Васил Илчев е завършил педагогика в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Д-р по философия. Занимавал се е с преподавателска работа, има публикации и разработки по социология и теория на управлението, проблеми на младежта и др. От 1990 г. във ВС на БСП отговаря и непосредствено работи по проблемите на предизборната подготовка. Бил е член на ЦИК за избиране на президент и вицепрезидент през 1996 г.
Суматохата около предстоящите Парламентарни избори 2005 г. отдавна витае в публичното пространство, а предизборната надпревара между политическите сили става все по-многопосочна и интензивна. След дълги и очевидно “излишни” обсъждания отново набързо бяха приети някои изменения и допълнения в Избирателния закон, а президентът насрочи изборите за 25 юни.
Почти ежедневно общественото мнение и избирателите са “облъчвани” със съобщения за създаване на едни или други “политически конфигурации”, чийто състав и названия едва ли не през седмица се променят и може би се помнят единствено от техните създатели. Едни партии или коалиции показват изпреварващи действия при обявяване водачите на листи (БСП, НДСВ) или пълния състав на листите (БСП), при оповестяване параметрите на своята политика в бъдеще и т.н. Други закъсняват или преднамерено не бързат с тези действия – до изборите все пак остава много време.
Освен това предстоящите избори все повече се оформят като изключително доходен бизнес за професионални или самообявили се социолози и политолози, PR “специалисти” и “консултанти” от всякакъв калибър. Медиите – печатните издания, телевизии, радиостанции и т.н. – най-активно, понякога много услужливо, запълват своите страници и рубрики с много и често пъти “пикантни” истории и публикации, таблици и интервюта с единствената цел да привлекат вниманието на възможно по-голяма аудитория и да получат “по-висок рейтинг” сред колегите си.
… Горкият избирател! В цялата политическа еуфория той присъства само като едни или други проценти гласове и осигуряващ евентуални бройки… депутатски кресла за “тази” или “онази” политическа партия или коалиция. Единствен загубил всички избори досега, избирателят все по-ясно разбира, че в изборите не присъства като цел, а е само средство в дейността на една или друга политическа партия и лидери за постигане на техните собствени цели.
Социологът Живко Георгиев споделя, че на дискусия в Родопите един човек изразил мнение, че за него изборите вече са “едно мероприятие, в което аз не решавам с моя вот по-добре ли ще живея, или по-зле, а решавам кой ще живее по-добре – ти или онзи”.
Макар и отделен, примерът е симптоматичен – подобно на констатирано заболяване, преди да е получило епидемиологичен характер.
1. Партии на прехода или преход в дейността на партиите
Въпросите са твърде сериозни, за да бъдат изчерпани в една статия – поне тази няма такива претенции. Истината е обаче, че глобалните промени в света, формирането и разширяването на обединена Европа, преходът към демокрация на страните от бившия социалистически лагер поставиха политическите партии пред нови проблеми и изпитания. Днешните партии твърде съществено се отличават от класическите партии от края на ХIХ век до 90-те години на ХХ век.
Несъмнено е, че настъпи съществена промяна в ролята и влиянието на политическите партии. Очевидно – преди всичко в резултат на множество комплексни обективни и субективни фактори и причини.
Един от резултатите е обезличаването и размиването в известна степен на дейността на различните партии. В сравнение с класическите партии в по-далечно време днес се очертава известно ограничение на специфично партийните фактори в управлението.
Специално в България през последните години очевидно сме свидетели на инфлация на понятието “партия”.
Към 11.01.2005 г. общо в страната по Закона за политическите партии са регистрирани 344 политически партии и движения, което е може би своеобразен рекорд за Европа. А вече е известно, че в последните месеци и дни официално бе оповестено намерението за регистриране на още няколко партии. Очевидно в България е налице симптом на някакво заболяване – условно да го наречем “партомания”.
Ако донякъде е обяснима появата на 84 партии през 1990 г. с всеобщия демократичен порив, то заслужава по-особено внимание добавянето на нови 33 през 2000 г. и съответно: 29 (2003 г.), 28 (1994 г.), 26 (1993 г.) и т.н.
Вярно е, че някои от тези партии съществуват вече само на книга, но “партоманията” несъмнено е налице и се нуждае от съответни обяснения. А те могат да се търсят най-малко в три направления:
• първо, в действителната необходимост от политически плурализъм в страната;
• второ, явно и в развитието на усещането у все по-голям брой хора за “келепира в партийните работи”;
• трето, в очевидно голямото разочарование от досегашното управление и действията на т.нар. основни – традиционни или новосъздадени – политически сили и самообявилият се “политически елит” на страната.
Достатъчно е да направим сравнение с някои от другите бивши социалистически страни, в които беше постигнат относителен консенсус по основните приоритети и се намериха политически лидери и сили, които съумяха по-бързо и без сериозни катаклизми да изведат страните си на по-предни позиции.
Вярно е, че и ние най-после сме одобрени за единна Европа, но ако сме откровени – без особено силни акламации и с малко “кисела” усмивка.
Несериозно е да се мисли, че са възможни 344 различни “политики” за управление на страната. Нека споменем, че като “социалистически”, “социалдемократически” и “евролеви” (само по название) са регистрирани повече от 24 партии; като “земеделски”, “аграрни” и “селски” – над 25; “десни”, “демократически”, “радикални”, “монархически” и т.н. – повече от 47; “комунистически”, “работнически”, “революционни” и т.н. – 14 и др. Някои партии и движения са регистрирани с твърде оригинални названия – “Българско национално движение на вечния път”, “Народно движение Изход”, “Технологична вълна”, “Ясно” и др. подобни.
Инфлацията на понятието “партия” се доказва и от масовата, многократна и безогледна (понякога даже цинична) смяна (като носни кърпички) на политическата принадлежност от редица дейци само и само да запазят постове на някакви “лидери”. Да не говорим за редови членове. Довчерашни лидери – съпартийци, “другари” и “приятели” в борбата вече силно се мразят и не могат да се търпят, дори не се поздравяват; в най-добрия случай – по необходимост – си говорят на “Вие” и се правят на коалиционни “партньори”.
Спадащият престиж поне на някои от политическите партии се доказва и от други фактори през последните 15 години. Показателни например са някои тенденции в местните избори. През 1995 г. за участие в изборите са регистрирани 64 партии и коалиции; през 1999 г. – 96; през 2003 г. – вече 146. Като независими кандидати за съветници са регистрирани съответно: 1995 г. – 230 души; 1999 г. – 267, а през 2003 г. – 429 души.
През изброените години първо, нараства броят на общините, в които се регистрират независими кандидати за съветници; второ, увеличава се избраните независими съветници и трето, все по-често независими съветници получават значителен брой гласове – половината или дори повече от гласовете за регистрирани листи на политически партии и коалиции. Подобна ситуация се очертава и при изборите за кметове на общини и кметства.
За парламентарните избори през 1991 г. са регистрирани в ЦИК 38 партии и коалиции (партии – 48), през 2001 г. – съответно 54 (82).
…Трудно може да се оспори в България разочарованието от партиите и политиците въобще. В неговата основа лежат цял комплекс от взаимосвързани фактори и причини. Мисля, че основното обаче е наличието на една фундаментална ценностна промяна, съответстваща на нашето време (в сравнение с партиите от края на ХIХ и ХХ век). От партии, в чиято основа е залегнапа някаква кауза, поставени са някакъв идеал и морал, различни за отделните – и леви, и десни – партии (тук не обсъждаме какви – националсоциалистически, комунистически, социалдемократически, християндемократически и т.н.) в тогавашните условия днес почти всички политически сили се формират като партии на прагматическия интерес. Именно това е в основата на разклащане устоите на някогашните партии.
Ако “голият” прагматичен интерес е фундамент за съществуване на политическите партии, то съвсем обяснима е появата на центробежни сили и “разхлабване” на партийните връзки на всички равнища. Резултатът – намаление на политическите пристрастия и “чувството” за партийно-политически дълг и обвързаност; практически донякъде или почти напълно изгубен контрол от страна на партийните централи върху поведението и действията на собствените членове, по-нататъшно “раздробяване” на политическото пространство и т.н.
Всъщност в България проблемите за политическия морал и морално-политическо единство в партиите почти повсеместно остават нерешени и открити. Не съм запознат с уставите на много от партиите, но дори в Устава на БСП липсват въобще словосъчетанията “партиен морал” и “морал на социалиста”. Говори се най-общо за “обществен морал”, европейски и общочовешки морални ценности и то в достатъчно обтекаеми общи формулировки, за да придобият някакво значение като норма и критерии за морално поведение.
В общественото мнение – за съжаление все по-убедително – се налага разбирането, че днес всичко подлежи на покупко-продажба; че независимо в каква форма се обличат, в основата на всички човешки отношения са поставени личният интерес и парите, материалната облага, за което определена заслуга очевидно имат всички управляващи страната през последните 15 години.
Много дискусии (основателно) предизвика въпросът за въвеждане на паричен депозит за участие в предстоящите парламентарни избори – 20 хил. лв. за партия, 40 хил. лв. за коалиция и 5 хил. лв. за инициативен комитет, издигащ независим кандидат (чл. 49-а от ЗИНП). Това, така или иначе, отново насочва към значението на парите при регулиране на политическия живот в страната.
2. Кандидати и избиратели
От 1990 г. до сега се забелязват две паралелни и противоположни тенденции: намаляване броя на избирателите и увеличаване на броя на кандидатите за избиране в местни и парламентарни избори. При това броят на желаещите да бъдат избрани не се свежда само до официално регистрираните, а е значително по-голям, имайки предвид всички изявили желание, но по една или друга причина, отпаднали още в предварителните етапи на издигане и обсъждане на кандидатурите.
Тъкмо из средите на неудовлетворените кандидати най-често се появяват едни или други независими или набързо “легитимирани” от друга политическа партия паралелни кандидатури (особено за кметове и съветници). Най-често източник (донор) на подобни паралелни кандидати са средите на БСП. Не е изключено и на предстоящите избори да се появяват подобни кандидати.
Понякога такива кандидати се реализират успешно, доказвайки донякъде и грешните преценки на съответното партийно ръководство, но понякога те въпреки слабите шансове за успех се кандидатират само и само, за да създадат проблеми на “другия кандидат”.
Показателни са например публикувани в печата изявления на г-н Беев – неколкократно избирания и лишаван от пълномощия с решения на съда кмет на Велинград, че ще се кандидатира и за депутат; за целта, ако няма партия, която да се съгласи да издигне кандидатурата му и партия щял да си създаде.
В известен смисъл през последните години принципът на случайното, понякога поради очевидни недоразумения, попадане в политиката, се превръща в устойчива тенденция и едва ли не в закономерност.
В България социалният натиск за избиране като съветник, кмет на община или кметство, депутат придобива почти характер на епидемия. Защо?
Всъщност по една много проста причина – оказва се, че достъпът до тези публични длъжности практически е най-лесен. Достатъчно е да попаднеш в съответните списъци и на съответното място. За която и да е друга работа трябва да отговаряш на цял списък от изисквания, да се явяваш на изпити или тестове, интервюта; да имаш определен практически опит и т.н. А за да постъпиш на една от посочените изборни длъжности, не се иска дори медицинско свидетелство.
Известни до втръсване са политическите и юридическите аргументации в защита на конституционното право на всеки гражданин да бъде избиран (чл. 3, ал. 2 от конституцията). Но защо през всичките години на прехода най-голямото недоволство на хората според почти всички изследвания събират депутатите и парламентът? Дали това се дължи само на недостатъчното познаване на спецификата на тяхната работа или на непълното, но достатъчно добро познаване на тази работа?
“Подробностите” около критериите и “бариерите” за подбора на кандидатите са предоставени на доверие на ръководствата на политическите партии. И какво от това, след като вече 15 години нито едно управление не получава, ако не всенародно, то поне осезаемо одобрение от страна на избирателите?
Главният проблем на политическите партии и издиганите от тях кандидати досега е категоричното разминаване с очакванията на избирателите. Вече в продължение на години сериозните изследвания показват, че най-тежкият от всички проблеми за хората е безработицата; следващи по значение проблеми – независимо от известни размествания сега – са здравеопазването, ниският жизнен стандарт, социалната политика, ниските пенсии и т.н. Шанс за успех в предстоящите парламентарни избори имат онези партии и коалиции, които предлагат и се ангажират с решаване именно на конкретните и особено значими проблеми на хората.
Много партии и новосъздадени коалиции вече се ангажираха и гръмко огласиха в медиите впечатляващи цифри за стоящите зад тях избиратели – зад едни 120 хиляди, зад други 180 и повече хиляди души. Добре би било, ако някоя социологическа агенция или национална медия се ангажира с общо предварително допитване до всички основни политически партии и коалиции за избирателите, които ги подкрепят. Твърде възможно е да се получи резултат, подобен на този за носителите на значката “Готов за труд и отбрана” (ГТО) в тоталитарните времена – при 8 милиона жители 11.5 милиона са значкисти.
Но ако сериозна партия като БСП – несъмнен фаворит при всички изследвания на общественото мнение – има намерение да се бори дори за спечелване на абсолютно мнозинство, трябва – при всичките им условности – да вземе под внимание някои точни изчисления. Ако сега БСП (Коалиция за България) има 48 депутати, следва да ги увеличи точно 2.5 пъти, за да получи в бъдещия парламент 120 места (и още малко, за да получи 121). Това означава примерно, че трябва да се увеличи броят на действителните гласове от 783 372 на парламентарните избори през 2001 г. на около 1 980 000.
Разбира се, всички тези “сметки” в реалната изборна ситуация могат да се окажат неуместни поради много неизвестни величини: избирателната активност; броят и процентите действителни гласове на политическите партии и коалиции, преминали или не 4%-ата бариера и т.н.
Един от основните проблеми във всички избори досега е свързан със съставянето на избирателните списъци. Не е нормално при постоянно намаляване на броя на населението броят на избирателите по списък – обратно – да се запазва или постоянно да расте. Явно към съответните компетентни органи трябва да бъдат предявени строги изисквания.
По принцип и особено във връзка с някои изменения и допълнения в Избирателния закон е необходима и сериозна разяснителна работа сред избирателите. По-специално внимание следва да се отдели на проблемите, свързани с въвеждане на интегралната бюлетина и коректното отчитане на вота на избирателите, заедно с това – на въпросите за формиране и контрола върху дейността на избирателните комисии и т.н.
Предстоящите парламентарни избори ще бъдат ново сериозно изпитание и за политическите партии, и за избирателите. Да се надяваме, че те ще бъдат знак към по-добро бъдеще за България!
