Процесът “Милошевич” – открита гавра с правосъдието

0
200

Професор, доктор на юридическите науки. Завършил е Юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” и аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието, а след това като научен сътрудник в Института за науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Автор на 7 монографии по правни проблеми и четири книги публицистика. Председател на Комитета по правата на човека. Почетен председател на Българския антифашистки съюз.
1.
Правосъдието неведнъж е било подлагано на унизителни за него превращения. Различни обществени (политически) сили, чужди на идеята за правовост, са го използвали, за да решават с неговите средства своите проблеми. Чрез формите на правото са постигали истинско безправие по същество.

Правосъдието не е абстрактна власт. То се представлява и осъществява от хора, които могат на общо основание да бъдат купени или заплашени и по този начин – заставени да действат не така, както иска правото, а така, както искат упражнилите върху тях съответен натиск сили. Няма нищо по-отвратително от едно правосъдие, изменило на себе си. То е толкова грозно, колкото е грозно и всяко друго насилие, но то освен това е и неизмеримо цинично, защото има дързостта да си навлича одеждите на справедливостта. Хиляди, милиони хора са станали и ще стават жертва на подкупността на правосъдието.

Без всякакво колебание ща кажа, че “правосъдието”, осъществявано срещу бившия югославски президент Милошевич, е именно такова правосъдие – по форма правосъдие, по своята същност – брутално насилие както над фактите, така и над правото. Една истинска гавра с правосъдието.

Процесът срещу Милошевич има своите корени в трагичната близка история на Югославия.

Създадена след Втората световна война, Социалистическа федеративна Югославия обединяваше шест републики: Босна и Херцеговина, Македония, Словения, Сърбия, Хърватска и Черна гора. Десетилетия наред народите на тази федеративна държава живяха в мир и взаимно разбирателство. Неочаквано вътрешният мир бе нарушен. В започналата братоубийствена война федерацията се разпадна. От бивша Югославия само две държави останаха в оскъдна конфедеративна връзка – Сърбия и Черна гора. Останалите държави започнаха самостоятелно съществуване.

Трудно е да са каже кои са действителните причини за драматичното развитие в бивша Югославия. Не би могло естествено да се отрече действието на причини, зародили се в неперфектно изградените отношения между отделните републики. Но едва ли може да се отрече и действието на външните фактори. Разпадането на Югославия трябва да се разглежда в контекста на Студената война, завършила с разпадането на Съветския съюз и на свързаните с него външнополитически и икономически структури.

Разпадна се Варшавският договор, разпадна се и Съветът за икономическа взаимопомощ. В Русия и в другите бивши социалистически страни се възстанови капиталистическата система в нейния възможно най-лош вариант. Победителите в студената война не можеха да позволят на една социалистическа Югославия да съставлява изключение от общия разложителен процес. Тя също трябваше да бъде разложена, за да бъдат по-лесно манипулирани съставните й единици, и тя бе разложена.

Предварително бе обаче достатъчно ясно, че “разфасоването” на Югославия ще бъде твърде болезнен за всички нейни граждани процес. В продължение на близо 70 години населението на отделните югославски република се намираха в постоянна “осмоза”, т.е. в процес на взаимно проникване. Трудно бе да се каже къде наистина минават етническите граници, за да се определят и държавните граници на поискалите да се отделят от федерацията републики. В Хърватска живеят множество сърби, в Сърбия живеят множество хървати и т. н. Разкъсването на живата държавна тъкан съвсем не обещаваше радостни дни за югославските народи.

Като предвиждаха кървавата опасност, която се криеше в проектираната подялба на федерацията, много държавни дейци на Югославия положиха искрени усилия да предотвратят тази подялба. Един от тях бе Слободан Милошевич.

Като президент на Федеративна република Югославия, Слободан Милошевич не можеше да няма за пръв свой дълг да запази целостта на федерацията. В това отношение Милошевич, както по-късно ще заяви Рамзи Кларк, не се различава съществено от някогашния президент на САЩ Абрахам Линкълн: както единият, така и другият са искали единствено да запазят федерацията, която са оглавявали.1 Линкълн успя да запази единството на Съединените щати, Милошевич за съжаление не можа да спаси югославската федерация: твърде мощни бяха силите, които действаха срещу него.

Милошевич все пак не предаде позициите си без бой. Той упорито търсеше и последната възможност да запази федерацията, да спаси суверенитета на държавата, да защити достойнството на нейния народ. В името на мира той бе готов и на разумни отстъпки – обстоятелство, което намери своето потвърждение в Дейтънското споразумение.2

Но всяко отстъпление има и своите граници. В Рамбуйе – замък в едно от предградията на Париж, където през февруари 1999 г. представители на Сърбия и на косовските албанци при посредничеството на държави от НАТО водиха преговори по статута на Косово – тези граници бяха достигнати по един безподобен начин. Преговорите са изключително трудни, предлаганите условия са твърде тежки, но Милошевич изненадва своите опоненти, като в крайна сметка се съгласява да подпише съответно споразумение.

Тогава се проявява цялата бруталност на САЩ и другите държави от НАТО: буквално два часа преди подписване на споразумението югославската делегации бива сюрпризирана с нов проект за споразумение от 81 страници, 59 от които делегацията вижда за първи път. Към договора има и два анекса, единият от които – в т. 8, гласи буквално следното:

“Персоналът на НАТО с всичките си превозни средства, кораби, самолети и съоръжения разполага с неограничен достъп навсякъде и с пълна свобода на движение по цялата територия на Съюзна република Югославия, включително във въздушното й пространство и в териториалните й води. Това се отнася – без ограничения – до правото на НАТО на бивак, на маневри и на подслон, както и правото да използва всички региони и съоръжения, необходими за логистика, учения и операции.”

Останалите точки от анекса са също грубо посегателство върху суверенитета на Югославия. Те предоставят на НАТО и на персонала й пълен имунитет спрямо югославското правосъдие; забраняват на югославските власти да подлагат на арест, разследване и задържане персонала на НАТО; постановяват приоритетно обслужване на персонала на НАТО и на неговите превозни средства, кораби и самолети във въздушното пространство и по летищата, пристанищата и пътищата на Югославия; предоставят на НАТО правото да арестува отделни лица и да ги предава на надлежните инстанции.

Очевидно е, че на Югославия фактически е предявен ултиматум от мюнхенски тип: или ще подпишете договора за въвеждане на нашите войски, или, ако не подпишете, ще ви ударим по въздух. По-късно Херман Шеер, депутат от ГСДП, ще заяви в Бундестага, че подобно споразумение една държава би могла да подпише само след пълна военна капитулация.

Беше невъзможно, разбира се, Милошевич да се подчини на ултиматума. Както справедливо отбелязва Жерминал Чивиков, не само Милошевич, никой белградски политик не би дръзнал да подпише предложеното от НАТО споразумение, защото още на другия ден той би бил обесен на Калемегдан за държавна измяна.3 И последва отговорът на НАТО.

На 24 март 1999 г. НАТО започна своята агресивна и изключително жестока война срещу Югославия. По данни на Генералния щаб на югославските въоръжени сили в хода на 78-дневната агресия авиацията на НАТО е нанесла 2300 въздушни удара по 995 обекта. Срещу Югославии са изстреляни повече от 1000 крилати ракети и са хвърлени около 3000 бомби. Загинали са 2000 цивилни граждани, а около 7 хиляди са ранени. 600 хиляди етнически албанци са принудени да напуснат Косово. Материалните загуби за Югославия съставляват повече от 100 млрд. долара.

Войната на НАТО срещу Югославия бе тежко престъпление според международното наказателно право, за което се предвижда и съответно тежко наказание. Тя бе предприета в нарушение не само на Устава на ООН, но и на самия Северноатлантически договор.4 Неизбежен бе следователно въпросът за наказателната отговорност на ония, които я планираха и осъществиха. Виновниците за престъпната война не можеха да допуснат да бъдат изправени пред надлежния съд. Те предприеха истинска правосъдна диверсия, като прехвърлиха вината за станалото от себе си – престъпниците, върху жертвата – Милошевич. И решиха да го изправят пред бутафорния трибунал в Хага. Бившият президент на Югославия не можеше да не бъде наказан, и то не заради драматичните събития, произтекли в Югославия – те, властелините от НАТО, много добре знаеха, че тъкмо той е най-малко виновният за тези събития.

В гражданската война в Югославия бяха, разбира се, извършени жестокости, носещи всички белези на международни престъпления. Но в коя гражданска война не е имало жестокости? Те се извършват вън и независимо от номиналната държавна власт, защото се подчиняват не на законите на държавата, а на законите на кръвната мъст. За тези престъпления трябва да носи отговорност не онзи, на когото те се натрапени, а онзи, който запали гражданската война в Югославия.

Милошевич трябваше да бъде наказан единствено и само заради отказа му да се подчини на диктата на НАТО. Ако Милошевич бе продал страната си, подписвайки в Рамбуйе ултимативно предявеното му споразумение, той никога нямаше да бъде изправен пред никакъв съд. Напротив, те дружески щяха да го потупват по рамото, както потупват по рамото и другите национални предатели. Милошевич знаеше достатъчно добре какво му предстои, но не се поколеба, изправен пред избора между позора и затвора, да избере затвора.

Необходимо е обаче да допълня, че преди да бъде предаден на трибунала в Хага, Милошевич бе изправен да отговаря за мнимите си престъпления пред белградския окръжен съд. Няколко месеца продължи делото срещу него и завърши с пълен провал. Нито едно от повдигнатите му обвинения не бе доказано. Прекратиха делото, а Милошевич предадоха на Хагския трибунал.

2.
Международният наказателен трибунал за бивша Югославия (МТБЮ), на който предадоха Милошевич, е напълно нелегитимен орган. Той бе създаден с резолюция на Съвета за сигурност, който съвет обаче няма правомощието да създава съдебни органи.

Съгласно чл.29 от Устава на ООН “Съветът за сигурност може да създава такива спомагателни органи, каквито той намери за необходими за изпълнение на функциите си.” Не може да има съмнение какво е това “спомагателен орган”. Това е орган, който остава рамките на органа, към който е създаден. Той няма собствени правомощия, т.е. правомощието да издава актове със собствено действие. Всички негови “актове” са всъщност само помощни материали, предназначени единствено за подпомагания орган.

Други органи, включително и съдебни органи, Съветът за сигурност не може да създава. Създавайки други органи, Съветът за сигурност би излязъл извън своите компетенции, което на езика на правото означава, че тези органи са изначално нищожни, т.е. недействителни. Както са недействителни самите те, така недействителни ще са и всички издадени от тях актове. Категоричен е изводът, че Международният наказателен трибунал за бивша Югославия е един нищожен, юридически несъществуващ орган.

МТБЮ е обаче не само нелегитимен, а и дълбоко неморален. Той е продукт на преизпълнената с корист политика на двойните стандарти. Те просто бодат в очите: за своите един стандарт, за чуждите – друг; за чуждите престъпници ще има съд, за нашите престъпници няма да има съд; за президента на Югославия ще има международен наказателен съд, за онези, които нападнаха страната му, и извършиха най-тежкото международно престъпление, няма да има съд.

В началото на септември 2000 г. Карла Дел Понте, главният прокурор на МТБЮ, бе на посещение в България. На организираната с нея среща в Атлантическия клуб, аз й поставих въпроса защо не е възбудила наказателно преследване срещу лицата, виновни за извършената срещу Югославия агресия. Нейният отговор гласеше:

“Бих желала да кажа, че за мен е знак на признание за независимостта на прокурора и на МТБЮ обстоятелството, че към моята канцелария бяха отправени оплаквания относно поведението на силите на НАТО. Мога да Ви уверя, че след като направих детайлен анализ на материалите, които са представени в моята служба, аз оповестих публично своето решение да не откривам формално разследване против която и да е личност. Същественото, което трябва да се знае, е, че статутът на Трибунала не включва разглеждането на престъпления против мира или в случай на агресия, поради което не влизаше в моите компетенции да се произнасям по обосноваността на самите действия.” 5

Естествено възникналият обаче втори въпрос: как е възможно да не се предвижда отговорност за едни от най-тежките престъпления по международното наказателно право? – не получи отговора на г-жа Дел Понте. Отговор все пак има. Той е в морала на ония, които режисират правосъдната игра.
Но да продължим да се изкачваме по върховете на цинизма им.

През 1989 г. в Рим бе приет Статутът на Международния наказателен съд – един наистина легитимен съд, създаден по всички правила на международното право.6 Десетки държави ратифицираха статута, водени от убеждението, че борбата с тежката международна престъпност не би могла да бъде успешна без перфектно създаден международен наказателен съд.

САЩ обаче – държавата, която с изключително усърдие участва в създаването на нелегитимния Международен наказателен трибунал за бивша Югославия – не го ратифицира.7 Тя просто отказва нейните граждани да бъдат изобщо изправяни пред някакви си международни съдилища.

Гражданите на другите държави трябва, разбира се, да бъдат предавани на международните съдилища, дори и когато легитимността на тези съдилища е повече от съмнителна, но нейните собствени граждани, граждани с друго, по-високо качество, не бива да имат тази съдба. Те могат да извършват всякакви престъпления – да убиват беззащитни граждани, да изтезават затворници, да вършат какво ли не, но те няма да бъдат предавани на никакъв международен съд. Ето го морала с двойните стандарти в своя най-неприкрит вид.

Трябва най-после да се отбележи, че Международният наказателен трибунал за бивша Югославия се оказа и подчертано нецелесъобразен орган. С манифестираното намерение да въздаде справедливост за виновните и невиновните в гражданската война между народите на бивша Югославия той трябваше да внесе успокоение в отношенията между тях. Тези очаквания, дори и да са били искрени, не се оправдаха.

Разочарованието намери недвусмислен израз в статията на известния американски журналист Jeffrey Т. Kuhner, публикувана във в. “Washington Times” от 24 октомври 2004 г. В статията си, озаглавена “Балканският съдебен турнир” (“Balkan Justice Joust”), Kuhner съобщава за направената от правителството на Щатите преоценка на Хагския трибунал. В статията можем между другото да прочетем следното:

“В последното си интервю заместник държавният секретар по въпросите на военния контрол Джон Болтън ми заяви, че Вашингтон е дълбоко обезпокоен от това, че МТБЮ, без да способства за етническото помирение, се превръща в заплаха за регионалната стабилност. “Съществува много реалният риск обвиненията в МТБЮ да не уредят положението на Балканите, каза г-н Болтън, а да създадат нова враждебност, която да доведе до бъдещо напрежение.”

По мнението на г-н Болтън и на други висши служители в Държавния департамент Хагският трибунал е “дегенерирал в един политически трибунал, който не остана верен на своя първоначален мандат.” Трибуналът, се казва по-нататък в статията, “е станал машина, чрез която г-жа Карла Дел Понте се опитва да пренапише историята на Балканските войни. Тя злоупотребява със своята служба и допуска дълбоки недостатъци и слаби обвинения.” Кuhner дава съкрушителна характеристика на тази прословута вече дама: “Тя е балканската лейди Макбет, един безскрупулен (unscrupulous) политически катерач (climber) с мания за величие. И подобно на лейди Макбет г-жа Дел Понте ще бъде погубена от своята страст към властта.” Според правителството на САЩ, уведомява ни Kuhner, единственото решение в случая е военните престъпления да се върнат на националните съдилища или да се амнистират.

3.
Самият процес срещу Милошевич протича при най-груби нарушения на общопризнати норми и принципи на наказателния процес.

Грубо се нарушава преди всичко принципът за равенството на страните в наказателния процес. На обвинителната власт се предоставят всички възможни процесуални права, на обвиняемия процесуалните права са силно ограничени. На Карла Дел Понте бяха дадени две години да събира и представя своите доказателства, на г-н Милошевич – едва няколко месеца.

Трибуналът създаваше и продължава да създава всички възможни затруднения на Милошевич да упражни ефективно процесуалните си права. Съдиите непрекъснато го лишават от възможността да поставя както на свидетелите на обвинението, така и на посочените от него свидетели въпроси, които имат съществено значение за доказването или отхвърлянето на определени твърдения, прибягвайки до формулата “това не е релевантно”. Оказва се, че всеки въпрос на прокурора е “релевантен”, а всеки въпрос на обвиняемия е “нерелевантен.”

Съдиите се опитаха да лишат г-н Милошевич дори и от върховното му право на лична защита. Под предлог, че г-н Милошевич поради здравословното си състояние не би могъл да се защитава сам, Трибуналът с процедурно решение от 3 септември 2004 г. му назначи (въпреки изрично заявеното несъгласие на г-н Милошевич) двама служебни защитници, които от негово име, но без неговото участие, да осъществяват “защитата му”. Назначавайки служебните защитници, съдиите очевидно искаха да отстранят Милошевич от активно участие в самия процес. С други думи, искаха да му запушат устата.

Трибуналът като че ли предостави все пак някакви права и на самия подсъдим. Така например на г-н Милошевич бе признато правото да участва в процеса, включително и, когато това е необходимо (where appropriate), в разпита на свидетелите. Кой обаче ще реши кога това е необходимо? Не, разбира се, самият подсъдим, а съдиите от Трибунала. На Милошевич милостиво му се предоставя и правото да отправя разумни искания (reasonable request) към съдебния състав. Но отново същият въпрос кой ще реши дали искането е разумно? И отново същият отговор: съдиите от Трибунала. Като знаем какви са тия съдии, можем предварително да кажем какви ще бъдат и техните отговори. Нека подчертаем този изключително съществен момент от въпросното решение, че в случай на разногласие между подсъдимия и назначените му от Трибунала защитници последна дума ще има не той, подсъдимият, а другите, “защитниците” му. Водещата роля в процеса ще принадлежи следователно не на Милошевич, а на т. нар. защитници. Те ще правят, каквото искат, а той самият ще стои натикан в ъгъла, осъден на мълчание.

С решението си от 3 септември Хагският трибунал грубо наруши и изрична разпоредба от собствения си устав. Съгласно чл.21, параграф 4 от Устава на МТБЮ, обвиняемият има право да се защитава сам лично или чрез юридически помощник по негов избор. Следователно подсъдимият има право да избира формата на защита – защита лична или защита чрез юридически помощник, но във всички случаи помощник не натрапен, а единствено и само от самия подсъдим избиран. Трибуналът, следвайки собствената си безогледност, директно наруши Устава, натрапвайки на Милошевич нежелани от него защитници.

И какви хора бяха назначени за защитници на Милошевич? Това са британските адвокати г-н Стивън Кей и г-жа Джилиан Хийгинс8 – и двамата довчера “приятели на съда”.9 Подбирани от самия Трибунал, “приятелите на съда” се радват без съмнение на пълното му доверие. Не може, разбира се, да се смята за изключено “приятелите на съда” да се опитат в отделни случаи да покажат обективност, но при една колизия между Трибунала и подсъдимия те едва ли ще изберат подсъдимия. Можем следователно да заключим, че чрез назначените служебни защитници на Милошевич Трибуналът поиска да се настани във вътрешния двор на подсъдимия Милошевич. По този начин “крепостта” ще може вече да бъде предавана отвътре! Всички заедно – съдии, прокурори и защитници – срещу лишения от всякакви реални защитни права обвиняем Милошевич! Какво правосъдие!

В отговор на това нечувано посегателство върху най-същественото му процесуално право, подсъдимият Милошевич се затвори в себе си, отказвайки всякакво съдействие на натрапените му адвокати. Международната общественост се вдигна на протести. Около 200 души, призовани от г-н Милошевич като свидетели, заявиха, че няма да се явят пред Трибунала, докато той не отмени позорното си решение. Между тях са и изтъкнатите общественици от САЩ Грегъри Елих, Сара Фландърс, Бари Летучи и Майкъл Паренти, които в писмото си до Сл. Милошевич пишат следното:

“Уважаеми господин Президент,
Ние, долуподписаните, сме възмутени от решението на Хагския трибунал (МТБЮ), с което Ви наложиха защитник против Вашата воля и Ви лишиха от законното и фундаментално право на лична защита. Ние се съгласихме да свидетелстваме във Ваша защита, но при тези условия ние не можем и няма да участваме като свидетели в тези процедури.

Ние Ви уверяваме, че сме готови да се явим като свидетели, ако Вашето право на лична защита бъде възстановено и Вие решите да ни поканите.
Ние сме твърдо обединени в убеждението, че обвиненията срещу Вас са фалшиви и че те представляват продължение на войната на САЩ и техните съюзници от НАТО против Югославия и сръбския народ.
Ние изпращаме копие от това писмо на Трибунала, за да го информираме за своето решение.” 10

Изправена пред очевидната опасност съдебното производство да бъде блокирано, апелативната инстанция на МТБЮ се видя принудена да коригира решението от 3 септември. Тя възстанови на г-н Милошевич правото на лична защита, като все пак постанови, че в случаите, в които г-н Милошевич поради здравословни причини няма да може да участва лично в съдебното производство, правата му ще бъдат упражнявани от неговите служебни защитници.

Нарушаван е, по-нататък, принципът за обективност при съдебното разследване. Към обвиняемия съдът проявява недопустимо отрицателно пристрастие. Съдиите се проявяват не като съдии, а като вид прокурори. Те напълно пренебрегват презумпцията за невиновност, на която има право всеки подсъдим. Отнасят се към подсъдимия Милошевич като към вече осъден човек. Това отношение към него намери драстичен израз в изявленията на един от “приятелите на съда” – г-н Михаил Владимиров.

Този г-н Владимиров (натурализиран холандец от руски произход, по професия адвокат) в интервю както в холандски вестник, така и в българския в. “Култура” си позволи да заяви, че няма как г-н Милошевич да не бъде осъден. Точните му думи в отговор на въпроса дали Милошевич ще бъде осъден са:

“Теоретически да, практически не. Ако сте отишли на лов и преследвате дивеч с автоматично оръжие, шансовете да уцелите са по-големи. Милошевич е обвинен за случилото се на многобройни места в Косово, Босна и Хърватия. Дори да бъде оправдан за половината от обвиненията, по другите ще бъде осъден.” 11

Това бе потресаващо изявление (признание). Само няколко дни по-късно – на 23 септември 2002 г. – отправих остро писмо до председателя на III съдебен състав при Хагския трибунал г-н Ричард Мей (сега покойник), в което поисках да зная дали наистина Хагският трибунал вече е осъдил г-н Милошевич. Изразих и удивлението си, че един от “приятелите на съда” е сметнал за възможно да разглежда съдебния процес срещу Сл. Милошевич като “лов на дивеч”.

Отговор на писмото си не получих, но то все пак има някои твърде съществени последици за автора на интервюто. 12

Сериозно нарушен е и принципът на бързината. Наказателният процес във всички случаи – дори и когато обещава да завърши с оправдателна присъда – е източник на тежки стресови състояние за обвиняемия. Поради това той трябва да приключи възможно най-бързо, но във всички случаи в един “разумен срок от време” – за да се спести това, което може да се спести от мъчителните изживявания на евентуално несправедливо обвиненият гражданин. В този смисъл са и разпоредбите на вътрешните и международноправните актове. 13

Процесът срещу Милошевич навлиза вече в четвъртата си година и все още не се вижда неговият край. Къде са тук “разумните срокове”? Нека прибегнем до едно сравнение. Нюрнбергският процес от 1945 г., където подсъдими бяха 22-ма висши нацистки военнопрестъпници, успя да приключи за по-малко от една година, постановявайки осъдителни присъди спрямо 19 души (от които 12 на смърт чрез обесване).

Третият състав на Хагския трибунал, подсъдим по който е единствено Милошевич, вече четвърта година точи процеса. Проявява се не само безсилието на Трибунала да намери необходимите доказателства за вината на Милошевич, но, боя се, и едно може би не съвсем благочестиво намерение. Позволявам си греха да мисля, че от Трибунала търсят може би извънсъдебен изход от този неправосъден процес. Един инфаркт на подсъдимия би ги избавил от безизходното положение, в което се оказват – да не могат да осъдят Сл. Милошевич, но заедно с това и да не могат да си позволят да го оправдаят.

Нека най-после отбележа, че се полагат достатъчно усилия, за да бъде създаден за г-н Милошевич пълен дискомфорт не само в съдебната зала, но и извън нея. Силно са ограничени контактите на Милошевич с външния свят. Искат да му натрапят впечатлението, че е забравен и от свои, и от чужди. Посещенията при него са сведени до минимум, дори и най-близките му нямат възможност да го посещават. Забраняват му да прави изявления от затвора. В Сърбия подлагат на преследване семейството му, като по този начин създават крайно вредно за здравето психическо напрежение. Изобщо търсят начини да сломят волята му за съпротива, да го накарат да рухне, да го принудят да се откаже от борбата за истината.

Тази психовойна, водена срещу Милошевич, не може наистина да не се отрази върху неговото здраве (хипертонията му е твърде неприятна – понякога стойностите й стигат до 240 на 120), но тя все пак няма да сломи неговия дух. Това между другото отбеляза и Рамзи Кларк, след като на 25 февруари т.г. посети Милошевич в затвора:

“Духът на бившия югославски лидер остава несломен. В продължение на повече от четири години незаконен арест той е откъснат от семейството си, откъснат е от приятелите си, от всички форми на подкрепа и непрестанно демонизиран. Отдавна се занимавам с право, но не познавам по-героична съпротива на човек, подложен на всички форми на тормоз, който да е оставал с гордо вдигната глава.” 14

Високият дух на Милошевич се обяснява преди всичко с непрекъснато нарастващото чувство, че в двубоя с лъжеправосъдието той е несъмненият морален победител. И наистина продължаващият вече четвърта година наказателен процес срещу Слободан Милошевич се намира пред пълен провал. Г-жа Карла Дел Понте и нейният екип положиха огромни усилия да докажат издигнатите срещу Милошевич обвинения. Разпитани бяха 300 свидетели на обвинителната власт, изписани бяха стотици хиляди страници, натрупани бяха хиляди дискети и пр. и пр., но обвинението днес е толкова безпомощно, колкото бе и в самото начало. А след като започна и разпитът на свидетелите на Милошевич, крахът на балканската лейди Макбет стана повече от очевиден.15

Всички безпристрастни наблюдатели са единодушни в своята оценка на резултатите от извършеното досега съдебно дирене. Ж. Чивиков, който, както вече отбелязах, следи процеса всекидневно, е категоричен в заключението си: обвиненията срещу г-н Милошевич остават напълно недоказани. Г-н Чивиков съвсем не е симпатизант на Сл. Милошевич. Той не твърди, че Милошевич не е извършил престъпленията, в които го обвиняват. Той само казва, че обвиненията просто не са доказани. Свидетелите на обвинението или нищо не казват, или очевидно лъжат, при което, казва г-н Чивиков, остава да се учудваме, че прокуратурата не ги привлича към отговорност за лъжесвидетелстването.

Дори “приятелите на съда” бяха принудени да признаят недоказаността на основната част от предявените срещу Милошевич обвинения. Когато приключи първият етап от наказателния процес – етапът, в който обвинителната власт представяше своите доказателства срещу обвиняемия Милошевич, те, “приятелите на съда”, депозираха заключение от близо сто страници именно в този смисъл. Десетки са страниците от заключението, в които срещу графата с издигнатите срещу Милошевич обвинения, са отбелязани само две думи: ”Няма доказателства” (“No evidence”).16 Можем да си представим какво ще трябва да бъде заключението на “приятелите на съда”, след като приключи и разпитът на призованите от Слободан Милошевич свидетели, ако, разбира се, поискат да са приятели преди всичко на истината.

Ще се позова и на едно косвено признание за провала на съдебния процес срещу Милошевич – мълчанието на западните медии. В началото, при започването на процеса, те се надпреварваха да съобщават за страшните престъпления на злодея Милошевич. След това, с бавния, но закономерен провал на обвинението същите тези медии постепенно замлъкваха. Ако някой западен журналист реши все пак да се обади, то е единствено за да се опита да изопачи показанията на някои от свидетелите. За един такъв случай съобщава Ж.Чивиков в статията си “Адвокати на прокурора”, публикувана във в.”Култура” (бр.47 от 19 декември 2003 г.)

На 3 и 4 ноември 2003 г., информира г-н Чивиков, показания пред МТБЮ дава бившият министър на външните работи на Великобритания Дейвид Оуен. Съгласно протокола на заседанието Д. Оуен е заявил буквално следното:

“Според мен няма съмнение по въпроса, че Милошевич не е фундаментален расист. Мисля, че е националист, но и това е в незначителна степен. Мисля, че е прагматик. Освен това е факт, че в Сърбия са живели и живеят и днес много мюсюлмани. В Сърбия има региони с компактно мюсюлманско население. Не само в Косово и в Санджака, но и в самия Белград има значителен брой мюсюлмани, които живеят там открай време. Трябва да знаете, че има стари комунисти югославяни, които решително отхвърлят етническия национализъм и че някои от тях се противопоставяха на националистите. Особено що се отнася до техните етническо-расистки позиции. Към тези хора бих причислил съпругата на президента Милошевич, както и самия него.”

Достатъчно ясно е, че според Оуен, не само самият Милошевич, но и съпругата му Мира Маркович са се противопоставяли на националистите, респ. на техните етническо-расистки позиции. На 4 ноември обаче в. “Нойе Цюрихер Цайтунг”, продължава г-н Чивиков, представя по съвършено превратен начин показанията на Оуен: “Той, Оуен, не вярвал Милошевич да е фундаментален расист. За разлика впрочем от съпругата му, която Оуен опознал като радетелка на “етническата хигиена”. Някои лъжи са красиви, тази е грозна.

По-нататък Дейвид Оуен, пак според кореспондента на “Нойе Цюрихер Цайтунг”, бил казал следното: “В очите на Караджич Милошевич беше цар на сърбите.” В протокола обаче е записано точно обратното: “По едно време, мисля, Караджич взе да се смята за цар на сърбите. В определен момент Младич стана много властен сърбин, с когото президентът Милошевич дори в Белград трябваше да се съобразява”. Риф от лъжи.

4.
Истината обаче все повече става достояние на световната общественост. Възникна силно международно движение в подкрепа на бившия югославски президент. Създават се международни и национални организации за защита на Милошевич.

Първата значителна международна организация в защита на бившия югославски президент е Международният комитет за защита на Слободан Милошевич (МКЗСМ). Комитетът бе създаден на 24 март 2001 г. по време на заседанията на Европейския форум за мир в Берлин. Предложението бе направено от мен и горещо подкрепено от представителите на десетките страни, участвали във форума. Бях определен за председател на комитета. По-късно бе решено ръководството на МКЗСМ да се разшири, като към него се привлекат като съпредседатели, наред с Велко Вълканов, Рамзи Кларк и големият руски философ и общественик Александър Зиновиев.

Комитетът организира множество мероприятия – пресконференции, събрание, манифестации и пр. Последната голяма проява на Комитета бе състоялата се на 26 февруари т.г. в Хага научно-практическа конференция на тема: “Процесът срещу Слободан Милошевич: въпроси на международното право.” В конференцията участваха около 80 души – учени, общественици и журналисти от Европа, Америка, Азия, които, обобщавайки резултатите от процеса срещу Милошевич, стигнаха отново до извода, че както самият Трибунал, така и осъществяваният пред него процес са незаконни и несправедливи.

В отделните страни – Русия, Германия, Англия, Франция, Италия, Ирландия и в още много други държави – бяха създадени национални комитети за защита на Милошевич. Създаденият у нас национален комитет за защита на Сл. Милошевич се оглавява от Стефан Гайтанджиев.

Освен комитетите за защита на Милошевич активно в борбата за истината се включват и множество ad hoc организиращи се граждани от цял свят. Например в края на август 2004 г. обръщение към световната общественост за защита на Сл. Милошевич срещу неправомерните действия на Хагския трибунал отправиха 152 души – юристи, общественици, писатели, културни дейци, депутати от десетки страни (Германия, САЩ, Франция, Гърция, Русия, Беларус, Канада, България, Ирландия, Англия, Нова Зеландия, Холандия, Украйна, Австрия, Турция, Италия, Аржентина, Белгия, Люксембург, Сърбия, Полша, Дания, Чехия, Португалия, Индия, Швейцария).

Солидарност с подсъдимия Милошевич заявиха авторитетни международни организации. Президиумът на Европейския форум за мир на свое заседание, състояло се на 20 юни 2004 г. в Берлин, прие декларация, в която, след като отбелязва продължаващото нарушаване на основни наказателно-процесуални принципи от страна на МТБЮ, заяви “своята солидарност със Слободан Милошевич – виден държавен и обществен деец, станал жертва на заговора на империалистическите сили против целостта и независимостта на неговата родина.”

Критичното си отношение към процеса в Хага заявиха и отговорни държавни институции в някои страни. Държавната Дума на Руската федерация прие през февруари 2002 г. нарочно постановление – “О необходимости установления временных пределов деятельности Международного трибунала для судебного преследования лиц, ответственных за серьезные нарушения международного хуманитарного права, совершенные на территории бывшей Югославии с 1991 г.” В постановлението се отбелязва, че “МТБЮ игнорира сериозните нарушения на хуманитарното право, извършени от държавите – членки на Северноатлантическия договор (НАТО) в хода на агресията срещу Съюзна република Югославия. …Извиква дълбоко безпокойство, че на преследването на обвинените в МТБЮ лица се придава характер на политически процеси. … Освен това МТБЮ нарушава правата на обвиняемите, в това число и правото на защита.”

Нека припомня и изживяваните от Вашингтон разочарования. Вашингтон е разочарован не разбира се, от своето решение да създаде МТБЮ, а от самия МТБЮ. Трибуналът не оправда очакванията на ония, които го създадоха. Бламът на Трибунала се превърна в блам на своите създатели. Вместо да смаже под тежестта на доказателствата диктатора от Белград, Хагският трибунал само още повече укрепи престижа му. Много хора и организации вече съпоставят процеса срещу Милошевич с процеса срещу Георги Димитров и Нелсън Мандела.

Провалът на процеса срещу Милошевич е програмиран от историческата действителност. Той е програмиран и от собственото беззаконие на Трибунала. Това, което става в Хага, не е правосъдие. Това е, както казах в доклада си пред международната научно-практическа конференция в Хага, линч. Нека повторя, за да почертая: Съвременните куклуксклановци подложиха на преследване бившия президент на Югославия не защото е нарушил нормите на международното право, а напротив, защото си позволи да ги защити срещу престъпните посегателства на САЩ и другите държави от НАТО.

След толкова очевидния провал на процеса срещу Милошевич имаме всички основания да очакваме една оправдателна присъда. Но тя едва ли ще бъде постановена. Оправдателната присъда за Милошевич ще бъде осъдителна присъда за държавите от НАТО. Те не могат да допуснат това. Освен това възниква и въпросът за обезщетяване на огромните щети – морални и материални, претърпени от подсъдимия Милошевич. Кой ще трябва да ги поеме?

Но, както и в други подобни случаи е ставало, ако не съдът, историята ще го оправдае, него, Слободан Милошевич, един от най-бележитите държавни мъже на нашето съвремие Всъщност тя вече отдавна го е оправдала.

5 март 2005 г.

Бележки:
1 Рамзи Кларк – бивш министър на правосъдието и главен прокурор на САЩ в кабинета на Джонсън,в изказване на Международната научно-практическа конференция “Процесът срещу Слободан Милошевич: въпроси на международното право”, състояла се на 26 февруари т.г. в Хага. Информация за конференцията е публикувана във в.”Жарава”, бр.6 от 2005 г.
2 Дейтънското споразумение, с което се сложи край на четиригодишната гражданска война в Босна и Херцеговина, бе подписано на 21 ноември 1995 г. във военновъздушната база Райт-Петерсън край Дейтън, Охайо, САЩ. То е продукт на Дейтънската конференция, в която главни участници са президентът на остатъчна Югославия Слободан Милошевич, президентът на Хърватска Франю Туджман, президентът на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович, главният преговарящ от американска страна Ричард Холбрук, както и генерал Уесли Кларк. Официалното споразумение бе подписано от тримата президенти на 14 декември 1995 г. в Елисейския дворец в Париж.
3 Жерминал Чивиков, “Тайният Анекс Б”. В. “Култура”, бр.16 от 23 април 1999 г. Ж. Чивиков е западен журналист от български произход. Роден в Русе, той попада в затвора през 1968 г. заради участие в протестни акция срещу нашата инвазия в Чехословакия. По-късно заминава за Холандия (Хага), където създава семейство. Чивиков е един от най-добрите познавачи на процеса срещу Милошевич. Почти всеки ден присъства на заседанията на трибунала и има непосредствени впечатления от всичко, което става там. Той създава и пълнометражен документален филм за процеса срещу Милошевич, който през 2003 г. бе показан на филмовия фестивал в Пловдив
Вж. също Гуськова Елена Юрьевна, ”Кто виноват в срыве переговоров в Рамбуйе” ИТАР-ТАСС,25 марта 1998 г.; Роберт М. Хайден, професор в Питсбургския университет, Хуманитарное лицемерие. www.ilpp.ru/kpvo/kpvo429/Haiden.html
4 Военни действия против дадена държава могат да бъдат предприети единствено и само след съответна санкция от Съвета за сигурност. Съветът за сигурност не е давал разрешение за предприемане на военни действия срещу Югославия. Северноатлантическият договор от своя страна предвижда възможността за военни действия срещу дадена държава единствено като “самоотбрана”, т.е. само доколкото тази държава е предприела военно нападение срещу държава-членка на НАТО.(Вж.чл.5 от договора.) Югославия не е предприемала никакви военни действия срещу която и да е държава – членка на НАТО.
5 Точният запис на заявеното от г-жа Карла дел Понте ми бе предоставен от служители при Атлантическия клуб.
6 Римският статут на Международния наказателен съд бе приет на 17 юли 1998 г. от Дипломатическата конференция на пълномощните представители, състояла се под егидата на ООН. Той влезе в сила на 1 юли 2002 г., след като бе ратифициран от необходимия брой държави (60). България също ратифицира Римския статут (ДВ бр.31 от 2000 г.)
7 Когато президент на САЩ бе Клинтън, техният представител на дипломатическата конференция подписа Римския статут. По-късно обаче Джордж Буш оттегли положения подпис, за да стигне след това и до категоричния отказ да ратифицира статута.
Щатите не само не ратифицираха Римския статут. Те принуждават редица от страните, ратифицирали статута, да подпишат с тях, Щатите, отделно споразумение, с което да се задължат да не предават на Международния наказателен съд гражданите на другата държава. Това означава, че например Румъния – една от държавите, с които Щатите сключиха такова споразумение, няма да предава на Международния наказателен съд намиращи се нейна територия граждани на САЩ, каквото и тежко международно престъпление да са извършили.
8 Не прави чест на двамата британски адвокати, че приеха тази толкова недостойна роля. Имаме сведения, че британската адвокатска колегия е възнамерявала да открие дисциплинарна процедура срещу тях – заради извършеното от тях нарушение на етичния кодекс на адвокатурата, който не допуска да се приема ролята на защитник против волята на съответния подсъдим.
9 “Приятелите на съда” (amici curiae) е институция, създадена при Трибунала от самия Трибунал. Това са трима души, които имат задачата да го подпомагат в неговата дейност. На практика “приятелите на съда” твърде често се проявяват като приятели именно на съда, а не на обективната истина.
10 А ето и декларацията на генерал-полковник Леонид Гр. Ивашов, ръководител на Главна дирекция за международно военно сътрудничество при Министерството на отбраната на Руската федерация (1996-2001 г.), заместник-председател на Академията по геополитическите проблеми, доктор на историческите науки:
“В отговор на поканата на президента на бившата Федерална република Югославия Слободан Милошевич, се съгласих да бъда свидетел в негова защита в процеса пред Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (МТБЮ).

Последните решения на трибунала ме принудиха обаче да променя своето предишно решение. МТБЮ в нарушение на своя собствен Устав (чл.21, т.4) наложи защитник на Слободан Милошевич, който до този момент осъществяваше правото си на защита лично.

При това положение, когато моите показания на свидетел на защитата, могат да бъдат използвани против Слободан Милошевич и няма да обслужват обективността и приемането на правилни решения, аз се отказвам да взема участие в този процес.
Заедно с това аз заявявам своята готовност да се явя на процеса в Хага, след като МТБЮ създаде юридически коректни и справедливи условия и прояви уважение към нормите на международното право.
Москва, 9 септември 2004 г.”
11 Вж. в. “Култура”, бр. 32 от 13 септември 2002 г.
12 Получили писмото ми, съдиите от Трибунала с нищо не дават да се разбере, че има такова писмо. Тогава г-н Милошевич, на когото изпратих препис от писмото си, се обръща към съдебния състав с въпроса дали те са получили ето това писмо от г-н Вълканов, като им и показва писмото. Настъпва лек смут, съдиите нищо не казват, но два дни по-късно г-н Владимиров е освободен от функциите си на “приятел на съда”. Година по-късно бях в Хага. Научих, че дисциплинарният съд на адвокатурата в Хага е наложила на г-н Владимиров сериозно дисциплинарно наказание заради некоректното му поведение.
13 Вж. например чл. 9, т.3 от Международния пакт за гражданските и политическите права: “Всяко лице, арестувано или задържано по обвинение в престъпление, ще бъде в най-кратък срок изправяно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да упражнява съдебна власт, и трябва да бъде съдено в разумен срок от време или да бъде освободено.”
14 Рамзи Кларк заяви това в интервю с Кристофър Джеймс – представител на Английския комитет за защита на Милошевич. Интервюто е публикувано във в.”Земя” от 23 март 2005 г.
Що се отнася до демонизирането на Сл. Милошевич, ще кажа, че и днес продължават жалките опити на разни маргинали – у нас и в чужбина – да злословят по негов адрес. И друг път съм казвал: да хвърлят камък върху големите е единственият шанс на малките да се издигнат до тях.
15 Предусещайки провала си, предсказан и от споменатия по-горе американски журналист Джефри Кунер, г-жа Дел Понте поиска да се измъкне от злополучния за нея Хагски трибунал за бивша Югославия, като се самопредложи за главен прокурор на създадения с Римския статут Международен наказателен съд. Но претърпява унизителен провал. Не я избраха. За сериозните юристи тя е вече дълбоко компрометирана.
16 Вж. приложението.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук