Професор, доктор на икономическите науки. Работи в областта на икономическата теория и теория на управлението. Автор на повече от 150 научни публикации и десет книги, по-важни от които са: „Производството – взаимодействие на вещни, трудови и икономически отношения“ (1965 г.), „Кибернетика и икономика“ (1968 г. и второ издание -1971 г. преведена на руски и румънски), „Теория на социалното управление“, част първа (1973 г.) и част втора (1976 г.), „Икономическият подход“ (1983 г.), „Дългите вълни на Кондратиев“ (1985 г.), „Предизвикателствата пред икономическата теория на новата цивилизация“ (1997 г.). Основател и дългогодишен директор на Института за социално управление. Член на Академичния съвет на Националната Олимпийска Академия.
Моят приятел Георги Стефанов, професор по международни отношения в Софийския Университет, като млад асистент в края на петдесетте години, беше изпратен на семинар за млади юристи в Торино. Там попада в една стая със симпатичен млад колега, католик от Ирландия, с когото обсъждат различни теми, между които и монархията. Католикът заявил, че монархът е представител и изпълнител на божията воля и затова монархията като институция не може да се обсъжда. Моят приятел – марксист, атеист и републиканец, веднага разбрал, че дискусията е излишна. Тя е невъзможна поради пълната насъвместимост с изходните позиции, защото на една аксиома се противопоставя друга, отричаща първата.
В моя задочен разговор със световно утвърдения икономист, лауреат на Нобелова награда, проф. Фридрих Хайек* случаят е аналогичен. Изходните ни методологични позиции са също така аксиоматични и противоположни. Аз споделям доразвитата от К. Маркс теория за стойността и принадената стойност, изхождам от основните характеристики на капитализма, изследвани от Маркс в епохалното му произведение „Капиталът“, защищавам идеята за социализъм, т. е. че капитализмът не е вечен и че са налице икономически факти отричащи капитализма като система, приемам определящата роля на производството над потреблението и на макроикономиката над микроикономиката, на стойността над полезността и т. н. А Хайек изхожда от потреблението като първопричина, изборът на индивида като основа на всяко разнообразие, не говори за капитализъм, а за „разрастващ се ред на човешко коопериране“ (известен като капитализъм), „различие в собствеността“ вместо частна собственост, счита, че категорията общество няма съдържание и че пролетариатът не само не е експлоатиран, но „капитализмът е дал живот на пролетариата“ – „Повечето индивиди, които съставят днес пролетарията, не биха могли да съществуват преди други да ги обезпечат със средства за препитание.“; „Комунистическите страни като Русия биха умрели от глад, ако животът на тяхното население не се поддържаше от западния свят“; „Придържането към социалистическата нравственост би погубило по-голямата част от съвременното човечество и би довело до обедняване много от останалите хора.“. Макар да е пресилено и против принципите ми използвах неговите думи, за да нарека този разговор „Фаталната самонадеяност на Фридрих Хайек“. Въпреки теоретичната несъвместимост в изходните позиции, разговор може да се води и дори той е крайно необходим за по-задълбоченото разбиране на основните тенденции в икономиката и в останалите социални дейности на глобализиращия се свят.
„Между инстинкта и разума“ е първата глава от книгата на Хайек „Фаталната самонадеяност. Грешките на социализма.“. Тя започва с колективистичните инстинкти на дивака, който не може да се справи сам с проблемите на съществуването. Той не е самотник, той е колективист: „Тези генетично унаследени инстинкти (в продължение на няколко милиона години, докато била формирана биологическата конституция на homo sapiens), служели за управление на сътрудничеството между членовете на групата, сътрудничество, което по необходимост се е реализирало като тясно очертана взаимопомощ между другари, познаващи се и доверяващи се един на друг“. Но с нарастване на населението, тези инстинкти отпадат и на тяхно место се установяват нови правила на поведение. Правилата, свързани със собствеността (и то разнообразна, т. е. частна), честност, договор, размяна, търговия, конкуренция, печалба и частен живот. Така самовъзниква и се саморазширява новият ред на пазара. Този процес е обективен, не е продукт нито на инстинктите, нито на разума. Това е постепенното заместване на вродените реакции със заучени правила, които се предават по традиция, чрез обучение и подражение. Хайек се позовава на „невидимата ръка“ на Адам Смит и на редица определения за двойствен морал, естествен, присъщ на дивака, и нов, придобит от новите правила за поведение. В специално подзаглавие той подчертава, че „Съзнанието не е пътепоказател, а водач на културната еволюция и се опира по-често на подражанието, отколкото на интуицията и разума“.
Това е основното твърдение на проф. Хайек, – пазарният ред не е продукт нито на инстинктите нито на разума, а на традицията и подражанието. Той подчертава, че нито биологичната, нито културната еволюция познават „неизбежни закони на историческото развитие“ в смисъл, че „управляват необходимите стадии или фази, през които трябва да минат продуктите на еволюцията и позволяващи да се предсказва бъдещото развитие. Културната еволюция не е детерминирана нито по генетичен, нито по някакъв друг начин и неин резултат е многообразието, а не еднообразието.“ Явно е, че твърдението му е насочено към едно от основните положения на историческия материализъм за наличието на „обективни икономически закони. Но като отрича всякаква форма на исторически детерминизъм, в това число и съществуването на „обективни икономически закони“, той не отрича възможността хората да се намесват в културната еволюция съобразно изискванията на процеса.
Веднага искам да отбележа, че поддържам повечето от тези твърдения на Хайек. На основата на по-горните съждения обаче авторът преминава към изводи, които по-малко произтичат от представените доводи, отколкото от идейните предубеждения на автора: „Социалдарвинизмът е погрешен в много отношения, но неговото рязко отхвърляне, което се демонстрира днес, отчасти се дължи и на конфликта му с фаталната самонадеяност, че човекът е способен да прекроява обкръжаващия го свят в съответствие на собствените си желания.“ И – несъобразявайки се с установените традиции, „ние ще осъдим значителна част от човечеството на нищета и смърт“
Втората глава е озаглавена „Произход на свободата, собствеността и справедливостта“. „Този ред (капитализмът), обслужващ разнообразието от частни цели, би могъл фактически да се формира само въз основа на онова, което предпочитам да наричам различие в собствеността, термин с който Х. С. Мейн по-прецизно описва явлението, наричано обикновено частна собственост.“ И така, следващите твърдения и анализи са посветени на връзката между частната собственост с личната свобода и справедливостта: „Предпоставката за съществуването на такава собственост, свобода и ред е една и съща, закон в смисъл на абстрактни правила, позволяващи на всеки индивид да установи по всяко време кой има правото да притежава всяка отделна вещ.“ Разглеждайки възникването на частната собственост, Хайек отбелязва индивидуално изработените, ползваните оръдия или придобита храна и др. като вероятни фактори. „Вероятно, необходимостта да се поддържа непокътнато работоспособното цяло постепенно преобразувала груповото притежание в индивидуална собственост върху земята“. За всеки икономист, занимавал се с въпросите на възникването и развитието на отношенията на собственост и особено на частната собственост, е ясно, че такава историческа справка, основаваща се на разсъждения по „всяка вероятност“, е крайно недостатъчна.
Трета глава е посветена на „Еволюцията на пазара: търговия и цивилизация“. Ще отделя по-голямо внимание на проблема за различната роля на управлението и на културната еволюция. Тезата на автора е, че силното управление пречи на „саморазвиващият се ред“, т. е. на личната инициатива и на свободата на пазара. Обратно, там където управлението, респективно държавата, не се намесва в стопанската дейност, там цивилизацията се развива бързо и богатството расте. Хайек разглежда „философската слепота“ на Аристотел, признаващ стопанската дейност на рода (ойкономия) и презиращ търговията и печеленето на пари и лихварството (хрематистика). За жалост, авторът не отбелязва историческия момент – преход от патриархално към пазарно стопанство, както и опасните последици за гръцкия полис от лихварството, което заробва свободните граждани и ги превръща в роби. Това е, което Аристотел не може да приеме, и поради това е за автаркос (за самозадоволяване, т. е. против търговията) и за таксис (т. е. за ред установен от демоса, а не за саморазвитие на пазара). Едва ли Аристотел е могъл да предвиди развитието на пазарната икономика във формите, които сега господстват, а още по-малко за принципите на поведение като по-обща характеристика на два различни етапа от развитието на цивилизацията.
Хайек е особено полемичен в четвърта и пета глава. Първата теза, която той отстоява с особена настървеност в четвъртата глава „Бунтът на инстинкта и разума“, е за „саморазвиващия се и разширяващ се ред“, т. е. за пазарните отношения и механизми, за пазарната етика и морал, за договора, конкуренцията и т. н. Всеки, който се е занимавал с икономическа теория, знае, че икономическите отношения, в това число и пазарните механизми, „развиващият се ред“, възникват не по силата на „разума или инстинктите,“ а по силата на вътрешните си механизми. Това важи за човешката история въобще. В предговора „Към критиката на политическата икономия“ Маркс изрично подчертава, че „В общественото производство на своя живот хората влизат в определени, независими от своята воля отношения, които отговарят на определено стъпало от развитието на техните материални производителни сили.“ Защищавайки абсолютността на тази очевидна истина, Хайек разглежда „отрицателната“ роля на разума, който се намесва в този процес и връща човечеството към господството на инстинктите. Ще приведа един по-дълъг цитат за да не бъда голословен. В подзаглавие „Нашите интелектуалци и тяхната традиция на разумния социализъм“ Хаек пише следното: „Онова, което казах за морала и традицията, за икономиката и пазара, както и за еволюцията, очевидно не се съгласува с множество влиятелни идеи: не само със стария социален дарвинизъм, обсъден в първата глава, и който вече не е широко разпространен, но и с много други гледни точки – минали и настоящи: с възгледите на Платон и Аристотел, на Русо и останалите последователи на социализма, с тези на Сен Симон, Карл Маркс и много други.
Основният пункт в моята аргументация е, че нравствеността, свободата и справедливостта не са творения на човешкия разум, а вторичен дар, с който разумът е облагодетелстван от културната еволюция – се противопоставя на най-важния интелектуален възглед през ХХ в. Влиянието на рационализма наистина беше толкова дълбоко и превратно, че колкото по-интелигентен беше образования човек, толкова по-вероятно беше тя или той не само да бъде рационалист, но и да се придържа към социалистическите възгледи. Колкото по-високо, продължава Хайек, се изкачваме по стълбата на интелигентността, колкото по-често разговаряме с интелектуалци, толкова по-вероятно е да се срещнем със социалистически убеждения. Рационалистите имат склонността да бъдет мислещи и интелигентни, а мислещите интелектуалци са склонни да бъдат социалисти.“ (Още тук бих възкликнал, че предпочитам да съм мислещ интелектуалец, макар и социалист, в обидния смисъл на думата, както я използва Хайек, отколкото немислещ и необразован, но споделящ възгледите му).
Ще изброя имената на онези интелектуалци, които са попаднали под критичното перо на Хайек. След Аристотел, Тома Аквински, който подкрепял антикомерсиалните настроения, Рене Декарт, Джон Лок и особено Ж. Ж. Русо: „Русо беше онзи, пише Хайек, който -декларирайки в първото изречение на „Обществения договор“, че „човек се ражда свободен, но навсякъде е в окови“ и желаейки да освободи хората от всички „изкуствени“ ограничения – направи така наречения дивак истински герой за прогресивните интелектуалци, подтикна хората да се отърсят тъкмо от онези ограничения, на които те дължаха своята численост и производителност, и създаде такава представа за свободата, която се превърна в най-голямата спънка за нейното придобиване. След което заяви, че животинският инстинкт е по-добър водач към системното сътрудничество между хората както от традицията, така и от разума, Русо изобрети фиктивната воля на хората или „общата воля“, с помощта на която те „стават, едно единствено същество, един единствен индивид“. Тя е може би главният източник за фаталната самонадеяност на съвременния интелектуален рационализъм, което ни обещава да ни върне назад в рая“.
Това са двете главни линии на полемиката срещу интелектуалците. Първата, че всеки опит да се използва разума за оценка на „разширяващия се ред“ или да се намесва във вече съществуващото, означава връщане назад към дивака и неговите инстинкти, а те са свързани с колективната собственост, взаимното другарско сътрудничество и т. н. Второ, че критиката на възгледите се прави извън контекста на историческите причини, които ги пораждат. Русо обрисува частната собственост като главната причина за всички нещастия на човечеството, Русо говори за „обществения договор“, идея, на основата на която и досега се гради гражданското общество. По-нататък в списъка на критикуваните попадат Огюст Конт, Джерами Бентам, Джон Стюарт Мил и много други по-малко известни. Ще приведа още една мисъл на Хайек, от която като че ли започва неговата фатална самонадеяност: „Такива реакции са лесно разбираеми, но те имат определени последствия.
Последствията са особено опасни – както за разума, така и за нравствеността, – когато предпочитанията не толкова към действителните резултати на разума, колкото към онази общоприета традиция на разума, карат интелектуалците да пренебрегват теоретичната ограниченост на разума, да не зачитат света на историческата и научна информация, да остават неосведомени в областта на биологическите науки и на науките за човека, като икономиката, и да изопачават възникването и функциите на нашите традиционни нравствени правила.“ Ще оставя без коментар обвинението в съзнателно изопачаване на нравствените правила към хора, които се приемат от целия свет като допринесли за развитието на световната култура и наука. След това Хайек отправя своята ярост към Жак Моно, създател на съвременната молекулярна биология. След като го посочва като един от най-големите учени критикува неговите анимистични възгледи за морала. Много остро критикува и друг също така известен биолог – Джоузеф Нидам, заради следните писания: „Новият световен ред на социална справедливост и другарство, разумната и безкласова държава не е идеалистическа мечта, а логическо продължение на целия еволюционен процес, опиращ се на неговата сила и затова е най-разумната вяра“. Единственото доказателство за недостоверността на мислите на Нидам е абсолютизираната ненамеса на разума в „саморазвиващият се ред“.
Очаквах и острата критика към Джон Мейнард Кейнс. „Кейнс вярваше, пише Хайек, че ако вземе под внимание предвидимите последствия, би могъл да изгради по-добър свят, отколкото ако се подчини на традиционните абстрактни норми (правила).“ Едва ли е необходимо да представям на читателите кой е Кейнс. След Маркс и Маршал, той прави съществен принос в икономическата теория, като променя остарели догми в управлението на пазарния ред, нещо недопустимо за Хайек: „Кейнс, пише Хайек, се опълчва също така и срещу моралната традиция, „да пестиш е добродетел“, отказвайки да приеме заедно с хиляди ексцентрични икономисти, че намаленото търсене на потребителски стоки в общия случай е необходимо условие за нарастване на възможните капиталовложения (т. е. инвестиции). И това на свой ред го кара да посвети изключителната си интелектуална мощ за развитието на неговата „обща“ теория на икономиката – на която дължим уникалната, обхванала целия свят инфлация, през третата четвърт на нашия век и неизбежния резултат, който я последва – жестоката безработица.“; „Все пак неговите студенти бяха социалисти от един или друг сорт.“
Искам да припомня на читателите приносът на Кейнс за преодоляването на световната икономическа криза от 1929-1934 г. Опитът от тези години впоследствие постави основите на неговата теория за „мултипликатора и акселератора“. Две думи за мултипликатора. Кейнс за първи път формулира, а практиката доказа, че като изход от икономическа криза при определени условия може да се използва инвестирането на средства за внезапно, рязко разширяване на потреблението. Тези средства не трябва да се събират чрез данъци. Така разширеното потребление напр. за 100 единици ще предизвика разширяване на производството за 500 единици, за да се стигне до потребителски стоки от 100 единици. При втори цикъл, тъй като разширеното производство вече само води и до ново разширяване на потреблението, производството може да нарасне с нови 300 единици и т. н. Цикълът на оживлението вече е завъртян. Принципът на „мултипликатора“ не е приложим при всички условия, точно така както и принципът да се намалява потреблението, за да нараснат възможностите за инвестиции. Така конкретният икономически анализ трябва да подскаже на управляващите как да постъпят.
Това означава намеса на разума, това означава човек да не се подчинява на установените правила на поведение. С това Кейнс не само не ограничава свободата, а разширява свободата на поведението на пазара. Нещо повече, принципите на икономическото поведение в страните с развита пазарна икономика е свързано с доминиращата роля на „склонността към потребление“ (важен теоретичен постулат на Кейнс) пред спестяването. Купуването с кредит, изплащане на части след като си придобил и ползваш определена стока, е всеобщо икономическо поведение и това поддържа икономическия оборот, икономическото оживление. Натрупването не идва главно от спестяване на гражданите, стимулирани да потребяват даже преди да са получили дохода си, а преди всичко от постъпилите доходи от бизнеса. Стара теза е, че натрупването зависи от спестяването като изконна добродетел. Критиката на тази теория може да се намери в първия том на „Капитал“-а. Хайек защищава принципи обратни на Кейнс, които намериха своето отражение като доразвитие на „икономикс“. Най-важното при Кейнс е ролята на държавата при регулиране на пазарните процеси и опитите за тяхното управление. Затова тази епоха се нарича едва ли не „социалистическа“. През последните тридесет години на мястото на кейнсианството се настани „монетаризмът“, който напълно отрича намесата на държавата и разчита на саморегулиращата роля на парите, на теорията на „свободните пари“. Ако Хайек обвинява Кейнс за развилата се инфлация и безработица през третата четвърт на ХХ век, трябва да се отбележи, че годините след Втората световна война до 1970-та бележат най-голям разцвет на капиталистическата икономика и сравнително нисък процент безработица, високи доходи, формиране на средната класа и т. н. Докато последната четвърт на века е характерна с глобалното господство на пазара и на парите, намаляване на националния суверенитет, намаляване на възможностите за национална икономическа политика, и най главното, много силно икономическо разслояване, при което богатите стават все по-богати, а бедните – по-бедни.Такова обедняване световната икономика не познава. Това са историческите факти и те говорят против фаталната самонадеяност на Фридрих Хайек.
Пета глава носи заглавието на книгата „Фаталната самонадеяност“. В нея се повтарят вече обявените тези на автора против науката и опита Ј да се намесва в „разширяващият се ред“, присъства и унищожителна критика на социализма като най-опасен враг на самоорганизиращият се ред – капиталистическата пазарна икономика. Ще приведа отделни пасажи, които допълват възгледите на Хайек.
След като противопоставя „специфичните морални традиции като частната собственост, спестяванията, размяната, честността, верността, договора.“ и „социалната несправедливост“, Хайек разглежда възникването на морала. Той може да се конструира от разума, което той многократно е отрекъл като опасност за цивилизацията, Хайек смята, че има „вродена нравственост на инстинктите ни (солидарност, алтруизъм, групови решения, и други подобни,) но действията, произтичащи от нея, не са достатъчни за подържане на разширяващия се ред и на неговото население. Налице е производна нравственост (спестявания, различия в собствеността, честност и т. н.) създала и поддържаща разширяващия се ред.“ Веднага трябва да отбележа, че много разсъждения и твърдения са основателни и отговарят на обективно развиващите се процеси, например мисълта: „Фактически ние сме в състояние да внесем ред в неизвестното, само като го принудим да се самоподреди.“ Но тя съдържа и възможността за намеса на разума. Фактически това е възможната и действително необходима намеса на разума, опита и познанието в промените на установения ред. Затова не може да се приеме твърдението, че „нищо което е произведено от еволюцията, не би могло да бъде направено по-добре, като се използва човешката изобретателност“. То е отрицание на селекцията в биологичните и растителните видове, на възможностите на генното инженерство. Но повтарям, това твърдение не е в контекста на мисълта му, че хората не могат да определят какво ще се случи, а само да използват самоорганизиращите се процеси.
„В загадъчния свят на търговията и парите“, шеста глава, Хайек с основание критикува напластеното отрицателно отношение към търговията и парите. Аз ще добавя, че и „реалният социализъм“ потвърди тази теза на Хайек.Той отстоява всички позиции на субективната школа в икономическата наука.
Седма глава е посветена на „Нашият отровен език“. Тя е изключително важна, защото с нея той иска да затвори логическата верига и да обоснове отрицанието на намесата на разума в пазарното стопанство, отрицанието на „социализма, тази опасност за цивилизацията“. Ето какво пише: „Трайното влияние на социализма върху езика на интелектуалците и учените е очевидно същото и при дескриптивните исторически и антропологически изследвания. Бродел пита: „Кой измежду нас не е говорил за класова борба, начини на производство, производителна сила, за принадена стойност, относително обедняване, практика, отчуждение, база, надстройка, потребителна стойност, за разменна стойност, първоначално натрупване, диалектика, диктатура на пролетариата“. И продължава с отричането на термините „общество“, „обществен“, „социален“ „капитализъм“ и „социализъм“.
За разширяващия се ред
Няма да използвам терминологията на Хайек. Става дума за обективно формиралите се икономически отношения, в това число и за пазарните механизми. Основната атака на Хайек е срещу възгледите които допускат и предлагат някаква намеса в така формиралите се отношения. Коя е причината? Хайек я вижда в социалистическите възгледи на интелигентните хора и им отправя жестока критика. Нека се освободим от „фаталната самонадеяност“ на самия Хайек. Защо всички тези мислители предлагат да се търси нещо друго освен онова, което ни предлага така формиралият се икономически ред? Първата причина е, че доминиращата роля на капитала и борбата за най-високи печалби, донася много нещастия на хората и народите. Пред мен е и книгата „Животът на Ван Гог“ от Анри Перюшо. Този автор пише следното: „Според статистически данни, публикувани от Луи Пиерар, по това време в Боринаж (миньорски град в Белгия където Ван се опитва да стане пастор), работели 2000 момчета и 2500 момичета под 14 годишна възраст, 1000 момичета и 2000 момчета от 14-16 години, 3000 жени над 16 години и 20 000 мъже. Работели в мината 6 дни, по 13-16 часа на ден, много често във вода, с чести избухвания на газ гризу. В града няма болница за миньорите, а собствениците не поддържат даже и лечебница, защото това ще се отрази на печалбите. Това е редът, това формира и морала, печалбата на всяка цена. Нима нормалният човек няма да поиска да се изменят принципите на разпределение, да помисли за социалистически идеи? Войните не са ли също продукт на така установения ред?
Друг е въпросът дали могат да се изменят нещата и как? Хайек е прав, че с пожелания, макар и от най-великите умове на човечеството, нещата не се променят. Те създават само идеята.И точно тук е големият въпрос, пред който е изправен светът. Безсилно ли е човечеството пред съществуващите отношения? Трябва ли по силата на своя религиозен или какъвто и да е друг морал да приеме като неизбежно статуквото? За какво са му ума и познанието? Да, но когато познанието е фактическо непознаване на процесите, едно вярно твърдение на Хайек, какво предстои? И в този случай не трябва да се примиряваме. Обикновено се използва т. нар. принцип на „пробите и грешките“. Той означава, че намесата е „на тъмно“ и „слепешката“. Но тези опити и грешките разширяват познанието на човечеството. Докога? До момента, когато става възможен новия подход, програмирани действия с предполагаеми последствия.Това е смисълът на науката, на намесата на разума. Колко много грешки и проби е правила науката, докато получи правилата на биологичната селекция, за да стигне днес до инженерната генетика? Защо да се отрича възможността за „социално инженерство“? Друг е въпросът, кога и къде може да се прилага, но то не може да се отрича по принцип. Това е ролята на разума.
Какво показа опитът за изграждане на социалистическо общество?
Първо, това беше една идея. Второ, изградената икономическа система беше измислена, както и името Ј. Идеята за социализъм не съвпадаше с „реалния социализъм“. Той беше измислен, защото не произтичаше от естественото развитие на производителните сили. Трето, поради второто, тя трябваше да бъде наложена с насилие – колективизация, индустриализация, а преди това национализация. Насилието означаваше ограничаване на демокрацията и на правото за избор на личността. Отрицателните характеристики могат да продължат, но да посочим и фактическите резултати. За много кратко време СССР се превърна в силно развита индустриална страна, на второ място след САЩ. България за 25 години по обем на производство, икономическа мощ, селско стопанство се нареди в първата десетка на европейските държави. Ще изложа и едно оспорвано становище. Русия и страните от СССР, както и България, без т. нар. социалистическо строителство, никога нямаше да излязат от състоянието си на полуколониални страни, състояние, в което отново изпаднахме поради дивашкия капитализъм и продажната политика.
Икономическите успехи се дължат на „плановото стопанство“, на това, че всички ресурси на страната се централизираха и се разпределяха по предварително изработена програма за ново строителство. Този опит за активна намеса на държавата в икономическото развитие осигури бърз икономически подем и се потвърди и в далекоизточните азиатски страни, в Чили по времето на Пиночет и другаде. Така че „опитът“ за намеса в „саморазширяващия се ред“е не само отрицателен. И още нещо. В социалистическите страни се създаде система на безплатно образование, лечение, евтини квартири, условия за масов спорт, силно се финансираше науката, и т. н. Това укрепи здравословно нацията, удължи продължителността на живота. Но тази намеса на „разума“, поради измислената икономическа система нямаше собствени регулатори, за да преодолее зараждащите се противоречия… Пълната социална и икономическа осигуреност на хората уби икономическата принуда към труд, към производствена дисциплина и стимулите за по-висока производителност. Липсваше материална заинтересованост у хората. А липсата на свободен пазар и конкуренция ограничи възможността за преход от екстензивно към интензивно икономическо развитие. Внедряването на техническия прогрес се спираше от административните методи на планиране и ръководство на стопанството. Към това можем да прибавим ограничената свобода и целия репресивен апарат, които доведоха до самоотрицанието на измислената икономическа система. Но не бива да се отрича този опит на човечеството. Той трябва да се изучава, защото поуките от него са необходими за развитието на света.
Защо опитът от социалистическото строителство, от управлението на социалистическите държави е важен от историческа гледна точка и научен принос за човечеството? Защото по законите на еволюцията, за която говори и Хайек, човечеството не е безсилно пред природата. „За разлика от животинските общества, човешките могат да си поставят цели. Бъдещето не е „преопределено“.“ (314 с.) Това е изключително важен извод на Иля Пригожин в книга му (в съавторство с Изабела Стенжерс) „Новата връзка. Метаморфоза на науката“. Новата връзка е нова философия на науката, нова постановка против „фаталната самонадеяност“ на човека.
Човек не е господар на природата. Природата е жив организъм, „субект“, а не обект за промени и въздействия. И именно тази нова философия ни поставя задачата да гледаме на бъдещето не като нещо предопределено, в което не можем да си поставяме цели. „Самият характер на теоретическите аргументи, с които обясняваме новото положение на физичните описания, показва двойнствената роля – на актьори и зрители, която ни е отредена отсега нататък.“ пише, Пригожин (288-289, Изд., 1989 г.) „Интересно е да се отбележи, че в някакъв смисъл тази ситуация е изведена от диалектическия материализъм… Ние описахме природа, която може да се квалифицира като „историческа“, но идеята за история на природата е формулирана много отдавна от Маркс и още по-подробно от Енгелс като неделима част от материалистическата позиция.“ (с. 228) Става дума именно за необходимия мост „между света на съществуващото и света на изменението“. „Остава ни да открием този мост“ – изключителни мисли на Иля Пригожин, следствие от неговите открития в областта на термодинамиката. А нима те не са валидни и за икономиката? Най-големият грях на Хайек е в неговата извънисторичност към „развиващия се ред“ и произтичащите морални ценности като „различаващата се собственост“, конкуренцията и т. н. Трябва да се поясня.
Той говори за саморазвиващата се еволюция, т. е. за нещо, което се изменя и развива, значи има история и бъдеще. Няма да се спирам на т. нар. „различаваща се собственост“, а по въпроса защо трябва да се изучава опита на социалистическите страни, кое беше успешното и кое беше недомисленото, какви бяха механизмите на неговото собствено самоотрицание.
Ще се позова отново на Иля Пригожин. „Именно теорията на необратимите процеси реабилитира във физиката представата за природата като спонтанен творец на активни разклоняващи се структури.“ „Става дума за ситуациите на постоянно неравновесие, дължащи се на енергетичните и веществените потоци, които поддържат дисипативните процеси във вътрешността на системата и по този начин не Ј позволяват да достигне равновесното си състояние на атрактор.“ „Може да се каже, че далеч от равновесието веществото става чувствително към влияния, за които е било сляпо и глухо в равновесието.“ С други думи, при определена степен на ентропия, на хаос, може да се получи ново състояние на системата, непредвиждано и неочаквано. „Бифуркация се нарича критичната точка, от която става възможно някакво ново състояние. Точките на нестабилност, около които една безкрайно малка пертурбация е достатъчна да определи макроскопичния режим на функционирането на дадена система, са точки на бифуркация.“ Така че, основавайки се на най-новите постижения на науката, в икономиката, тази сложна система, основаваща се на необратими процеси, система, която сега при информационния етап на развитието си, е винаги далеч от равновесното състояние и може да се очаква при определена степен на хаос да се получи бифуркация като неочаквана нова насока на развитие на „разширяващият се ред“.
Ще приведа, без подробно да разглеждам, изводи, които характеризират глобалната икономика и глобалното общество. (Цитатите са от статия на проф. Л. Мясникова д-р ик. н. от Държавния университет по икономика и финанси гр. Санкт-Петербург, поместена в „Международная экономика и международные отношения“, № 11, 2000 г. под заглавие „Глобализация экономического пространства и сетевая несвобода“). „Скелетът на световното икономическо пространство се определя от ТНК, вътре в които производството е подчинено на план. В резултат, само 1/4 от световната икономика функционира в условията на свободен пазар. Формира се неизбежна конвергенция между пазара и плана. Формира се нов свят на ТНК със свои геостратегически интереси. Съвкупните валутни резерви на този свят, 5-6 пъти превъзхождат резервите на централните банки на всички страни на планетата.“ След като се спира на проблемите, които предизвиква това господство на ТНК, в това число и с интересите на развиващите се страни с нарастващо население (Индия, Китай), отбелязва следното: „Екологическите проблеми създават опасност (по най-оптимистични прогнози – до 30-40 години) да се загуби икономическото преимущество на саморазвитието и саморегулирането. Това ще изисква прилагане вече на извъникономически методи на регулиране, а глобализацията може да приеме съвсем друг „административен“ тоталитарен аспект.“ (с. 3) От друг аспект аз ще добавя – информационната епоха в развитието на света създава многократно по-големи възможности, а също така и необходимост от преход в поведението от метода на „проби и грешки“ към метода на програмирано поведение.
След тези изводи проф. Мясникова се спира на особеностите на глобалната икономика на ТНК, която е с мрежова структура.. Световната мрежа Интернет, заедно с глобалните комуникационни системи и мрежа от изчислителни центрове, „образуват световното виртуално киберпространство. Утвърждаването на информационната парадигма води към образуване на човеко-машинно общество със свои времеви-пространствени координати.“ След това разглежда властта на парите в това пространство и стига до заключението: „По този начин трансформацията на „златния милиард“ в информационно общество, което е обусловено от мрежовата природа на това общество води до мрежовата несвобода. За стабилизация на икономиката още сега се пристъпва към формиране на световен тоталитарен ред, под хегемонията на САЩ. Наблюдава се снижение на общественото доверие и понижаване равнището на социализираността, разпадане на семейството, нарастване на престъпността и т. н.“ В заключение на този анализ проф. Мясникова пише: „Мрежовите структури създават необходимите морално-психологически условия за световен тоталитаризъм, предоставяйки готов инструментарий и инфраструктура за неговото централизирано установяване.“ (с. 6.)
Могат да се приведат още много други аргументи, че неизбежно „разширяващият се ред“ в даден момент изисква намесата на разума, изисква по силата на икономическите интереси определено господство, а това господство означава намеса. И още нещо, всичко това ще предизвика ново изостряне на проблемите и засилване на неравновесността на икономиката, което може да доведе до възникване на нова система от икономически отношения, които няма да са непременно капиталистически и изградени на частната собственост. Всичко това е извън полезрението на Хайек и то определя неговата „фатална самонадеяност“. Съвременната икономика и развиващият се социален ред, както и съвременната геополитическа обстановка изискват много внимателен анализ на опита на човечеството в изграждането на нови икономически отношения.
Както казах в началото на този задочен разговор с Фридрих Хаек, макар че този велик икономист не е вече между живите, няма да засягам основните методологични изходни позиции. Съвсем съзнателно пропускам всякакъв спор, за това, че водещо начало на субективната икономическа теория е индивидът, полезността, приложима само към икономически агенти които имат мозък, т. е. биологични същества, че стоките или благата нямат никаква предварително обективно зададена от труда характеристика (т. е. стойността, определена по Маркс), която да лежи в основата на размяната. Няма да засягам и определението за „различаващата се собственост“, което трябва да замени утвърденото в икономическата литература понятие „частна собственост“, нито пък ще задавам въпроси за каква различаваща се собственост става дума, лична, частна, колективна, кооперативна, тъй като всяка една от тях поражда различаващи се правила в така определения „разширяващ се ред“. Дискусията за методологичните основи на икономическата наука предстои. Тя се налага от господството на информационното производство. Човечеството навлезе в нова епоха, информационна епоха, това изисква нова икономическа парадигма.
