Джоузеф Стиглиц е Нобелов лауреат по икономика, професор по икономика в Колумбийския университет. Тази статия е откъс от книгата му Lа Grand Desillusion, отпечатана на 16 април, т. г., от издателство Fayard, Париж, 330 страници, 22 евро.
В деня, когато поемах функциите си на първи заместник- председател и главен икономист на Световната банка, 13 февруари 1997, това, което привлече моя поглед още с влизането ми в обширните, разкошни и модерни помещения на централното Ј седалище, улица 19, Вашингтон, беше девизът „Нашата мечта: свят без бедност“. В един вид предверие се изправя статуя: младо момче води сляп старец.
Тя е в памет на изкореняването на онкоцерозата. Преди Световната банка, Световната здравна организация и други институции да бяха обединили силите си, за да я победят, хиляди хора в Африка всяка година губеха зрението си, поради тази излечима болест. От другата страна на улицата се изправя друг великолепен паметник на общественото богатство: седалището на Международния валутен фонд. В интериора мраморният атриум, украсен с пищна растителност, напомня на гостуващите финансови министри, че са в центъра на богатството и властта.
Тези две институции, които общественото мнение често смесва, представят резки контрасти: те се различават по културата, стила и мисиите си. Едната е посветена на изкореняването на бедността, а другата – на подържането на световната стабилност. И двете изпращат икономически екипи с триседмични мисии. Но докато Световната банка полага големи усилия да разположи значителна част от своите членове в страната, която се опитва да подпомогне, Международният валутен фонд обикновено има на мястото само един „представител – резидент“, чиито правомощия са ограничени. По общо правило, неговите планове се диктуват от Вашингтон и се оформят в кратки мисии на високопоставени служители, които след слизането си от самолета се потопяват в цифрите на министерството на финансите и на централната банка, а останалото време прекарват удобно в петзвездни столични хотели.
Разликата не е само символична: не можеш да опознаеш и обикнеш една страна, без да пропътуваш нейните полета. Безработицата не бива да се разглежда като проста статистика, „изброяване на труповете“ – неволни жертви на борбата срещу инфлацията или за изплащане на дългове към западни банки. Безработните са хора от плът и кръв, те имат семейства и целият им живот страда, а понякога се и разбива от икономическите мерки, препоръчани и наложени от чуждестранните експерти, в случая – от Международния валутен фонд. Съвременната технологична война е разчетена за избягване на всякакъв физически контакт: бомбите се хвърлят от 15 000 метра височина, за да не „усеща“ пилотът какво върши. Съвременното управляване на икономиката е нещо подобно. От висотата на луксозен хотел безмилостно се налага политика, която би била два пъти премисляна, ако се познаваха човешките същества, чийто живот ще бъде съсипан.
Това, което казват статистиките, хората, които излизат от столиците, го виждат с очите си в селата на Африка, Непал, Минданао, Етиопия – пропастта между бедните и богатите се задълбочава, броят на живеещиге в абсолютна бедност, с по-малко от 1 долар на ден, се увеличава, (…)
Манталитетът не се променя за един ден. Това важи и за богатите страни, и за развиващия се свят. Да се предостави независимост на колониите (…) не означава да се измени мнението на бившите им господари: те винаги разглеждат себе си като „тези, които знаят“. Те никога не са преставали да твърдят, че новите независими страни трябва да им вярват и да прилагат техните препоръки. След толкова неизпълнени обещания, толкова измами, би могло да се помисли, че ще е иначе. В действителност обаче тези страни продължават да следват дадените им съвети, поради парите, с които те се придружават, а не поради истинско доверие към предписанията. Следвоенното време видя да намалява влиянието на старите колониални сили, но колониалисткият манталитет си остава – остава си увереността, че знаеш по-добре от развиващите се страни какво е добро за тях.
Един политико-аритметически свят
САЩ, които станаха господстваща сила върху световната икономическа сцена, не са обременени с тежко колониалистко наследство. Но въпреки това те клонят към него – не толкова по силата на своята „манифестирана съдба“, която би ги тласкала към експанзионизма, колкото поради студената война, чийто ход доведе до поругаване или пренебрегване на демократическите принципи (…),
В навечерието на своето постъпване в Световната банка дадох последната си пресконференция като председател на Комитета на икономическите съветници. Тъй като ние добре контролираме вътрешната икономика, смятах, че най-голямото предизвикателство за един икономист занапред ще бъде проблемът за бедността в света, която се увеличаваше. Какво можехме да направим ние за всички онези жители на планетата – 1 милиард и 200 милиона – които оцеляваха с по-малко от 1 долар дневно, или пък за тези 2 милиарда и 800 милиона – които разполагаха с по-малко от 2 долара на ден? Какво можех да направя аз за осъществяването на мечтата за свят без бедност? А най-напред – по-скромната мечта за свят, в който тя ще е по-малко?
Поставях си три задачи: да определя най-ефикасните стратегии за стимулиране на растежа и редуциране на бедността; да работя за тяхното прилагане в сътрудничество с правителствата на развиващите се страни; да пледирам с всички сили пред развитите страни в полза на развиващия се свят (…) Аз знаех, че тези задачи са трудни. Но никога не съм си представял, че едно от най-страшните препятствия, с които се сблъскваха развиващите се страни, е създадено от човека, без и най-малко да му е необходимо, и че то се намираше точно срещу нас, от другата страна на улицата, при нашата „сестринска“ институция, Международния валутен фонд. Не си въобразявах, че всички служители в международните финансови институции и в поддържащите ги правителства имат за абсолютен приоритет отстраняването на бедността. Но вярвах, че ще има открит дебат за стратегиите, чийто провал в толкова много отношения бе очевиден, най-напред – спрямо бедните. В този пункт ми предстоеше разочарование.
След четири години, прекарани във Вашингтон, бях свикнал със странния свят на бюрокрациите и политиката. Но едва когато се озовах в Етиопия, една от най-бедните страни в света, през март 1997 г., почти месец след като поех функциите си в Световната банка, внезапно се потопих в зашеметяващия политико-аритметически свят на Международния валутен фонд. Етиопия имаше 110 долара годишен доход на глава от населението и бе претърпяла повтарящи се суши и глад, убили два милиона души. Предстоеше ми среща с министър-председателя Мелес Зенави. В продължение на седемнадесет години той бе ръководил партизанска борба срещу кървавия марксистки режим на Менгисту Хайле Мариам. Силите му бяха победили в 1991, след което правителството се бе впрегнало в трудната задача да възстанови страната. Лекар по образование, Мелес бе изучавал икономика в Англия, в Свободния университет, защото знаеше, че за освобождаването на родината му от вековната бедност, нищо не е по-малко необходимо от едно икономическо сътресение. Той проявяваше такова познаване на икономиката – и такава изобретателност – които биха му позволили да доминира в класа по време на всичките ми университетски курсове. (…)
Със своите интелектуални качества Мелес съчетаваше безукорна почтеност; никой не поставяше под съмнение неговата честност и малцина обвиняваха в корупция неговото правителство (…) Когато отидох да го видя в 1997, Мелес бе влязъл в остър спор с Международния валутен фонд, който бе суспендирал своите заеми. „Макроикономическите“ резултати на Етиопия – върху които се предполагаше, че Международният валутен фонд ще се концентрира – не биха могли да бъдат по-добри. Нямаше никаква инфлация. В действителност цените намаляваха. Откакто Мелес бе успял да изгони Менгисту, производството непрестанно растеше. (Според Хюмън Райтс Уоч режимът на Ментисту е убил поне 200 хиляди души, а избягалите са 750 хиляди). Виждаше се, че с добра политика дори една бедна африканска страна би могла да има устойчив икономически растеж. След годините на война и възстановяване, международната подкрепа започваше да се връща. (…) Но Мелес имаше проблеми с Международния валутен фонд. И залогът не бяха само 127-те милиона долара, които Фондът внасяше в рамките на своето „улеснение за усилено структурно регулиране“ – заеми с твърде ниска лихва за подпомагане на много бедни страни – но също така и във финансирането от Световната банка.
Смесване на цели и средства
Международният валутен фонд играе специална роля в международното подпомагане. Възлага му се да надзирава макроикономическото положение на всяка страна-получател и да осигури тя да не живее над средствата си, защото, ако прави това могат да се предвидят неизбежни трудности. За кратък срок една страна би могла да живее чрез заеми, но накрая ще удари часът на истината и ще настъпи криза. Международният валутен фонд проявява особено внимание към инфлацията. Когато държавата харчи повече, отколкото получава като данъчни приходи и чуждестранна помощ, често се стига до инфлация, особено ако дефицитът се финансира с печатане на банкноти. (…)
Една страна може да има ниска инфлация, но и нулев растеж, при висока безработица. В такъв случай повечето икономисти биха оценили положението Ј като катастрофално. Според тях намаляването на инфлацията е не самоцел, а средство за друга цел. Ако инфлацията тревожи, това е защото една много висока инфлация често води до слаб растеж, а пък той – до масова безработица. Но Международният валутен фонд като че ли често смесва цели и средства и губи от погледа си основната грижа. Дори ако безработицата от години е двуцифрена, той ще постави „А“ (най-високата бележка) на страна като Аржентина, доколкото бюджетът Ј изглежда балансиран, а инфлацията – контролирана.
Ако една страна не отговаря на известни минимални критерии, Международният валутен фонд суспендира своята помощ. А когато той прави това, други заемодатели обикновено го следват. Разбираемо е, че Световната банка и Международният валутен фонд дават заеми само на страни, чието макроикономическо положение е наред. (…)
В Етиопия не само икономическите основи бяха здрави, но Световната банка разполагаше с преки свидетелства за компетентността на правителството и с ангажирането му в полза на бедните. Етиопия беше разработила стратегия на аграрното развитие с внимание към бедните, по-специално към 85-те процента от населението, които живееха на село. Тя беше значително намалила военните си разходи – забележителна инициатива за едно правителство, дошло на власт със силата на оръжието. Ръководителите Ј знаеха, че средствата, изразходвани за въоръжаване, не ще се влеят в борбата срещу бедността. Всичко показваше, че това е тъкмо онзи тип правителство, който международната общност би трябвало да подпомогне. Но Международният валутен фонд бе суспендирал програмата си за заеми на Етиопия, въпреки добрите Ј макроикономически резултати, защото се безпокоеше, както се казваше, за бюджетното равновесие на страната.
Етиопското правителство имаше два източника на доходи: данъците и чуждестранната помощ, Бюджетът на една страна е балансиран, когато приходите Ј покриват нейните разходи. Етиопия, както много развиващи се страни, получава значителна част от приходите си от чуждестранната помощ. Международният валутен фонд се тревожеше, че ако тази помощ се прекрати, страната ще има проблеми. Следователно, казваха, бюджетното равновесие на Етиопия може да се смята за солидно само ако разходите не надхвърлят фискалните Ј приходи.
Логиката на Международния валутен фонд поставя един явен проблем: от нея следва, че ако една бедна страна получи помощ за осъществяване на някакъв проект, тя не ще може никога да похарчи получените пари. Ако например Швеция си разреши финансова помощ за Етиопия, за да си построи тя училища, по логиката на Международния валутен фонд отпуснатите фондове ще трябва да отидат в резервите на получилата ги страна. (…) Но не за това международните донори дават своята помощ. В Етиопия заемодателите, които работеха независимо и нямаха никакви ангажименти към Международния валутен фонд, искаха да бъдат построени нови училища и нови болници, а това беше намерението и на етиопското правителство. Мелес не спести думите си: той ми заяви, че не е водил ожесточена битка цели седемнадесет години, за да му каже сега един международен бюрократ, че не може да строи училища и болници за народа си, въпреки че е успял да намери донори, които да ги финансират.
Гледната точка на Международния валутен фонд не се обясняваше със съмнения в дългосрочното бъдеще на проекта. Известни бяха страни, използвали доларовата помощ за построяване на училища и болници, които обаче след изчерпване на средствата за построяването им, не можеха да функционират. Донорите осъзнаваха този проблем и държеха сметка за него в проектите си за Етиопия и други страни.
Абсурдно разсъждение
Но това, което твърдеше Международният валутен фонд в етиопския случай, далеч надхвърляше тази грижа. Според него международната помощ е много нестабилна, за да може да се разчита на нея. А аз намирах, че позицията му е съвсем безсмислена и не само поради абсурдните Ј следствия. Аз знаех, че помощта често е несравнено по-стабилна, отколкото са фискалните приходи, които могат чувствително да варират според икономическото положение.
Върнал се във Вашингтон, помолих сътрудниците си да проверят това статистически. Те потвърдиха: международната помощ е по стабилна от фискалните приходи. Следователно, ако искат напълно логично да приложат разсъждението на Международния валутен фонд, Етиопия и другите развиващи се страни, трябва да планират бюджета си като разчитат повече на чуждестранната помощ, отколкото на прихода от данъците. А ако те нямат правото да впишат в колоната на приходите нито парите от помощта, нито тези от данъците, тогава всички страни са в много лошо положение!
Но разсъждението на Международния валутен фонд беше още по-абсурдно. Има много подходящи начини да се посрещне нестабилността на доходите: например, създаване на допълнителни резерви или запазване гъвкавостта на разходите – ако приходите, откъдето и да идват, намаляват и ако няма резерви, от които да се черпи, държавата трябва да е готова да изразходва по-малко. Но помощта, която една бедна страна като Етиопия получава, е в по голямата си част вътрешно гъвкава. Ако страната не получава пари, за да построи още едно училище, тя не го построява.
Ръководителите на етиопската държава съзнаваха този проблем. Те разбираха, че трябва да обмислят от какво да се лишат, ако приходите (от налозите или от помощта) намаляват и чертаеха планове за посрещане на тези евентуалности. Това, което те не разбираха – а и аз не го разбирах – бе защо Международният валутен фонд не вижда логичността на тяхната позиция. А залогът бе важен: училища и болници за някои от най-бедните жители на планетата. Вън от това несъгласие за начина на отчитане на чуждестранната помощ, аз бях също така непосредствено замесен и в едно друго разногласие между Международния валутен фонд и Етиопия. Тя, черпейки от резервите си, беше предсрочно погасила дълга си към американска банка. Икономически, това решение беше съвсем разумно. Въпреки качеството на залога (един самолет), Етиопия плащаше лихвен процент много по-висок от онзи, който получаваше за своите резерви. И аз, на свой ред, бих я посъветвал да се издължи на Съединените щати, но Международният валутен фонд протестира срещу това предсрочно издължаване. Той критикуваше обаче не логиката на това решение, а неговото вземане от Етиопия без поръчителството на Международния валутен фонд. Но защо една суверенна държава ще моли за позволение Международния валутен фонд при всяко решение, което взема? (…)
В продължение на години в главния щаб на Международния валутен фонд, 19 улица, Вашингтон, се казваше и повтаряше „финансова отговорност“ и „ние съдим по резултатите“. Резултатите на политиката, следвана от Етиопия и до голяма степен замислена от нея, би трябвало да ни е убедила, че страната е способна да вземе съдбата си в собствените си ръце. Но Международният валутен фонд смяташе, че страните, на които предоставяше пари, са задължени да му подчинят всичко, което имаше някакво отношение към заема. Ако те не правеха това, даваха достатъчно основание за суспендирането му, все едно дали инициативата им е била разумна или не. За Етиопия това желание за намеса много приличаше на нова форма на колониализъм, а за Международния валутен фонд то си беше само нормална административна процедура.
В отношенията между Етиопия и Международния валутен фонд имаше и друга точка на триене: либерализацията на етиопските финансови пазари. Динамичността на финансовите пазари е отличителният белег на капитализма. Но в никаква друга област разликата между развити и по-малко развити страни не е толкова голяма. Цялата банкова система на Етиопия (измерена например с ръста на нейните активи) е малко по-малка от тази на Бетесда, Мериленд, малко предградие в периферията на Вашингтон, което има 55 277 жители.
Международният валутен фонд искаше от Етиопия не само да отвори финансовите си пазари за западната конкуренция, но и да раздроби главните си банки на множество парчета.В свят, в който някои американски финансови мегаинституции като Ситибанк енд Травелърс или Мануфекчърър Хановер енд Кемикъл, заявяват, че се сливат, за да могат да участват ефикасно в конкурентната борба учреждение с ръста на Норд Ийст Бетесда Нешънъл Банк явно няма как да съперничи с планeтарен гигант като Ситибанк (…) Международният валутен фонд искаше нещо повече от просто отваряне на банковата система за чуждестранната конкуренция. Той възнамеряваше да „усили“ финансовата система като създаде пазар за търговия с бонове на Трезора на етиопската държава. Това бе реформа, която, колкото и желателна да е за много страни, никак не отговаряше на нивото на развитие на Етиопия. Фондът искаше също така да „либерализира“ финансовия си пазар, т.е. да остави пазарните сили свободно да определят лихвените проценти – нещо, което Съединените щати и Западна Европа не си позволяваха преди 1970-те години, време, в което техните пазари и необходимият регулиращ механизъм бяха несравнено по-развити.
Международният валутен фонд смесваше целите и средствата. Една от главните цели на добрата банкова система е да отпуска при добри условия кредити на хора, които ще ги върнат. В преимуществено селска страна като Етиопия за бедните селяни е важно да имат достъп до кредит при разумни условия, за да си купят семена и торове. Осигуряването им не е лесна работа. Дори в Съединените щати, в решаващи етапи на тяхното развитие, когато земеделието бе важно, държавата играеше главна роля за доставянето на необходимия кредит.
Етиопската банкова система, поне на пръв поглед беше твърде ефикасна, защото разликата между кредиторските и дебиторските проценти беше много по-малка, отколкото в други развиващи се страни, следващи съветите на Международния валутен фонд. Но Фондът не беше доволен: той смяташе, че лихвените проценти трябва да бъдат свободно определяни от силите на международните пазари, независимо от това дали тези пазари са конкурентни или не.
С тона на колониалния господар
За Международния валутен фонд либерализирането на банковата система беше самоцел. Наивната му вяра в пазарите го убеждаваше, че една либерализирана система би намалила лихвените проценти на заемите и с това би увеличила наличните фондове, Той беше толкова сигурен в правотата на своята догматична позиция, че почти не проявяваше интерес към изследването на реалния опит.
Етиопия имаше всички основания да се съпротивлява на Международния валутен фонд, когато той изискваше „отваряне“ на нейната банкова система. Тя бе видяла какво се случи у един от съседите Ј в Източна Африка, Кения, която се бе подчинила. Фондът бе настоял тази страна да „либерализира“ финансовия си пазар, защото бе убеден, че конкуренцията между банките ще доведе до понижаване на лихвените проценти. Резултатите бяха катастрофални. Тази мярка бе последвана от много бързо нарастване на местни банки във време, когато банковото законодателство и надзора над банките бяха неадекватни. Резултатите можеха да се предвидят: четиринадесет банкрута само за годините 1993 и 1994. В последна сметка лихвените проценти не намаляха, а се увеличиха. Може да се разбере предпазливостта на етиопското правителство.
Загрижено за издигането на жизненото равнище в аграрния сектор, то се страхуваше, че либерализацията може да има разрушително въздействие върху неговата икономика. Селяните, които по онова време бяха успели да заемат пари, щяха да се окажат в невъзможност да си купят семена, а после и тор, защото не биха получили кредит или биха били заставени да плащат по-високи лихви – нещо, което трудно можеха да си позволят. Говорим за страна, опустошена от суши, предизвикали голям глад, Нейните ръководители не искаха да влошават положението. Етиопците се страхуваха, че препоръката на Международния валутен фонд ще доведе до спадане на доходите на селяните, а това ще изостри едно вече критично положение. Виждайки нежеланието на Етиопия да отстъпи пред неговите изисквания, Фондът даде да се разбере, че нейното правителство не тръгва сериозно по пътя на реформите и суспендира своите операции. За щастие други икономисти от Световната банка и аз успяхме да убедим нейното ръководство, че увеличаването на заемите ни за Етиопия би било добро решение.(…) Световната банка утрои своите заеми, при все че трябваше да минат месеци, докато Международният валутен фонд, накрая, ревизира своите позиции. (…)
Аз научих, че са нужни значителни усилия и време, за да се осъществи, дори отвътре, някаква промяна в една международна бюрокрация. Тези организации са непроницаеми, непрозрачни: не само движението на информацията отвътре навън е недостатъчно – може би още по-недостатъчно е обратното движение – толкова е трудно външната информация да проникне вътре. Непроницаемостта е също така трудност информацията, дошла от основата на организацията да достигне нейния връх. (…)
За Международния валутен фонд не е много интересно да чуе разсъжденията на „страните-клиенти“ за стратегията на развитието или за бюджетните ограничения. Твърде често той се обръща към „клиентите“ с тона на колониалния господар. Един образ може да струва хиляда думи и една случайна фотография от 1998 показана на целия свят се е врязала в съзнанието на милиони хора, по-специално в бившите колонии. Главният директор на Международния валутен фонд, г-н Мишел Камдесю, бивш бюрократ от френския Трезор, малък на ръст, но добре облечен, който някога се наричаше „социалист“ ( със зла насмешка се самоопределя като „социалист“ от неолибералното пространство), стои изправен, със строг поглед и кръстосани ръце над седналия и унизен индонезийски президент, който безпомощен, е принуден да изостави икономическия суверенитет на страната си пред Международния валутен фонд в замяна на помощта, нужна на Индонезия. Парадоксално е, че голяма част от тези пари, в последна сметка, послужиха не за подпомагане на Индонезия, а за измъкване на нейните кредитори от частния сектор на „колониалните сили“ (…)
Камдесю твърди, че фотографията е несправедлива: той не знаел, че го снимат. Но тъкмо в това е въпросът: в обикновените си контакти, далеч от камерите и от журналистите, тъкмо такова отношение проявяват дейците на Международния валутен фонд, от главния директор до най-незначителния бюрократ. (…) Отношението на Международния валутен фонд, както това на неговия шеф, е ясно: той е живият извор на мъдростта, обладателят на ортодоксия, която е много изтънчена, за да бъде разбрана в развиващия се свят, Той отправяше това послание твърде често. В най-добрия случай имаше член на елита (…) с който Фондът евентуално би могъл да води смислен диалог. Вън от този кръг не можеше да става и дума за опит да се дискутира – това не представляваше никакъв интерес. (…)
Слушаме, че в съвременните демокрации всяка публична власт е отговорна пред гражданите. Международните икономически институции са се отклонили от тази пряка отговорност. Дойде време и те да бъдат „“оценявани“ според резултатите си, да се разследват дейностите им, за да се прецени до каква степен те са успели – или са се провалили в борбата за растежа и срещу бедността.
Le Mondе diplomatique – avril 2002
Превел: Добрин Спасов
