СТИХОТВОРЕНИЯ

0
146

 

(110 г. от рождението й)

Стихии

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите ¦
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото, и завлича, мътна, пакостна ¦
къщиците и градинките, и добитъка на хората ¦
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише “черното” и “бялото” ¦
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни ¦
в родния ми град?

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната ¦
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, ¦
мене как ще спреш?
1925 г.

Гергьовден
На Александър Божинов

Ще накършат момчетата върбови клони,
ще накитят вратите, иконите,
и обор, и хамбари, и плевня висока,
и кошара ¦ за здраве на стоката.

А мъжете ще колят гергьовски курбани
и щом бият вечерня камбаните,
ще отидат жените със дискоси бели
да споходят пред празник умрелите.
Вечерта ще прекръстят децата заспали,
пред светията свещ ще запалят те
и ще легнат доволни, и сън ще сънуват,
и ще бъде той светло празнуване.

Че в зори свети Георги, ранил преди всички,
преди будните баби и птичките,
своя бял кон ще яхне, през плет и огради
ще прескочи, ще иде в ливадите,
ще се мерне в лозята, в горите ще викне,
ще обходи осевити никнали,
и ще благослови той по божа поръка
изкълнилите пролетни стръкове ¦
да пораснат, да станат до пояса нива,
да достигнат до жътва небивала …

А момците ще вържат в градините люлки,
да люлеят момите и булките ¦
и над тях от овошките цвят ще се рони,
ще се слънцето смее през клоните,
ще кънтят надалеко припевки и глуми
и ще светят лицата им румени …
1924

Вечната

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
И все едно ¦ дали Мария, или Анна е,
и все едно ¦ да молите и плачете, ¦
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни ¦
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ще шепнат пак “Мария” или “Анна”
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите ¦ на незримата.

1925

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук