Не е лесно да се пише за гражданското общество. Не защото темата е сложна или слабо разработена. Нито пък защото е нова. И понятието гражданско общество, и неговите взаимоотношения с държавата имат доста внушителна история.
Още Аристотел въвежда това понятие, а някои от ключовите му значения може да се открият в речите на Цицерон. От края на ХVIII в. тази проблематика присъства осезаемо като отделен тематичен кръг в съчиненията, които си поставят за цел да анализират характера на модерното общество и да очертаят неговия многопластов характер. Особено важно място му отделя Хегел. Азбучно известни са също, поне за специалистите в обществените науки, блестящите анализи на младия Карл Маркс за гражданското общество като сфера на частния интерес. Затова и бумът в съчиненията на тази тема през втората половина на ХХ в. по-скоро прилича на ренесанс на една проблематика, която се преоткрива в нов исторически контекст. Що се отнася до страните от Централна и Източна Европа, в тях през 90-те години излизат десетки заглавия, съдържащи в себе си сакралното понятие “гражданско общество”.
Ето защо на фона на това теоретично изобилие да се каже нещо ново, което или не е споменавано досега, или е останало в периферията на изследователския интерес, си е доста амбициозна задача.
Няма да е преувеличено твърдението, че чл. кор. проф. Васил Проданов в книгата си “Гражданското общество и глобалният капитализъм” (С., 2003, изд. къща “Христо Ботев”) не само открива един нов ракурс към този проблем, но и се справя удивително сполучливо с неговия анализ. Как да се съчетаят дескриптивно-аналитичното понятие за гражданското общество с неговата нормативна функция? Какво става с гражданското общество в епохата на глобализацията? Дали то продължава да е в сферата на личните права, която опонира на намесата на държавата и на транснационалните корпорации, или пък е техен необходим партньор и съюзник?
Забележителната йерудиция на автора и неговата теоретична добросъвестност са онези главни предпоставки, които правят от тази толкова експлоатирана тема интересно четиво. Именно защото този проблем е разгледан не от един-единствен зрителен ъгъл, а в неговата идейна “стереофоничност” и взаимосвързаност с останалите обществени и политически феномени книгата демонстрира нещо, което обикновено в повечето съчинения, посветени на една конкретна тема, се изпуска. Това е умението да се разгледат нещата в тяхната системна цялост. Проф. Васил Проданов демонстрира, че точно тук е силен и е в състояние да улови не само отделната част, а цялото, в което тя е интегрирана.
Не може да се разбере какво е гражданското общество, ако то не се съпостави с гражданските движения, с партиите, с морала, със социалния капитал, със собствеността и, разбира се, с държавата. И точно защото във всяко от тези отношения то проявява различни страни от своя характер, може да се интерпретира от много и често противоположни позиции – консервативна, либерална, комунитаристка, марксистка.
Друго важно предимство на книгата е, че в нея гражданското общество се поставя в своя исторически контекст, като се посочва не само кога възникват различните недържавни организации и движения, но и как стават възможни и, което е най-важното, защо се появяват те. Анализът в тази част отговаря и на въпроса защо в Източна Европа тези движения са с по-слабо влияние и обществена значимост. Защото “културните традиции и способности на обществата да се самоорганизират за удовлетворяване на едни или други конкретни интереси са много по-слаби в страните, наскоро излезли от традиционните селски общества, с дълга патерналистична и авторитарна традиция, каквито са повечето от държавите от третия свят, включително и тези от Източна Европа” (с.71). А също и защото в развитите страни обхватът на политическите и гражданските свободи, създаващи възможности за самоорганизация на гражданите, са далеч по-големи (с.72). Особено съществено в този контекст е, че “третата индустриална революция от 60-те години на ХХ век, свързана с разпространението на информационни технологии и постфордистка организация на производството, предполагащи гъвкавост и непрекъснати иновации, доведе до бърза поява на нови потребности и интереси, които изискват нови форми за идентифицирането и защитата им в публичното пространство” (с.73).
Основният център, около който е фокусирана книгата, обаче, е какво става с гражданското общество в условията на глобализацията. Неслучайно тази част от изследването е най-задълбочена и оригинална, което изглежда логично като имаме предвид, че проф. Васил Проданов е един от най-известните български изследователи по проблемите на глобализацията и дълбоките промени, които тя предизвиква в икономическите, политическите, социалните и културните процеси на съвременните общества и държави.
На основата на огромен фактологичен и статистически материал, което е нещо типично за неговите произведения, авторът очертава тенденцията към ускорено нарастване броя на гражданските организации и техните членове в последните две-три десетилетия на ХХ в. Но глобалното гражданско общество не е просто количествено нарастване на организациите, а качествено ново образувание. Основният му белег е, че то е свързано с информационни мрежи и система за общи действия на локални субекти, която пресича географските граници на държавите, все едно, че те не съществуват (с.136). Освен това възходът на глобалното гражданско общество е паралелен и с нарастващата роля на транснационалните компании и различните видове международни договорености, стоящи в основата на международния порядък (с.137). Но най-същественият извод от тази тенденция е, може би, че в епохата на глобализацията някои гражданските организации придобиват нови възможности да влияят върху националните правителства, напр. “Амнести интернешънъл”, “Грийн пийс”, дори фондация “Отворено общество” на Дж. Сорос.
Разбира се, като всеки добросъвестен изследовател, проф. Васил Проданов не е премълчал и обратната страна на медала – тенденцията глобалното гражданско общество да се вплита и използва от транснационалните компании в преследването на техните корпоративни интереси и цели, възможността тези организации да стават проводници и на американския хегемонизъм, а също и волно или неволно да се превърнат в средство за укрепване на неравноправието в световната система или да доведат до ерозия на демокрацията и държавата.
Все пак глобалното гражданско общество е явление, което ще придобива все по-голямо значение за в бъдеще. Ще ангажира все повече хора, усилия и ресурси. А това означава, че ще расте и неговото влияние – върху обмена на информация, върху структурите и влиянието на международните институции, върху формирането на глобално обществено мнение и не на последно място, върху възможностите на националните правителства да отстояват националните интереси. Затова, без да се надценяват неговите възможности, то трябва задължително да се включи между главните условия при формиране на всяка национална стратегия за развитие.
А точно от такава стратегия, която да изведе България на скоростната писта за догонване на развитите държави, се нуждаем най-остро в момента.