Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен ,и др.
Преди малко повече от десетилетие напусналият ни вече Николай Колев-Мичмана извика така, че цяла България го чу, едно незабравимо: “Бог е българин!” Обстоятелството, че тези излезли от сърцето му думи бяха предизвикани от развоя на един футболен мач, не намалява ни най-малко нито стойността им, нито отзвука, който имаха и продължават да имат.
Но и чулите възгласа на Мичмана, а и всички ние като българи, има защо да се запитаме: Е ли наистина Бог българин? И ако е така, или ако поне Бог е и българин, не е ли странно, че нямаме в спомените за нашата история (или поне аз не зная) други случаи, когато някой се е провикнал спонтанно и искрено “Бог е българин!”?
Всеки е най-сигурен със свой си Бог
Общото за всички религии, т.е. за всички образи, в които в хода на човешката история е въплъщавана идеята на Човека за Бог, е, че всяка общност си е правила Бог по “свой образ и подобие” и го е използвала освен всичко друго (а може би най-вече?) за утвърждаване на своя си идентитет.
Народите, населявали долините на Нил и на Тигър и Ефрат – египтяните и шумерите – създават своите божествени пантеони в неразривна връзка с това, което е животът им. Всеки бог на египтяните и на шумерите не само прилича на това, което са те самите и животните около тях, но и се занимава с дейностите, от които зависи собственото им преживяване. Неслучайно всеки фараон се определя като “син на Бога”. Така е и в Месопотамия.
Юдеите не само се определят като най-важно творение на техния си Бог – Яхве, но добавят и друго. Сам Яхве, според тях, ги е избрал за “свой народ” и им е предложил чрез откровението си пред Мойсей договор за изключителни отношения, за ексклузивен съюз помежду им. По този договор юдеите приемат да се подчиняват във всичко на Яхве, а той им обещава подкрепата си в техните начинания. Няма път за отваряне на този съюз с Яхве за неюдеи, нито се предвижда някаква промяна на избора на Яхве по отношение на юдеите като “негов народ”.
Пантеонът на Елада е повторение – там някъде, над облаците – на това, което са били древните елини с техните градове и с целия им живот. Работа, войни, семейни грижи, прелюбодеяния, всеки елински бог изпитва и преживява всичко, което понася човешкият род. Как елините да не се идентифицират като общност и чрез своите си богове? Нали и едните, и другите са фактически едно и са правени по един модел?
В древния Рим е същото. Ако Зевс е очевидно елин (какъв друг би могъл да бъде?), то Юпитер е, разбира се, римлянин. То въобще не се казва изрично, защото се е смятало, че просто няма как да бъде другояче. Идентичността е толкова категорична, че никой не смята за нужно да я доказва.
Християнството е представяно – за разлика от юдаизма – като универсална по обхвата си религия. Така е само на пръв поглед. Тогава, когато то е формирано като религия, т.е. три-четири века след Исус Христос, е универсално само дотолкова, доколкото е универсална самата Римска империя по това време. Римската империя владее много от света и определя владяното като “цивилизован свят”. Тези, които не са под владението на Рим, последният определя като варвари и не крие намерението си да ги подчини и с това те да престанели да бъдат варвари. Християнството се утвърждава като универсална или световна религия, защото самият Рим със самочувствието на световна империя вижда в него по-удобен и по-ефикасен образ на Бога от вече отслужилия времето си пантеон начело с Юпитер. И император Константин I Велики с Миланския едикт (313 г.) по същество приема християнството за официална религия на империята. Губи ли то потенциала си за утвърждаване идентитета на избралата го общност? Ни най-малко. Само пътищата на процеса са по-завоалирани, отколкото при египтяните, шумерите, юдеите, елините и т.н. Всъщност почти до модерните времена християнството носи белезите на утвърждаването си като официална религия на (както сама тя се нарича) свещената Римска империя. И доколкото всяка от по-късните големи европейски държави е била в някой момент част от тази свещена империя, то и германци, и французи, и италианци, испанци и т.н. се идентифицират в християнството чрез образа и наследството на империята. Неслучайно Великобритания, която е имала относително най-малко общо с тази империя, поема чрез англиканската църква път самостоятелен, както спрямо римо-католицизма, така и спрямо реформаторството. Православна Русия, търсейки и тя да използва потенциала на християнството като идентификационен фактор, се провъзгласява за “Трети Рим” – т.е. отново с мисъл за първите стъпки на християнството като официална религия на Римската империя.
Будизмът и хиндуизмът не правят изключение. И при тях идеята за Бога се изразява в образи, които наред с всичко останало и съвсем не на последно място, са изключително важно средство за идентификация на общността. Дори в известен смисъл при тях нещата отиват по-далеч и по-сигурно, отколкото при другите религии. Защото за богове са провъзгласявани хора, имали преди това като всички своето земно съществуване. Както е в случая със самия Буда например.
Ислямът още с излизането си на сцената през VI-VII век се представя най-вече с потенциала си на идентификатор. Мохамед издига знамето на Джихад – свещена война – според което всеки мюсюлманин е такъв, докато воюва с неверниците, за да ги застави или да приемат исляма, или да се задължат да плащат данък на ислямската общност.
Нито богостроители, нито едни на Бога
Ние, българите, без да сме единствени в тази ни съдба, сме общност, която не си е изградила, т.е. не си е въобразила свой Бог, нито се е поставила в положението на някаква привилегирована връзка с Бога, който е приела. Така е откакто сме християни.
Във времената преди водените от хан Аспарух наши предци да дойдат на Балканите и сложат началото на поредната българска държава, българите са почитали свой пантеон богове начело с Бога гръмовержец Тангра. Може да предполагаме, че така както е било с другите общности по това време, Тангра и другите богове с него са давали достатъчно на прабългарите и като духовна връзка и опора, и като основа за идентификация. Изпълнявали следователно функциите, заради които са били създадени (въобразени).
За съжаление не знаем още достатъчно за условията, в които прабългарите не само се разделят и напускат предишните си поселища, при което част от тях се заселват на Балканите, но настъпва и криза във вярванията им. А става ли дума за криза във вярванията, особено в онези времена, то е значело обезателно и криза в идентичността. Как точно прабългарите са съвместявали вярванията си в Тангра със заселването на Балканите, с установяването на отношения с тукашното население и със съседна Византия, как се е “правела вярата” в кръга на хан Аспарух и в тези на наследниците му и т.н., и т.н.? Някои романи ни предлагат гледищата на авторите си, но то съвсем не стига от гледна точка на науката и на нуждата на историческото ни съзнание.
Във всеки случай, едно, струва ми се, не подлежи на съмнение. Идвайки на Балканите, Аспаруховите българи не успяват да въобразят и да осъществят превръщането на образа на Тангра, т.е. на тяхната си българска идея за Бог, в един Бог монотеистичен, който да е в състояние “да им свърши работа” при задачите, които са били пред тях в сложните условия на изграждане на нова държава при постоянната и безкомпромисна вражда от страна на Византийската империя. Можем засега само да предполагаме, че по отношение на Бог Тангра и неговия пантеон прабългарите са били в положението на богостроители. Българско въображение е било в основата им, затова и вярата в тях е играела напълно своята роля на идентификационен фактор. И заедно с това няма как да не приемем, че при установяването си на Балканите българите се отказват или не успяват да продължават да бъдат общност, народ от богостроители. В продължение на около два века те стигат постепенно до това да обърнат поглед към въобразена от други общности идея за Бог с надеждата, че както е при другите, тя и на тях ще “свърши работа” за организирането и развитието на държавата. Българите обръщат поглед към християнството, което от няколко века вече е официална религия в съседна Византия. С други думи, непобедени военно, българите се надяват да излязат от категорията на варвари и да влязат в кръга на “цивилизования свят”, приемайки религията на този свят – в случая, християнството.
Надали сме в състояние днес да си дадем пълна сметка каква стъпка назад е било приемането на християнството от гледна точка на творческото отношение на народностната общност към идеята за Бога. Не защото християнството е било нещо по-малко стойностно от вярата на прабългарите в Тангра, или на славяните в Перун например. Точно обратното. Като система на вярвания християнството е предлагало повече за организирането на държава в тогавашните условия. Но като идентификационен фактор то просто не е имало как да играе цялостно своята роля, защото нито българите, нито славяните, нито заедно, като население на вече създадената от хан Аспарух държава, са имали никакъв дял във формиране на самото християнство. Християнството не е това, което е бил животът на Исус Христос в първите около три десетилетия на новата ера. Християнството е това, което е оформено като образ на Христос, като съдържание на религиозните догми, като правила за функциониране на църквата, от четири събора. Този в Никея през 325 г., свикан и ръководен лично от император Константин I Велики. Този в Константинопол през 381 г. Този в Ефес – 431 г. И в Халкедония през 451 г. Това е. Християнството по същество “се ражда” в този отрязък от около век и четвърт. И след събора в Халкедония, при който вече се очертава процесът на разделянето му на западно (католицизъм) и източно (православно), макар че този процес ще се финализира окончателно едва през 1054 г., на Балканите думата за християнството има преди всичко Константинополската (Цариградската) патриаршия.
Великият български хан (сетне – княз) Борис I приема християнството като официална религия от Константинополската патриаршия в 865 година. Повече от четири века след последния от четирите основополагащи събори – този в Халкедония. Какво биха могли българите и обединените с тях славяни да внесат като своя мисъл и свое въображение в християнството? Всичко е отдавна казано и определено. На тях им остава само да приемат и се подчинят на нещо въобразено и измислено от други. И хан Борис I, и мнозина от последвалите го на българския престол очевидно са разбирали необходимостта да се положат максимални усилия, за да има българската църква самостоятелност и да не се превръща религията в мост за претопяване на българите в казана на Константинополската (т.е. Византийската) патриаршия. Затова са контактите с папата, затова са и много от конфликтите, както със самите константинополски патриарси, така и с редица от византийските императори.
Нямам тук за цел да правя преглед на това как е била отстоявана през вековете самостоятелността (автокефалността) на Българската църква от Константинополската (по-късно Цариградската) патриаршия. Но е факт, че през близо вече 1200 години съвместно съществуване на едната и другата църква на Балканите няма важен процес или явление в българската история, при които Цариградската патриаршия да е подкрепила без резерви, от сърце, както би могло да се каже, стремежа за самостоятелност на Българската църква. Всяка самостоятелност от страната на Българската църква е била извоювана и всяко признание на тази самостоятелност от Цариградската патриаршия е било дадено, защото последната не е намирала начин да му се противопостави.
Константинополската патриаршия е била за това Българската църква да й бъде подчинена. Съгласила се е с искането на хан Борис I за независима Българска църква само принудена от умелата дипломатическа борба на Борис I за използване на съперничеството между папата и Византия. Константинополската патриаршия не е желала християнството да се утвърждава в България на говоримия в страната език. Пак българските владетели, използвайки ловко противоречията между Рим и Византия по мисията на светите братя Кирил и Методий във Великоморавия, са тези, които успяват да накарат Константинополската патриаршия да преглътне развитието на българо-славянската книжовна школа в България.
Но обстоятелството, че България вече е приела християнството, не пречи константинополските патриарси да благославят и прославят действията на византийските императори за унищожаването на България, като на Василий II Българоубиец, наречен така след ослепяването на 14 000 пленници от Самуиловата войска през 1014 година. Във века, предшествал завладяването на Балканите от турците, пак императорите и патриарсите в Константинопол не подкрепят възможностите за широк съюз между Византия, България и централно- и западноевропейските държави за противопоставяне на турската експанзия. Не на последно място, защото в Константинопол, а и в европейски столици, продължават да гледат на България като на територия, някога била част от Римската империя и по тази причина продължаваща да бъде обект на апетити за завладяване и подялба между страни, имащи се за наследници – с правото или не – на тази империя.
Ако във вековете на турското робство Цариградската патриаршия не успя да погърчи българското население, то е сигурно, че причината за това не е в липсата на желание от нейна страна. Достатъчно е да се напомни, че борбата на българите за възстановяване независимостта на нашата държава през ХIХ век продължава почти половин век и че Цариградската патриаршия се проявява като по-голям враг на тази независимост и от самите турски султани.
Във времето след Освобождението на България от турско робство също могат да бъдат посочени примери в отношенията на Българската църква с Цариградската и Московската патриаршия например, които сочат, че нещата не са се променили много. Самостоятелността на Българската църква се определя все така от волята на последната да я отстои в мисли и в дела срещу амбициите на тези с по-големи възможности, които се стремят да й натрапват своите гледища и позиции и, в крайна сметка, да я използват за свои интереси.
Възприемането на християнството през IХ век от българската държава в лицето на великия хан Борис I е изключително сложен и по съдържание, и по последици акт. Но каквито и да са били намеренията и очакванията, извървеният път показва, че що се отнася до идентификационния потенциал на християнството, българският народ и българската държава далеч не са получили от него това, което са търсили и на което са се надявали.
Късно ли е за “наш си” Бог?
Дошли сме късно в Европа и на Балканите, нямало е как да бъдем между участниците в четирите събора, които “изработват” християнството. Последното не допуска в доктрината си (като юдейството, например) привилегирован съюз с Бога с “избран от него” народ. Всъщност, както показва цялата история на християнската църква – и западната, и източната, в полза на “привилегировани”, на “избрани от Бога”, винаги, когато им се удаде възможност, опитват да се представят тези, които се имат за наследници на Римската империя на Константин I Велики. И да напомнят на такива като нас, че сме “влезли в цивилизацията”, приемайки въобразеното от тях християнство.
Означава ли това, че “страницата е затворена”, че историята си е казала думата и че ние, българите, нямаме друг избор, освен да се примирим, че нито сме богостроители, нито сме в някакъв “привилегирован съюз” с бога?
Преди да опитаме да си отговорим, нека отворим очи и добре да се огледаме. Ще видим, че въпросът за народностната или националната идентичност чрез Бога и в Бога е по-актуален от когато и да било. Първата световна свръхсила – САЩ, и в общественото си съзнание, и в мислите и делата на политическия си елит, се идентифицира преди всичко чрез идеята за Бог. Бог е за нея такъв, какъвто тя си го въобразява, и политиката, която САЩ провеждат в света, тя смята, че изразява волята на Бога.
Ислямският свят е от десетилетия в процес, който не е нищо друго освен една религиозна реформа. Ислямът търси да активизира образа на своя Бог (Аллах), за да играе той по-пълно и резултатно ролята, която ислямската общност очаква от него в днешната геополитическа обстановка.
В Китай, Индия, Русия, Япония, Бразилия и т.н. – във всяка от големите страни, вгледаме ли се, ще открием процеси на задълбочаване на идентификацията на националната общност чрез и във идеята за Бог.
Изключителната активност на множеството евангелистки църкви или разни свободно и произволно формиращи се “вероизповедания”, определяни най-често като секти, също показва, че в съвременния свят има “голямо търсене” на “продукта” Бог.
Не би трябвало да ни учудва. Човекът е във време на нови изключителни открития за света (в най-широкия смисъл на понятието), в който живеем. Въображението на Човека е пред невъзможност да предвиди и да анализира предизвикателства. Според някои хипотези може би ще бъдем принудени да си дадем сметка, че не материята, която (донякъде) познаваме, а антиенергията, с присъщите им качества (кои? какви?), обслужват и движат света.
В подобни епохи, когато човек изцяло живее в срещата с непознатото и нечаканото, неговата мисъл е напрегната до максимума на възможното (знае ли някой къде е този максимум?), за да въобрази всичко, което може да помогне за пътя напред и нагоре. Идеята за Бог в подобни периоди (онези, които имат алергия към понятието Бог, могат да го заменят с идеал – същността на явлението не се променя!) е една опора, която Човек си създава, за да може по-успешно да върви напред и да се катери нагоре. Така е било и навярно така и ще бъде.
Ние, българите, сме доказали и на себе си, и на други, че имаме и въображение, и сила да се стремим напред и нагоре. С основаването на Балканите на независима България и сетне и на независима Българска църква. С приноса ни за създаването и опазването на славянската писменост и култура. С нашето противопоставяне – в лицето на богомилите – на принизяването и ограничаването на християнството до обслужването на властимащите. С отстояване на народностното ни съзнание във вековете на византийско и по-късно на турско робство. С достигнатите върхове на модерно, демократично, републиканско мислене и дело в лицаето на Паисий Хилендарски, Георги Сава Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Райна Княгиня, Баба Тонка, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Димитър Благоев, Георги Кирков и толкова други. С духовното извисяване на личности като Иван Рилски, патриарх Евтимий, Петър Дънов. С множество още достойни българи, всеки оставил своя следа в изкуство, наука, занаяти. И безчет българки, отдали се на най-благородното – майчинството.
В последния век – век и нещо, къде под натиска на външни обстоятелства, къде подведени от собственото си въображение, мнозина от нас, българите, се противопоставяхме на идеята за Бога в името на това, което се приемаше за социален идеал. Без да осъзнаем пълно и навреме, че идеята за Бог и социалният идеал са призвани да вървят ръка за ръка и да помагат на Човека да се извисява и да напредва в пътя си. И няма как да бъде другояче, защото и Бог, и социалният идеал, са все плодове на въображението, на творческата мисъл, на все същия Човек.
Нито за нас е късно, нито нашата страница е затворена. Двойката Човек – Бог е в началото на пътя си и очакващите ни неизвестни са огромни в сравнение с познатото досега. Колкото повече вложим сърце, ум и въображение, за да направим идеята ни за Бог да изразява един “наш си” Бог, толкова по-силно ще бъдем подкрепени от този Бог в пътя ни напред и нагоре – не като обезличили се, за да се харесаме някому, а като общност с българско лице и с българско име.
