ЛЕВИТЕ ПРОЕКТИ ПРЕД ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ПОСТМОДЕРНИЯ СВЯТ

0
140

Доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор на 11 монографии и книги (3 в съавторство), както и на повече от 160 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Един призрак броди по света и у нас – призракът на тревогата, неяснотата и ситуативната безпомощност пред предизвикателствата на историята.

Той не подминава никоя политическа или идеологически оцветена рационалност, душевност и прагматика. Може дори да се каже, че тъкмо в пределите на лявото днес този призрак най-често се застоява и като че ли най-много си въобразява или позволява.

Сега за никого не е тайна, че левицата е в дълбока криза, че тя търси своите нови идейни ориентири и опори, както и своя нов инструментариум за плодотворно вписване и проява в един радикално променен свят. Затова е нужно левите проекти да отчитат това обстоятелство, но да не се подчиняват и примиряват с неговото натрапчиво присъствие. Те трябва да възродят или да открият нови исторически трансценденции в едни постметафизични и постмодерни времена, условия и нрави. Вече говорим и пишем в множествено число за потребните ни проекти, а не както някога в единствено. Все по-рядко чуваме и четем за политиката, а все по-често – за политиките в различни сфери и т.н. Единственият и изконният Проект сякаш ни изоставя и напуска. Защо това е така? Какво обуславя, легализира и легитимира подобен маниер?

Разковничето е в естеството на епохите

(модерна и постмодерна), в които се зараждат, функционират, триумфират или погиват съответни леви идеи, принципи, инструментариуми, техники и практики, или в които драматично се променят смисловите валенции на ценностите им. Свободата, солидарността и справедливостта исторически променят своето съдържание и форма на проява и обществена реализация. Спецификите на разривите между тези два типа епохи, както и залозите на всяка една от тях върху рулетката на историята, също силно влияят. Преходът между двете епохи е органически и динамично свързан с исторически непознати размествания на баланса между различните цивилизации и култури, на естеството и спецификата в техните диалогични или конфликтогенни потенциали или инструментариуми (1).

В модерната епоха историческите проекти и идеологическите наративи са рожба и оръжие на Голямата идея, на Силната идея, на Великия идеал, на Истината от последна инстанция, на разкритата и покорената Логика на битието и мисленето на субекта (персонален или социален). Протеклата история се разглежда като суровинен материал или поне като предистория на предстоящата и същностно-истинската история. Оттук и сакрализацията на съответен тип идеология или партия, които са дамоклев меч за разсичане на гордиевите възли на Битието, както и профанацията и сатанизацията на техните опоненти или противници. Модерно конструираните и функциониращите идеологии са принципно монистични, макар някои и да са воалирани в плуралистично привидни одеяния. Оттук и в началото на историческия път на Лявото Проектът трябва да е един единствен, а останалите да са обречени и отречени. Такъв Проект звучно повелява и гарантира триумфалния поход през пространството на времето и историята. Той обосновава и оправдава овладяване, покоряване и моделиране на природата, обществото и същността на типа на човека в съответствие с интимните му замисли, производни от естеството на големите и силните му идеи или сценарии. Всички други проекти се третират като неистинни, фалшиви и грешни.

Затова и Левият проект първоначално в онази епоха е принципно монолитен, активистки и радикално настроен, потърсил услугите на една драматична и експресивна политическа азовост, воля, битност и езиковост, която убедено, безстрашно и саможертвено воюва по всички фронтове. С течение на времето Лявото претърпява вътрешни драми, различия, разколи и противопоставяния. Това се отразява върху облика и функционалните ангажименти на изповядваните от неговите версии проекти за исторически промени и преобразувания. Не само проектите започват да се множат, разнообразяват и различават; не само езиците, които ги оповестяват, все повече поемат по свои и различни орбити, но и управленските или социалните техники, които реално практически ги валидизират и легитимират, започват да се раздалечават драстично.

Днес светът е невероятно променен и различен спрямо миналото. Постмодерността сега разчита на т.нар. слаба идея, на плурализацията на идеологическите наративи, на релативността на истините им, на примирението с обречеността или дори на фанатичната вяра в нови възможности. Тя самодоволно и иронично оповестява, че е разкрила и разобличила техния конструктивистки произход и ангажимент. Вместо прежните есенциалистки, фундационистки, фундаменталистки и универсалистки парадигми, в т.ч. и идеологически или политически, които пледират за тотални преобразувания, тя се задоволява с нещо съвсем различно. Тя мащабно употребява или даже злоупотребява с еклектиката, формализма, утилитаризма, прагматизма, дори с ирационализма, с което коренно се различава от духа на модерността. Неолиберализмът сякаш се оказва най-питателната среда за виреене и вилнеене на подобен тип рационални и прагматични вкусове и нагласи. Оттук и неговата доминация в духовната атмосфера на съвременността, както и дифузията му в останалите ментални, в т.ч. и леви, битности.

Постмодерната плуралистична природа и ориентация пропускат и насърчават не някакви компактни и тотални идеологически концепти за Историята, а конюнктурно адаптивни или прагматично ефективни бриколажи. Отделните държави и общества не могат изобщо да водят някакво автарктично съществувание, да чертаят собствени планове и сценарии на развитие, които са безразлични към ставащото отвъд техните граници. Трансгресията от модерната към постмодерната епоха променя драматично разбиранията ни за автономност и автентичност в един динамичен, взаимообвързан и хетерономно-глобален свят. Това не оставя незасегнати или неуязвими дори и левите манталитети. Тяхното модернизиране и обновление неизбежно протича в такава историческа среда, сред изпаренията на подобна идейно-духовна атмосфера.

Статусът и етосът на

националната държава коренно се променя

Сега тя доброволно или принудително редуцира своя суверенитет, става по-отворена, зависима и “слаба” спрямо контурите и потенциите си от модерното време. Но това й дава нови сили и възможности в един глобален свят, където единствено обвързаността гарантира пребъдване. Проблемите около същността, ролята и значението на националната държава в Историята са били неразделна част от левите проекти – и в миналото, а и в нашата съвременност. Но постановките и трактовките им вече са твърде различни. Затова и новите леви проекти следва да депозират най-съвременното и перспективното за настоящето и бъдещето на националните държави в ерата на глобални и транснационални потоци, институции, процеси, тенденции и закономерности.

Някога в левите проекти се включват главно тези за съпротива и борба срещу прекомерния етатизъм, централизъм, административен произвол и интервенционизъм на държавните машини. Днес на преден план явно излизат по-други проблеми: тези за отслабване, децентрализация, повишаване на ефективността и стабилността на държавността, за нейното реформиране в контекста на глобализацията или евроинтеграцията и т.н. Всички промени и преобразувания в сферите на държавността са подчинени сякаш повече на наддържавни зависимости, обвързаности, цели, ангажименти и планове.

Въпросите за разделението на властите, естеството и ефективността от дейността на институциите или тези за сигурността, престъпността, корупцията и криминализацията в социума, особено по върховете и по етажите на държавните институции, бюрократичното раздуване и самозадоволяване във вреда на гражданското общество, обаче са вечни. Но вече притежават други интерпретации, разчитат на различни инструментариуми за своето дефиниране и решение.

Някога в левите проекти се акцентира на оздравяване и засилване на държавността, а днес като че повече на проблемите и дилемите за нейното минимизиране, редуциране и деструктуриране, съобразно променените обществено-исторически реалии и нрави.

Някога левите проекти се ангажират с проблемите за повече или по-малки вълни на национализация и обобществяване, дори одържавяване на цели сектори на обществения, стопанския и духовно-културния живот. Днес, в условията на Постмодерността и под напора на неолибералната вълна на приватизации, в тях неминуемо са залагат корекции и проекции за една нова битност и битийност на националната държава и сферите, прерогативите на нейните влияния и ангажименти в глобалния свят на “отворения пазар”. Статусът и балансът на формите на собственост са неимоверно променени. Маркетизацията и комерсиализацията проникват в почти всички фибри на обществения и персоналния живот на човека.

Преди политиката дирижираше икономиката, сега икономиката стои над всичко, поставя в зависимости и подчинения дори политиката. В Модерността всячески се толерира индустриализацията, крепи се вярата в неограничените сциентистки и технологични възможности и способности на социума и човека да покорят окръжаващия го свят. Обратно, в епохата на Постмодерността историческите, политическите, идеологическите или идеологизираните проекти и програми разкриват и разобличават необоснованите пристрастия и вредите на прекомерната индустриализация за природата, обществото и човешката личност. Трансгресията от индустриален към постиндустриален тип общество неминуемо рефлектира върху смисъла, съдържанието и интенцията на левите проекти, върху техния исторически избор и инструментариум.

Тук е необходимо едно пояснение. Дебатирането на същността, ролята и значението на индустриализацията е типично постмодерна проблематика, доколкото е органически свързана със и производна на една друга и важна дискусия. Иде реч за отношението към прогреса в историята, обществото и човешката личност.

Модерността ражда, обосновава, властово легализира/легитимира и стимулира определени типове на прогресистки идеологии, политически, социални и управленски рационалности, инструментариуми и практики, които неминеумо са закодирани и в обосноваващите ги исторически проекти. С настъпването на постмодерността вярата във и полезността от прогреса бързо започва да се полага върху прокрустовото ложе на многостранни преоценки. Самият той вече се тълкува като конструктивистки феномен и инструмент на съответни въобразени и идеологизирани сценарии, да се разкрива и разобличава като някакъв специфичен модус на идеологически или социални есхатологии и т.н. Дискусията за ценността, възстановимостта или невъзстановимостта на определени природни или социални ресурси, за опасностите и вредите от волунтаристко прилагане или пришпорване на индустриалистки и прогресистки проекти почти не може да се открие в явен вид и същност в пределите на левите проекти от епохата на Модерността. Нещо повече, самата тематиката около балансираното, устойчивото развитие, като съществен компонент и следствие от отношението към и преоценката на прогресистките възгледи и техники, за комплексните анализи на естеството на тези релации между природа и социум са типично постмодерен феномен. Тя също не може да се локализира в органиката и интенционалността на проектите от модерното минало.

Самата представителна демокрация се видоизменя

Публичният й ореол потъмнява, а ефективността и далеч не отговаря на гражданските претенции, очаквания, мнения и нагласи. Доверието в демократичните и политическите институции стремглаво пада. Трескаво се търсят и експериментират нови структури, техники, форми и инструменти за стимулиране/ограничаване на гражданското участие. Неслучайно тъкмо кризата на представителната демокрация, нейната капитулация пред пазара, неспособността й да отговори на предизвикателствата на историята в последните десетилетия явно предизвикват остро критични дискусии към нея, както и търсене на нови варианти за подобряването й. Част от този критичен патос е и лансирането на възможността и потребността от легализирането и легитимацията на т.нар. радикална демокрация – дебат, който се води приоритетно от леви мислители.(2)

Възраждането на политическите и публичните дискусии по въпросите около природата, ролята, значението, мащабите на присъствие и проява на гражданското общество в миналото и съвременността доста се отличават помежду си. Казусите/дилемите около създаването на континентално или глобално гражданско общество преди са непознати. Твърде скоро глобализмът намира свои опоненти, критици и противници. Дискусиите около същността, съдържанието, формата, ролята и инструментариума на анти- и алтерглобализма са типично постмодерни проблеми и феномен, който предпоставя нови спецификации и в лявото мислене и дело.

Резки поврати и обрати се случват и в сферата на идеологията

В Европа, майчина утроба и плацдарм на комунистическата идеология и практика, се осъществява скоротечен и многозначен техен провал. Комунистическите партии са дискредитирани или неспособни да се модернизират спешно и в съответствие с новите предизвикателства. В зората на левите движения в Европа марксизмът е неразделна част от тяхната идейно-теоретическа, идеологическа и политическа природа. С времето, с приближаване до и навлизане в постмодерното време, по-драматично и драстично се постулират и обосновават разривите, отрицанията и критиките срещу марксизма, особено в неговите ленинистки и/или сталинистки версии на практическо осъществяване. Обратно, в Далечния изток, в условията на съвсем друга историческа, цивилизационна и политическа констелация, в Китай започва друг тип реформи на политическата стратегия и практика, но с явни резултати.

Политическото и идеологическото губят онзи потенциал, който са притежавали и демонстрирали през Модерността. Съвременността се отличава с перфиден камуфлаж на идеологическото под формата на деидеологизации, департизации, политическа коректност, плурализъм или “неутралност” в съжденията и оценките, с акцент на универсалността на човешките права и свободи, с фаворизация на прагматизма вместо на идеологически/политически щампи, критерии и трафарети.

В реформиращите се бивши социалистически страни това се случва и под формата на драстични декомунизации или лустрации. Деидеологизациите и департизациите са спешно обвързани и с нови прередактирания или с нескончаеми нови прочити на историите и т.н.

Един тип демитологизация прокарва пъртина на други митологизации. Това също е част от постмодерната вълна, толерираща перманентни декомпозирания, деконструкции и преоценки на исторически текстове. То не може да не оставя и свои следи, да не хвърля сянка и върху семантиката и семиотиката на обновяващите се леви програми/проекти. Предишният исторически утопизъм е безпощадно заклеймен, а сега се пледира за търсене и откриване на нови реалистични утопии.

Преди в левите проекти се залага предимно на окрупняване и етатистки или социетален манталитет и маниер на употреба на властта. В новите леви проекти това следва да се коригира или ангажира приоритетно с разностранно овластяване на личностите и общностите, на гражданското общество, с определено разтоварване от държавна опека и протекционизъм. Това е свързано с проблеми и колизии за прозрачност и чуваемост в демокрацията или граждански контрол над управлението и администрациите, за децентрализация, прехвърляне на части или цели отрасли в частни или корпоративни (вътрешни и външни) ръце, докато преди те са били в прерогативите и приоритетите на държавата като цяло. Дискусиите, конфликтите и колизиите са около това докъде може и трябва да се стигне с подобни логики или технологии на раздържавяване и приватизации, за да не се нарушат социалните и хуманните основи на човешкото общежитие, за да се спазят и утвърдят по дължим начин човешките права и свободи.

Проблемите около същността, спецификата, формата и инструментариума на

политическата независимост, икономическата или националната сигурност на държавата

в двете епохи са коренно видоизменени и усложнени. Трансграничната мобилност и динамика на идеи, ценности, стоки и човекопотоци в съвременността няма реални исторически аналози. Миграционни или демографски проблеми и кризи предпоставят доста непознати за миналото колизии или решения. Проблемите, дилемите и колизиите по съхраняването и историческото пребъдване на националната идентичност и културния суверенитет на отделни държави и общества придобиват различни конотации и рамки. В глобалния миксер на масовата култура неусетно или драматично се размиват или погиват автентични и уникални културни битности. Унификацията и маркетизацията на културата подхранват силно такива тенденции, но също провокират и протестни, контраверсни реакции. Това са все проблеми/дилеми, които намират своето специфично интерпретативно място, роля и значение в органиката на създадените и реализиращи се проекти в Постмодерността, но не и в Модерността.

Взривната поява и бързият просперитет на високите технологии, компютъризацията, дигитализацията, интерактивните мрежи, Интернет и прочее поставят съвсем нови ребуси, декретират непознати властови субекти, ресурси или баталии в един динамично и непредвидимо променен свят. Поредната мощна технологична революция кардинално променя етоса, патоса, композирането и посланията на левите проекти. Високите технологии стават сърцевинна част от тяхното съдържание.

От пашкула на някаква атрактивна и екзотична ангажираност на ограничени среди екологичната проблематика и дейност придобиват първостепенна, дори съдбовна роля и значимост. В епохата на Модерността те са достояние на отделни творци, докато днес техни институти, движения и структури воюват навсякъде по планетарното пространство. Екологията “плъзва” на всички посоки, защото броят на застрашените и “рисковите” общества или ситуации стават вече горчива реалност и т.н. Дебатите около природата и спецификата на модернизацията, контрамодернизацията, различните вълни и насоки на модернизацията в индустриалната и постиндустриалната епоха стават неотменна част от тематиката на постмодерните леви проекти, макар да не се формулирани толкова пряко и със специфичния им научен език. Драматично и фрапиращо се променят доста от

приоритетите в живота на цивилизациите, обществата или отделните култури

човешки общности и индивиди . Социалните типажи, дължимите или преферираните типове личност за съответни общества и култури променят своя облик и начин на живот спрямо миналите си параметри. В Модерността държавата формира и форматира социални типове, които да я обслужват, да гарантират нейната неприкосновеност и пребъдването й. В Постмодерността тя следва да гради условия, чрез които да обслужва човешкото битие, развитие и съвършенство, без да ги декретира или модифицира по свое усмотрение – поне по нейните формални и високопарни заявления или пропагандни клишета. Модерността постулира и пледира за константност и континуитет в идентичностното развитие на личността, съобразно дадени образци. Постмодерността на свой ред предпочита и фаворизира мобилност и непредпоставена обвързаност на жизнените стилове, смени в лицата на биографичността, “ремонти” в човешката индивидуалност и личност.

Тези процеси, тенденции и закономерности следва да намират своето място и потребно тълкувание в съдържанията, а и в посланията на новите проекти. Защото левите проекти и формации вече следва да мислят и действат не само за собствените си национални държави, но и за наднационалното бъдеще на планетата, света, човечеството и Европа, за формирането, утвърждаването и перспективата на международни или европейски институции, които да прокарват социално-хуманистични визии и дела. Все по-значим трябва да става човекът изобщо, гражданинът по принцип, с техните права и свободи, с тяхната чест или достойнство, а не някакви техни типизирани версии.

Исторически Европа, в т.ч и тази на националните държави, е била особен хронотоп на разграничение и разделение, на противостояния и дори омрази между различните си региони и ареали, държави, нации и народности. Сега вече тя следва да е пространство на исторически непозната интеграция и обединение, подчинени на мисълта, вярата и убедеността, че истината е в единство на многообразието, в нов тип взаимовръзки между държави и нации.(3) Европейските ценности не бива да се възприемат и оценяват като присъщи само на определен континентален и културен ареал. Те могат и трябва да преживеят своите модификации, увеличения и прогресии. Европейската аксеология следва да се разширява, както и европейската деонтология, но винаги поставени и проверявани в контекста на новите исторически и социални предизвикателства. Това вече реално отваря по-ведри исторически хоризонти за осъществяване на Европейската мечта, която със своя уникален и мощен, социален и хуманистичен етос и потенциал, с историческите си предпоставки и възможности определено може да надмине и затъмни Американската мечта и да стане пример за подражание в света.(4) Кому другиму, ако не на обновяващите се левици и техните проекти това трябва да е присърце?

В новите леви проекти следва да се постулират и аргументират и новите виждания за

социалната държава в Обединена Европа и в глобалния свят

Левиците от епохата на Модерността и част от постмодерното време са оставили огромен исторически и идеен принос в обосновката, утвърждаването, развитието и забележими постижения на различните версии за тази държава. Днес, в Постмодерността, в условията на глобализацията и особено след 80-те г. на ХХ век, социалната държава като феномен, инструментариум и институции се поставя на критична и антихуманна преоценка, редукция, деструктуриране и дори на безмилостна елиминация. Глобалният неолиберален хиперкапитализъм обуславя и насърчава нечут социален дарвинизъм, който десетилетия наред бе възпиран от лостовете на социалната държава, кореспондираща на социално-левите проекти.

Референциите и критериите за “социалност” и “социеталност”, “социални мрежи” и “социални политики” в двете епохи са твърде различни. Социалната сфера, социалните институции и услуги в тях имат релефно променящи се стойности, значения, роли, позиции, габарити, функции и инструментариуми. Тези съществени промени и преобразувания трябва правдиво да се отчитат и преосмислят от новите леви проекти и политиките им. Защото кризата в социалната държава обуславя и катализира десолидаризация и формиране на “общество на лактите”, фалшива дерегулация и инструментализирана флексибилност на наемния труд, както и доскоро непознати взривове на социалната несправедливост, безчувственост, антихуманно нарушение на правата и свободите, на честта и достойнството на личността и общностите.(5) Успехите или пробивите и провалите в социалните политики по своему обуславят промени в социалното време и в социалното пространство, които притежават не толкова актуален, колкото перспективен заряд.

Проблемите и дискусиите около социалната или трудово-професионалната заетост, редукцията или премахването на безработицата като тоталност или сред определени слоеве са свързани и с друга тематика – тази за здравния статус, за медицинското обслужване на индивида и общността като градиент на социалното. В пределите на глобалния свят маркетизацията на здравеопазването го превръща в неимоверно доходоносен бизнес, което рефлектира върху неговите социални потенции и хуманистичен етос. Това създава нов тип противоречия и конфликти относно достъпа и ефективността на здравните институции, спрямо характера и спецификата на здравната политика. Никога в историята превенцията, здравната профилактика, предболничното, болничното или постболничното лечение нямат тези референции, които са им присъщи в наше време. Заостреността на публичното внимание към човешката соматика, физиология, психика и прочее, нерядко спекулативно медиализирана и инструментализирана, е обусловена и от акцентирането върху персонално-човешката екзистенция днес.

Освен това, изумителните революционни скокове или очакваните постижения и пробиви във връзката между науката и практиката, проникването в тайните на генома, постмодерните дебати и употреби на генетиката, биотехнологиите, нанотехнологиите и други подобни пораждат, ускоряват, умножават и комплицират проблематика и теми, които са съвсем непознати и неприсъщи за левите проекти от Модерността. В социален аспект човешкото здраве се оказва все повече фактор за социалната мобилност на индивида или общността, за тяхното успешно вписване или изолиране от съответни мрежи, полета и дейности. Освен това злоупотребата със специализирана информация за социалния статус на индивида, особено пък и на конфеденциална медицинска информация, с фармакологията, фармацевтиката, трансплантацията и донорството на тъкани и органи или прочее предизвикват съвсем нови дилеми и спорове около здравната политика, относно нейната нормативно-правна гарантираност и неуязвимост от комерсиализация и т.н.

Това са все проблемни сфери, които са непознати в историческото минало, но тяхната релефна актуалност, значимост и роля в съвремието неотменно ги превръщат в тематична част от левите проекти. Защото в прерогативите на една рационалност и прагматика, залагаща на и толерираща човека и човешкото, проблемите за здравето се превръщат в кардинално-значима величина както за индивида, така и за социума.

Демаркационна линия между левите проекти в двете епохи се прокарва и в друго едно важно отношение. Чисто постмодерна е т.нар.

малцинствената проблематика и тематика

В модерните проекти тя липсва принципно или поне в тези й дискурси, които са забележими днес. Кризите в идентичността са тема, родена през и след 60-те години на ХХ век. Социалните движения през и след онова време, които са свързани с отношенията, борбите и статуса на различни и разнородни малцинства – етнически, религиозни, културни, расови, полови, сексуални, възрастови и прочее – стават неразделна част и от тематиката, трактовките или целевите йерархии на левите проекти.

Нещо повече, дебатите около етнизацията на бедността, безработицата, социалната конфликтност и криминалността са обвързани с постмодерните проблематизации и търсения на решения. Социалните политики в това време започват целенасочено и отговорно да се ангажират и с непознати за миналото теми, например тези за регионализирането на проспериращи/изоставащи ареали, които са по някакъв начин свързани с колизиите между мнозинства/малцинства.

Почти паралелно с тях, в това време “тръгват на поход” и различните феминистки или джендър теми, които са твърде по-различни от онези проблематизации и тълкувания, които левите проекти на Модерността дават относно еманципацията, равнопоставеността на половете и равноправието на жената. В миналото почти няма да се открият текстове за феминизацията на бедността, виктимността от сексизма, всекидневните репресии и морално-психическия тормоз на жената, да не говорим изобщо за трансферите и злоупотребите с човешка плът. Затова управленските и социалните политики относно подобна деликатна, но важна проблематика, визирани и легитимирани в левите проекти през двете епохи са твърде различни като етос и арсенал.

Социалните политики в съвременността трябва да се ориентират и ангажират и към друг тип проблемност и конфликтност, свързан с мутиралите референции на расизма, сегрегацията, ксенофобията в новите реалности, обстоятелства и обществени нрави. Макар расизмът да е рожба на Модерността, неговите въплъщения (регенеративни или иновативни) в Постмодерността придобиват други измерения и анализ.

Нещо повече, съвременността предпоставя и обуславя специфична гетоизация, дори в пределите на най-развитите държави и общества. Проблемите и колизиите с бежанците, емигрантите и имигрантите, с натурализираните граждани, с противоречията между поети и гарантирани социални помощи или права, от една страна, и спрямо отнети или ограничени политически и граждански права или свободи на такива индивиди и общности придобиват съвсем различни силуети. Гражданските протести и недоволства в подобни поселения или гета силно резонират в разтревожената лява рационалност и прагматика. Защото подобни общности са не само значими електорални ресурси, но и източник на непредвидими и кошмарни за властта усложнения. В един взаимообвързан свят те са особен континиум от възможности и реализации на разнообразни и противоречиви социални употреби, инструментализации и спекулации, колизии, кризи или конфликти.

Социалните политики и сфери, като резонанс от отношението към малцинствената проблематика, реагират с въвеждане на съответни институционални решения и практики, които да редуцират или неутрализират във възможна степен тази колизийност и конфликност. В левите проекти подобно представителство на интересите на жертвите от подобно отношения намират своевременно място и разнообразни варианти на решения чрез лостовете на социалната държава.

Актуалността и растежът на тази взривоопасна тематика и процесивност, както и рефлексията им в левите проекти са детерминирани от други закономерности, тенденции и феномени. На предела между Модерност и Постмодерност се забелязва рязко покачване на антиколониалните и националноосвободителните борби и движения.

Деколонизацията налага своите проблеми и последици

a солидарността с борещите, освобождаващите или освободилите се е част от интимната органика и ангажимент и в левите проекти. Никъде преди това в последните няма да се открие каквато и да е дивергенция на проблематизации или решения относно света като Първи, Втори и Трети. Това е типично постмодерен казус, свързан с времето след Втората световна война, сиреч и с изгрева на постмодерното време. Релациите, политико-идеологическите оценки и решения относно баланса, йерархизациите и инструментариумите на контактност и ангажираност между тези светове стават важна и неразделна част от постмодерните леви проекти. Със скоротечния разпад на Източния блок, вследствие на провала на комунистическия експеримент, се променят проблемно-тълкувателните матрици по тази тематика, което също заляга в новите документи, програми и проекти на левите партии. Променените планетарни или континентални пейзажи предполагат по-друг тип на идейно-политическа методология и инструментариум за рекогнисцировки на левите идеи, различна организираност и практика в условията на динамично, радикално изменените топуси и реалности.

Впрочем тук е възможно и нужно едно съществено пояснение. В ранните леви проекти от епохата на Модерността, когато марксизмът превалира, а и за известно време след това, доста релефно си проличават европеистките и европоцентристките пристрастия и уклони. Самият К. Маркс има някои доста погрешни идеи и тълкувания относно историята, дължимата съдба, натюрела на съответни страни от Изтока. Социалдемокрацията от онова време съвсем не крие предпочитанията си и толерирането на цивилизаторските потенции и ангажименти на Стария свят относно историческото “коригиране” на останалите континенти, цивилизации, култури, общества и държави. Вестернизацията и оксидентализацията на индустриализацията и модернизацията стават неотменна част от съдържанието и патоса не само на либерални и други, но така също и на немалко леви проекти.

С настъпването на Постмодерната епоха обаче европеизмът и европоцентризмът търпят съответни промени в самочувствието и възможностите си. Глобализацията извежда на гребена на вълната САЩ, Европа се сдобива със сериозни проблеми, а Далечният Изток доста се променя. Всичко това не остава извън полезрението на левите проекти. Борбата за доминиращо тълкувание и практическо прокарване на идеите за едно- или многополюсен глобален свят се превръщат в неотменна част от левите проблематизации и тълкувания в проектите. Европеизмът и европоцентризмът търпят определени конфузии и крушения, а новото време предпоставя и изисква по-различен модус на отношение и реакция към другите цивилизации, култури и общества.

(Следва)

Бележки:
(1) Вж. Лилов, А. Информационната епоха. В 3 тома. Т. 2: Световният и българския преход. С., 2006.
(2) Вж. подр. Измерения на радикалната демокрация. Плурализъм, гражданство, общност. С., 2004.
(3) Срв. Деланти, Дж. Изобретявайки Европа. Идея, идентичност, реалност. С., 2004.
(4) Вж. подр. Рифкин, Дж. Европейската мечта. С., 2005.
(5) Срв. Лафонтен, Ос. Сърцето бие отляво.С., 2003.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук