Доктор по история. Работи в областта на историята, теорията и политическата практика на европейската социалдемокрация. Автор е на много научни студии и статии. През 1990 година издава книгата си “Профили от кафене “Ландолт” (към генезиса на българския социализъм)”. Заместник – директор на Центъра за стратегически изследвания при ВС на БСП.
Във времена като днешните всичко е възможно, драги читателю: нови времена, нова България, нова БСП. Даже “Ново време” е едно съвсем ново “Ново време”.
Впрочем не възразявам срещу подхода на Юрий Борисов – истината, както се знае от памтивека, се ражда в спора и не пирамидите се страхуват от времето, а времето се страхува от пирамидите. Такава е сто и десет годишната традиция на списание “Ново време” – в полемика със своите противници златните пера на българския социализъм създават цяла библиотека, която е сама по себе си един безпрецедентен пробив в теоретическата и политическата мисъл на следосвобожденска България. Така че какво друго ни остава освен да пуснем забралото, да сритаме Росинанта и да насочим копието към вятърните мелници на клеветата, злобата и глупостта – a la guerre comme a la guerre.
“Димитър Благоев пред съда на историята” – ни повече, ни по малко е гръмкото заглавие на статията на Александър Атанасов. И понеже е било малко неудобно да се самоотъждестви с цял съд, авторът е прибавил в подзаглавието “обществено следствие” – демек не го съди само той – съди го обществото. Затова въвежда две анонимни лица – следовател и защитник. Защитникът обаче, както се оказва, не е адвокат на Димитър Благоев, а е защитник на Георги Димитров, който пък въобще не е призован по това дело, всъщност се оказва прокурор. В крайна сметка, въпреки молиеровската неразбория, става ясно, че следователят, прокурорът и съдията са едно и също лице. Известен творчески подход. “Мадам Бовари – това съм аз”, беше казал Гюстав Флобер. Съдът на историята – това сме ние (тримата), ни казва Александър Атанасов – аз , аз и аз.
Читателят, който вече е прочел статията, е наясно с амбицията на Атанасов. Да се демитологизира образът на Дядото – от енциклопедията на братя Данчови, до всичко написано от партийната историография, преди да падне Берлинската стена. Това е девизът на автора. Още повече че е настъпил часът на истината: “След световноисторическия провал на революционния марксизъм”, след провала на “победилия” социализъм и в България, не можем да не преоценим и делото, и личностните качества на Дядото. Днес ние сме свободни и сме длъжни да кажем цялата истина за “партриарха” на българските комунисти…”
Няма да коментирам тезата на Атанасов за световноисторическия провал на революционния марксизъм – това си е проблем на Китай, Виетнам, Северна Корея и Куба, нито да оспорвам радостта му от провала на победения български социализъм – това е ария от друга опера. Сега е време да се коли умрялото куче и Атанасов не пропуска да извади ножа още в първия параграф “Двубоят Димитър Благоев – Янко Сакъзов, или кой е виновен за разцеплението на българската социалдемокрация”. Читателят вече знае, че това си е един чисто риторичен въпрос. Естествено, виновен ще е Димитър Благоев. И като тримата глупаци на Доньо Донев, съдията Атанасов, прокурорът Атанасов и следователят Атанасов започват да вадят вода от най-мътни теоретични дерета с надеждата да натопят Дядото, докато всъщност си мокрят гащите. Марксизмът бил аналогичен на християнството и като такъв не можел да не се раздели на еретичен и ортодоксален – първият, философски отсъжда Атанасов с прокурорския тон на следовател – бил присъщ на Изтока, а вторият на Запада. Оттук всичко си идва на мястото. Кой е Димитър Благоев? Руски възпитаник естествено, по собствените му признания руски социалдемократ още от 1880 г., следователно ортодокс. Или още по-точно: “Благоев е догматик от източноправославен тип, но по-голям от руските, защото налага Марксовата догма върху една не само социално, но и национално неадекватна действителност”. За коя действителност точно става дума не ни се казва – защото като създател на Партията на руските социалдемократи Димитър Благоев налага марксизма в руската социална действителност още през 1883 г., а като създател на Българската социалдемократическа партия прави същото през 1891 г. Съдът на Атанасов разчита повече на авторитетите, отколкото на фактите. Затова ползва цитат на Николай Бердяев – да трупне върху плещите на Благоев обвиненията в идейна екзалтация, краен догматизъм, идолопоклонничество и безсмислена революционност – все качества, присъщи на руската интелигенция. Ах, този руски интелигент от село Загоричане – Димитрий Благоевич Николов – той е виновен за трите руски и за трите български революции. Впрочем великият руски философ на историята се цитира само за да се обясни генетичния недостатък на Димитър Благоев. Когато вече работата става сериозна и трябва да се въведе в действието неговия антипод Янко Сакъзов, Атанасов захвърля Бердяев под миндера с определението, че е идеалист-мистик, който може само да описва руската душа, руската революционно-интелигентска психика, но не и да посочи корените й. “Ех, Дядо, Дядо! Душа руска метежна! Защо не се запопи в Одеската семинария! Намери се най-после (след Хаджийски) един български народопсихолог, който да използва “методологически ключ на марксисткия исторически материализъм”, за да ти намери слабото място. Бил си европеец, ама недотам: “Работата е там, че Западът е буржоазен, следренесансов – открива Америка Александър Атанасов. Той е – някой най-после трябваше да ти го каже на тебе, ортодоксалния ориенталец – победил Средновековието, той е индустриализиран, в него господства рационалистичният светоглед. Западът е свят на индивидуализма, на развитата личност, на свободно и широко мислещия човек”. Докато ти си чадо на Изтока – византийско и руски православен, пленник на Средновековието, ирационализма и мистиката, на догматизма и сектантската непримиримост към разномислието. Добре го е казал нашият Колумб за “…фанатичното заслепление от идеята, на робското преклонение пред вождовете и на култа към техните персони, на безличния човек със стадни инстинкти и групова психика.” Къде ще ги знае Димитър Благоев тези работи?. Нищо че е написал “Що е социализъм и има ли той почва у нас?” Нищо че след като я прочита Янко Сакъзов, възкликва пред Благоев: “А бе, Димитре, къде беше по-рано да я напишеш, а пък аз се бъхтих напразно, четох Спенсъра, четох Бокля и чак сега разбрах всичко.”
Че Сакъзов е разбрал от Благоев накъде върви Европа (а следователно и България) е документирано в “Приноса”. Време е и А. Атанасов да понаучи нещо. Двадесетте тома на Дядото все още се намират в българските библиотеки. Защото да оспорваш Димитър Благоев – една от най-крупните политически и теоретически фигури в историята на европейския социализъм, философ, историк, основоположник на българската социология, на марксистката етика, естетика и литературна критика – без да го познаваш, означава да плюеш срещу вятъра върху собствено си лице. И защото интелектуалният ръст на Димитър Благоев рязко се откроява сред плеядата на толкова талантливи български мислители като Георги Кирков, Никола Габровски, Георги Бакалов, Евтим Дабев, Янко Сакъзов, Кръстю Раковски, Гаврил Георгиев, Христо Кабакчиев, Васил Коларов и Георги Димитров. Затова според европейските мерки и теглилки историците на международното работническо и социалистическо движение го съизмерват с Плеханов, Лабриола, Жул Гед и Август Бебел.
Известно е също, че една от основните причини да се излезе открито на политическата сцена с оповестяването на програмата и устава на Димитър Благоев, е да се отнемат поводите на правителството за преследвания на партията като някакво конспиративно дружество, на което могат да се приписват “всевъзможни престъпления и дивотии”. Това става точно преди сто и петнадесет години в лозето на търновския адвокат Никола Габровски. След кратки прения делегатите (понеже е юбилей, нека да ги почетем поименно): Димитър Благоев, Никола Габровски, Георги Бакалов, Драган Герганов (Търново), Евтим Дабев и Тодор Постомпиров (Габрово), Константин Бозвелиев (Казанлък), Сава Мутафов (Севлиево), Михаил Иванов, Панайот Венков (Дряново), Петър Генчев (Горна Оряховица) приемат “по принцип” проектопрограмата и проектоустава и насрочват на Бузлуджа още едно събрание, което ще влезе в историята на българския социализъм като Учредителния конгрес на Българската социалдемократическа партия или Бузлуджанския конгрес.
Впрочем, за да бъдем прецизни, следва да отбележим, че процесът на създаването и приемането на първата българска социалистическа програма е много по-продължителен от разстоянието Търново – Бузлуджа. Опитите за формулиране и публикуване на социалистическо “кредо”, символ-верую, “предначертание”, датират още от 1883 г., когато Димитър Благоев създава програмата на “Партията на руските социалдемократи”. Както е известно, копието на този документ изгаря заедно с цялата библиотека на Благоев, но по ласкавите оценки на Георги Валентинович Плеханов става ясно, че теоретичното ниво на тази програма е много високо, след като самият Плеханов в кореспонденцията си с Благоев я поставя над програмата на групата “Освобождение на труда”.
Известно е също, че през 1885 г. Благоев пише две програмни статии в “Журнал съвременний показател”. В уводната статия редакторите си поставят за цел пропагандата на марксизма. Името на Маркс се споменава като “един от най-дълбокомислещите съвременни политикономисти”. И в тази характеристика, и в размислите за икономическата закономерност на развитието на капитализма и на перспективите на социализма в България се чувства диханието на “Наемен труд и капитал”.
Втората книжка на списанието съдържа статията “Защо няма щастие и как то може да се достигне?”. Именно тук се прави много сериозен опит за теоретично обосноваване на бъдещата социалистическа партия, като се посочват предпоставките за нейното появяване като плод на обективните икономически и исторически процеси, които създават условия за разгръщане на революционната борба на пролетариата.
Пак по същото време издателят на в.”Росица” Евтим Дабев публикува за първи път на български Марксовия “Временен устав на дружеството” и в подлистник “Наемен труд и капитал”, а четири години по-късно в предговора си към “Развитие на научния социализъм” заявява, че България е навлязла в коловоза на капиталистическото си развитие и че единствената обществена сила, призвана да осъществи социалната революция, е пролетариатът. Оттук и основната задача на първопроходците на българския социализъм: “…да внасят класово съзнание посредством силна и неуморна пропаганда на новото учение – социализма, като се начене същевременно устройството на работническата партия за борба с буржоазията”.
Програмни търсения предприемат севлиевските социалисти Сава Мутафов и Андрея Конов. Тяхната “Програмичка за 1888 г.” свидетелства, че въпреки запознанството им с първия том на “Капитала” и “Антидюринг”, те продължават да са в плен на сиромахомилството на Спиро Гулабчев. Впрочем вождът на българските сиромахомили по същото време вече конспектира в личния си дневник “Развитие на научния социализъм” текстове от Адам Смит, Хербърт Спенсър и Карл Маркс.
Търновските чучулиги също са на път да преодолеят влиянието на “Нравствената задача на интелигенцията”. Пръв го постига авторът на това програмно просветителско есе Никола Габровски. За това най-вероятно допринася личното му участие в Учредителния конгрес на Втория интернационал в Париж през 1889 г.
В Женева през 1890 г. групата на българските студенти – социалисти Кръстю Раковски, Слави Балабанов, Стоян Ноков, Георги Бакалов и още тридесетина техни сподвижници се обединяват около идеята за основаване на Български социалдемократически съюз в странство, а на 10 юли 1891 г. изпращат по Кина Мутафова специално за Бузлуджанския конгрес своята “Привременна програма на българските социалисти”.
Няма да затъвам в подробности около програмния сблъсък, разразил се на Бузлуджа на 2 август 1891 година. Той е достатъчно известен вече от сто години чрез Благоевия “Принос към историята на социализма в България” – въпреки изкушението да привлека вниманието към редица съвсем нови документи от европейски, български и руски архиви, които намериха широко отражение в книгата ми “Профили от кафене “Ландолт”, издадена през 1990 г. и останала непрочетена по понятни причини: по онова време читателският интерес беше не към зараждането на българския социализъм, а към неговата смърт. Няколко години по-късно общественото внимание беше насочено към агонията на поредното ляво правителство. Днес, на прага на 115-годишнината на партията знаем със сигурност, че не сме били осъдени на смърт, а на поредното социалистическо прераждане. Но да се върнем към фактите:
Благоев и Габровски подлагат на гласуване проектите за програма и устав на партията. С 12 на 3 гласа делегатите на съществуващите социалистически дружинки в Търново, Габрово, Севлиево, Дряново, Казанлък и Сливен ги приемат и с този акт превръщат сбирката на Бузлуджа в Учредителен конгрес на Българската социалдемократическа партия. Трите гласа “против” принадлежат на севлиевските и казанлъшките делагати, представляващи и позицията на Българската студентска социалистическа група в Женева.
Програмата, както е известно, в теоретичната си част е полупревод, полупреразказ на програмите на Френската работническа партия. Тя е издържана в марксистки дух, което е естествено, като се има предвид фактът, че е написана от Жул Гед и Пол Лафарг под теоретичния контрол на Карл Маркс. Крайната цел (стратегията) е национализацията на средствата за производство, цитирам: “Преобръщането на средствата за производство – земята, рудниците, мините, машините, оръдията на труда, средствата за съобщения – в обществена собственост, а присвояването на богатствата – от частнокапиталистическо в обществено, възможно за всички и за всекиго поотделно. И още: “Българската социалдемократическа партия, като смята, че освобождаването на работниците е дело на самите работници, за да развие в последните у нас съзнателно стремление към тоя социалистически преврат, за да ги организира в отделна съзнателна политическа класа, която чрез постепенно завладяване на държавната власт да освободи нашето общество от съвременното робство и да осъществи социалистическите наредби у нас, реши да излезе със следующата минимум програма.”
Няма да се спирам на разделите политическа, икономическа и общинска политика на партията, въпреки че те са изключително интересни и изненадващо актуални точно днес – 115 години след приемането им. В случая е важно да се изведе онази основна закономерност, която е отличителна черта на българския социализъм вече повече от век – приспособяването на идейните постулати на българска почва винаги става чрез присаждане на теоретичните фиданки, внесени отвън. Точно затова българският социализъм продължава да е дълбоко вкоренен в националния живот, въпреки превратностите и изпитанията на времето. Така го е заложил първооснователят на партията Димитър Благоев, предприемайки един безпрецедентен експеримент в историята на европейското социалистическо движение – да създаде българска пролетарска партия в една страна без работническа класа, без синдикални организации, без стихийно работническо движение. С една шепа български интелигенти, които раздъвкват “Капиталът” като “…екзотичен чуждестранен плод“ и се обявяват за партия с надеждата, че социално-икономическите процеси в страната ще направят скоро от химерите реалност.
И успяват. Въпреки съвсем обоснованите предупреждения, че създават фикция, илюзия, самоизмама, че е необходим продължителен исторически процес, чрез който “творителните възможности” да доведат до спонтанна пролетарска съпротива, до стихийни работнически дружества, до национални синдикати, които, провокирани от живия живот, да дозреят до разбирането, че ежедневната икономическа борба на пролетариата по необходимост ще се превърне в съзнателна политическа класова борба и че чак тогава партията ще може вече уверено и целенасочено да излезе на политическата сцена.
Та да отдадем дължимото на Димитър Благоев и неговите съратници – те не се вслушаха в предупрежденията от Женева (на Плеханов, Дейч и Засулич), нито приеха основателните възражения на талантливите млади социалисти от Българската студентска социалистическа група в Женева (Слави Балабанов и Кръстю Раковски), отхвърлиха аргументите на севлиевските и казанлъшките чучулиги. Димитър Благоев, Никола Габровски, Евтим Дабев, Тодор Постомпиров, Димитър Крусев, Михаил Иванов, Димитър Христов, Михаил Катранджиев публикуваха в първия брой на социалистическия вестник “Работник” непоколебимото си убеждение, че “…социалдемократическата партия няма за цел с каквито и да е било средства да дойде утре на власт. Да дойде тя на власт, ще рече, да провъзгласи социалистическия преврат, който е крайна цел на социалната демокрация. Но тя да дойде на власт не може другояче освен когато най-голямата част от народа съзнателно прегърне идеите и програмата й, които тя се стреми да прокара в живота. Дотогава тя ще работи с всички законови средства, за да развие съзнанието в работническата класа и да я привлече към своите си идеи…Българската социалдемократическа партия е част от всесветската социална демокрация. Тя е съюз на всички български социалдемократи, които приемат програмата и тактиката й.”
Едно необходимо пояснение на цитата: през ноември 1892 г., когато най-вероятно Благоев е написал програмната статия на “Работник”, Българската социалдемократическа партия е приела новата си, втора поред, програма. Както е известно, на Втория конгрес на партията в Пловдив (20 август – 1 септември) 1892 г. българското социалистическо движение се разделя на Българска социалдемократическа партия и Български социалдемократически съюз. “Партистите” приемат за идейна база Ерфуртската програма на Германската социалдемократическа партия, заменила Готската програма на конгреса на ГСДП през октомври 1891 г. Няма да преразказвам аргументите на Димитър Благоев и Никола Габровски за необходимостта от нова програма, предлагам да ги чуем от самите тях:
“…Най-доброто средство за оборванията на клеветите и изкривяванията, които дават нашите противници на нашите идеи, е обявлението на целите и исканията, за които се бори Българската социалдемократическа партия. С други думи казано, най-доброто средство за оборвание на противниците ни е обявяването на нашата Програма. Нека българският народ сам съди от нея за какво се борят и какво искат българските социалдемократи, които влизат в редовете на Българската социалдемократическа партия – партията на угнетения народ, на бедната работническа класа. Българската социалдемократическа партия не крие и не забуля с гъсто було своите крайни и най-близки цели. Тя ясно изказва, че нейната крайна цел е сбъдванието на социализма: тя признава, че само с осъществлението на социализма е възможно едно коренно подобрение в живот на народите. Българската социалдемократическа партия ясно изказва още ония преобразувания, които са узрели и узряват, които могат да се сбъднат и в сегашното общество и осъществлението на които може само да защити угнетения народ, работническата класа от експлоатацията, насилието и теглата…Програмата на Българската социалдемократическа партия откъм научна страна изразява историческия вървеж на обществото и крайните й цели са съзнателен плод на общественото развитие. Откъм практическа страна Програмата изразява ония искания и преобразувания, за които се бори най-съзнателната част от народите в целия свят. Тия искания с някои малки изключения са общи за всички народи, които имат (класово,б.м.) съзнание. В борбата си за сбъдванието на Програмата Българската социалдемократическа партия се туря на почвата на класовата борба. Това ще рече – срещу интересите и исканията на капиталистическата класа Българската социалдемократическа партия противопоставя интересите и исканията на угнетените, на работническата класа.”
И като обосновават необходимостта от промяната с факта, че програмата и тактиката на германската социалдемокрация са “най-научни, най-логични и най-целесъобразни, първооснователите на БСДП завършват с думите: “Българската социалдемократическа партия кани всички български работници, целия угнетен български народ, неговите образовани, искрено мислещи доброжелатели да застанат под знамето, в което виждат спасението си и спасението на человечеството народните маси в Европа и Америка – под знамето на всесветската социална демокрация, което издигна у нас Българската социалдемократическа партия. Под него е спасението на народите. Да живее всесветската социална демокрация.”
Дългият цитат освен възможността да чуем за пореден път гласа на родоначалниците на българския социализъм, има сериозно историческо основание: Ерфуртската програма влиза в историята на международното социалистическо движение като първата и единствена напълно марксистка програма на германската социалдемокрация, изработена от теоретичните наследници на Карл Маркс – Карл Каутски, Вилхелм Либкнехт и Едуард Бернщайн. В Германия тя е на въоръжение до 1925 г., а в България, въпреки програмната промяна на Двадесет и втория конгрес на БРСДП (т.с.) (Първи конгрес на БКП (т.с.), по същество продължава да е теоретичен ориентир и на комунистите, и на левите социалдемократи чак до 9 септември 1944 г. Но за всичко това по-нататък в изложението.
Сега да се върнем към програмната полемика между “партисти” и “съюзисти”. По време на първото пловдивско изложение (1 септември, н. ст.,1892 г.) лидерите на Женевската група противопоставят програмния си документ “План за действие”, формулиран с личното участие на Георги Валентинович Плеханов. Така Пловдивският конгрес на БСДП открива първата теоретична, програмна и организационна дискусия в българската социалдемокрация. Дилемите: партия или съюз, икономическа или политическа борба, работнически синдикати или сдружения на социалистическата интелигенция. Въпреки разцеплението, тази дискусия се оказва изключително полезна за програмното и въобще за теоретичното избистряне на българския социализъм. Полемиката тече в два вестника и в две теоретични списания. “Безпрограмните социалисти” – по язвителната характеристика на Благоев, отстояват приоритета на синдикалната организация над политическата дейност на интелигенцията. Техните ортодоксално-марксистки аргументи, отразяващи програмното развитие на групата “Освобождение на труда”, с които в продължение на година и половина теоретично назидават първосъздателя на партията, дръзнал да започне строежа от покрива, а не от основите, се базират на европейската социалдемократическа политическа практика и на марксистката организационна теория. Благоев посреща с разбиране и теоретическите безпокойства, и лидерските претенции, и не съвсем тактичната намеса на чужди авторитети в процеса на изграждане на партията. Защото съюзистите начело с Янко Сакъзов му правят една чудесна услуга – да отстояват класовата същност на неговата “партия на бъдещето” точно в разгара на експеримента, при съвсем реалната опасност БСДП да се изроди в една дребнобуржоазна радикална партия поради липсата на действително работническо движение. И така до края на 1893 г., когато живият живот слага край на спора или по-точно слага край на този спор, за да провокира следващия.
През 1892 г. в София, Пловдив, Търново и Казанлък се вижда чудо невиждано – първата първомайска демонстрация на българския пролетариат. През 1893 г. се създава и първият национален работнически синдикат “Братство”, основан от Българския социалдемократически съюз. Никнат една след друга все нови и нови социалистически дружинки и провинциални синдикати. Скоро след това социалистите от двете теоретични фракции получават убедително доказателство, че са двете страни на една и съща монета – правителството на Стефан Стамболов започва да ги преследва с арести, интернирания и затвор без разлика на организационната им принадлежност.
Разбира се, за програмния консенсус важна роля изиграва и Цюрихският конгрес на Интернационала през 1893 г. Арбитърът Жан Волдерс, председател на Швейцарската социалистическа партия, призовава делегатите на БСДП (Никола Габровски) и на БСДС (Кръстю Раковски) към незабавно обединение на организациите. Но може би най-сериозно въздействие оказва ироничната реплика на “папата на световния социализъм” Карл Кауцки, който по личния дневник на Кина Мутафова, при опита на Раковски да получи думата от името на БСДС, заявява от председателската трибуна: “Две партии в толкова малка страна – браво!”
Първият конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия в София (3-7 юли 1894 г.) след обединението на БСДП и БСДС в края на 1893 г. приема нова обща програма. Принципно тя не се различава от програмата на БСДП. Текстът на “теоретичните основания” повтаря Ерфуртската програма, но е прецизиран и почти буквално следва оригнала. Единствената новост е разделът “За работниците”, който отразява развитието на социално-класовата диференциация в страната.
Както е известно, теоретичната идилия в обединената работническа партия продължава твърде малко време. Новият повод за поредния програмен раздор този път иде от Берлин, когато през есента на 1896 г. “Die Neue Zeit” започва да публикува поредицата статии на Едуард Бернщайн под общото заглавие “Проблемите на социализма”, събрани малко по-късно в книгата му “Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация”. Статиите, казано накратко, подлагат на ревизия теорията за принадената стойност. Отхвърля се неотвратимостта на социализма, като историческият материализъм се свежда до баналната “желателност” и се отрича марксистката постановка за историческата обреченост на капиталистическия строй. Според отстъпника – впрочем обявен от Фридрих Енгелс за единия от двамата теоретични наследници на Маркс, капитализмът с времето ще става все по-силен, тъй като има способността да се модифицира и приспособява към развитието на технологиите, а оттук ще се трансформира в един все по-хуманен и справедлив строй. Либерализмът е създал непреходни ценности, които не трябва да се отхвърлят, а напротив – да се съхранят и вземат на въоръжение от работническите партии. Със самоусъвършенстването на капитализма класовата борба става реликва от миналото, която се заменя по необходимост от класовото сътрудничество. “Ако, следователно, пише той още в първата си статия – победата на социализма се явява иманентна необходимост, – то в нейното основание трябва да бъде положено доказателството за неизбежния крах на капиталистическото общество. Такова доказателство не е дадено и не може да бъде дадено. Напротив, историята и практиката на профсъюзното и социалдемократическото движение принуждават буржоазията към отстъпки, способни да подобрят материалното положение на работническата класа чрез постоянни реформи.” Оттук и знаменитият му тезис “За мен движението е всичко, а онова, което обикновено наричат крайна цел на социализма, е нищо”, който разделя германската социалдемокрация, европейските работнически партии и Социалистическия интернационал на два враждуващи лагера. А и разбира се, не може бъде иначе – Бернщайн обръща теорията за класовата борба нагоре с главата, цитирам: “Сътрудничеството на класите е името на общото национално дело…защото с избирателната бюлетина, с демонстрациите и други подобни средства ние днес прокарваме такива реформи, за които преди сто години са били потребни кървави революции.”
Какво още са прочели обединените български социалисти в “Die Neue Zeit”, теоретичния орган на Германската социалдемократическа партия, редактиран от Карл Кауцки, безспорния идеен арбитър и законодател на европейската социалдемокрация: “Марксисткото учение следва да се развива чрез критика. Необходимо е да си дадем сметка за празнотите и противоречията в теорията. Този, който осъзнае тези противоречия, ще усети и необходимостта да ги разчисти. Това е задачата на учениците, а не вечно да повтарят думите на Учителя. Днес работническото движение няма нужда само от борци, а от обобщаващи умове, които да отделят къклицата от зърното и да мислят широко. Днес са необходими редници, а не генерали в областта на социалистическата теория.”
И така статия след статия, глава след глава се предлага безпрецедентна ревизия на марксизма чрез перото на един от влиятелните теоретици на германската социалдемокрация и на Втория интернационал, един от най-доверените сподвижници и съидейници на Фридрих Енгелс, който в завещанието си го удостоява с великата чест на единствен издател, тълкувател и разпоредител на неговото и на Марксовото теоретично наследство.
Реакцията на “Предпоставките” в световното социалистическо семейство е известна – бурен гняв и отпор. Оттогава е и знаменитата реплика на германския синдикалист Ауер: “Едуард, ти си магаре.Това не се говори, а се върши.” Плеханов го нарича в бележка по полето на книгата “скотина”. За Ленин той е страхлив опортюнист, неспособен на сериозна самостоятелна критика, тъй като “Бернщайн не иска да засяга програмата открито”. Франнц Меринг сипе изящни теоретични подигравки с чисто виенски привкус, а Либкнехт и Бебел категорично заявяват, че с общоделството, отхвърлящо революцията за сметка на реформата, Бернщайн фактически се е поставил вън от партията. Роза Люксембург в поредица от статии в немското “Ново време” му чете назидателен цикъл от лекции по диалектическия и историческия материализъм: “Дилемата е следната – пише тя в заключението си, – ако ревизионизмът има право, що се отнася до еволюцията на капитализма, – тогава социалистическата трансформация е една утопия. Ако пък социализмът не е утопия, то тогава факторите на адаптацията на капитализма не издържат на марксистката критика. Кой е прав – Маркс или Бернщайн? That is the question.” Разбира се, за нея няма съмнение, че Бернщайн е един дребнобуржоазен прогресивен демократ, чиято книга е от една огромна важност за германското и международното социалистическо движение, защото за първи път тя оповестява намерението му да даде една теоретична база на всички стихийни и практически опортюнисти в европейската социалдемокрация. За нея отговорът на хамлетовския въпрос е condition cine qua non: прав е Маркс. Бернщайн трябва да бъде изключен от партията.
След всичко казано дотук и Карл Кауцки е принуден да вземе думата. Неговата книга “Бернщайн и социалдемократическата програма. Антикритика” решава два въпроса. Първият, кой е теоретичният наследник на Маркс – чрез блестящата полемика с дългогодишния приятел, съидейник и съавтор се решава от самосебе си: той е. И вторият – да даде законно право на съществуването на програмната писта на общоделството, като го спаси от вътрешнопартийна разправа: “Социалната демокрация не може да приеме тези възгледи, но трябва да благодари на автора за подтика, който той даде чрез своите статии” – пише той, припомняйки защитата на Емил Вандервелде на правото в Интернационала да се отстояват свободно всякакви идеи. “Ние не сме нито съд, нито събор за отлъчване от църквата.”
Българският резонанс на най-голямата теоретична дискусия в историята на международното работническо и социалистическо движение, която през есента на тази година ще навърши 110 години и продължаваща до ден днешен, е по ориенталски шумен, по балкански крамолен и по български жесток. Обяснимо е: можем ли да съдим Янко Сакъзов, Димитър Димитров, Петър Джидров, Никола Габровски, Кръстю Пастухов, Асен Цанков, Константин Бозвелиев, че са съзнателни отстъпници, теоретически злосторници, антимарксистки заговорници през онази толкова далечна 1896 г., когато главният редактор на “Die Neue Zeit” публикува един от най-авторитетните европейски марксисти. Защото са попаднали под влиянието на неговите идеи? Че нали списанието е най-надеждният компас на световния социализъм. Иначе щеше ли Димитър Благоев да нарече собственото си списание “Ново време” точно в разгара на дискусията през 1897 година? И как да се ориентираш в една теоретична визия, формулирана в друга различна европейска действителност, за да прецениш дали кълновете на бъдещето не са отровните бурени на миналото.
Следователно няма нищо особено във факта, че Сакъзов създава партийна фракция на базата на бернщайниадата и кръщава през 1900 г. списанието си “Общо дело” по името на платформата си, директно преписана от “Предпоставките” – “Общо дело на производящите слоеве”. В малките, изостанали от световното икономическо развитие страни винаги е така: комплексът за национална малоценност залага механично на модата (като застинало състояние) и отхвърля модернизацията (като възможност за развитие). Съзнавам риска на историческата аналогия, но как да виниш общоделците в БРСДП от 1897 г. в програмна ревизия и партийно ликвидаторство, а да разбираш социаллибералите в БСП от 1997 г. , които на базата на англонемския “Третият път, новият център” предложиха на българския избирател такъв абсурден десен социален проект (и то след убийствените погроми над българската икономика, осъществени от приватизацията на Костовото правителство), че угнетеният народ безпогрешно разгада какво му готвят седемте социаллиберални пакета на едно бъдещо социалистическо управление от либерално американски – англосаксонски тип и безцеремонно изпрати БСП там, където й беше мястото – на унизителното за най-голямата политическа сила в страната трето място. Да размишлява на спокойствие върху програмното си развитие.
Но да се върнем един век назад, защото там е заложена матрицата на днешните ни програмни безпокойства. И тогава, както и сега, партията трябва да реши въпроса каква социалдемокрация (какъв социализъм). Лява – марксистка, или дясна – ревизионистка (1896), или днес (2006) – дясна социаллиберална социалдемокрация или модерна лява партия на демократичния социализъм? Както е известно, разцеплението на партията на “тесни” и “широки” социалисти протича по линията на противоречията между стратегията и тактиката. И в този случай историята не си спестява удоволствието да се присмее на всеки опит за проникване в бъдещето. Партийната програма на БРСДП (от 1892 г.) е като полюсите на кантара – стратегията от Карл Кауцки, тактиката от Едуард Бернщайн. Единият натежава наляво, другият – надясно, но продължават да съществуват в единство. Така през разделната 1903 г. Благоев отстоява стратегията, Сакъзов залага на ежедневното общо дело на производящите слоеве.
Впрочем, Балканите са много особено място за теоретически експерименти. Те са зона на крайностите: всичко или нищо, хляб или свинец, свобода или смърт, Маркс или Ласал, Кауцки или Бернщайн, Благоев или Сакъзов, Георги Димитров или Никола Петков.
През лятото на 1903 г., подготвяйки Десетия конгрес на БРСДП в Русе, Димитър Благоев въобще не робува на програмни химери. В условията на дребнобуржоазното блато, в което непрекъснато затъва собствената му партия, политическата практика му показва, че отстъплението от марксизма означава край на собственото му дело. Че общоделството неминуемо ще доведе до израждането на БРСДП в една поредна дребнобуржоазна партия – както става с Румънската социалдемократическа партия през 1899 г., когато под влиянието на Бернщайн тя се саморазпуска и като фракция се влива в народнолибералната партия. И още преди конгреса всички, които познават личността на Благоев, неговата воля, характер и интелект, са наясно, че за разлика от Добруджано Геря той няма да допусне ликвидацията на партията си. Че ще размаха скалпела, готов да плати високата цена на нейното отслабване от разцеплението.
По-нататъшното развитие на взаимоотношенията на двете БРСДП-та е известно. В следващия половин век те водят толкова ожесточена война помежду си, че много често забравят за истинските си класови и политически противници. Широките социалисти не сменят програмата си почти до края на 1924 г., а тесните социалисти препотвърждават програмата си от 1892 г. без принципиални изменения през 1904 г. на своя единадесети конгрес, на своя двадесет и втори конгрес през 1919 г. и продължават да се придържат към нея като програма -максимум чак до 9 септември 1944 г. Тази привързаност обаче нито може, нито следва да се обяснява с догматично, закостеняло, аморфно отношение към променената социално-икономическа и политическа действителност. Теоретичната дълговечност не се дължи и на сантименталното преклонение пред старото бойно знаме на партията. Тя отразява отново онази специфична балканска, българска амбивалентност на възприятията, породена от убийствено бавните темпове на историческото развитие. Тук нищо не се осъществява в чист лабораторен вид. Промените, дори когато настъпват брутално и радикално променят обществения живот, винаги се анализират двояко “от една страна, от друга страна”. Ориенталската диалектика не се основава на причинно-следствената връзка и не се интересува от кълновете на бъдещето – след толкова градушки и погроми в националната история, тя признава само вече случилото се – овеществения резултат: око да види, ръка да пипне. И реакцията на общественото мислене е ориентирано към следствията, а не към причините, които са го породили.
Точно тук се крие причината за половинвековната устойчивост на Благоевата програма – нейната европейска оптика е съвършена. Случващото се вече е предвидено, фактите са различими с просто око – следователно програмата работи. За какво тогава да я сменяш? И Дядото постъпва съвсем по соломоновски през май 1919 г. на Първия конгрес на БКП в театър “Корона”, когато вместо една, предлага на партията си две програми.
***
Необходимостта от приемането на нова партийна програма Димитър Благоев формулира още през 1918 г. Аргументите му – впрочем да ги чуем от самия него в отчетния му доклад пред Първия конгрес: “Сбъднаха се нашите предсказания, че войната ще се завърши със социалната революция. Да, избухна великата социална революция в Русия. Войната се свърши с началото на великата болшевишка революция, която тържествено върви към комунизма… Дойде революцията в Германия, дето нашите другари, спартакистите, се сражават за нейната велика победа. Днешният конгрес е исторически. Той съвпада с новия свят, който никне из пепелищата и кървите на стария социалистически строй.”
Заедно с това Дядото предупреждава партията срещу възможните левичарски отклонения и революционни илюзии: “В България като малка и неразвита страна няма условия за победата на социалистическата революция. Нейната победа е в пряка зависимост от успеха на революциите в напредналите европейски страни.” “ Казаното потвърждава концепцията му за “Трите четвърти”, изказана в полемика с левите комунисти непосредствено преди свикването на конгреса: “Пролетарската революция е един дълъг процес, резултатите от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни. У нас революцията ще зависи три четвърти отвън и една четвърт отвътре.”, а година по-късно в Окръжно № 20 Благоев доразвива схващането си с уточнението, че изолираните революции, особено в малките страни като Бавария, Унгария и Украйна са безнадеждни. Той категорично заявява, че социалистическата революция в България е възможна само като част на общобалканската социалистическа революция.
Точно тук е ключът към правилното разбиране на факта защо конгресът не приема програма, а програмна декларация, и се съгласява с предложението му старата програма да продължи да бъде теоретичен фундамент на партията, докато настъпи времето на новата комунистическа програма на Балканската социалистическа федеративна съветска република, която да осъществи диктатура на пролетариата, която, цитирам: “Единствена е в състояние да даде истинска свобода на трудещите се маси, съставляващи грамадното подавляващо мнозинство от народа.”
Програмната визия е изградена в стройна последователност: всенародна милиция и червена армия, експроприация и социализация на средствата за производство, включително земята. Задължително и пълно научно-трудово образование с обществени средства на всички младежи от двата пола, отделяне на църквата от държавата, унищожаване на държавните дългове, освобождаване от данъци на трудещите се класи и прехвърляне на данъчния товар върху имотните класи до завършване на пълната социализация. Пролетарската демокрация осъществява пълновластието на народа, тя дава цялата власт – законодателна, изпълнителна и съдебна в ръцете на производителните трудещи се класи. Органите на стария режим – правителството, парламентът, бюрокрацията, полицията и армията, окръжните и общинските управления, се заменят от новите политически, стопански и културни институти. Участието на всички трудещи се в избирането на съветите и сменяемостта на пълномощниците осигурява постоянен контрол и пряко участие на народа в управлението.
В това е – казано накратко, за да не се удавим в подробностите и да продължаваме да изтегляме веригата към днешния ден – същността на програмната концепция за българската съветска социалистическа република, органична част от Балканската социалистическа република, цитирам: “…като част от Европейската и Всесветската федеративна социалистическа република, която ще осъществи общия съюз и трайния мир между народите”. Тя не принадлежи само на Димитър Благоев, който има решаващ принос за извеждането на най-важните стратегически пунктове на програмата. Нито на политическия секретар Христо Кабакчиев, който вече е издал през януари 1919 г. брошурата “Лозунгите и програмата на Работническата социалдемократическа партия (тесна)”, в които се обобщават програмните търсения на партията в новата революционна епоха. Авторско присъствие е засвидетелствано и за Георги Кирков, Васил Коларов и Тодор Луканов. Така или иначе, програмната декларация е колективно дело на партията. Благоев в случая е само “принцепс” – пръв между равни.
Дядото продължава да мечтае при закриването на конгреса: “Нека не си правим илюзии, че движението ще расте с приказки. Ще са необходими много кървави жертви и усилия, които ще има да даде страдащия народ, за да дойде новото общество. Когато ние туряме новите основи на партията, за да наложим диктатурата на пролетариата, ние ще трябва едно нещо да запомним, че без организация, почиваща на социалистическото съзнание и дисциплина, няма успехи… въоръжени с нея, когато се върнете по местата си, помнете, че ни предстои тежка работа… Пожелавам бъдещият конгрес да го посрещнем не като конгрес на нашата партия, а като конгрес на Българската съветска социалистическа република. Пожелавам до скоро виждане в съветите.” И е реалист, когато безкомпромисно налага мнението си – старата програма да бъде публикувана заедно с новата програмна декларация, а към новото название на партията БКП да се прибави в скоби “тесни социалисти.”
Още няколко думи за преименуването – в прибавката са закодирани приемственост и самочувствие. БКП не е нова партия, тя не е изкуствено творение на новия комунистически интернационал. Нейната революционна радикализация започва далеч преди основаването на новия комунистически интернационал и не е плод нито на т.нар. болшевизация или ленинизация, нито на знаменитите 21 условия към всички присъединяващи се партии, приети впрочем чак на Втория конгрес през 1920 г. Вярно е, че в реферата си по програмната декларация Христо Кабакчиев предлага след новото име на партията да бъде прибавено в скоби (секция на Комунистическия интернационал), но и в това предложение не се разчита акт на подчиненост. Защото партията на тесните социалисти е една от първите партии, заклеймили социалшовинизма на традиционната социалдемокрация, довел до самоликвидацията на Втория социалистически интернационал. Тя участва в Цимервалдската левица и в Стокхолмската конференция и чрез делегатите си Георги Кирков и Васил Коларов подкрепя категорично Ленин и Болшевишката партия в намерението им да основават нов революционно-марксистки интернационал. Нейният глас, представен от д-р Кръстю Раковски на Учредителния конгрес (март 1919 г.) й дава особения статут на партия – учредителка. Факт, който е подчертан впоследствие с избирането на Васил Коларов за генерален секретар на Коминтерна.
Та когато партията се преименува, тя не захвърля старото си име като овехтяла дреха, а му отдава историческото си признание. Делегатите спокойно приемат аргументацията на Благоев и Габровски, че “новите насоки на борбата и коренната преценка на понятията и дейността” изискват разграничаване от самоопозорилата се социалдемокрация и приемане на ново име на партията. В крайна сметка конгресът дава на партията две програми и две имена – в тях са вплетени в диалектическо единство миналото, настоящето и бъдещето на българския социализъм.
***
Сега, да ме прости читателят, отново ще трябва да се завърна към “процеса” Атанасов срещу Благоев. Налага се да го направя, и то не защото Дядото се нуждае в случая от адвокат – на него са му приписвали всевъзможни конспирации, престъпления и дивотии още в края на деветнадесети век и “свещената простота” на поредния му обвинител от началото на двадесет и първи век свидетелства само за историческата непреходност на неговото жизнено и творческо дело. Отвратен съм обаче от грубата манипулация с историческите факти, когато се преминава допустимата граница на невежеството и простотата се превръща в простотия.
Защото какво друго е обвинението в малодушие, в липса на лично мъжество у Димитър Благоев, ако не просташка манипулация: “Впрочем има нещо странно в неговото поведение по време на Руско – турската война, за която разказва самият той в “Кратки бележки из моя живот”: “Край Стара Загора останаха да посрещат и да се опитат да задържат, доколкото могат, първите турски нападения българските дружини. Биха се храбро. Аз бях около тях в началото на сраженията, носех вода и хляб на сражаващите се, помагах на ранените. Помня и до днес пищенето на куршумите, които хвърчаха край ушите ми. По едно време се върнах в града да видя какво става вкъщи и с другарите ми.” “В този текст – дълбокомислено анализира А. А. – апологетите на Благоев намират “доказателство” за “доблестното” участие на младия българин в Освободителната война. Така ли е обаче? Нека напомним, че по това време Благоев е 22-годишен. Той се оказва сред опълченците по чиста случайност, но не му минава мисъл да остане с тях, а участва само в “началото на сражението, след което се връща в града”, или казано направо, офейква. С потока бежанци Благоев минава Балкана и се озовава в…Свищов. И докато неговите връстници се бият и мрат на Шипка, главната грижа е да намери начин да замине за Русия да учи, което и успява да направи”.
Сега да продължим цитата от преднамерено прекъснатия разказ на Димитър Благоев: “Тогава чух събралите се на площада граждани да приказват, че турчетата в турската махала са се разшетали, че няма охрана в града, и току-виж, че ще започнат да грабят. Вслушах се в тия разговори и се погледнах – бях въоръжен: крива сабя висеше окачена на кръста ми, кой знае откъде взета, а до нея голям пищов. И веднага реших, че трябва да се организира охраната на града. Обърнах се към близкостоящите младежи: “Момчета, хайде да отидем в турската махала.” Неколцина ме последваха…”
Толкова за “малодушието” на Димитър Благоев по време на Освободителната война. Точно толкова са основателни и упреците на Атанасов по отношение на поведението му през юни и септември 1923 г.
Стар бил Дядото. Болен бил, но Атанасов няма прошка за него. Трябвало да бъде последователен и като е казал през 1922 г. , че партията му ще се противопостави с оръжие на всеки опит за преврат, трябвало да го направи през юни 1923. “Уви, мисля, че тук отново стигаме до констатацията за малодушието на Благоев, за недостига на онова лично мъжество, което е задължително за лидера на една комунистическа партия… Остарелият, заболелият, изоставащият от времето или допусналият сериозни грешки водач би трябвало да се оттегли от поста, но това не е прието на Изток, особено за самия създател на една партия – той трябва, подобно на църковния патриарх, да остане на поста си и да “ръководи”, докато умре”.
Дълбока мисъл. Ум – море, глава – кофа, както би казал Иванчо Йотата. Личи си, че е минал покрай школата на Тодор Павлов. Само че какъв пост да напусне Дядото, като е само редови член на Централния комитет. През юни 1923 г. политически секретар на партията е Христо Кабакчиев, а организационен секретар – Тодор Луканов. Благоев подкрепя решението за неутралитет на Централния комитет и както се оказва, е имал много сериозни основания да го направи, но той не е предопределил този избор. Друго поколение стои вече начело на партията и то взема решенията. Що се отнася до позицията на Дядото по време на Септемврийското въстание – тя е известна. Когато му съобщават, че е започнало въстание в Старозагорско, Благоев заявява: “Ако това е вярно, партията трябва да се намеси”.
Няма да разгледам взаимно изключващите се исторически напъни на А. А. да оправдае превратаджиите, че те имали достатъчно основания не само за един фашистки, но и за един демократичен съд да забрани БКП като антидемократична, екстремистка тоталитарна партия, заради нейната цел да завладее държавата с оръжие и да установи диктатура на пролетариата и заедно с това да се упреква Дядото, че бил смел в думите, а не в действията си. Още по-тъпо е да се вменява на Благоев характеристика на “ляв сектант и доктринер”, който не вдявал необходимостта от радикална промяна на партийната стратегия и тактика по формулата “фашизъм – антифашизъм”, а се водел по догмата “капитализъм – социализъм”. Нямам представа какво е написал Александър Атанасов за Георги Димитров в подготвената си за печат книга, но като имам предвид какво е написал за Благоев, се страхувам, че вместо да му изпише вежди, ще му извади очите. Ще отмина и напразните напъни на този “съд”, който няма нищо общо нито с Благоев, нито с историята, да се възторгва от “историческата” победа на широкия социализъм над тесния. Такъв реванш няма и най-вероятно няма да се състои.
Друг е този свят на третото хилядолетие. Той не опроверга Маркс, а го задмина. Големият проблем на българските социалдемократически носталгици като Александър Атанасов е невъзможността им да разберат, че социалдемокрацията като алтернатива на държавния социализъм си отиде преди шестнадесет години, защото стана излишна след неговото рухване. Новият, модерният, информационният социализъм не е производен от реформирането на социалдемокрацията и от нейната историческа победа над “реалния” социализъм. Той е алтернативата на информационния капитализъм от двадесет и първи век, който на свой ред ще бъде преодолян. Така че е късно за реквиеми и е още рано за фанфари.
Днес, пред сто и петдесет годишнината от рождението на Димитър Благоев, всички ние, хората с ляво мислене и нагласи, трябва да отдадем синовната си почит на първооснователя, организатора и теоретика на българския социализъм Димитър Благоев. И да го направим така искрено, както го направи Янко Сакъзов през 1924 г., заявявайки публично, че въпреки двадесет и две годишните ожесточени борби между него и Благоев, които значително са ги разделяли и охладили един към друг, той е запазил към “стария, предания на едно велико дело другар… и явно, и вътрешно една обич, която нищо не можеше да наруши.” Затова да кажем в заключение по методологията на Тодор Боров: Ето сто и петдесет годишнината на този велик човек, поуките на неговия живот ще бъдат още по-високо оценени при тристагодишнината от рождението му.
Така и ще изпълним завета на Дядото – винаги да сме съвременници на бъдещето.
