СТИХОТВОРЕНИЯ

0
227

Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и висше политическо образование през 1984 г. в София. Член на СБП, творчески секретар на дружеството на писателите в Ямбол. От 1991 г. три последователни мандата е избиран за общински съветник. Бил е председател на постоянната комисия по култура към общинския съвет – Ямбол, началник отдел „Култура и вероизповедания“. Автор е на десет поетични книги. Носител е на награди от национални литературни конкурси. Работи в община Ямбол като директор на дирекция „Социално развитие“.

ПО-ДОБРЕ ЧЕТАТ НИ ВРАГОВЕТЕ…

Приятелите само се усмихват
и казват кротко:
– Пак си писал глупости…
А враговете ни ликуват.
Те ровят всички гънки на душата ни…
И с хищна страст болезнено се вслушват,
дано да доловят жестокото,
това, което толкова им трябва…
… че ти си слаб, че имаш нужда
на някого и болката да кажеш,
че твоят ден не е прелял от щастие,
че все по-често пари лявата ти гръд
и вярата в очите ти умира…
… А всичкото го пишеш за приятели,
за слънцето в живота ти объркан,
за повече човешки вечери…
Приятелите само се усмихват,
и бързат, нямат време, бързат…

… Единствено за всичко имат време
и по-добре четат ни враговете!

СПОМЕН ЗА ИКАР

В памет на Стефан Продев

Дълго ще болят очите
от спомена за слънце,
а полетът
към него ще им спомня,
че са живели някога.
Така е. Винаги тъгуваме
за толкова отминали неща.
Отлитат облаци, отлитат птици.
И пролет сменя есента.
Остават спомени,
деца,
които ще поемат радостта ни
и утре щедро ще я раздадат.
Живеем,
дълбаем скала,
за да намерим извор някой ден,
за нечии очи от жажда ослепели…

РОДНИЯ КРАЙ

Той е заседнал в очите ни…
Като пръстен сърцето ни стяга,
когато я няма резедавата шир –
на полята ни…
Когато в една чаша
се е скрило небето на спомена.
И шепота тих на листата край Тунджа
те мами към родния край,
където гроздето сладко се е навело…

… И шепне на земята,
че ще се върнеш.

* * *

Между първия вик в утрото
и последното цвете на залеза –
животът ни носи вихрено.
Мислим си само,
че държим юздите на времето.
А всъщност сме в плен –
на буйните му коне.
Зелено и синьо в мечтите си носим,
а всеки ден нишката своя преде.
Светлината от нас бавно изтича,
към небосвода върви.
А в зеления ден,
в овалните шепи на времето –
бял извор пак ще звучи!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук