БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕЛИТ ПРЕЗ 21 ВЕК – III.

0
147

Трендафил Митев е доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. „Военноисторически сборник“. От 1999 г. преподава политология в УНСС – София. Автор на 12 монографии („Македонобългарският Централен комитет в САЩ“, „Българската емиграция в Америка и борбите за освобождението на Македония“, „Широкият социализъм“, „Основи на политическата наука“, „Американският юнионизъм и българските еселписти в САЩ (Идеология и политическа практика)“ и др.), 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация „Фулбрайт“ и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.

III. „Ахилесовите пети“ на българската левица* 

Парадоксално е, но е факт: при наличието на небивала дванадесетгодишна криза, преживявана от държавата ни в мирно време, когато 80% от нацията живее на границата на социалния минимум, след 10 ноември 1989 г. в България не можа да се създаде стабилна лява политическа коалиция, която да управлява с подкрепата на мнозинството от народа. Уникалността на тази ситуация е безпрецедентна! Точно това обстоятелство изисква да се даде обяснение на дилемата: „Защо?“ Защо се получава така в новото ни политическо битие? Разбира се по тази тема е казано не малко. Обстоятелството обаче, че въпреки всичко ситуацията в ляво от центъра не се променя бързо и трайно, показва че все още левият политически елит не е осъзнал достатъчно добре действието на абсолютно всички неблагоприятни фактори, спъващи неговите усилия. Целта на настоящата статия е да се посочат специфичните (нека ги наречем чисто българските) трудности, които са спъвали и спъват изграждането на една стабилна лявоцентристка коалиция на политическия терен в държавата ни към началото на ХХI век.
Когато се докосваме до спецификите на българската левица практически най-полезно е да ги разделим на две основни групи. В първата е редно да се посочат ясно така наречените „стари проблеми“ на левицата. Това са идеите Ј, тактиката и чисто човешките отношения, които левият политически елит е създавал и наследил от миналото. Тоест – корените на затрудненията в областта на лявото политическо мислене и действие. Онова върху което съвременната левица няма как да не стои като политически опит и традиция. На втори план трябва да се поставят „новите трудности“. Онези, които се появиха за пръв път пред левите сили на нашия народ след демократичните промени през 1989 година. Като цяло те се явяват новост за българския политически процес изобщо. Около тях все още липсват достатъчно сериозни анализи и печеливши идеи за практически решения. Поради това и политическият елит на левицата в частност не е в състояние да си дефинира убедителни практически подходи. А взети заедно „старите“ и „новите“ специфики на лявото политическо пространство в България създават голяма част от онази критична маса от препятствия в реалните взаимоотношения, която прави невъзможна силната лявоцентристка коалиция. Поне досега!

Старите проблеми на българската левица
Първо, по ред обективни причини до средата на ХХ век в лявото политическо пространство на България са доминирали не консенсусните, а конфронтационният тип политически взаимоотношения. Тоест, левите български политически партии много повече са си съперничели и много повече са се борили помежду си, отколкото са били заедно. Достатъчно е да се припомнят само теоретичните баталии, обидните квалификации и липсата на каквото и да било практическо единодействие между партиите на тесните и широките социалисти, почти до втората половина на 30-те години на ХХ в. Най-голямо значение за налагането на този стил на общуване в ляво имат: бавното развитие на капитализма в България и трудното раждане на модерното ляво политическо пространство в страната, характерно за индустриалното общество; значително по-голямата доктринална ангажираност в мисленето на левите политически лидери, отколкото това се наблюдава в лагера на либералните политически сили; освен всичко друго и БРСДП(т.с.), и БРСДП(о) през първата половина на ХХ в. все още са сравнително млади политически партии. И двете се борят за овладяването на един и същ, при това крайно ограничен социален контингент в общо 4-5 милионна България по онова време. Следователно „теснотата на левия политически терен“, липсата на широко поле за свободно действие, неизбежно сблъсква и като резултат конфронтира трайно двете основни партии на левицата. Стига се дори до тяхното радикално разминаване на политическата сцена по време на драматичните събития през 1923-1925 г., а и до парадокса едната лява политическа сила (БРСДП(о) да бъде елеминирана от политическата сцена от другия неин основен партньор в ляво, след налагането на сталинизацията, въз основа на наложените решения в Шкларска поремба през есента на 1947 г. От почти вековното доминиране на конфронтационния тип взаимоотношения между основните политически сили изявяващи се в лявото пространство се е натрупало голямо количество политически баласт. Много неща трябва да забравят левите сили на българската нация. Не би било пресилено, ако се каже, че сред партиите на българската десница в миналото подобен конфронтационен тип отношения между основните десни политически партии не са съществували. Това обяснява и обстоятелството защо СДС днес обединява в своите редове наследниците и на демократите, и на либералите, и на радикалите. А в ляво не е така! Там конфронтацията между „своите“ е била повече от необходимото. Следователно днешните наследници на левите сили трябва да преодоляват едно нежелателно, тежко историческо наследство, което без никакво съмнение още поражда подозрения, страхове и съответно пречи на новите коалиции.

Второ, трябва ясно да се признае, че именно поради посоченото по-горе обстоятелство през ХХ век левите коалиции н е д о м и н и р а т като тенденция в българския политически процес. Левите коалиции у нас нямат богат опит, така както е например в скандинавските страни. До 1947 г. у нас са създадени само 3, предимно левоцентристки коалиции. И то за кратки периоди от време: (Единният фронт 1923-1925 г., Народният фронт 1936-1938 г., и Отечественият фронт 1943-1947 г.). Народният фронт от 30-те години дори може да се оцени като центристка формация с десен оттенък. От изключително голямо значение е и обстоятелството, че всички леви коалиции, действали в България до 9 септември 1944 г., са създавани единствено при н е л е г а л н и у с л о- в и я. И трите са формирани с една цел – събарянето на авторитарен режим с „не мирни средства“ и възстановяването на демократичната политическа практика. Изглежда, че при нормални, „демократични“ времена левите сили в България не са чувствали нуждата от обединяване, поради преобладаващия предимно демократичен дух сред нацията. Затова нито една от левите коалиции у нас не можа да се изявява дълго време свободно по правилата на демократичния политически процес. (Реално от общо 125 години свободен политически живот в България левите сили се действали единно непълни 9 години!?) Затова от тези 3 левоцентристки коалиции само една е управлявала държавата – това е О Ф, и то за около 4 години. След това самата лявоцентристка коалиция е била ликвидирана не от политически противник, а от един от нейните създатели и членове!? Ясно е следователно, че в българските политически традиции липсва, нека да я наречем условно богата л я в а к о а л и ц и о н н а п о л и т и- ч е с к а к у л т у р а. Отсъстват демократичен опит за мирно единодействие на левите сили по правилата на демокрацията. Отсъстват голямото разнообразие от програми и тактики за изграждане на широки национални обединения. Такива, които да спечелят по мирен начин властта и да я упражняват в равностойно партньорство между съратниците по конституционен начин.

Трето, предимно аграрният облик на България до средата на ХХ век предопределя доминиращото място на селското население в социалната структура на нацията. (Над 75% от българския народ). На тази основа още през 1899 г. стана възможно раждането на уникалната аграристка идеология, чиито носител е БЗНС. За началото на ХХ в. аграризмът и БЗНС, в частност изиграха и позитивна роля при формирането на редица демократични политически традиции на новото време у нас. Гледана в глобален аспект обаче и тази идеология съдържа в себе си редица утопични, неадекватни идеи (например възгледът на Ал. Стамболийски, че селяните са заинтересовани да „продават скъпо хляба“, а работниците искали „да го купуват евтино“. По тази причина единодействието между тях в политиката било „невъзможно“. (А ако се прибави и утопията за „самостоятелната селска власт“ ще стане ясно, че през ХХ век в България са налице изключително влиятелни фактори на политиката, битуващи „близо“ до мнозинството от народа, които всъщност работят последователно срещу изграждането на широки леви и левоцентристки коалиции. Те пледират за „самостоятелна“ власт! (Земеделците се включват в левите политически обединения едва след разгрома на БЗНС през 1923 г. и то преди всичко чрез по-лявата си структура „БЗНС – Пладне“). Аналогична „задържаща“ роля по отношение създаването на леви политически концентрации сред многолюдната и крайно бедна бежанска маса играят и организациите с националноосвободителни цели. (Например ВМРО). Техният елит пък се стреми през първата половина на ХХ в. да използва възможностите на контролираните човешки контингенти от бедни хора, главно с оглед подпомагане на борбите за облекчаване съдбата на поробените българи в насилствено откъснатите територии от отечеството след 1878 и 1913 година. Така или иначе, факт е че от тук възможностите за изграждането на мощни и влиятелни политически коалиции в ляво, за натрупването на коалиционни традиции, също са се стеснявали още повече. Дори може да се посочи уникален факт: първият опит за привличането на ВМРО в лявото политическо пространство през 1925 г. (Майският манифест) стана повод за физическото убийство на нейния лидер – Тодор Александров и за последващата страшна междуособица между крилата на ВМРО, каквато не познава нито едно друго националноосвободително движение в Европа преди Втората световна война!?

На четвърто място сред спецификите на условията, при които се развива българската левица днес трябва да се посочат и ред очевидни особености, наследени от миналото от основната и най-влиятелна политическа партия в ляво – БСП. Например, не е без значение обстоятелството, че водещата политическа сила на българската левица сега не членува в Социнтерна пълноценно. Тя сама е скъсала връзките си с този влиятелен международен фактор още през 1917 г. и то демонстративно! Не може да се говори също така за съществуването на богати политически традиции с актуално звучение, когато става дума и за двустранните отношения на БСП с германската и френската социалдемокрация или английските трейдюниони да речем. Да не говорим за делови връзки и лични познанства, наследени от миналото с либерални, християндемократически и даже екологични партии в западния свят. А днес това са все фактори със сериозна тежест в съвременния глобален политически процес. Тук се крият причините, поради които и част от бедните българи днес приемат БСП като „изолирана“ партия в международен план. Очевидно от там идва някакво интуитивно неверие, че дори и да се формира ляво коалиционно правителство, възглавено от БСП, то трудно би могло да бъде успешно. Защо? Защото то няма да получи нужната му подкрепа в международен план, дори и от онези европейски правителства, които са излъчени от левите сили.

Новите трудности за българската левица
Първо, България е сравнително малка държава с много сложна (и даже трагична) историческа съдба. Намесата на великите сили, егоистичната политика на съседите, недалновидността на собствените Ј политици, предопределят за българския народ през по-голямата част от ХХ век една нерадостна лична съдба. Поради това поколения българи (от най-различни идейни окраски) мечтаят и работят за изграждането на силна и стабилна държава. На тази база в масовото българско политическо съзнание в много по-голяма степен, отколкото в англосаксонските общества например, е развита идеята, че в нашата част на Балканите е необходимо да съществува силна държавна организация, която да е опора и закрилник за гражданина. Ето защо почти през четвърт век, всички свободни български генерации са защитавали от различни идейни позиции доктрината за силната държава. Достатъчно е да посочим консервативният проект за силна държава от 1879 г., режимът на пълномощията 1881-1883 г., деветнадесетомайската държавна реформа след 1934 г., еднопартийният държавен модел, наложен след 1947 г. и пр. Тези факти са безспорно доказателство за развиваната тук теза. Ето на тази традиционна база след 1989 г. значително мнозинство от българската нация настоятелно искаше да се запази силното държавно присъствие в различните сфери на обществения живот – особено в икономиката. От тук на БСП например се наложи, колкото и странно да прозвучи това, да започне да действа в политиката на прехода, както обикновено действат „консервативния тип“ политически партии. Години наред тя се бори да съхрани работещото от старото общество; да осигури приемственост между това от преди 1989 г. и онова след 1989 г.; да се избягват резките скокове в икономиката, в преструктурирането на държавно-политическата система и пр. По този начин основната политическа сила в лявото пространство отговаряше на едно императивно изискване на следващите я внушителни обществени слоеве. За сметка на верността към тях обаче, БСП трябваше впоследствие да заплати „тежък политически данък“. До 1997 г. тя реално загуби много време. Придържаше се към стратегия, която на практика не даде очакваните резултати. Всичко „работещо“ от старата държавност беше или радикално променено или съсипано! Неизбежно от тук през 1997 г. БСП преживя тежък провал. Времената не бяха подходящи за подобен тип, нека пак условно да го наречем „ляв консерватизъм“. За района на Европа съветският обществен модел беше не само напълно изолиран. Той беше обречен! Подобна ситуация на преход обаче възникваше за пръв път и за нея все още нямаше готови решения. А противоречивото поведение неизменно затруднява единодействието сред левите сили на нацията.

Второ, принципно нов момент след 1989 г. беше появата за пръв път в новата българска политическа история на една реална двуполюсна партийно-политическа система. В миналото, при легални условния в България никога не е съществувала подобна ситуация. (С изключение може би на периода 1879-1884 г., когато се съревновават само Либералната и Консервативната партии). Впоследствие на политическата сцена у нас винаги са се подвизавали поне десетина политически партии. При това всички те са били с приблизително еднаква тежест сред обществото. Така че левите политически сили – и БРСДП(т.с.), (впоследствие БКП), и БРСДП(о), и БЗНС „Пладне“ след 20-те години също разполагат общо взето с еднаква тежест в политическия живот. Тоест в миналото, макар и трудно, все пак е било възможно дори „да се подбира“, точно с кого в ляво да се коалираш. Ситуацията днес, при двуполюсния политически модел е коренно различна. Колко от сега претендиращите, че са леви политически партии, могат да се похвалят, че водят твърдо след себе си 50-100 000 гласоподаватели? Кои са тези реални политически фактори в ляво? Освен БСП там няма други такива (наистина реални) фактори с лява ориентация. Следователно, при наличието на силно поляризирания и даже конфронтиран до крайност двупартиен политически модел се оказва, че БСП на практика няма реални партньори в ляво. Факт е, че сред левицата, както впрочем и сред десницата, се подвизават и маргинални, крайно безпомощни структури, накичени с пищни левеещи се имена. Главна особеност на болшинството от тях обаче е необосновано високото им самочувствие и големите претенции. Ако го кажем по друг начин факт е, че след 1989 г. лявото политическо пространство в България се структурира по нов начин, с уникална бавност и по-друга логика. Това обстоятелство също изисква нестандартно мислене и действие от онези, които желаят да го превърнат в динамичен фактор на политиката.

Трето, след 1989 г. българската левица се оказа в най-неблагоприятната за нея международна обстановка, при която е действала изобщо в своята история. В миналото задграничната Ј изолация никога не е била толкова тежка и така сложно мотивирана. След 1918 г. тя получава подкрепата на Коминтерна. През 30-те години в допълнение за нейната кауза започват да работят успехите на мощните антифашистки фронтове в Испания и Франция. Подир 1944 г. ОФ получава решаващата подкрепа на СССР и т.н.

От 1989 г. международните условия, при които работи българската левица са качествено нови и то в смисъл на небивало неблагоприятни. СССР се саморазпадна. Компартиите в западния свят нямат предишната сила и влияние. Социалдемократическите партии „не познават“ добре БСП. През първата половина на 90-те години в Западна Европа управляват и християндемократически и консервативни правителства. Следователно през целия демократичен преход българската левица като цяло (като единен фактор) не получава реална – макар и морална външна подкрепа. За каузата на БСП и левите сили на нацията не работят влиятелни международни фондации. В тяхна подкрепа рядко се изявяват частни (или автономни) изследователски институти и центрове. С други думи налице е огромен дефицит от идеи, от международен опит, липсват възможности за консултиране на нови, нестандартни политически проекти и практики с лява насоченост. Такива, които да облекчават непосредственото сплотяване на левите политически сили. Ясно е следователно, че и от тук също сериозно се затруднява изграждането на модерна, лява коалиция в България.

Четвърто, една от безспорните новости на демократичния политически живот в България след 1989 г., която липсва, преди всичко е г и б е л т а н а а г р а р и з м а. В края на ХХ век животът доказа по безапелационен начин, че идеологията на Александър Стамболийски от края на ХIХ в. вече няма реални перспективи като база за развитието на постиндустриалното общество. Аграризмът, земеделското движение каквито ги познаваме от времената до средата на ХХ век вече са мъртви! БЗНС е разкъсана на толкова много и така безпомощни структури, че нито една от тях реално вече не представлява сериозен съвременен политически фактор. Оттук за левицата в България обаче не следват само позитиви. Със стопяването на силното земеделско движение от българската политическа сцена изчезна и такава самобитна земеделска организация като БЗНС „Пладне“ например, която след 1923 г. е сериозен политически фактор, работещ активно за единодействието на левите сили на нацията. Следователно след 1989 г. нови мощни трансформации протичат специално в аграрния сектор на лявото политическо пространство на България. През 90-те години на ХХ в. все още не беше ясно (а и днес не е ясно), кой всъщност и с какво би могъл за замести такъв реален фактор на левицата като влиятелното БЗНС „Пладне“ в миналото. От тук левицата след 1989 г. също срещна големи трудности във връзка с мобилизацията на онези слоеве на нацията, които свързват своето бъдеще със земята и селскостопанското производство.

Пето, ако все пак говорим за уникати в българската политика след 1989 г., то несъмнено най-интересният от тях е в центъра на политическото пространство. У нас се появи нов тип политически център – ДПС. Вече цяло десетилетие животът доказва, че със своите 10-20 народни представители в Парламента ДПС е в състояние да осигури така необходимото законодателно мнозинство за всяка сериозна политическа партия в България, за да може тя спокойно да управлява. Това обстоятелство реално отрежда на тази политическа организация ролята на център в политиката. Главната особеност на този център обаче е, че той не е социално обоснован. Той е мотивиран преди всичко на верско-етническа база. А конкретният подтик за появата му беше политиката на комунистическото правителство през 80-те години по време на т.нар. „възродителен процес“. От там БСП наследи едни крайно тежки отношения с ДПС от 80-те години. През 90-те години, въпреки някои прояви на недоговорирано партньорство, основната политическа сила в лявото пространство реално не беше в състояние да работи активно за единодействие и с новия (етническия) политически център на демократичния политически процес в България. Предпоставки за промени се появиха едва след 1997 година. За тях обаче беше необходимо лидерите на БСП да предприемат важни практически стъпки с морално значение, за да се започне бавното изживяване на натрупаните негативи в двустранните отношения. Реални резултати от политиката на левицата в това направление за пръв път се проявиха по време на президентските избори в края на 2001 година.

Шесто, определено, макар и нерешаващо значение за състоянието на нещата в лявото политическо пространство на България след 1989 г. имат и специфичните особености на новата българска десница. Като новосъздаден политически фактор десницата не прояви особено умение за политическо творчество през изминалото десетилетие. Тя не можа да обоснове свой, оригинален български път за създаването на свободно пазарно стопанство. Така че да не пострадат фатално жизнените интереси и на широките народни маси. Основите на идеологията си – християндемократизма, тя заимства наготово, сравнително късно. Казано иначе, „идейната леност“ на десницата, липсата на оригинални български проекти за десен тип преход не създаде реална алтернативност в областта на сериозното политическо мислене на нацията. Тоест обективно десните идеи не подтикваха мисловния процес при левицата. Така че тя също да се опитва да създава все по-оригинални и по-работещи проекти за разрешаването на глобалните проблеми на народа.

Нещо повече! Животът доказва, че лансираните идеи отдясно за пълна свобода на пазара в сферата на икономиката, за нулево присъствие на държавата в културно-обществения живот, за някакви гигантски преимущества на глобалните пред националните ценности постигат точно обратния на очаквания ефект. Сред значителни среди , следващи БСП, се затвърждава дори убеждението, че нейната политика все пак е „по-добрата“. Че компромиси в политиката не са жизнено необходими. От тук сред левицата покълват и аргументи за „твърдо“ придържане към следвания курс (епохата на Жан Виденов). По-бавно се ражда наистина новото и оригиналното политическо творчество за реалното обединение на лявото пространство.

В допълнение някои екстремистки призиви отдясно за забрана на БСП, лустрационните проекти и съответното им законотворчество, подкрепяно от десницата реално респектираше определени политически среди в ляво. Младите и все още неукрепнали партии там очевидно имаха сериозни основания да се притесняват и за собственото си политическо бъдеще, ако „набързо“ го обвържат със съдбата на тази стогодишна партия. Заплахите отдясно създаваха настроения в ляво, които също не работеха за изграждането на сериозна политическа левица в България след 10 ноември 1989 г. Дори може да се каже, че едно от целите на „твърдото дясно“ е да се минира обединението на левицата.

На седмо място
трябва да се посочи уникалността на държавнополитическата криза, която преживява България от 1989 г. насам. Най-напред българският народ никога не е живял в м и р н о в р е м е при толкова продължителна криза. Най-тежката преди това – тази от 1929 до 1934 г., продължава непълни пет години. Сега в мирно време, кризата трае вече тринадесета година. Освен това животът доказа, че нито един от реалните политически фактори не знае как да я прекрачи с ускорени темпове. Отгоре на всичко става въпрос за криза от глобален тип – колапс на икономиката, създаване на нова политическа система, подмяна на морални и духовни ценности, налагането на други критерии за обществен рейтинг и човешки способности от страна на „новите българи“. На тази база за пръв път в новата българска история народът ни преживя национална деструкция. (Може да се каже и национално разграждане). Дори и през периодите на войните 1912-1918 г. населението на държавата ни е нараствало, заради прилива на огромната бежанска маса. През 90-те години на ХХ в. за пръв път, в мирно време за по-малко от 10 години то намаля с близо един милион души!? Това е безпрецедентен национален колапс в българската история. Рязко спадна раждаемостта. По небивал начин се влоши възрастовата структура на населението. Сериозно напреднаха процесите на интелектуалната деградация на българското общество, вследствие на масовата емиграция на образованото младо поколение. В допълнение – материална нищета за огромните слоеве на населението, разпространението на популистко или сектантско мислене, девалвация на традиционни символи и ценности. От тук неизбежно се зароди и процес на частична лумпенизация сред обществото. В мисленето на бедния човек, изправен изведнъж пред толкова много и така сложни предизвикателства, неизбежно се налага идеята за „биологичното оцеляване“ като върховна цел на личността.

Много хора и в ляво вече не вярват на идеи, платформи и идеология. Те искат сигурност и перспективи – за себе си и за своите деца. Тук, сега и в пълния им обем! Ето защо тези среди са готови да подкрепят всеки, който обещава по-добро бъдеще, дори и ако неговите идеи се изчерпват единствено с призива „Вервайте ми“. Ясно е следователно, че при подобна ситуация левицата сега засега не може да очаква с т а б и л- н о с т на собствената си социална база. За траен, ляво ориентиран електорат, който отстоява ясни политически ценности в поголовно обедняло и напълно безпомощно общество, трудно може да се говори. От тук и впечатляващите електорални промени, които левицата показва през 90-те години на ХХ век. А и невъзможността Ј да стабилизира своята постоянна трайна обществена основа, за да се превърне във фактор с решаващо значение в политическия живот.

Осмо, левите сили в България, такива каквито ги наблюдаваме на съвременната ни политическа сцена, все още не са проучили безпристрастно собственото си политическо минало. И което е по-важно, всички те не са го преосмислили, не са се поучили от него с оглед на бъдещето. Колко нови, сериозни биографични трудове за лидерите на левите партии бяха публикувани например в България след 10 ноември 1989 година? С какво се обогати обществената представа за политици като Димитър Благоев, Георги Димитров, Янко Сакъзов, Кръстю Пастухов, Коста Лулчев и т.н., и т.н? Какво реално направиха новите политически представители на левицата, за да осмислят и най-вече да признаят публично грешките, допускани някога от собствените им партии по отношение на останалите политически сили, работещи в ляво? Дали беше издаден и преиздаден поне един сборник с програмни документи, лежали някога в основата на всички леви обединения от миналото, за да се видят конкретните обединителни идеи и общото в теорията и практиката на лявото политическо мислене. Тоест – да изпъкне онова, което би могло да послужи като основа и пример днес. Следователно една от причините за слабостта на лявото политическо пространство трябва да се търси и в обстоятелството, че там се действа в доста голяма степен или „на ново“, или „на сляпо“. Новите лидерски поколения на левицата не познават добре собствения си ляв, коалиционен опит, натрупан в миналото, колкото и оскъден да е той.
Дори може да се каже нещо повече. В не една публикация все още може да се открият следите на онова, което е разделяло, а не е обединявало левицата. Тази слабост на левицата в България трябва да се преодолее, защото казано е: Който не познава собствената си история, той е обречен да я преживее заедно с грешките й!

Девето, сред важните особености на националния ни живот след 1989 г. трябва да се постави и липсата на ясна, съвременна национална доктрина. Тук не става дума за възраждането на архаични идеи и модели на поведение, актуални за отдавна отминали времена. Касае се за национална цел. За модерни идеали, в името на които да се възпитава и мобилизира нацията. Кои са те? Доброто познаване на българската политика показва, че в периодите, през които левите политически сили са били индиферентни към националните идеали на българския народ, левицата е била слаба. (Примерно до Първата световна война). И обратно, когато впоследствие левицата е заставала зад справедливи, актуални цели на нацията – тя само е печелела. Дори може да се каже, че само тогава тя е постигала своите най-големи успехи. Достатъчно е да споменем, че обединението с лява ориентация „Народен фронт“ през 30-те години възстанови Търновската конституция. Лявата коалиция с название „Отечествен фронт“ през 40-те години успя да вземе и политическата власт!? Следователно, ако през 90-те години левицата в България не е в подем, то една от причините е и тази, че тя не се е ангажирала достатъчно убедително с националния идеал. Не съдейства за разработването на модерната българска национална доктрина, съотносима естествено с общочовешките ценности, валидни за ХХI век.
Десето, след промените през 1989 г. пред левицата изпъкнаха нов тип проблеми, свързани с лидерството. Поначало старите лидери на българската левица винаги са били много по-силно доктринално ангажирани, отколкото това е било при водачите на десницата. В лявото мислене животът е вкаран много повече в теоретични схеми и много по-трудно се е излизало от тях при обобщаването на конкретните политически факти в България. Затова и при лявото лидерство е бил много по-силно развит и „вождизмът“. И Димитър Благоев, и Янко Сакъзов, и Георги Димитров, са несменяеми лидери на левите ни политически партии от 25 до 40 години. Затова основните партии в ляво за един век съществуване са имали едва по двама-трима лидери.

Тоест, при левицата лидерите по-бавно са се ротирали. В миналото там по-бавно и по-трудно са израствали млади, творчески мислещи и действащи лидери. А реалният живот след 1989 г. предяви съвсем нови изисквания именно пред левия тип политически лидери. Поради това през последното десетилетие при БСП например, се наблюдава за пръв път в нейната история истинска „лидерска въртележка“. За 12 години там се смениха 5 партийни лидери! Това означава почти два пъти повече, отколкото за целия стогодишен период преди 1989 година!? Така че тук изводът се налага от само себе си. При левицата вече няма и не може да има „традиционното доживотно лидерство“. Левите лидери по целия свят, и в България в частност, трябва да бъдат нещо качествено ново. Затова и при БСП да речем, много по-често се редуват успешно с неупешно лидерство. Едното успява в политиката – то носи активи за общата кауза на левите сили. Другите – неуспешните лидери – разпиляват постигнатото! Следователно очевидно е, че при новите условия левите политически сили все още не са си изработили механизъм за ускорен градеж на качествени лидерски екипи. През 90-те години левицата се учеше и как да създава лидерите си по нов начин, от което тя не винаги печелеше.

Какви изводи се налагат в края на това изложение:

Първо
, трябва да се каже ясно, че в България никога не е било лесно да се градят леви коалиции в политиката. Особено след демократичните промени в края на 80-те години на ХХ век. В този смисъл парадоксът – в бедно общество трудно да се създават леви обединения, всъщност е абсурден, но очевиден, реален и безспорен политически факт.

Второ
, поради тази причина левите коалиции в България са имали най-големи успехи в недемократични времена. Когато демокрацията е била погазена. Когато е трябвало да се възстановява нормалният демократичен политически процес. В демократични периоди левите политически сили в България трудно си сътрудничат и като правило не единодействат достатъчно ефективно.

Трето
, най-голяма роля за съществуването на разглежданите парадоксални затруднения играят спецификите на българското политическо битие – както до 9 септември 1944 г., така също и след 10 ноември 1989 година.

Четвърто
, крайно време е да се разбере, че без съобразяването със спецификите, за които стана дума по-горе и особено без тяхното разумно осмисляне от страна на левите сили, те трудно ще постигат големи успехи в реалната политика. А проблемът за това как би могло да се минимизира неблагоприятният ефект от съществуването на разгледаните „ахилесови пети“ в снагата на българската левица може да стане предмет на друг размисъл в друга статия.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук