат да достигнат САЩ, като обръща специално внимание и на военните спътници. Пекин модернизира своите стратегически ядрени сили, изключително бързо започна да развива ядрените технологии и преразгледа ядрената си стратегия и доктрина. Нейна основа е стратегията на възпирането. Китай притежава достатъчно междуконтинентални ракети, насочени към най-големите градове на САЩ, които да играят ролята на сдържаща сила спрямо всякакви опити на американците да ги изнудват ядрено със заплахи от първи ядрен удар. Китайците смятат, че притежавайки способността да нанесат значителна вреда на част от американските градове, те принуждават американците да си дават сметка за голямата цена от евентуален първи ядрен удар. Поради това и китайците (за разлика от САЩ и Русия) не разчитат от своя страна на стратегия, предвиждаща първи ядрен удар спрямо противника, а само нанасяне като отговор на нетърпими и неприемливи за нападателя загуби. През последните години като извод от „войната в Залива“ Китай повишава възпиращия ефект на своята ядрено-ракетна система, създавайки нови поколения мобилни ракети, които могат бързо да бъдат придвижвани по всеки терен и да сменят местоположението си, за да се избегне тяхното унищожение при първи ядрен удар. Закупени бяха руски ядрени миноносци от вида „Современный“, които са снабдени с противокорабни крилати ракети „Москит“ и са сериозна заплаха за американските самолетоносачи, които биха пристигнали в Тайванския пролив в случай на въоръжен конфликт между острова и Китай. Като се има предвид гигантската военна и технологична мощ на САЩ, Китай очевидно ще се ориентира в средносрочен план към асиметрични отговори на евентуални заплахи на американците. Благодарение на кражбата на военни технологии и собствени научни изследвания се очаква през следващите години Китай рязко да съкрати изоставането си от американците във военно отношение.
Прогнозите до 2015 г. са, че китайската армия ще остане най-голямата в света, но ще бъде изцяло модернизирана, а технологическият разрив на Китай със Запада във военно отношение ще бъде значително намален, а в някои сфери изобщо ще бъде премахнат. Възможностите на Китай за регионални военни операции ще нараснат. По това време Китай ще успее да разгърне десетки ракети с ядрени бойни глави, които могат да бъдат насочени и срещу САЩ. Същевременно ще бъдат разположени стотици балистични ракети с малък и среден радиус на действие и ракети от типа „Круз“, даващи възможност за успешно участие в регионални конфликти.
Предполага се, че важно значение в китайската стратегия на бъдеща война заема концепцията за „информационните войни“. Китайските сили за сигурност още отсега водят кибервойна в световната мрежа, отработвайки методите чрез реални действия. Техни компютърни оператори проследяват и разрушават уеб сайтове на сектата Фалунгонг в различни други страни. Когато тайванският президент обяви в 1999 г., че Тайпе ще се отнася към Пекин като „държава към държава“, бяха атакувани 20 правителствени уеб сайта в Тайван и тайванските военни анализи показаха, че атаките са дошли както от специалисти на Китайската армия, така и от китайски хакери.13
Започналата от САЩ нова надпревара във въоръжаването би била разорителна за всяка икономика, която иска да запази паритет с американците. Това се видя от съдбата на СССР през 80-те години на ХХ век. Като се има предвид, че китайската икономика е девет пъти по-малка от американската, то всяко въвличане в оръжейна надпревара и търсене на паритет би било пагубно за нея. Китай и сега използва минимум два – три пъти по-голям процент от своя БВП за военни цели отколкото американците, но не е ясно кога това може да стане опасно за неговата икономика.
В прогнозата за глобалните тенденции до 2015 г. разработена от Агенцията за национална сигурност на САЩ, заедно с учени от водещи университети, се казва, че когато става дума за Китай то за него не е възможно да се правят прогнози с хоризонт над пет години, защото много тенденции там не са ясни. Гигантските темпове на развитие на тази стана и нейните необичайни размери въвеждат в действие нови и непознати сили, включват в действие огромни и непознати противоречия, които могат да бъдат и много опасни, с конфликтен и дезинтеграционен характер. Аз мисля обаче, че в краткосрочен и средносрочен план Китай ще запази политическа и икономическа стабилност като се има предвид, че в продължение на повече от 20 години вече бе изработен немалък опит за бърза реакция на появяващите се противоречия, а има пред очите си и негативния опит от неуспешните реформи довели до разпада на СССР.
В заключение бих могъл да кажа, че отношенията между Китай, Русия и САЩ през следващото десетилетие ще бъде на партньори и съперници, но не и на съюзници. И Русия, и Китай нямат ресурсите и интересите за конфронтация със САЩ. Американците имат най-големи ресурси в това отношение и ще ги използват активно, особено по отношение на Китай, вдъхващ им опасения с гигантските си размери и ръст. Трите страни имат значителни зони на припокриване на интереси и това ще ражда взаимодействие и партньорство. Но имат и зони на разминавания, противоречия, конфликтни точки и това ще обуславя съперничество, в което обаче най-често Русия и по-малко Китай ще са принудени на отстъпки и компромиси. В крайна сметка промените в геополитическия „триъгълник“ Китай-Русия-САЩ през следващите едно две десетилетия ще зависят в най-висока степен от успеха на китайците и степента и успеха, с който Китай ще успява да преодолее своето икономическо, технологическо и военно изоставане от САЩ, а Русия ще спре своето отиване все по-назад в световната класация на мощта и силата на държавите.
Бележки:
1. Вж. Дърмов, М . САЩ-Китай: Съперничество в политиката и сътрудничество в икономиката, в. Дума, 20 февруари 2002 г., с. 7.
2. New York Times, August 10, 2001.
3. Вж. Хлюпин, В. Геополитический треугольник. Казахстан-Китай-Русия, Вашингтон, Международный евразийский институт экономических и политических исследований, Вашингтон, 1999, с. 132.
4. Вж. Дугин, А. Основы геополитики, М., АРКТОГЕЯ-центр, 2000, с. 359-363.
5. Колосов, В.А., Мироненко, Н.С. Геополитика и политическая география, М., Аспект пресс, 2001, с. 231.
6. Вж. Цзюнжу, Ли. Китайските реформи – състояние и перспективи, В: Китайският социализъм, Ред. А.Лилов, С., Христо Ботев, 2002, с. 54.
7. Вж. Marquand, R., Ide, W. Taiwan flings open door to investing in China, Christian Science Monitor, August 28, 2001, №193, p. 1.
8. Campbell, Kurt M., Mitchell. Derek J. Crisis in the Taiwan Strait?, Foreign Affairs, 2001, Vol. 80, July/August, №4, p. 14.
9. Вж. Pentagon Assessment Warns of China-Dominated Asia in 2025, China Reform Monitor, American Foreign Policy Council, Washington, D.C. No.291, March 28, 2000.
10. Вж. Кенеди, Пол. Възход и падение на великите сили, т. 2, С., Изд. на МО „Св. Георги Победоносец“, 1997, с. 126
11. Вж. Bernstein, Richard and Ross H. Munro, The Coming Conflict with China, New York: Norton, 1997, р. 70.
12. Вж. Goldstein, A. Deterrence and Security in the 21st Century: China, Britain, France, and the Enduring Legacy of the Nuclear Revolution, Stanford: Stanford University Press, 2000
13. Вж. Hachigian, Nina. China’s Cyber-Strategy, Foreign Affairs, March/April, 2001, Vol. 80, №2.
