Франсиз Фукуяма е роден в Чикаго на 27 октомври 1952 г. Бакалавърска степен получава в Корнелския университет, а докторска – в Харвард. В момента е професор в Учили-щето за висши международни изследвания “Пол Нитше” (SAIS) на университета “Джон Хопкинс”. От 01.07.2005 г. ще заема длъжността директор на програмата “Международно развитие” на SAIS. Член е на Президентския съвет по етика на биологическите изследвания, на консултативната комисия на Националния фонд за демокрация, на американската Асоциация на политическите науки, на Съвета по международни отношения, на Тихоокеанския съвет по международна политика и на организацията “Глобална безнес мрежа”. Най-известната му книга “Краят на историята и последния човек” (1992 г.) е издадена от над двадесет чужди издателства и е оглавявала списъка на бестселърите в САЩ, Франция, Япония и Чили. Женен е, има три деца.
Като разглежда от обратната страна доминиращата либерална идея, теоретикът на “Краят на историята” прави в последното си есе неочаквана възхвала на държавата.
Льо Нувел Обсерватьор”: Защо реабилитацията на идеята за държавата е в основата на вашата книга?
Франсиз Фукуяма: Тя се роди в едно разсъждение върху разликата между развити и развиващи се страни. В развитите страни държавата е постижение. Каквато и да е степента на участието й, ролята й в борбата срещу корупцията или облагодетелстването е решаваща. В Третия свят, по-специално в Африка, именно слабата държава обяснява окаяното им развитие. Днес слабите държави от Близкия и Средния изток са в основата на големите проблеми на планетата – престъпност, тероризъм, дива емиграция, пандемии – пред които международната общност не може да остане пасивна, в името на суверенитета на държавите.
Страните от Далечния изток (Япония, Корея, Тайван) – с видим икономически подем, дължат своите постижения на съществуването на силна, компетентна и динамична държава. Япония възприе амбициозна индустриална политика. Но тя успя само благодарение на високо компетентната държавна технокрация. И обратно, Индонезия или Малайзия не притежават толкова успешна административна власт. Оттук и техните проблеми.
Всички страни се нуждаят от ефикасно действаща държава, която, каквато и да е степента на нейната намеса, е задължена да изкорени корупцията. Съществува ли оптимална степен на намеса? Трудно е да се определи, защото либералната демокрация почива върху двоен принцип на свобода и на равенство. Съединените щати дават предимство на свободата; Европа – на равенството, в съответствие с историческия си опит и респективните си културни стойности.
Н. О.: Как да се трансформира една слаба държава в сила?
Ф. Фукуяма: Много трудно. Американците смятат, че са реформирали следвоенните Германия и Япония; в действителност тези две страни имаха традиция в държавната администрация, която оцеля след конфликта. Чистката засегна само малка част от чиновниците. Така че САЩ не са реконструирали Япония и Германия, те се задоволиха само да им придадат демократична легитимност. Контра пример: индийската държава, изградена от Великобритания. Но за това бяха необходими два века.
Н. О.: Кое е най-доброто решение? Да се легитимира съществуващата администрация или да се премахне, както правят това американците в Ирак с бааската държавна администрация.
Ф. Фукуяма: Историята показва, че масовата чистка е провал1. Това, разбира се, поставя проблема за легитимността, който всяка страна трябва да реши по свой начин. В Източна Германия всички работеха пряко или косвено за Щази. Така че не е могло да става и дума да се уволнят всички чиновници, които са имали връзки с полицията…Между чистката и статуквото равновесието не би могло да бъде наложено от чуждестранна сила. Като унищожават БААС, като разрушават иракската армия, американците допускат грешка, която се опитват да поправят, изграждайки нови сили за сигурност. Но е много късно. Чистката задължава: когато Пол Бремер идва в Багдад, той трябва да конституира правителство, съответно администрация, без да е подготвен да го направи. От него изискват да поръчителства за персоналното назначаване и на най-нисшия преподавател! Моят съвет е да се сменят ръководителите и идеологията, разбира се, но да се запазят съществуващите инфраструктури.
Най-лесно е да се предаде техническата компетентност в областите, които изискват само малък брой чиновници. В страна от Третия свят могат “да се спуснат с парашут” десетина завършили Харвард: те ще определят валутната политика на страната, както сочат примерите на Южна Корея, на Чили, на Аржентина или на Косово. Обаче щом се засегне въпросът за образователната или съдебната система, залогът става по-сложен. Той предполага множество местни чиновници, а международните експерти не могат да решат тези проблеми.
В силното си желание да подкрепяме процеса на демократизация, ние правим по-скоро лошо, отколкото добро, защото оказването на външна помощ препятства възможността на местните структури да осигуряват за продължителен период същите тези услуги. Един журналист от “Тайм” в Афганистан ми разказа, че шофьорът му печелел десет пъти повече от заплатата на министъра! Присъствието на чужденци, включително и на мироопазващи сили на ONG??? деформират функционирането на икономиката поради свръхтехнологичната си екипировка: компютри, мобилни телефони, луксозни коли. Така един афганистанец ще предпочете да работи за чуждестранен представител, отколкото за местната администрация.
В повечето африкански страни обществената дейност е деградирала в сравнение с времето на деколонизацията. Разрушаването на този потенциал е право пропорционално на чуждестранната помощ. Понякога се говори за “проклятието на ресурсите”: страна, която притежава прекалено големи ресурси, независимо дали става дума за злато или за петрол, се оказва в положение на зависимост, която е контрапродуктивна.
Чуждестранната помощ осигурява приходи, които освобождават държавата от задължението да развива своя потенциал. Трябва да умеем да “разчитаме на своите собствени сили”, както казваше Мао… или Исус!
Н. О.: По-трудно ли е да се построи държава, отколкото да се изгради нация?
Ф. Фукуяма: Разликата между държава и нация съответства на различието между правителство и общество. Една нация се изгражда върху основата на паметта, на културата. Тя е въпрос на език, на религия, на опита, върху който чужденците нямат власт. Да се изгради една държава означава просто да й се дадат правителство и институции. Предизвикателството, което поставя изграждането на държавата, е да се създадат институции, които да останат и след оттегляне на чуждото присъствие. Вземете Босна. След Дейтънското споразумение тя преживя тежка чуждестранна окупация, която целеше да улесни националното помирение. По-малко насилие, по-добра икономика: тази намеса бе резултатна. Въпреки това обаче наблюдателите са единодушни, като казват, че ако чуждестранните и мироопазващите сили се бяха оттеглили, латентният политически конфликт, който тласна страната във войната, ще възникне отново.
За да бъде резултатна една намеса, се изискват усилия, каквито общественото мнение на демократичните страни е готово рядко да даде, както го доказа американската история в Карибите и в Латинска Америка: при краткотрайните намеси те се оттеглят от умора, от отегчение, оставяйки страната в по-лошо положение, отколкото в началото, въпреки привидното подобрение.
Крахът на държавите е проблем, срещу който международната общност трябва да се изправи лице в лице. Това предполага система от многостранни институции, които да узаконят този вид намеси. За да спомогне за възстановяване на държавите, Европейският съюз прибягва до процес на интеграция, който изисква цяла серия от реформи за демократизиране. По този начин Съюзът успя да проектира своя модел в Източна Европа по-ефективно, отколкото пряката окупация от американски тип в Ирак.
Н. О.: Според вас хуманитарните акции от 90-те години са открили пътя на американския неоколониализъм. Вие не признавате ли идеята за право на намеса?
Ф. Фукуяма: Исках просто да кажа, че обвиненията в престъпления на една суверенна държава в името на демокрацията или на човешките права не започват от американската интервенция в Ирак, а поне от Босна и от Косово. Много често през 90-те години международната общност смяташе, че това, което се случва в една или друга страна, е прекалено сериозно, за да може нейният суверенитет да послужи за алиби на един потисник.
Що се отнася до термина “неоколониализъм”, той е прекалено силен. Колонизацията се извършва в полза на метрополията. Окупацията на Ирак целеше, въпреки двуличието на тази аргументация, да даде възможност на местното население да се възползва от предимствата на демокрацията по американски.
Европейците се опитват да заобиколят понятието суверенитет, който е отговорен, според нас, за двете световни войни. Те се опитват да наложат модел за ред, основан на правото, нормата, преговорите. Европа олицетворява в точния смисъл края на историята, т.е. изпреварването на традиционната политика, възприемана като борба за властта; тя поставя легитимността на основата на международното сътрудничество. Съединените щати остават верни на понятието държава-нация и на конституционната демокрация като източник на всяка легитимност. За американците държавите-нации делегират своята легитимност на международните институции, а не обратното.
Н. О.: Идеята за “pax americana” абсурдна ли е?
Ф. Фукуяма: Аз не признавам принципа, дори ако намесата на Съединените щати често се оказва необходима за решаването на проблеми, които Европейският съюз не е в състояние да преодолее сам, както на Балканите. Американците биха предпочели Европа да разреши сама босненския проблем. Но тя се оказа безсилна пред сръбския натиск. Споразуменията от Дейтън станаха възможни само благодарение на обединената интервенция на хърватската армия и на американските въздушни сили. Нито ООН, нито Европейският съюз бяха в състояние да отстранят кризата в Косово.
Именно в този контекст трябва да се ситуира интервенцията в Ирак. През 90-те години много американци бяха с впечатлението, че изправен пред международните проблеми Европейският съюз е с вързани ръце. Те пък отидоха в другата крайност: убеждението, че една открита и масирана американска намеса би разрешила тези проблеми и би била одобрена единодушно. Но дори Каган съжалява, че е казал: “Американците идват от Марс, европейците – от Венера”!
Н. О.: Противно на онова, което вие обявихте в “Краят на историята”, от 11 септември насам ние присъстваме на връщане на жестокостта, нарастващо размиване на границите между религия и общество, на връщане на фундаментализма…
Ф. Фукуяма: Ислямизмът представлява идеологическо предизвикателство по-голямо от комунизма. Но “Краят на историята” предлага преди всичко дългосрочна теория на модернизацията. Марксистите разделят това понятие за края на историята, така че го разглеждат почти като появяване на комунистическа утопия. Не смятам, че 11 септември е засегнал трайно еволюцията на света: ние не вървим към планетарен ислямизъм. Политическият ислямизъм се е провалял винаги когато е идвал на власт, в Иран, в Афганистан, в Саудитска Арабия; той се оказа неспособен да осигури просперитет и предизвиква силна опозиция. В Ирак, където 70% от населението е под 30 години, младите нямат никакво желание да живеят в ислямските режими. Ислямизмът привлича само малка отчуждена и маргинализирана група от населението в затворените общества. Той не представлява дългосрочна заплаха.
Н. О.: Каква е вашата актуална позиция за исляма и по какво се различава тя от тези на Бернар Левис и на Самюел Хънтингтън, най-големият песимист по отношение на сблъсъка на двете цивилизации?
Ф. Фукуяма: Самюел Хънтингтън интерпретира 11 септември като проява на радикална групировка, която рискуваше да доведе до сблъсък на цивилизациите, без обаче сблъсъкът да е станал реалност. Нашите мнения се различават малко. Що се отнася до Бернар Левис, той взема за идеал турския модел, т.е. светски режим, което е невъзможно да се случи в Афганистан или в Ирак. Турция не е само светска, тя е дори антиклерикална в смисъла, в който беше Френската революция.
Н. О: Западните стойности всеобщи ли са?
Ф. Фукуяма: Не в смисъла, в който целият целият свят би мечтал за либерална демокрация и за свободно общество. Когато Буш заявява, че желанието за свобода присъства във всеки от нас, това е абстракция. Човешките същества преследват различни цели и идеята за свобода се е развивала заедно с развитието на историята. Те искат да живеят по-скоро в богато, отколкото в бедно общество, както го показват милиони хора, които “гласуват с краката си”, емигрирайки всяка година към Европа, САЩ или Япония. Стремежът към либерална демокрация не е вроден. Той е едно дълго завоюване.
Интервю на Франсоа Армане и Жан-Габриел Фреде, 3-9 март 2005 г.
Превод Донка Тишинова
