Основната част от трудовата му дейност преминава в Перник. Завършва първия випуск по минно-инженерство на Софийската политехника в края на 1954 г. От началото на 1955 г. постъпва в мини Перник. Работил е и в мина „Бистрица“ – Кюстендил, в строителството на рудник „Радка-нов“ – Панагюрски мини. Част от трудовия му стаж минава като преподавател във Вечерния техникум – Перник. Публикувал е в областта на педагогиката и нумизматиката.
1. Субективният фактор – оспорван
философско-исторически проблем
Терминът СУБЕКТИВЕН ФАКТОР или СУБЕКТИВЕН ФАКТОР НА ИСТОРИЯТА бива въведен във философско-историческата литература от марксизма след октомври 1917 г., т.е. след пристъпване към изграждане на социализма. След събарянето на Берлинската стена обаче (ноември 1989 г.) той отново бива изваден от употреба – по Оруелски, сякаш изобщо несъществуващ (1). С това философи, историци и социолози, смятащи по този начин да обявят бойкот на историческия материализъм, обръщат гръб на едно важно понятие, означаващо „съзнателна, целенасочена, организирана дейност на народните маси, обществени класи, политически партии, отделни личности в историята“.
Терминът наистина може да бъде изхвърлен от речниците; явлението обаче съществува обективно, при това не само в историята, но в много по-широк аспект – като природен феномен. Няма друго живо същество в пределите на познатата ни Вселена, притежаващо подобно на човека това свойство, но нито една философия не го разглежда като изключителен природен феномен. Необяснимо теоретично късогледство. Марксизмът определя човека като „съвкупност от обществени отношения“, а буржоазното обществознание дори и до това ниво не се издига: „До голяма степен ние на Запад се плъзгаме по хоризонталата на човешките права – признава Збигнев Бжежински, – без да сме заявили, какво точно съдържа понятието „човек“ (2, с. 42).
Както се казва, всяко нещо с времето си. Пословичните „трудности“, преодолявани при „изграждане на социализма“, раждат идеята за Субективния фактор, но само като исторически деятел, преодоляващ по-добре или по-зле от останалите „трудностите на растежа“. Неочакваното фиаско на този социализъм дава тласък за разширяване на кръгозора ни и за оценка на Субективния фактор в цялата му пълнота.
Ако подобен подход позволи да надникнем по-дълбоко в същността на човека, това би ни дало ключ към ориентировъчно прогнозиране и на нашия утрешен ден.
Задачата обаче не е никак лесна. Тя излиза извън рамките на естествознанието и навлиза в областта на философията. Това усложнява решаването й. Различните ръководства по философия се различават не толкова по форма и обем на изложението, но и по същество: както е известно, многобройните философски школи в крайна сметка се делят на две основни направления – материалистическо и идеалистическо. И двете направления имат своите основания да претендират, че именно те могат вярно и точно да посочат мястото на Субективния фактор в природата.
Факторът, причинителят, осъществителят на реална дейност, най-комфортно би се чувствал в лоното на материалистическата философия, докато съзнанието, обявено за еманация на духа, сякаш тежнее към периметър, спадащ към идеализма.
Въпреки очакванията ни, конфликт не възниква. Идеалистическите школи изобщо не проявяват интерес към темата, а диалектическият материализъм от сталинската школа го развива по посока на печално известния „култ към личността“. Друго той не можеше да направи. Определил света като (3, с. 626) – една концепция, в която ПРИЧИННОСТТА е изведена пред скоби и забравена там, – той не може да посочи необходимото място на Субективния фактор в нея.
Въпреки големите усилия на съветските философи да придадат по-голяма тежест на така определения основен атрибут на материята чрез многобройни дисертации и монографии (напр., 4), движението остава „изменение въобще“ (5, с. 199) т.е. следствие от действие на някаква причина, която допълнително следва да бъде открита. Това праща материализма на поклон при идеализма. Ако светът е „движеща се материя“, въпросът за фактор, който я движи, се изправя с цялата си острота. В тази главоблъсканица разликата между Бог и Субективен фактор се размива. За идеализма това може и да е приемливо, но за материализма – не. Във всеки случай не и за материализма на основоположниците на марксизма. Техният ДИАЛЕКТИЧЕСКИ материализъм включва причинността в основния атрибут на материята: „движението“ те разбират и като „действие“, а „движещата се материя“ – като „действаща материя“. Това разкрива Енгелс в „Диалектика на природата“ (вж. 5, с.. 184, 185, 186, 195, 199). Там недвусмислено личи, че в определен контекст „движение“ и „действие“ за тях са синоними. Съветските марксисти не обръщат внимание на това, не забелязват, че за един век еволюира не само философията, но и терминологичният Ј апарат. Оставайки на позициите на „движещата се материя, разработваната от тях доктрина закостенява, а материализмът им от диалектически се превръща в догматически. Нито дейността на Субективния фактор, нито съзнателността Ј не произтичат логически, по необходимост, от крайъгълния камък на тяхната концепция за света, а се внасят в нея изкуствено.
Напротив, разбирането на света като „действаща материя“ органически включва и Субективния фактор като една от естествените природни сили, възникваща закономерно в хода на еволюцията на материята.
2. Субективният фактор – продукт на еволюцията на материята
Схващайки света като действаща материя, а Субективния фактор – като част от тази действеност, философията е в състояние да разбере и даде отговор на много въпроси. Става понятна не само сравнително късната поява на човека върху нашата планета, но и изключителното му положение в животинския свят. Става ясно, че човек е животно само дотолкова, доколкото животинският му произход е неговата органична връзка с природата, е фундаментът, върху който той се възвисява над органичната и неорганичната природа със своята качествено превъзхождаща ги форма на действеност, представляваща трето стъпало в еволюцията на материята в нашия участък от безкрайната Вселена.
На първото стъпало (или „теза“, „положение“, според Хегел и Енгелс) – господстват стихийни физически сили; битието на възникващите там продукти ще остава устойчиво, ако те са приспособени към такива условия. Всяка промяна на баланса между необходимост и достатъчност в тези условия незабавно прекратява съществуването им.
На второто стъпало (“отрицание“ или „антитеза“) се появяват нови, усложнени форми на материята, не просто приспособени, но и приспособяващи се към стихийно подадените външни условия: става дума за биологически форми на материята, за живата природа.
Венец на тази форма, изкачващ се на следващото, трето стъпало (“отрицание на отрицанието“ или „синтеза“), е човекът. Чрез висшата си форма на действеност той не само се приспособява към различни външни условия и екологични ниши, но е способен и тях да приспособява към нуждите на собственото битие (“приспособяващо битие“. В това най-ясно се проявява съзнателността на дейността му като Субективен фактор.
В съветската философска литература съзнанието бива обявено за висша форма на отражение въз основа на… предположения. Първото е на цитирания от Ленин Дидро, френски материалист-енциклопедист: „остава да се направи „просто предположение, което обяснява всичко, именно – че способността за усещане е всеобщо свойство на материята, или е продукт на нейната организираност“ (6, с. 25). Век и половина по-късно Ленин, формулирайки принципите на една доктрина, наречена от него „материалистическа теория на отражението“ (6, с. 331), не отива много по-далече от Дидро, казвайки: „но логично е да се предположи, че цялата материя притежава свойство, по същество родствено с усещането, свойство на отражението“ (пак там, с. 81). Ленин следва не само Дидро. „Такова е предположението, например, на известния немски естествоизпитател Ернст Хекел, английския биолог Лойд Морган и др. – посочва той (пак там, с. 34).
Ленин остава в сферата на предположенията, защото не успява да прекрачи догмата за „движещата се“ материя. Публикацията на „Диалектика на природата“ е реализирана едва след смъртта му, затова той продължава да „изповядва“ следното: „Значи, извън нас, независимо от нас и от нашето съзнание съществува движението на материята, да кажем, вълните на ефира(…), които, действайки върху ретината, създават в човека усещане за един или друг цвят“ (6, с. 43).
Светлинните вълни действат не само върху ретината. Днес те действат и върху слънчевите батерии, превръщайки ги не в „усещане за един или друг цвят“, а в електрическа енергия, захранваща космическите апарати и станции. В слънчевите батерии, както и в ретината, се извършва не „усещане на вълните на ефира“, предизвикано от „движението“ им , а отражение на тяхното действие върху съответните материални тела. Защото отражението не е „предполагаемо свойство“ на материята, а е неизбежно следствие от нейната действеност, неин диалектически антипод. Действието и отражението вървят ръка за ръка като двете страни на един и същи медал, независимо за коя форма на материята се отнася – органична или неорганична, вещество или поле. ОТРАЖЕНИЕТО Е ДЕЙСТВИЕ, ПОРОДЕНО ОТ ДРУГО ДЕЙСТВИЕ. По-сложните форми (по-сложните материални структури) имат по-сложна действеност (функция), а също и реагират с по-сложна форма на отражение. В организмите на живата природа дори е постигната специализация между органите им за действие и за отражение. На висшата форма на действие – труда съответства и висша форма на отражение – съзнанието. Такава е екипировката на Субективния фактор.
Напразно демократизиращи се съставители на речници бързат да загърбват понятието „Субективен фактор“. Те не бива да го правят, ако искат да ни обяснят, що е човек, каква е неговата роля в живота на природата и каква е тенденцията на историческия му път – накратко: каква е логиката на неговата история.
3. Историята на човечеството – биография на Субективния фактор
А – Историята – мит или реалност
Принципът на историзма, разглеждащ нещата в процеса на тяхната изменчивост и развитие, наложил се дори в астрономията след откриването на свръхнови звезди, най-трудно си пробива път тъкмо в историята. Наплашени от марксизма и от Октомврийската революция в Русия (1917 г.), буржоазните историографи и философи достигат до пълно отричане на историята и нейните закономерности. Според немския философ на историята Т. Лесинг „положението, „историята е наука за действителността“ следва да бъде отхвърлено (—) Историята е нескончаемо митотворчество на човечеството“ (7, с. 126-127). Карл ПОПЪР, австрийският философ-позитивист, вдъхновител на идеята за Отвореното общество, твърди: „От наша гледна точка не може да има никакви исторически закони (…). Онези, които се интересуват от закони, трябва да се обърнат към обобщаващите науки (напр. към социологията) (8, с. 285).
„Със сигурност може да се каже, – резюмира подобни концепции Фр. Фукуяма, бивш заместник-директор на комисията по политическо планиране към Държавния департамент на САЩ (1992 г.), – че ХХ век направи от всички ни дълбоки песимисти по отношение на историята (…) Нашите най-проникновени мислители са стигнали до извода, че не съществува такова нещо като история, като един смислен порядък в широкото течение на човешките събития“ (9, с. 3-4).
Да се твърди така в края на ХХ век, когато ускоряването на социално-историческия процес е тъй голямо, че се наблюдава непосредствено в рамките на живота на едно поколение, това значи не само да се игнорират всички открития на археологията, палеоантропологията, цялата огромна фактография, събрана в специалната литература, но и онази, на която сме преки свидетели и участници. Да се отрича историята, това значи да се игнорира коренната разлика между общественото битие и съществуването на флората и фауната.
Да не се виждат закономерностите в историческия процес – това значи да не се забелязват основните му тенденции към все по-голямо обобществяване и концентриране на човечеството, нарастване на техническата и технологическата му въоръженост, не само превръщаща бившия маймуночовек в космическо същество, но и способна да го унищожи заедно с целия биоценоз.
До смърт наплашена (и заплашена) от историческия материализъм и от първоначалното укрепване на СССР, буржоазната историография е склонна да приеме, че социализмът е превърнат от утопия в наука, успешно реализирана на практика. В стреса си тя не е способна да забележи някои пропуски в тази омразна за нея теория, които довеждат в края на краищата до нейното фиаско. Ето някои от тях:
1. Проблемът за причинността, сериозно пострадал поради неразшифроване на основния атрибут на материята.
2. Проблемът за същността и мястото на човешкия род в еволюцията на материята, (подменен с връзката му с географската среда).
3. Проблемът за движещите сили на историческия процес; сведен до „закона за съответствието между състоянието на производителните сили и характера на производствените отношения“ и до „теорията на класите и класовите борби“ – марксизмът не успява да реши следните проблеми:
а) кои са фазите и факторите на еволюцията на първобитното общество;
б) преходът от безкласова към класова структура;
в) защо не всички народи минават през робовладелчески строй;
г) защо робовладелческият Рим е свален не от робите, а от вандалите;
д) защо феодализмът е свален не от крепостните селяни, а от III съсловие – т.е. защо доктрината му за събаряне на всяка господстваща класа чрез революция на основните потиснати класи не се потвърждава никъде, с изключение на социалистическата революция в Русия;
ж) каква е ролята на собствеността в историческия процес;
з) кога възникват и каква роля играят субективните обществени отношения в обективния обществено-исторически процес.
Макар и нерешени от марксизма тези проблеми не отричат реалността на историческия процес и неговата закономерност. Никой друг естествено-исторически феномен не предоставя на гносеологията такъв богат фактически материал за изучаване на закономерностите на конкретен еволюционен процес, траял милиони години. Теория, която би съумяла да намери отговорите на изброените въпроси (и не само на тях), би разкрила не само по-задълбочено закономерностите на историческия процес, но би проникнала и в логиката му, а оттам – да е в състояние да обоснове някои действителни прогнози.
Б. Историята на човечеството – процес на възрастване на Субективния фактор
а) трудът – довършител на биологическата предистория на Субективния фатор
Откъсването на хомо сапиенс от лоното на животинския свят представлява качествено преструктуриране на организма му. Функцията, преустроила структурата му, е трудът – това днес признават и антрополози, и архиелози, и историци; само философите се опитват да внесат в този сякаш изяснен проблем, заявявайки, че „трудовата дейност не би могла да възникне „естествено“ (10, с. 138). „Нито една антропогенетична теория, – твърди същият автор, – досега не е могла достатъчно убедително да отговори на въпроса: защо онова същество, което ще наречем наш пряк предшественик, е тръгнало по „трудния път?“ (пак там, с. 133).
В действителност всичко става напълно естествено, усложнявайки се стъпка по стъпка и усъвършенствайки успоредно с това структурата на преките ни предшественици до степен, когато скромната трудова функция, насочена първоначално само към компенсиране на „недостатъците“ на собствената им природа, се превръща в производство на материални блага.
Посягането към естествения остър камък за остъргване на месото от костите на ловните трофеи не е по-“трудно“ от посягането към кактусовата игла от галапагоската кълвачова чинка, добиваща с нейна помощ храната си под кората на дърветата. „Трудно“ е било да се ДОСЕТЯТ предците ни, че необходимите им остри камъни те могат да си приготвят сами. С този първи проблясък на Субективния фактор започва ТРУДЪТ, а с него и ОЧОВЕЧАВАНЕТО. Обективната стъпка напред е съвсем малка, огромно е субективното достижение: предците ни „осъзнават“, че в тяхна власт е да видоизменят нещо. С това дейността им напуска сферата на чистите инстинкти и навлиза в непознати области. Старата първосигнална система за организация на колективното единодействие се оказва недостатъчна. Необходима става нова сигнализация, организираща единомислието. Такава става членоразделната реч, втората сигнална система. Субективният фактор подава все по-сериозни заявки за присъствието си, макар и още съвсем невръстен. При неандерталеца той укрепва до такава степен, че се намесва в естествения биологически процес на размножаването на популацията: той налага забрана върху кръвосмешението. Еволюционният процес, тласкан досега само от трудовата функция, завършва с психо-биологически акорд: нашият прадед се превръща в ХОМО САПИЕНС.
б) само производството ли е двигател на структурно-функционалната еволюция на Субективния фактор?
Утвърдилият се на земята през горния палеолит, т.е. преди 40 хиляди години хомо сапиенс минава бързо уроците на мезолита и не приключил още с неолита (новокаменната епоха), манифестира новото качество на интелекта си чрез овладяване на нова дейност, аграрната. Досетил се някъде в глъбините на долния палеолит, че може сам да си създава изкуствени остри камъни, през неолита нашият прадед прави втора стъпка от същия род – той се досеща, че може сам да отглежда и растенията, употребявани от него за храна. Така връзката на прадедите ни с биологическото лоно се издига на ново равнище, опосредена чрез качествено – нов труд, овеществяващ – наред с физическа, значителна умствена енергия. ПРОХОЖДАЩИЯТ СУБЕКТИВЕН ФАКТОР СТАВА СУБЕКТ НА ТРУДА. Човечеството и днес още зависи от тази връзка, но в продължение на 60 века тя е единствената или, може би, главната основа на материалния живот на обществото.
През тези 60 века въоръженият с мотика и рало човек преминава през ЧЕТИРИ исторически структури (или обществени строя): късния матриархат, патриархат, робовладелчество и феодализъм. Историческият материализъм не обяснява движещите сили, предизвикали тези изменения. Те вече не са биологически, а ИКОНОМИЧЕСКИ. Икономически са и резултатите от действието им. Започва икономическият етап от формирането на Субективния фактор. Основните икономически категории, участващи в този процес, са категориите СОБСТВЕНОСТ и БОГАТСТВО.
Първото парче земя, отвоювано чрез труда на първобитната община от околната среда, за да бъде превърнато в нива, става първата собственост. Създадена с много пот, тя тепърва ще бъде отбранявана с много кръв. Защото тази нива е нещо много повече от полянка, засадена със зърнени класове. Тя е нова, изкуствена среда, откъсваща първобитния човек от естественото лоно, за да даде нова, по-голяма сигурност за съществуването му, по-голяма свобода. Границата, отделяща я от естествената среда, е СОБСТВЕНОСТ.
Собствеността е качествено-ново обществено отношение както между човек и среда, така и между човек и човек. Тя определя не само мястото на собственика „под слънцето“, но и йерархията на социалната структура. Собствеността е онази клетка, в която са сплетени в неразчленим възел изконните биологически потребности на човека с икономическите начини за удовлетворяването им.
Така както от биологията не може да бъде изхвърлена клетката с нейните фундаментални функции, така от икономиката не може да бъде извадена собствеността. Това е така, защото тя очертава, определя границата на свободата на новия субект – индивидуален или колективен.
(Тук ще отбележим мимоходом, че, колкото и да държим на съзнателната дейност като атрибут на Субективния фактор, трябва да разбием мита за свободата като „осъзната необходимост“, въпреки че във всички учебници по основи на марксистката философия някога пишеше точно така. Автор на това твърдение е идеалистът Хегел. За материализма, разбиращ света като действаща материя, свободата е ГРАНИЦА НА НЕЗАВИСИМОСТТА на всяка отделна противоположност, определяща областта, необходима за нормалното Ј функциониране. С други думи, свободата е обективен атрибут не само на човека, но на цялата материя, на всичките Ј равнища. Оттук следва, че всяка структура е толкова по-устойчива, колкото по-свободно включва в състава си изграждащите я противоположности от по-ниско равнище.)
Не е случайно, че в славянските езици понятията „собственост“ и „свобода“ имат общ произход – те са образувани по суфиксален начин от една и съща основа СОБЬСТВО, означаваща „особеност“, „особа“, „свой“ (11).
За охрана на това ново, но жизненонеобходимо обществено отношение възниква нов обществен институт – ДЪРЖАВАТА. Оттук нататък историята тръгва по нови пътища. Не размахването на мотиката обаче е нейният икономически двигател, а собствеността и създаваното от нея богатство. По-точно, не те, а субективният стремеж на предците ни да имат от тези „благинки“ в повече.
Еволюцията на социалните структури през епохата на аграрната икономика – от матриархата до феодализма, е еволюция на собствеността. Смяната на матриархата с патриархат е смяна на родовообщинната собственост с частна. Неин суверен обаче става не всеки стопанин, а вождът, главатарят, деспотът, фараонът. В неговите общи хамбари се доставя цялото жито, негови са и пленените роби.
Жената не отстъпва без съпротива властта си. Тя се досеща дори да строи градища, закрилящи нейните селища, защото преходът към патриархата не става по мирен път. Патриархатът се налага обаче не само силово, но и идеологически (ето го пак Субективния фактор на историческата сцена). Ограниченият обем на статията не позволява това да бъде илюстрирано със съответни примери и известни факти.
Не можем обаче да подминем друг един въпрос, доста по-съществен: кой е детонаторът, взривяващ статуквото на аграрното общество, принуждавайки го да преминава от структура към структура в рамките на една и съща собственост и почти еднакви производителни сили?
Ако вярваме на диалектиката, до коренни качествени (структурно-функционални) изменения водят незначителни количествени изменения, стига да се натрупват над определен праг. Това разрушава старата структура и я преобразува в нова. Пита се, кои количествени, макар и постепенни натрупвания взривяват поредната аграрна структура? Има ли такива наистина? Отговорът е – има! Това е растежът на общественото богатство. Именно богатството на късния матриархат пази (но не опазва) градищата, а по-късно – феодалните крепости и замъци. Именно растежът на натрупаните богатства превръща деспотичната държава в робовладелческа, като деспотът икономически се вижда принуден да разпредели огромното имущество между наследниците на бившия съвет на старейшините, подпомагащи го първоначално като зачатък на административна номенклатура. Сега те стават първите робовладелци. Да не забравяме, че главният признак на робовладелческия строй не е наличие на роби, а на робовладелческа класа.
Феодализмът отива още по-далече: той предоставя част от аграрната собственост не само на представителите на изгражданата феодална класа, но и на крепостните селяни, т.е. на експлоатираната класа, макар и в скромни размери. Дори капитализмът не си позволява това.
Робовладелческият строй не обхваща целия тогавашен ойкумен, не успява да концентрира под егидата си всички тогавашни племена. Обяснението е много просто: ако би го сторил, би се лишил от постоянния си източник за роби, какъвто представляват заобикалящите го „варвари“. Той не може да стане всеобщо задължително историческо стъпало. Що се отнася до „варварите“, именно те, а не робите, стават основен антагонист на робовладелческия Рим. Те го и събарят. За разлика от дружинниците,съборили матриархата и изградили върху развалините му първите деспотични държави, закъснелите в развитието си варвари“ действат в друга епоха. Те посягат върху много по-големи богатства. Затова не се връщат назад, към деспотизма, а намират следващата историческа структура – феодалната, последната структура от епохата на аграрната собственост и икономика.
Главният исторически резултат на тази епоха е преодоляване на биологическите (етническите) граници на социалното обобществяване. Икономическият фактор, утвърдил се с помощта на аграрната собственост, включва под егидата си общности от различни етноси в една държава. Феодалните държави, включили в състави си и предкласови племена, разширяват още повече територията, обобществяваща човечеството върху икономически принципи.
Държавните структури, базиращи се върху аграрната собственост, нямат обаче достатъчна здрава икономическа спойка и пазят единството си чрез средствата на извъникономическата принуда. Тя не се оказва достатъчна. Да не забравяме, че става дума за разрастващи се структури на Субективния фактор. Без субективна мотивация дори матриалхалните родови общини са били невъзможни. При появата на собственост такава мотивация става още по-наложителна. Такава субективно-мотивираща стойка става религията – политеистична в робовладелческото общество и монотеистична във феодалното.
Капитализмът, базиращ се вече не върху аграрна, а въру индустриална икономика, няма нужда от този мистичен вид субективен социален цимент. Заменя го философията, един стар продукт на умствения труд, едва сега излизащ на историческата авансцена.
Прогнозата на марксистката философия, че индустриалната икономика ще стане база на глобалния социализъм, се провали – дали окончателно, или само като първи опит – това още никой не може да каже. Отговорът на този въпрос все още се намира извън обсега на добре обосновани прогнози. Затова пък глобалният капитализъм е на дневен ред. Изглежда, нему историята е отредила честта да концентрира цялото човечество върху единна икономическа основа.
Основата обаче не е всичко. Оградата, издигната върху нея, следва да е монолитна, не познаваща вътрешен антагонизъм.
За да я построи, човечеството следва да направи още една довършителна стъпка: да поумнее. Едва тогава ще се превърне в зрял Субективен фактор.
4. От „разумен човек“ (хомо сапиенс) към разумно човечество
А. Пред Големия завой
Човечеството, не подозиращо нито че е Субективен фактор на природата, нито че е пред прага на зрелостта му, навлезе в III хилядолетие на християнската цивилизация: навлезе шумно, бурно, с повишено самочувствие поради успешното завършване на предишния исторически етап. Току-що завършилият ХХ век даде наистина не малко основания за това: стъпване на Луната; клониране на овца; дешифриране на човешкия геном; поръчване на бебе в епруветка; покупки по Интернет.
То посрещна вестта, че от 1999 г. вече наброява 6 милиарда представители на хомо сапиенс. Толкова много „разумни“ хора едновременно не е имало още на земята. Не е имало обаче и тъй много факти, поставящи под съмнение благоразумието, с което човечеството напълни Двадесетия век: две световни войни; две атомни бомби, взривени над Япония; концентрационни лагери на смъртта; болестта СПИН; задалата се екокатастрофа…
Тревога и безпокойство поражда в човечеството само усещането, че животът се променя някак много бързо. Исторически промени, траещи в миналото с векове, сега стават забележими в рамките на един човешки живот. Поколението, за което радиопредаванията се появяват като чудо, доживява да гледа и телевизия. Хора, мечтали за социализма като за недостижима мечта, доживяват не само до тържеството на идеала си, но и до неговия крах.
Фактите от подобен род, нараствайки лавинообразно, стават толкова много, че игнорирането им става невъзможно. Това ново състояние на ритъма на историческите промени много сполучливо е формулирано от британската кралица Елизабет II с афоризма: „промяната се превръща в константа“ (Реч пред парламента на 30.IV.2002 г., свързана с половинвековното Ј управление).
Този бесен ритъм събужда предчувствие, че предстои да се случи нещо ново, че човечеството – по-точно историята му – е пред важен и ГОЛЯМ ЗАВОЙ. Пита се – в каква посока? Накъде? Защо?
Засега само философите, разглеждащи човечеството като Субективен фактор на природата, са готови да предложат отговор. Те отдавна очакват този завой, който следва да насочи Субективният фактор към етапа на неговата зрялост.
Преди това обаче му предстои още една важна процедура – икономическата глобализация.
Б. Икономическата глобализация – последният обективен исторически лост, концентриращ Субективния фактор
Има нещо символично в обстоятелството, че заявката за включване на термина „Глобализация“ в световната речникова литература бива дадена едва през 2000-та година, на границата на две хилядолетия, когато тази дума придобива остро конфронтиращ смисъл, разпалващ стария, сякаш позаглъхнал антагонизъм между ТРУДА и КАПИТАЛА.
Казано накратко, с „глобализация“ се нарича природен или обществен процес, обхващащ цялото земно кълбо (земния глобус). Нито климатологичните, нито демографските му прояви, следени внимателно от науката, не конфронтират никого. Скандалът, изтласкал глобализацията върху първите страници на световната преса, избухва в края на 1999 г. (1-3.ХII) във връзка със свикването на III Министерска конференция на страните-членки на Световната Търговска Организация (СТО). Иницииран е от опитите на Едрия Бизнес да получи подкрепа от правителствата за легализацията на този процес в икономиката чрез по-нататъшна либерализация на световната търговия, което щяло да увеличава богатството му с 400 милиарда долара годишно.
Глобализацията на световната икономика върху индустриална, а не аграрна база, е единствено възможна. Въпросът е, необходима ли е на Историята? Ако човечеството съзрява наистина не като пореден биологически вид, а като Субективен фактор, глобализацията му, разбирана като хомогенизиране в единна хармонизирана структура, противопоставяща се като едно цяло на останалите природни фактори, е неизбежна и задължителна. Икономическата глобализация следва да създаде икономически гръбнак на тази структура, да създаде онази база, върху която ще се надстроява всичко останало, цялата сграда. Проблемът е само в това, че хармонизирана, освободена от вътрешен класов антагонизъм структура е нещо коренно различно от капиталистическия обществен строй, започващ изграждането на икономическата Ј основа. Как ще се решава това противоречие? С нови кървави революции ли? За установяването на капитализма се оказват необходими три революции – нидерландската (ХVI в.), английската (ХVII в.) и френската (ХVIII в.). Кървави са и опитите за свалянето му – в Париж през 1871 г., в Русия през 1917 г., в Китай – 1949 г., в Куба – 1959 г. …
Очаква ли ни същата кървава драма и на финала? Оказва се, че не е задължително. Много са историческите примери, свидетелстващи, че в рамките на една и съща икономика дори коренно преструктуриране е възможно да бъде реализирано плавно, еволюционно. Такъв е, например, преходът от робовладелчество към феодализъм в Източната Римска империя –
Византия, както и от феодализъм към капитализъм в останалите европейски страни. Историята следва своя логика. Четири века са Ј необходими да превърне капитализма от изолирано островче, създадено през ХVI в. в една-единствена, при това малка страна – Холандия, във феномен, залял цялото земно кълбо през ХХ век. Всички държави стават капиталистически. Но, както се знае, „два полуострова не правят остров и две полуоси не правят ос“. Капиталистическите държави през ХХ век имат еднотипни обществени отношения, но не са елементи от единна глобална икономическа система. Те още не са готови за това, тъй като икономиките им се намират върху различни стъпала на развитие. Глобализацията е онзи процес, който би следвало и би могъл да тласне напред и изравни развитието им.
Пита се – защо в такъв случай опитите за легализиране на този обективно необходим процес не се посрещат със субективно единодушие? Защо „антиглобализаторите“ (а това са предимно левите сили на световната общественост) се противопоставят на тези опити с яростна съпротива?
За съжаление, те имат право. Те въстават не срещу Историята, а срещу капиталистическата глобализация. Изтеклите векове свидетелстват, че всяка капиталистическа рационализация се прави само тогава, когато облагодетелства капитализма, когато му носи допълнителна печалба, когато увеличава богатството му. Никакви други мотиви не го интересуват – били те не само социални, но и исторически. В историята нека оставят имената си пълководци и герои, жертвали живота си, учени и изобретатели. Капиталистът чете не учебници по история, а чекова книжка. Ето защо антиглобалистите с право подозират, че 400-те милиарда печалби, очаквани от глобализаторите, ще бъдат за тяхна сметка.
Някой ще попита – как може да постъпва така хомо сапиенс? Какъв Субективен фактор ще бъде човечеството, органически поразено от икономически канибализъм?
Кората на големите полукълба на главния мозък на този „хомо“ е само част от централната му нервна система. Тя е най-младият му биологически дял. Под нея, като се почне от малкия и се стигне до гръбначния мозък, се намират по-старите дялове, командващи механизмите на инстинктите. Функциониращият Капитал се опира повече на тях. До хората се допитва само в редки случаи, когато е пряко застрашен. Инстинктите обаче са лош съветник, когато трябва да се дели печалба. Тук обикновено алчността надделява над разума, ако не срещне балансиращ отпор, бидейки подпомогнато от едно обективно обстоятелство. Действеността на материята, част от която е и дейността на човека, на зреещия Субективен фактор, се реализира в следните ДВЕ ОСНОВНИ ФУНКЦИИ: ДИФЕРЕНЦИРАНЕ И КОНЦЕНТРИРАНЕ. Трупането на богатство е пример за концентриране, докато прахосването му е диференциране. Преструктурирането на формите на материята и нейната действеност се реализира именно чрез тези два процеса.
Проблемът е, че богатството се създава от КОМПЛЕКСЕН СУБЕКТ НА ТРУДА, в който капиталистът е само едната задължителна съставка. Другата е работникът. Те са двете страни на един медал, но само капиталистът претендира за цялата собственост върху съвместно създадения продукт. А личността му води дотам, че при подходящи обстоятелства той не заплаща дори онзи минимум възнаграждения на работниците си, който е обективно необходим за физическото възпроизводство на работната им сила. Да се очаква, че той ще признае на своя партньор право върху някаква собственост, както това е извършил някога феодалът, е наивно и утопично. Интересно е, как ще се превърне този комплексен субект в Субективен фактор на природата?
Отговорът не е труден. Доколкото спънките са от субективно естество, такива следва да бъдат и силите, които да ги преодолеят. Вярно е, че „оръжието на критиката“ е бивало заменяно с „критика чрез оръжие“, но както разбрахме, това не е неизбежно. Пред прага на своята зрялост Субективният фактор ще се намеси активно в помощ на външните природни сили, които са го създали и част от които всъщност е и самият той.
В. От „съзнателна“ към разумна дейност на Субективния фактор
а) интервенционизмът – първият знак за „поумняване“ на капитализма
Четиривековната история на капитализма е история не само на по-нататъшно и все по-ускорено развитие на производителните му сили, но и на производствените му отношения. В това направление, както и при еволюцията на аграрната епоха, продължава да играе ролята си нарастването и концентрацията на общественото богатство.
Върху този обективен фон еволюират и субективните обществени отношения. Капитализмът от края на ХХ век не само обективно, но и субективно се отличава от предшествениците си в предишните векове. Към неговата самоувереност и арогантност все повече се вплитат нотки на самокритичност и благоразумие. Някои от тях принадлежат на най-видни западни интелектуалци – професори от Париж и Лондон, дейци от световното движение за мир, граждански права, бизнесмени като световно известният дизайнер Пако Рабан, еколози и други. Дори ръководителят на НАСА Дж. Уебб съкрушено признава, че „цивилизацията, способна да си постави като цел (…) полети до луната и планетите, не може да се задоволи от старите, излезли от мода, социално-икономически концепции“. Още по-решително и ясно се изказва френският професор от Сорбоната П. Шуар, смятащ, че „според напредъка на техническия прогрес следва да бъде изменена и икономическата система“.
Особено знаменателен е фактът, че капитализмът навлезе в III хилядолетие не само като самокритичен, но и като самоограничаващ се. Наистина, и едното, и другото – все още в доста скромни размери, но никой вече не смята днес тези прояви за „революционни“, а някои от тях се реализират от държавата. Става дума за явление, наречено от Попър „интервенционизъм“ или „интервенциализъм“. „Неограниченият капитализъм – пише той, – е отстъпил място на нов исторически период, на нашия период на политически интервенциализъм, на държавната икономическа намеса. Интервенционизмът приема различни форми (…), но съществува и демократическият интервенционизъм на Англия, САЩ и „малките демокрации“, начело с Швеция, където технологията на демократичния интервенциализъм е достигнала най-високото равнище досега“ (8, с. 153 (курсивът е на Попър).
Какво представлява този ИНТЕРВЕНЦИОНИЗЪМ, слагащ край на „неограничения капитализъм“? – Невероятно, но факт: това е държавно ограничаване на някои от правата на капиталистическата частна собственост. Държавата, създадена за охрана на частната собственост, сега се намесва в нея, нарушавайки неприкосновеността Ј. Тя не само определя в редица случаи тавана на производството на някои селскостопански стоки, но се намесва и в трудово-правните отношения, определяйки минималното заплащане на труда, неговите условия и продължителност. С това тя сякаш посяга върху печалбите на частните собственици, но те приемат тези мерки за разумни, запазващи цените на оптимално ниво, а обществото – от социални сътресения. Не само отделни капиталисти, но и цели държави изпълняват препоръки от този род. ОПЕК е един от красноречивите примери. Това обаче са само първи стъпки към нов тип обществени отношения. Те не премахват неравноправието между двете страни в комплексния субект на труда, присъщ на капитализма, оставяйки нерешен въпроса за собствеността на работната сила.
б) чия собственост е работната сила?
Според юридическата литература правото на собственост се разбира и осигурява като призната и гарантирана от закона възможност да се владеят, да се използват и да се извършват разпореждания със средствата за производство и предметите за потребление. В тази юридически „перфектна“ дефиниция е изпусната една тънка подробност: правото на собственост върху средствата за производство мълчаливо подразбира, тоест включва и правото върху чуждата работна сила, без която „представата за производство“ остава мъртъв инвентар. По такъв начин правото на частния собственик се разпростира и върху труда на работника, без да е посочено открито. Едва сега интервенционизмът (там, където се прилага) се опитва да внесе корекции в тези взаимоотношения.
Лишен от право на собственост, работникът не разполага и със свобода в икономическите отношения. Той е принуден да приема условията на своето партниране с капиталиста, каквито му бъдат наложени. Единствената собственост, която му е необходима в случая и която следва да бъде гарантирана като всяка друга, е СОБСТВЕНОСТТА ВЪРХУ РАБОТНАТА МУ СИЛА. Само при това условие ТРУДЪТ И КАПИТАЛЪТ ще преговарят като собственици, а не като неравноправни страни. Работникът отдавна вече не е фактор само на физически труд; монополът на капиталиста върху умствения труд се нарушава все по-съществено. Комплексният субект на труда става все по-интелектуализиран. Зрелият Субективен фактор, Обединеното Човечество, предполага разрешаването и на икономическия проблем. Големият завой, в който човечеството навлиза, реализирайки глобализацията, ще следва да реши и този проблем. Без него поумнелият субект на труда, но лишен от собственост, ще е лишен и от свобода. В обединената хармонична структура на Субективния фактор ВСИЧКИ елементи ще трябва да разполагат със свобода, необходима и достатъчна за пълноценното им функциониране. Това е възможно, само ако всички имат собственост. ЦАРСТВОТО НА СВОБОДАТА е свят, в който няма хора без собственост. Това е първото условие за зрялост на Субективния фактор. Второто предполага превръщане на „съзнателната“ му дейност в разумна.
в) от инстинктите към разума
Разглеждайки историята на човечеството като процес на създаване на Субективен фактор на природата, можем да забележим стъпалата в еволюцията на съзнателността му. Тези стъпала подсказват за наличие на тристъпален процес на развитие, от който засега са реализирани само първите две, а третото се очертава като наближаваща перспектива. На първото стъпало (положението) съзнателността на незавършилия биологическата си еволюция наш прадед е полуинстинктивна, поради недоразвитостта на централната му нервна система. Полуинстинктивно е и поведението му. Подчинен на господството на физическите сили, протосоциумът се групира около физически НАЙ-СИЛНИЯ лидер.
Завършил биологическата си еволюция, хомо сапиенс противопоставя срещу физическите сили все по-нарастващата си икономическа мощ. Лидер на това второ стъпало (отрицание) става НАЙ-БОГАТИЯТ. Силата не е изхвърлена от социалните отношения, но е подчинена на богатството. Първоначално притежател на богатството, създавано от общността, става най-силното. По-късно самото притежание на богатство е източник на сила. „Силата на царете е богатството“ – пише през ХIV век патриарх Евтимий в житието на светеца Иван Рилски.
На това стъпало човечеството се намира и досега. Въпреки че то е съставено от хомо сапиенс, чиято централна нервна система е достигнала зрялата си завършена структура, съзнателността на поведението му – вече не поведението му – вече не полуинстинктивна – ОЩЕ НЕ Е разумна. В нея все още преобладават емоциите в отговор на външни сигнали. Особено ярък пример за това е реакцията на американския президент в отговор на варварския терористичен акт от 11.IХ.2001 година. Вместо трезв анализ на ПРИЧИНИТЕ му и избор на оптималните действия, ръководителят на най-богатата и най-силна държава, фигуративно казано, афектирано размаха боздугана срещу СЛЕДСТВИЯТА, както би го направил питекантропът. Моралната и военна подкрепа на съюзниците му само потвърждава извода, че в Третото хилядолетие човечеството навлиза все още от позициите на второто стъпало, от позициите на богатство, подкрепено със сила, но не и от позициите на разума.
Междувременно, трето стъпало (отрицание на отрицанието) не е на дневен ред. Съзнателността на човечеството, след като субектът на труда комплексно взима участие в умствения труд, вече е пред него. Човечеството става разумно. Такива ще станат и лидерите му. НАЙ-БОГАТИЯТ ще сдаде лидерския жезъл на НАЙ-УМНИЯ. С това триадата на еволюцията на социалния лидер ще бъде запълнена. Издигането на най-умния за лидер несъмнено е привидно връщане към I стъпало, но на по-високо ниво: и в двата случая лидерът се избира по лични субективни достойнства, докато на II стъпало критерият е външен.
Слаб се оказва човек срещу изкушенията на богатството, трудно ще се раздели „най-богатият“ с лидерския си пост, но ходът на Историята – биографията на Субективния фактор, е неумолим. Измененията стават все по-бързо, толкова повече, че в реализацията им все по-съзнателно участие взима самото човечество, готвейки се за следващите си задачи.
Поумняло, преодоляло вътрешния си антагонизъм и престанало да бъде заплаха за околната среда, човечеството ще влее в могъщите, но слепи природни сили и своята съзнателна дейност като зрял СУБЕКТИВЕН ФАКТОР НА ПРИРОДАТА.
Цитирани източници:
1. „Енциклопедия А-Я“. Изд. БАН, 1974 и 1999 г.
2. „В края на века – големите умове за нашето време… С., 1998 г.
3. Сталин, Й. В. Въпросите на ленинизма. III изд., 1949 г.
4. Свидерский, В. И. Противоречивость движения и ее проявления. М., 1959 г.
5. Энгельс, Фр. Диалектика природы. М., 1948 г.
6. Ленин, В. И. Сочинения. IV изд., т. 14.
7. История философии в шести томах. т. VI, кн. II, М., 1965 г.
8. Попър, К. Отвореното общество и неговите врагове.
9. Фукуяма, Фр. Краят на историята и последният човек. С., 1993 г.
10. Василев, Н. Как е възникнал човекът. С., 1986 г.
11. Щанский, Н. М. и др. Краткий этимологический словарь. М., 1961 г.
