Триадата фактори и тяхното противоречиво обяснение в неокласическата теория

0
261

Пеню Михайлов е професор по обща икономическа теория, доктор на икономическите науки. Преподава микро и макроикономика в Икономическия универ-ситет във Варна, чете лекции и по икономика на социалната сфера. Работи в областта на общата икономическа теория и на социалната сфера. Автор е на множество статии, студии и монографии. Общественик, член на ЦС на БАС.
Икономическата теория в началото на XXI век се оказа пред нови предизвикателства. Много факти от обществения живот не могат да се обяснят с нея. За да може да се съхрани като наука, тя трябва адекватно да отразява реалността.

Една теория се развива, ако влиза в спор със собствените си концепции, ако се опровергава и фалшифицира, в противен случай е хипотеза. Това като че ли не важи достатъчно за неокласическата теория. В нейния съвременен вариант (мейнстрийм) тя носи теоретичните белези на XXI век.

Няма спор, че неокласиката придвижи много напред икономическата теория. В рамките на своя предмет тя създаде стройност и непротиворечивост на системата, доказателственият материал стана по-строг и логичен, математическият и графичният анализ й придават по-голяма точност, приближават я до естествените науки. Въпреки това много истини остават неразкрити. “Знанието се състои в търсенето на истината, в търсенето на обективно верни обяснителни теории” (Карл Попър). Целта на учените е обективната истина, да открият и елиминират неистините. Човешкото знание може да съдържа грешки и неистини.

Никоя теоретична доктрина, приложена към описание на действителността, не може да се задържи дълго, ако не съответства на действителността. Научната теория винаги отхвърля ония идеи, които не съвпадат с талвега на историята и оправдава ония от тях, които спомагат за неизбежните промени. Трябва да се отрича старото, което пречи за утвърждаване на новото, да се насърчават идеите на промяна. Такава е диалектиката на науката.

Научното знание трябва да се основава на строгата обективност на фактите, логически да ги обобщава и извежда закономерностите, да представя историческия процес от простото към сложното, от низшето към висшето, да включва предидущото като необходима предпоставка, но не достатъчно, за да обясни специфичното съдържание на знанието от по-висш ранг, т.е. поставя нещата, идеите, категориите в определена йерархия.

Новите доктрини трябва да допълват старите, да ги разглеждат в контекста на развиващото се и обогатяващо икономическо знание. Но и тук има нерешени въпроси. Понякога ни се струва, че всички факти в защита на дадена теза са неоспорими и в същото време те не се потвърждават. Причините са в сложността на обекта на познание и неговата противоречивост.

Неокласическата теория страда от два съществени недостатъка: първият е стремеж към максимизация на полезността (печалбата), като че ли други мотиви отсъстват, и вторият – непоклатимост и универсалност на пазарните принципи. И двата подхода не съответстват на реалността.

Тези недостатъци стоят в основата на съвременното преподаване. По всеобщо признание неокласическата теория е ядро на икономикса, особено на макроикономическия анализ. Увлечението по нея е толкова силно, че се въздига в ранг на всеобща икономическа теория, придава й се монополно положение, което от само себе си изключва алтернативните теории на преподаване освен неокласическото знание.

Не оспорваме заслугите на неокласическата теория. Икономистът е длъжен да я познава, иначе няма да бъде в крак със съвремието, но като всяка теория и тя страда от историческа ограниченост. Моделът на тази теория не е в състояние да обясни редица въпроси на днешното време. Затова изразяваме скептицизъм по отношение на нейната всесилност и непогрешимост.

В учебния курс по икономика има много неща, които невярно или ненапълно вярно се осветляват, не се вземат под внимание всички факти, които влияят върху икономическите процеси. Отправните положения на неокласическата теория за съвършената конкуренция се разминават с действителността. Някои нейни постулати се абсолютизират – законът за намаляващата пределна полезност например няма всеобща валидност. Подобен е и въпросът за пределните издръжки, те важат само за определен период от време, а при масовото производство даже са неприложими. И е в сила не само за тях, но и в частност за теорията на вменяване, т.нар. триада фактори на производство. Триадата бе формулирана от класическата школа, но по-голяма стройност и прегледност придоби по времето на Ж. Б. Сей. Той отхвърли верните постановки на класическата теория и даде съвсем друга интерпретация и насока на триадата. По-късно маржиналистката теория я взе на въоръжение. За да я обясни, тя привлече пределните величини.

Каква е същността на тази триада?

1. Всеки фактор на производство (земя, труд, капитал) трябва да присвоява такава част от дохода, която съответства на приноса му в създаването на продукта. Ако приносът е по-голям, то и полученият доход, плод на този фактор, следва да бъде по-голям.

2. Неокласическата теория не вижда противоречията между факторите на производство и стоящите зад тях производители, т.е. налице е хармония, всеки получава според заслуженото. Това напомня за близкото минало – закона за разпределението според труда.

3. Наистина факторите произвеждат продукта, но дали те определят социално-икономическата форма на присвояване? Нужно е да се прави разлика между техническата страна на производството и формата на нейното проявление. На този въпрос триадата не дава отговор, в случая се отъждествява техническата страна на производството с икономическата форма на присвояване на дохода, а това са две различни неща.

4. От една страна, работната заплата се определя от труда на работника, а от друга, тя следва да се равнява на пределния продукт. Другите работници трябва да получат доход не в съответствие с изразходвания труд, а доход (работна заплата), равен на пределния продукт. Доходът над този продукт се смята за резултат на капитала т.е. има противоречие.

5. Ако продуктът е дело на неотделимостта на факторите на производство, то не само капиталът, но и другите фактори на производство трябва да получават доход, превишаващ издръжките на тези фактори. Ако доходът на капитала собственик е по-голям от реалния му принос в създаването на продукта, на същото основание би следвало и доходът на труда да бъде по-голям от издръжките на работника.

Нима доходът на собственика на капитала в наши дни (в условията на преход) е в строго съответствие с физическото участие на капитала в производствения процес. Участието му намалява, приносът спада, производството е в застой, а доходът на собственика се увеличава. Трябва да се прави разграничение между правото на собственика на капитала да получава доход и този, който е резултат от физическото участие на капитала в производството. Такова разграничение обаче неокласическата теория не прави.

6. Доходът на капитала на собственика и този, получен от физическия капитал, участващ в производството на продукта, са две различни неща и те не съвпадат. Собственикът присвоява доход, без реално да участва в производството, а за работника не е така. За да получи доход, той трябва да се труди, неговото присвояване обаче не е пропорционално на участието му в производството.
7. Тук неокласическата теория е изправена пред друг парадокс: от една страна, трябва да докаже, че всеки фактор на производство трябва да присвоява доход в съответствие с приноса му в създаването на продукта и, от друга, това като че ли не важи за физическия капитал.

8. Щом правото на собственост на капитала се смята за естествено, свещено, неприкосновено, на същото основание би следвало това да се отнася и за собственика на труда. Първият получава доход, превишаващ физическото участие на капитала в създаването на продукта, а вторият доход съответства на пределния работник. Пределният доход на работника е равен на неговите разходи, а пределният продукт на капитала е равен не само на разходите, физическото участие на капитала (амортизациите), но и на някакъв излишък. Тук попадаме в омагьосан кръг. На този въпрос неокласическата теория не дава отговор. За да има такъв, тя трябва да признае, че работникът юридически и икономически е поставен в неравноправно положение по отношение разпределението и присвояването на доходите. Тя обаче икономически и идеологически не е заинтересована.

9. Джон Кларк, виден американски икономист (1847-1939 г.) се опита да докаже, че разпределението на общественото богатство се регулира от обществен закон, който дава възможност всеки фактор без всякаква съпротива да присвоява такава сума от богатството, която съответства на неговото създаване. Ако даден фактор се замрази, нарастването на другия става в зависимост от пределната му производителност, присвояването на доход също от него, а излишъкът на доход над този фактор – от капитала.

Този принцип на неокласическата школа влиза в противоречие със собствената си логика и методология. Доходът (излишък) се присвоява от капитала, на същото основание той би трябвало да се присвоява и от другите фактори, тъй като е дело не само на капитала, но и на много фактори. Могат ли те да се изключат от създаването на този излишък?

На този въпрос неокласическата школа не дава отговор. А дали съществува пределен продукт на отделно взет фактор, или е плод на цялата съвкупност фактори, взети в тяхното единство и цялост?

Промените във величината на “триадата фактори…“ в зависимост от закона за намаляваща се производителност не е нещо ново в икономическата теория. То датира още от времето на Тюрго, доразвито от Д. Рикардо, и прието на въоръжение от неокласицизма. Без изцяло да се отрича, ние се отнасяме скептично към него. Динамиката фактори се определя не толкова от тях, а от начините на приложението им, които могат да засилят или да отслабят тяхната ефективност.

Ако даден работник, например, е надарен със знания, притежава по-добри умения и способности, производителността на капитала и на другите фактори нараства, без да се увеличава техният обем, с по-малко капитал може да се постигнат много неща, и обратно, с голям капитал и посредствени знания – нисък резултат.

Знанията, образованието, изобщо духовната сфера, като цяло са не само ресурс, но и средства за постигане на определени социално-икономически резултати, опредметяване на духовна дейност, формиране на култура, ново качество на човека, на обществото, на живота. Ниското им равнище задушава нацията и я погубва. Образованието днес придобива статус на фактор на производството. В условията на конкуренция побеждава онзи, който осигурява изпреварващо развитие на интелектуалния капитал.

Трудно е да се каже кой дял в структурата на продукта преобладава, дали този на веществото на природата, или на духовния компонент – знание, идеи, духовни блага и пр. Границата между материалната и духовната сфера в нашето съвремие е много подвижна и условна. Онова, което вчера е било материално, днес се превръща в духовно и обратно. Духовният компонент е вплетен, втъкан в материалното производство.

Знанията, като фактор на производство, в наши дни са определящи по отношение на икономиката. Бъдещото общество ще бъде икономика на знания. Предприемачеството, политическите отношения, правовият ред, създаването на институционална среда, неикономическите фактори (култура, морал, традиции) имат неоспорим принос в нейното развитие, те ще определят социалния прогрес на обществото. А това ще промени обхвата на производствената функция, тя ще изрази не само взаимозависимостта между обема на производство и триадата фактори, но и връзката с всички посочени по-горе фактори. Тогава много трудно може да се каже, дали излишъкът на доход, присвояван от капитала, е дело на самия капитал или е плод на всички фактори на производство.

Ако доходът на капитала (печалбата) е разлика между приходите и разходите, то тя се формира не само в резултат на тази разлика (приход – разход на капитал), но и като резултат на всички фактори както явни, така и неявни. При капитализма стоките се произвеждат не като продукти на труда, а като продукти на капитала. Това създава измамната привидност, че печалбата, излишъкът на доход над останалите фактори на производството, са плод на самия капитал.

10. “Триадата фактори…” прикрива експлоатацията, незаплатения труд, принадената стойност и пр. Тя не говори за експлоатация, докато Смит и Рикардо говорят много преди това. Твърди се, че при пазарната икономика няма и не може да има експлоатация, доколкото съществува, тя е рядко явление, появява се при специфични условия.

Нещо повече, в тази насока се отива до крайност. Доводът е такъв: принадената стойност се извлича от живия труд; ако изчезне или се намали в условията на компютъризацията, третата вълна (А.Тофлър) изчезва или се намалява и самата тази стойност, следователно и печалбата като нейна част. Тогава остава едно – печалбата е плод изключително на капитала, трудовата теория изчезва, в днешно време тя повече не е валидна. Но ако се приеме такъв принцип на разсъждение, би следвало и работната заплата да изчезне.

Оттук и изводът: експлоатацията отмира, не са нужни стачки, не са нужни профсъюзи, налице е класова хармония, възражда се старата теория на Бастиа.

Експлоатацията1 се разглежда като пазарен феномен, произходът й трябва да се търси не в сферата на производство, а в сферата на размяната, в хода на която при нееквивалентен обмен трудът може да получи повече доход, отколкото е неговият принос в създаването на продукта. Но ако това разбиране строго се следва, излиза, че не капиталът експлоатира работника, а напротив, работникът експлоатира капитала.

Тази теория неточно обяснява трудовата стойност. Нещо повече, тя я извращава. Променливият капитал е пропорционален не на принадената стойност, а на стойността на работната сила. Поради повишената производителност (относителна принадена стойност), стойността на работната сила намалява, принадената стойност се увеличава. Що се отнася до сложния труд в автоматизираното производство, основано на компютъризацията, там разходите на жив и овеществен труд нарастват, прилага се по-квалифицирана работна сила, с по-висока стойност, т.е. по-голямо количество променлив капитал, в резултат на което нараства и самата принадена стойност.

Както се вижда, налице са два различни подхода по този въпрос: Маркс извежда експлоатацията от трудовата теория за стойността и по-специално от принадената стойност, а другият – от факторите на производство и полезността. Значи в случая работникът изкарва своя хляб “с пот на челото”, докато това правило не важи за капиталиста – присвоява доход, без да се труди.

Може би ще се възрази, капиталът присвоява доход, защото се въздържа, но актът на въздържание не е акт на съзидание.

11. Ако се приеме тезата, че присвояването на доход е пропорционално на физическото участие на капитала в създаването на продукта, би следвало този доход при съвременното производство да намалява, защото делът на това участие намалява, а се увеличава този на другите фактори (знания, идеи и пр.). Не цялата полагаща се част от дохода принадлежи на неговия притежател, част от нея отива за реинвестиции, за възобновяване и разширяване на физическия капитал и едва останалата след приспадане на данъците и другите задължения част остава като чист доход на собственика.

И така, учените днес изразяват скептицизъм в непоклатимостта и неизменността на икономическите доктрини на икономикса. Те все повече се разминават с действителността. Съществува несъответствие между преподаването и реалността.

Икономическата теория трябва да има социална насоченост. Тя не бива да бъде сляпа към социалните процеси, а активно да съдейства за разкриване на техните противоречия и да дава препоръки за преодоляването им. Наука, описваща фактите въз основа на тяхната видима страна, престава да бъде наука. За съжаление, тези слабости в нашето преподаване все още не са преодолени.

12. Придобиването на знания на основата на “икономикс” не може да удовлетвори нашето преподаване. Строгото им съблюдаване осакатява подготовката на учащите се. Нужно е възвръщане към класическата политическа икономия, изчистена от нейната идеологическа обремененост и догматика. Не всяко възвръщане е грешно и безплодно. Старите теории могат да съдържат както отговор на нерешени въпроси, така и друг подход на тяхното обяснение. Но и тук не бива да се забягва: не всяка нова теория е плодотворна и научно издържана; крахът (отхвърлянето) на дадена теория в много случаи е нещо временно. Това доказа историята на науката.

Политическата икономия и неокласическата теория, както и всяка друга могат да бъдат подлагани на критика, но всяка критика може да подхрани друг начин на обяснение, породен от промените в съдържанието на обекта на икономиката. Няма неизменни, абсолютни закони. Законът е страна на същността, която следва да се разглежда в развитие. Законът се развива, същността се обогатява. Той се отличава в сравнение с първите му прояви при формиране на икономическата система.

Животът е многолик. Той не може да бъде разбран с една- единствена теория, нужни са синтез от теории, които не само да го обяснят, но и изменят.


1Въпросът за експлоатацията само се маркира, за повече подробности виж Васил Проданов, “Перипетиите на идеята за експлоатация”, сп.“Ново време”,бр. 9, 2004 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук