Проф. Иван Станков е роден през 1948 г. в Ружица, обл. Ямбол. Завършил е СА “Г. Димитров” в София. Работил е като бригадир на животновъдна ферма, отраслов специалист и главен зоотехник. От 1979 г. започва работа като асистент във ВИЗВМ – Стара Загора, паралелно е директор на УОС към същия институт. Стопанството е племенно и семепроизводително с 28 хил. дка земя и животни от всички видове. От 1990 г. в продължение на 8 г. е зам.- декан, а в момента декан на Аграрния факултет на Тракийския университет в Стара Загора.
В Български алманах (1895) е записано от Н. Петров: “Нашата земя се обеднява и изпустява, забулена от викове и крясъци за свобода и политически независимости. Докога с тази гламавост в държавния ни и политически живот? За каква свобода и независимост може да се мисли при държава, потънала в дългове и оголен народ.
Ний трябва да кажем на нашите приятели и неприятели, че тържищата в България са отворени за промишлените стоки само на ония народи, които купуват нашите произведения. Търговията и икономическите интереси трябва да почиват само на реална основа и с никакви видими съображения и политически сметки не бива да се свързват.”
Така е и днес, 110 г. от тогава и 15 години от промяната на системата, политическите партии се сменят в управлението на страната, а производствените и икономическите проблеми все повече и повече се задълбочават. Голяма част от промишлените предприятия не работят или работят с частичен капацитет, много от плодородните български земи не се обработват, пасищата пустеят, а страната ни е залята със стоки отвън, често със съмнително качество и получени при неравностойни на нашите условия (субсидирано производство в земеделието).
При това състояние на нещата следва въпросът готови ли сме за евроинтеграция с развитите европейски страни и ще имаме ли самочувствието на европейци, или ще бъдем хора второ качество.
Като професор по аграрни науки ще си позволя да коментирам предимно състоянието на нещата в аграрния сектор, който е в основата на всичко останало.
Определено считам, че в частта “аграрно производство” сме твърде далеч от високите европейски изисквания.
Интеграцията е обединяване, висша форма на организирано взаимоизгодно икономическо сътрудничество. Евроинтеграцията изисква преди всичко изяснени приоритети; изградени производствени структури и съответстваща вътрешна интеграционна система. А точно това не е направено. Как ще се интегрираме с Европа, когато сме напълно дезинтегрирани по всички направления? Едва ли някой може да посочи и да защити българските приоритетни направления в икономиката, когато всичко, което носи приходи, непрекъснато се свива. Може би “де юре” нещата стоят сравнително добре след съобразяване до голяма степен на българското законодателство с европейското, но “де факто”
състоянието на българското аграрно производство е трагично
Някои от успехите, които управляващите отчитат, са реален факт, но съпоставките, които се правят с предшестващи години, не са реалистични, защото икономиката ни през тези години е на най-ниското си ниво. За съжаление, именно тези години послужиха като базови за производство на продукти от аграрен произход, които бяха договорени с Европейския съюз. Би било редно да се правят сравнения с годината непосредствено преди прехода (1989 и 1990 г).
Крайно време е да се каже ясно и точно истината за българското земеделие, кои са причините за трагичното му състояние и как ще решаваме проблемите по-нататък.
Най-големият парадокс е съзнателното унищожаване на българската икономика чрез ликвидиране на основните средства за производство, създавани от поколения българи. Данните показват, че спрямо 1990 г. производството на някои традиционни и основни за България култури е намаляло, както следва: пшеница 1.3 пъти (и то спрямо една от урожайните години – 2004), на домати 2 пъти, на грозде 1.6 пъти, на ябълки 10.8 пъти. Подобно е положението и в животновъдството. Производството на месо е намалено 6.9 пъти, на мляко и яйца 1.5 пъти, на вълна 4.3 пъти.
За разлика от много други преходни периоди в страната предимно се ликвидираше и рушеше и много малко се градеше. Ликвидирани са важни семепроизводителни стопанства в растение-въдството, елитни племенни ферми в животновъдството. А това е най-ценното – генофондът в земеде-лието, от което зависи не само производство-то, но и възпроизвод-ството. Загубени са най-значимите и тради-ционни за България външни пазари. В резултат на деградив-ните процеси по-голямата част от българските граждани са обречени на жалко и мизерно съществуване.
Потреблението на хлебни, млечни и месни продукти е намаляло повече от 2 пъти. При годишна норма на потребление 85 кг месо на човек от населението у нас се потребяват около 30 кг, или 2.8 пъти по-малко от определения за нормалното хранене норматив. А и това средно количество е неравномерно разпре-делено.
Над 1 млн. българи напуснаха страната и това са преобладаващо млади, образовани и талантливи българи. Статистиката показва, че през 2003 г. раждаемостта у нас се е сринала на нищожни-те 8.6 – при 1.52 коефи-циент на плодовитост, а смъртността е достигнала 14.3, 5.7 – отрицателен прираст.
А какво е състояние-то на родените от различните етноси е друга, и то много сериозна тема. Това са последиците от разби-тата българска иконо-мика.
Уникален български парадокс е раздробя-ването на земята и ликвидацията на по-крупните животно-въдни ферми. И това е във време, когато страните от Европей-ския съюз и тези от Северна Америка непрекъснато работят по проблема с комасацията на земята и окрупняването на производството, където земята е неделима и се наследява само от един наследник. А у нас при стопроцентова комасация и окрупнено аграрно производство беше допуснато да бъде раздробено на безброй малки късчета. Още по-парадоксална е постановката за възстановяване на собствеността в реални граници. Сега 30% от обработваемите земи нямат реални собственици и се предоставят на наследници от няколко поколения. Това е и една от големите пречки за отдаване на земята под аренда.
Парадоксално е състоянието на българската аграрна наука, която системно се пренебрегва. Много често българските управляващи се позовават на мненията на чуждестранни учени, които не познават българската действителност, вместо да се обърнат към наши специалисти, които са не по-лоши от чужденците.
За мен е необяснимо, че голяма част от по-крупните ферми, кооперации, преработвателни предприятия, които произвеждат храната, без която човешкият живот е немислим, се ръководят от хора без необходимата професионална подготовка, а специалистите са безработни или са обслужващият персонал на развитите европейски страни или на Северна Америка.
Смущаващ е фактът, че 80 % от моите студенти в един от тестовете на водена от мен дисциплина посочват, че не виждат своята бъдеща реализация в България, докато през 1992 г. този процент е бил едва 12. Очевидно е, че избраният модел у нас е погрешен и че са необходими съществени корекции. Ако не се промени моделът, която и политическа сила да бъде на власт, съществени промени няма да настъпят.
Какво трябва да се прави в земеделието за краткия срок, който остава до 2007 година?
Считам, че в много кратки срокове трябва да се изясни състоянието относно собствеността на земеделските земи. Процесите на възстановяване на собствеността на земите официално са приключили, но това е крайно недостатъчно. Поради различни причини – смърт на реалните собственици, липса на интерес от страна на наследниците или отсъствието им от страната, голяма част от земеделските площи на практика се безстопанствени. Това е причина за необработването на голяма част от тях или за отдаването им под аренда. Спешно трябва да се изгради национална агенция по изясняване на собствеността и комасацията на земите, както и да се определят процедурите с решаването на тези основни проблеми.
Трябва да започне незабавно разработване на закон за модернизация на аграрното производство, в който да бъдат заложени всички основни дейности, свързани с решителното подобряване на работата в българското земеделие. Именно в него ще се заложат принципните въпроси за извършване на комасацията, за изграждане на производствените структури, организационните форми, статута и изискванията за ферма от нов европейски тип, правилата за обслужване на аграрното производство, хоризонталните и вертикалните интеграционни отношения между производители, преработватели и търговци, проблемите на финансирането в т.ч. инвестиционното кредитиране и експлоатационно обслужване на незавършеното производство, субсидирането, проблемите с изискванията на вътрешния и международните пазари квалификацията и преквалификацията на кадрите, научно-информационното обслужване и т.н.
Трябва час по-скоро да се даде живот и възможност за работа на неправителствените организации, които да поемат организацията на основните производствени процеси в аграрния сектор, защото именно чрез тях ще се осъществяват комуникациите с изградените европейски структури в аграрния сектор.
От съществено значение е да се разкрият свободните ниши в аграрното производство, да се възстановят традиционните български външни пазари, както и да се потърсят нови, защото определените производствени квоти могат да се изпълнят с около четвърт от капацитетните възможности на нашето земеделие. Ако се задоволим с това, което ни е определил Европейският съюз, силно ще ограничим аграрното производство, за което разполагаме с много добър естествен природен ресурс и което винаги е било от най-значимите за българската икономика направления.
Освен посочените проблеми, които трябва да бъдат разрешени спешно, има още много други, но те са зависими от решаването на посочените дотук.
Желаните промени могат да настъпят само ако се даде възможност на специалистите, на хората с компетенции и доказани възможности. Сега повече от всякога е необходим висок професионализъм във всички сфери на нашия обществено-икономически живот.