Правдиви разкази

0
220

Тихомир Йорданов (р. 1932 г.) е член на Съюза на българските писатели. Живее във Варна. Работил е като журналист и редактор в печатните медии, книгоиздателството, радиото и телевизията. Автор е на 15 книги с разкази и новели, сред които “Трудно щастие”, “Трима в един ден”, “Разкази от старо и ново време”, “Варненски работи”, “Случаен изстрел”, “Парад”, “Спасената книга”, “Варненска читанка” и др.
НЕБЕ ЗА ОРЛИ
На Панко Анчев

Ако с кола пътувате към морето по южната магистрала и ако е в края на лятото, наближите ли Айтос, направете като мене. Не се поддавайте на увлечението по скоростта, с която ви дърпа надолу стръмнината.

От двете страни е равнина – до самия хоризонт. Нивите са пожънати, полето жълтее и тук-там димят подпалени стърнища. Огънят ще прогони навъдилите се полски мишки. Пътят се спуска надолу, съпровождан от високи, с редки клони, дървета. Те не се поклащат след дневната мараня в този южен край.

Казах: задържайте машината, ако пък ви е възможно, отбийте се на тревясалия пътен банкет. Струва си да го направите, защото само така ще можете да различите едрите кафени кълбета, сгушени по клоните. Изпърво си помислих, че това са онези топки, които се правят от пълзящи паразитни растения. Високо над дърветата нарядко кръжат едри птици. Туй са орли, те са много, бих казал безброй, ако прибавя и накацалите.

Събрани в голяма птича общност, тук орлите гнездят по дърветата. Какво ги събира да се раждат и мрат сред широкия простор на полята и да оставят чертите на летежа си в безоблачната синева? Тези са наивни въпроси и аз не бих могъл да отговоря – може би е тяхна наследена привързаност, може би е обич към това небе, а навярно ги привлича и богатата храна, която те намират тук. Но да оставим това, защото аз си спомних, че древното име на Айтос, правилно изречено, е Аетос, което означава орел. И тогава ме порази мисълта за вековечното присъствие на тези птици, за вековечния им горд летеж в това тяхно небе.

Не зная дали още могат да се видят тези силни и смели птици. Такива мисли не занимават загрижените само за преживяването си хора. И внезапно ми се прииска да попитам (кого – не знам,навярно себе си!) къде изчезнаха гордите птици, които чертаят своите окръжности в това небе за орли?

Скоро беше, пак минах по този път – няма ги! И си рекох:

– Дали и ние, мили мои братя българи, не сме превърнати вече в сиви кокошки, които наведени се гонят за пръснатите им просени зрънца?

Погледнете към небето – там е просторът за юначните птици!

ДВЕТЕ ПРИЧАСТИЯ НА БЪЛГАРИНА
1.
Като отминеш нос Калиакра и по-далече, след Залива на птиците, брегът е висок, скалист, обрасъл с редки храсти. Растителността е оскъдна. Погледнато отвисоко, морето изглежда мастилено, набърчено от постоянни ветрове. И ето тук, по тези места, се намират онези многобройни плоски отломъци, които все още носят тюркското название “шараб таши” – винени камъни. Забулени от храсти, случайният посетител едва ли ще ги забележи, както щеше да стане и с мене, ако не бе моят приятел, археологът Александър Кузев.

Тези остатъци от скалните образувания тук са подложени, и това си личи, на обработка от човешка ръка. Отгоре те са заравнени , направени са по тях улеи, приличащи на разчертавания за играта “дама”, от която се увличат малките момиченца. Тези камъни с почти еднакви очертания доскоро бяха една загадка на Карвунската земя.

В античността обветреният степен простор е бил трудолюбиво обработван. Тука е имало лозя. Високи лозници с натежали гроздове са се протягали над тези каменни чаши и тук, на място, сокът е бил изцеждан преди да постъпи в кожените мяхове, в които е прекипявало тежкото вино. По плетеницата на каменните улейчета то се е стичало прецедено, преточено.

Наистина една любопитна технология.

2.
Село Бойково в Западните Родопи е последното населявано място. Оттук нагоре няма пътища, а само изровени от пороите коловози, по които могат да пълзят единствено машините, свличащи от планината дървесни трупи. Нататък е безлюдие. Пътеките, достъпни само за силните родопски мулета, продължават и по-нагоре по ръбовете на планината. Изкачването по тях иска здрави крака и силно сърце. Но аз, подгонен от скуката, или пък подмамен от крясъците и звънките чуруликания на гласовитите птици, упорито, сякаш на инат, се изкачвах все по-нависоко и по-нависоко, додето се намерих на една стръмна горска поляна, от която се откриваше зашеметяващата гледка на родопските гънки, забрадени със синята шамия на небето. Тази красота не се описва – тя се изживява.

Поотдъхнал си, аз направих усилието да се покатеря по гърба на огромен скален отломък в средата на полянката. Той беше единствен, самотен, като че ли запратен тук от могъща ръка. Изправен върху ръба на наклонената връхна плоскост на този камък, аз забелязах странни издълбавания по лицето му. Те приличаха на правилните линии на улеите по онези каменни чаши, за които вече разказах. Но тук, на тази надморска височина, не ми се вярва да е имало лози или други плодове, изцеждащи сока си. Нещо в тези дълбоко издълбани улеи ми напомни жертвената плоча, която съм виждал в древната ни столица Плиска. Те удивително повтаряха разчертанията по скалата, на която бях застанал. Над плочата в ханската столица Плиска “този, който коли кучето”, жрец и властелин, е извършвал жертвоприношенията.

Тази скала беше жертвен камък.

3.
Като се отмине Бойково, пътят криволи вече по билото на Родопа. Ще вървиш още може би час, и там, вдясно, ще видиш отклонението за Тъмраш. Името, явно, е древно, българско и вероятно произлиза от тъмнина. Селото отдавна не съществува – оставени са само стърчащите на лакът зидове от основите на някогашния сарай на родопския властелин Ахмед ага Тъмрашлията, който потвърдил вероотстъпничеството си с ужасни братопогубващи кланета на християни. Този самоуправен родопски властник е бил усмирен подир Освободителната война, когато планинското му убежище е завинаги заличено. Отмъстителността е страшно чувство, дори и когато тя е оправдана. Сега до дъно изгризаните зидове нечия ръка грижливо беше замазала с цимент – може би за да се запази споменът вместо назидание.

Гледах остатъците от живелища, които ми напомняха пак разчертаванията на една кървава игра на “дама”.

Помислих си – тези са жертвениците за двете причастия на моя народ: с кръв и вино.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук