Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос не возкресе", на редица статии в периодичния печат.
От общочовешка гледна точка в религиозното отношение към света няма нищо лошо. Напротив. Религиозното чувство може да заключи егоизма, да пречисти с любов душата и да укрепи в сърцето доброто. Когато става дума за политика обаче, религиозното чувство е неадекватно.
За нас, българите, пътят до подписването на Договора за присъединяване беше всичко друго, но не и политика. Нямаше формулирани интереси, нямаше обсъждани сметки, нямаше изказани тревоги. Имаше преклонение пред “богатите и красивите”. Имаше вяра в отвъд настоящето. За нас Европейският съюз е отвъдното. Добрият свят, който ще ни сполети, защото сме европейци по корен, защото сме добри и примерни.
Този път, по който смесихме вяра и политика, за да смачкаме политиката, демонстрира много чувства. За сметка на мисленето, разбира се.
От самото начало, та чак досега, управляващите ни говорят за присъединяването с високомерие и сладникаво самодоволство.
Скриха поетите ангажименти с надменността на олимпийци, за които на простия народ му стига акъла да обсъжда ЕС единствено през миризмата на шкембе-чорбата.
Изхвърлиха в кръглата папка един милион подписа в защита на АЕЦ “Козлодуй” с царедворско презрение към електората – “недорасляк”.
Обсъждаха как да стане така, че президентът да се подпише “за правителството” под Договора, чрез което грандоманщината по един естествен и мил начин преля в комплексираност.
Скриха министрите и бутнаха напред артистите да ни обясняват присъединяването, с което доказаха, че не им липсва свежо чувство за хумор.
Всички по-горе изброени състояния и отношения ни натъжават, разгневяват или развеселяват, но не ни обиждат.
Обидното е, когато те сочат с пръст като безотговорен и долен саботьор, когато пожелаеш да мислиш. Или когато питаш, което е същото, защото ако питаш, значи, че мислиш.
Един политик от опозиционното пространство попита възпитано и кротко: “Би ли бил Европейският съвет склонен да се произнесе по политическата резолюция на Европейския парламент от 13 април?” Тази резолюция, плод на един твърде декоративен европейски орган, какъвто е Европейският парламент, препоръчва на твърде оправомощения Европейски съвет да има “по-гъвкаво” отношение към нашата енергетика, разбирай към пренесения в жертва АЕЦ “Козлодуй” пред олтара на богоподобния ЕС.
“Ама, как е възможно да се пита? Възмутително! Скандално!” -изрева политическата каста неистово и хорово. Питате? Значи в нещо не вярвате? В нещо се усъмнявате? Значи всъщност сте против Европейския съюз? Против бъдещето ни? Против миропомазаното отвъдно?” И човекът спря да пита, защото да си мислещ сред тълпа проснати на килима е непростимо. И потънахме отново в европеидния си екстаз.
Ето това е обидно.
В поведението на политическите ни жреци и шамани има и не обидни неща.
Това, че управляващите заемат позата на европобедители, сразили евроскептицизма към бедната ни балканска страна, не е обидно, защото е отношение към себе си, а не към нас. Всеки политик желае да изглежда силен, внушителен. Това, че Паси и Кунева се държат като европейски комисари, а не като български политици, дразни, но отново не е обидно. Хората са си направили избора. Да си слуга на силния винаги е по-разумно, по-прагматично и по-перспективно, отколкото да си водач на слабия. Отново отношение към себе си и към своето бъдеще.
Основният аргумент при националния хипнотичен сеанс е, че трябва да бързаме. На фона на лекоатлетическото отношение към съдбоносните политически въпроси по-интересен е въпросът “В какво не бързаме?”.
България не бърза например да уедрява селскостопанската си земя. От 750 хиляди земеделски стопанства днес само 210 хиляди са с над 10 дка обработваема площ и съответно могат да разчитат на субсидия. В националния регистър пък като земеделски производители са се записали едва 60 хиляди. Няма ли да обсъждаме този въпрос? Няма ли да бързаме да прехвърлим колкото се може повече субекта в графа “правоимащи”?
Колко мандри днес покриват евронормите и колко ще хлопнат кепенци, ако утре влезем в Евросъюза? Няма ли да бързаме с преструктурирането и преоборудването на предприятията от млекопреработвателната ни промишленост? Няма ли поне да поставим въпроса в публичното пространство с необходимата загриженост и притеснение?
Докъде стигнахме с покриването на екологичните критерии за промишлените предприятия? Някой да знае? Някой да бърза да обсъжда този въпрос и да предлага да побързаме с взимането на мерки?
Това са само три примера от възможните сто.
Защо в едно бързаме, а в друго не?
За да отговорим да този въпрос, трябва да отговорим на друг въпрос. Има ли значение дали бай Иван, или бай Петър ще влезе в ЕС? Да влезе със своите права, възможности и перспективи, а не просто със своята лична карта? Май няма. Това е обидното. Никой от нас поотделно, по групово или по съсловно го няма в сметката.
И отново за “Козлодуй”. Ако има шанс да се постигне “по-гъвкава” позиция на Европейския съюз, както се изразява Европарламентът в политическата си резолюция от 13 април, то пропускането на този шанс е малоумно поведение. Малоумието обаче не е на тази шепа аристократи и тарикати, които са си опекли европейското бъдеще. То е на зрителите на спектакъла.
Алилуя и амин!
