ИРАК, ИЗГУБЕНОТО ЕЛДОРАДО

0
183

Ибрахим Уорд е изследовател в Центъра за международни изследвания, Институт за технологии – Масачузетц (Кембридж), автор на The Financial War on Terror (IB Tauris, Лондон, предстои да бъде публикувано).
„Няма да има никаква промяна в нашето военно разполагане в периода 30 юни – 1 юли освен ако не бъдем там по покана на независимо иракско правителство, което ни помоли да останем, докато убийците, като тези, които извършиха жестокостите във Фалуджа, не бъдат повече в състояние да нанасят вреди.” Така Пол Уолфовиц, заместник-секретар на отбраната, на 2 април 2004 г. уточнява какво означава за американците преминаването на властта в ръцете на иракчаните. Бунтът обаче, който свързва шиитите и сунитите срещу окупацията, солидарността, която обгражда съпротивата във Фалуджа, възраждането на национализма, но също и оттеглянето на испанския, хондураския и доминиканския контингент намаляват възможностите за маневри на Вашингтон и го принуждават да потърси защита от ООН за продължение на военното присъствие в Ирак. Чакайки, американските фирми, свързани директно с администрацията на Буш, продължават да реализират големи печалби, дори същите да са заплашени от влошаване на ситуацията на територията.

”Капиталистически сън” – така британският всекидневник The Economist описва през септември 2003 г. новите икономически структури, създадени от Временната власт на коалицията – СРА (1). Серия от арести, носещи подписа на американския проконсул Пол Бремър, промениха радикално иракската икономическа система: данъците достигнаха 15%, вносните мита бяха премахнати (и заменени с такса от 5%, предназначена за реконструкцията), финансовата и валутната система бяха изцяло възстановени; близо 200 държавни предприятия щяха да бъдат приватизирани. Накратко, след повече от четиридесет години на твърдо държавно управление, страната като че ли внезапно бе обречена да се превърне в обширна зона за свободна търговия.

Някаква двойствена логика позволи на Доналд Ръмсфелд да оправдае тази шокова терапия. За американския секретар на отбраната, големият разпоредител на „реконструкцията”, „ще бъдат облагодетелствани пазарните икономики, а не сталинистките системи на управление (2)”.

Най-оспорваната реформа имаше връзка с регламентирането или по-точно с нерегулирането на чуждестранните инвестиции. Постановление 39 от 19 септември в действителност отваряше за чуждите инвеститори цялата страна с изключение на сектора на природните ресурси. За да се установят в страната, те нямаха нужда нито от предварително разрешително, нито от местни партньори, нито от задължение за реинвестиране на печалбата. Това постановление, което не предвиждаше никакви контролни органи или механизми за чуждестранните инвестиции, установяваше правила още по-либерални от тези, които са в сила в САЩ или Великобритания (където много сектори, като въоръжаването или медиите, не са отворени за чуждата конкуренция). Постановлението имаше успех, независимо от препоръките на Световната банка по отношение на репатриране на печалбата.

Международните фирми получиха всичко или почти всичко от това, което желаеха. Разбира се, недоволните осъждаха реформите като недостатъчно решителни. Така Робърт Баро, известен харвардски икономист, приветствайки „благородството” на утвърдените реформи „в частната собственост и право”, съжаляваше, че петролната индустрия беше считана като „всеобщо благо” и следователно отделена от апетитите на чуждите инвеститори (3).

По същия начин една голяма адвокатска фирма се оплакваше от това „счетоводството на иракските фирми да бъде водено на арабски език” (4).

Въпреки тези условия светът на бизнеса се къпеше в еуфория: сумите, привлечени за реконструкцията, бяха колосални; потенциалът на страната, втори производител на петрол в света, беше огромен. Ставаше дума за договори на века, за втурване към златото, за Елдорадо на свободното предприемачество. Ирак щеше да стане първият ислямски „тигър” и да служи за витрина и модел на целия мюсюлмански свят.

Впрочем далеч не беше сигурно, че тези реформи са легални и че ще оцелеят при възстановяването на иракския суверенитет. В действителност много специалисти, позовавайки се на конвенциите от Хага (1907) и от Женева (1949), потвърдиха, че окупираща сила няма право да пристъпва към такъв вид „реформи” (5). Такива размишления обаче не притесняват американските управници. Когато журналист взе интервю от президента Джордж Буш по въпроса за съвместимостта на американските решения с международното право, президентът отговори с гордост: „Международното право? Трябва в такъв случай да повикам своя адвокат (6)!”

Другаде тези въпроси бяха взети по-сериозно. Изтичане на информация в британската преса разкри например, че на 26 март 2003 г. главният прокурор лорд Голдсмит е предупредил министър-председателя Тони Блеър, че „налагането на големи структурни реформи противоречи на международното право (7)”. Основният юридически съветник на правителството се основаваше на член 43 от Хагската конвенция, според който „законната власт, веднъж преминала в ръцете на окупиращата сила, същата трябва да вземе всички мерки, зависещи от нея, за да възстанови и осигури, доколкото е възможно, обществения ред и живот, спазвайки, освен при безусловна пречка, законите в сила в страната”.
Плячката от войната
След падането на режима на Саддам Хюсеин стана точно обратното. Далече от идеята да възстанови реда, временната власт прие политика на намеса срещу разграбването и несигурността, полагайки значителна енергия за установяване на правила с цел да се направи от миналото табула раза. Въпросът за икономическото бъдеще на Ирак – зле поставен и приключен по време на своето изпълнение – беше обаче дълго обмислян. Бившият секретар на трезора Пол О’Нийл разкри, че е подета стратегия за заграбване на петролните договори в Ирак още през първите дни от управлението на Джордж У.Буш, тоест няколко месеца преди атентатите от 11 септември 2001 г. (8).

Много от основните членове на администрацията (сред които самият президент, вицепрезидентът Ричард Чейни и съветничката по външната политика Кондолиза Райс), ветерани на петролната индустрия ламтяха за ресурсите на една потенциално богата страна, но коленичиха при последиците от една страшна диктатура, три войни и дванадесет години международни санкции. От само себе си се разбира, че „освободен” Ирак щеше да посрещне „освободителите” с цветя.

Умиротворяването на Ирак ще се окаже обаче по-трудно от предвиденото. През есента на 2003 г. многобройни инициативи показваха, че САЩ търсеше да се закрепи отново в международната общност след две години силов унилатеризъм. На 16 октомври 2003 г. те получиха единодушния глас на Обединените нации за Резолюция 1511, узаконявайки своето присъствие в Ирак. На 23 и 24 октомври в Мадрид се проведе по тяхна инициатива, но под егидата на ООН, конференция на донори, обединяваща седемдесет и три страни, двадесет международни и тринадесет неправителствени организации.

След приключване на конференцията, определена от американците като „огромен успех”, 33 милиарда долара бяха събрани под различна форма. Всъщност ставаше въпрос за странна и неясна съвкупност от заеми, дарения, помощи (често свързани с договори за националните предприятия) и двустранни и многостранни вноски, за много държави, обуславящи своята помощ със завръщане на спокойствието и с установяване на календарен план на прехода. Впрочем, средствата бяха далеч от сумата (56 милиарда долара за четири години), считана като необходима от Световната банка за възстановяване на иракската икономика. Но САЩ можеха поне да се позоват на подкрепата на „международната общност”.

Няколко дни по-късно американският Конгрес одобри бюджетна рамка от 87 милиарда долара за финансирането на войните в Ирак и Афганистан. Добрата сума от 18,6 милиарда беше специално предназначена за военните договори и реконструкцията в Ирак. Под натиска на Белия дом поправка, предвиждаща строги санкции за нарушителите при държавните договори, беше отхвърлена. Сенатор Ричард Дърбин, демократ от Илинойс, който подчерта „много добрите политически контакти” на фирмите, на които са предоставени повечето договори, изказа своето учудване: „Не разбирам защо да се противопоставяме на идеята да се преследват тези, които ограбват правителството и американските данъкоплатци по време на война…”

На 5 декември 2003 г. президентът Буш съобщи, че Джеймс Бейкър, държавен секретар на бащата на сегашния президент, е бил изпратен в много европейски столици, между които Париж, Берлин и Москва, за да преговаря за намаляване на иракския дълг. Официално оценен на 130 милиарда долара, този дълг беше въпрос, способен да анулира усилията за възстановяването. От друга страна, поет щедро от един тиранин, той можеше да бъде считан като „неприятен дълг”, несправедливо наложен на иракския народ. Изпращането на Бейкър, убеден мултилатерист, в столиците на „лагера на мира” беше изтълкувано като знак, че късметът не беше вече на страната на неоконсерваторите.

Отговорът не закъсня. В деня на обявяване на мисията на Бейкър, Пол Уолфовиц, заместник-секретар на отбраната, подписа писмо, с което се съобщаваше, че няколко страни, между които Франция, Германия, Русия и Канада, няма да имат достъп до основните договори по възстановяването на Ирак. Двадесет и шест договора на обща стойност 18,6 милиарда долара (15 милиарда евро), отнасящи се от оборудването на иракската армия до изграждането на петролната инфраструктура, системите за комуникация и водопроводната и електрическата мрежи, щяха да бъдат само за шейсетте и три държави от „коалицията на доброволците”, участвали или подкрепили военните действия срещу Ирак. Интелектуалецът на неоконсерваторското движение и главен архитект на иракското бъдеще изглежда отново искаше да постави „лагера на умерените” пред свършен факт.

В своето писмо Улфовиц твърдеше, че тези мерки, необходими за защита на „основните интереси, свързани с обществената сигурност на САЩ”, се стремят да „насърчат международното сътрудничество при бъдещи усилия” за стабилизиране на Ирак. Решението предизвика предвидими и предвидени протести. Европейският съюз даде да се разбере, че тези ограничения противоречат на споразумението на СТО за обществените пазари, което забранява всяка дискриминация между национални и чужди доставчици при предоставяне на обществения пазар. В самия Конгрес влиятелният сенатор Джоузеф Байдън, демократ от Делауеър, бичува това „изцяло безплатно самохвалство”, което не прави „нищо, за да защити нашите интереси по отношение на сигурността, но прави всичко, за да отблъсне страните, от които имаме нужда в Ирак”.

Президентството обаче одобри тази нова позиция, която бъркаше в незараснали рани. Една година по-рано държавният секретар Колин Пауъл беше предупредил, че тези, които се противопоставят на войната, „ще претърпят последствията”. За тях беше дошъл часът за уреждане на сметките. Говорителят на Белия дом Скот Макклилън, посочи, че е „нормално и разумно да се надява основните договори да отидат при иракския народ и страните, които споделят със Съединените щати трудната задача да се изгради свободен, демократичен и процъфтяващ Ирак”.

Държавният департамент уточни веднага, че не става дума за мярка на изключване, а на включване, тъй като договорите, предназначени далеч не само за САЩ, можеха да бъдат отпуснати на предприятия от шейсет и две страни (включително Великобритания, Италия, Испания и Полша, но също и Руанда, Палау и Тонга). Великодушен, Пентагонът добави, че списъкът на страните партньори в коалицията остава отворен и че тези, които се присъединят, могат за в бъдеще също да бъдат включени (9).

Отхвърляйки протекционистичните обвинения и изразявайки отново строго селективен подход на международното право, говорителят на американския представител за търговията Робърт Зелик посочи, че „договорите, сключени за сметка на Временната власт на коалицията (СРА), не са покрити със задълженията, валидни за международни търгове, тъй като тези задължения не касаят СРА.

Буш решава да изрази по-ясно позицията на своето управление: „Нивото на разходите на американските долари ще отрази факта, че американските и другите войски рискуваха живота си. Много е просто: нашите рискуваха живота си, тези на коалицията рискуваха техния живот, следователно договорите ще отразят това състояние на фактите, което впрочем е това, което данъкоплатците очакват.” Администрацията дълго време премълчаваше меркантилните аспекти на войната в Ирак, говорейки само за оръжия за масово унищожение или за освобождаване на иракския народ (10). Занапред президентът на САЩ не криеше повече, че беше справедливо големите договори да бъдат считани като трофеи от войната. Дивидентите трябваше да бъдат пропорционално на пролятата кръв.
Капитализъм на шуробаджанащина
В САЩ обаче спорът за договорите за реконструкция не престава. Всеки ден разкрития потвърждават съществуването на безредие, сблъсъци на интереси, злоупотреба със служебно положение, отклоняване на средства, свръхфактуриране. Печалбата е присвоена от ограничен брой американски предприятия, всички те близки до администрацията на Буш. Дори верните британски съюзници признават, че са сърдити: техните договори са намалени до оскъдни доходи, а правителството им трябва да моли дискретно американското за няколко мерки за “позитивна дискриминация”(11).

Според доклад на Центъра за публична интеграция седемдесетте и една фирми и предприемачи, получили договори за реконструкцията на Ирак и Афганистан, са превели над 500 000 долара за избирателната кампания на Джордж Буш – повече от на който и да е политик през последните дванадесет години. Съгласно този доклад “девет от десетте най-важни пазара (…) са отишли при фирма, наемаща бивши правителствени лица и чийто управляващи са близки до членове на Конгреса, дори до агенциите, отдаващи договорите”. Според Чарлз Левис, директор на центъра, „никоя федерална агенция не е контролирала процедурата по отпускане на пазари, което показва колко тази система е податлива към насърчаване на разточителство, кражба и фаворизиране” (12).

Въпреки обещанията за прозрачност, най-доходоносните договори бяха отдадени без публичен търг. Примамливият пазар за възстановяването на Ирак е почти изцяло в ръцете на американски фирми, в първите редици на които са Холибъртън (петролно инженерство), чрез своите клонове Килог Браун & Руут (KBR) и Бечтел (строителна и ремонтна дейност), и двете много близки до властта във Вашингтон. Вярно е, че те имат определен опит в Ирак. През 1983 г. на Бечтел, навремето много близък до администрацията на Рейгън, му бе възложено да построи петролопровод в Ирак, съгласно споразумение, договорено директно със Саддам Хюсеин от Доналд Ръмсфелд, сегашният секретар на отбраната.

Колкото до фирма Холибъртън, на която американският вицепрезидент Ричард Чейни беше главен директор от 1995 до 2000, на нея ще се предоставят специални привилегии, за да извършва своята дейност в Ирак, въпреки режима на международни санкции.

Холибъртън се превърна в символ на капитализма на шуробаджанащината по американски. Така представителят Хенри Уоксмен (демократ от Калифорния), разкрива случая за дългосрочен договор за ремонт на петролни кладенци, преминал без търг, между инженеринговия отдел на американската армия и фирма KBR. Освен възстановяване на кладенците, на KBR бе предоставено управлението на инсталациите и продажбата на продукцията. Така фирмата става концесионер на част от иракските петролни резерви.

Нещо повече, според Уоксмен финансирането по този договор е било предварително удържано от фонда на Обединените нации “Петрол срещу храна”, впоследствие бързо преименуван във “Фонд за развитие на Ирак”. Много закони и правилници, изглежда, са били създадени само за закрила на такива инвестиции. Така, на 22 май 2003 г. Буш подписа декрет 13303, който защитава петролната индустрия срещу “всяко постановление, съдебно решение, декрет, право на налагане на запор, процедура и заповед за конфискация”. Според Том Дивайн, директор на Government Accountability Project “петролната индустрия се поставя над закона, било той американски или международен (13)”.

Защитени от юридически риск, фирма Холибъртън и нейният клон също бяха против финансовия риск. Техните договори бяха съставени на основата на твърдения, като « indefinite quantity/indefinite delivery » (IQID, т.е. “в неопределено количество и съгласно неопределена доставка”). Ставаше въпрос за процедури, оправдани заради неотложност или несигурност, които позволяват на предприятието да фактурира на правителството всички свои разходи, прибавяйки процент печалба, който обикновено върви от 1 до 7% (14). Тези процедури отварят врати към всички злоупотреби и сблъсъци на интереси.

На два пъти Килог Браун $ Руут беше заловена с ръка в торбата. Първо беше надула цените на внасяното в Ирак гориво с повече от 60%: галонът (малко над 3,5 литра), купуван за 70 цента в Кувейт, бе препродаван на американската армия на цена от 1,59 долара, на общата стойност от 61 милиона долара. KBR се защитиq като се позова на цената на транспорта (впрочем Кувейт се намира на входа на Ирак) и на поетите рискове. Няколко седмици по-късно фирмата беше обвинена за свръхфактуриране на стойност 16 милиона долара за хранителните продукти, сервирани на американските войници. Доклад на Пентагона съобщава за постиженията на KBR (както и тези на Бетчел)(15). Такива разкрития бяха само видимата част на айсберга.

Правителството на САЩ се задоволи със започване на разследване, създаване на нови структури за одит и обещание за по-голяма прозрачност. Но KBR не престана да се възползва от договорите и да забогатява на гърба на американските данъкоплатци и иракския народ. Самият вицепрезидент разчита на бенефициентите от тази манна: Чейни получи “отсрочени доходи” от Холибъртън през първите си години в Белия дом (150 000 долара през 2001, 160 000 долара през 2002, 178 000 долара през 2003 г.) и държи все още 433 000 акции на фирмата, чиято стойност зависи очевидно от добрия бизнес на групировката (16).

Границата между политика и бизнес става все по-смътна; иракските договори се схващат като средство за бързо забогатяване. Ричард Пърл беше вече изиграл хитро своята двойна игра. В ролята си на председател на консултативния комитет на Пентагона той беше най-пламенният адвокат на разширяването на войната в Ирак (както и в други държави); в качеството и на гражданин той създаде Международна Трирема, дружество за рисков капитал, чиято цел беше да извлече печалба от военните конфликти (17). Джо Уолбох, бившият директор на кампанията на Джордж Буш през 2000 г., основа New Bridge Strategies, за да улесни получаването на договори в Ирак. Старата адвокатска фирма на Дъглас Фейт, номер три в Пентагона и твърд неоконсерватор, контролиращ директно възстановяването, прави същото.

Без съмнение ще открием същата “политизация” сред иракските фирми. От 115 проекта през 2003 г., описани от Временната власт, 25 са предназначени за иракските предприятия. Но в една икономика, лишена от защитните си функции, много е възможно да се отпуснат договори само на посветените, на близките до окупационните сили или до Временния съвет на иракското правителство (CIG), чиито двадесет и пет членове са избрани от американците.

А иракският народ? Очаквайки официалните изявления, той ще бъде последният бенефициент от новия ред. Управляващите на САЩ не престанаха да го насърчават да извлича полза от икономическата “свобода”. По време на кратко посещение в страната секретарят по търговията се възхити от “феноменалния прогрес”, който можа да оцени на място и поздрави предприемаческия дух, в който щеше да се убеди сам. За да се изясни по-добре, той разказа една трогателна история на известен журналист от CNN, познат с емисиите си за правителствената пропаганда: “Спрях се на пътя и купих Кока-Кола на един младеж, млад предприемач (18).”

Иракският народ няма все още причина да се радва, че страната му е станала Елдорадо на свободната търговия. Инжектирането на значителни средства в изостаналата икономика, икономическите трудности – инфлация, купонна система, недостиг на петрол и най-вече безработица – увеличиха хаоса и проблемите на сигурността. Съкращенията в държавната администрация и разпускането на армията доведоха до по-голям брой безработни. Крайно либерални закони позволяват на предприятията да внасят по тяхно желание работна ръка и да изнасят без ограничения печалбите си. Американците напразно убеждават, че “безредиците” се дължат на “проникналите чужденци”, няма доверие между иракчаните и фирмите, натоварени с възстановяването. Когато вездесъщата фирма Килог Браун & Руут управлява снабдяването на американските войски с хранителни продукти, нейните подизпълнители са от Саудитска Арабия, а персоналът в по-голямата си част от Индия и Бангладеш. Иракчаните са изключени. Посочената причина? Те можели да отровят войските (19).

Бележки:
(1) « Let’s all go to the yard sale », The Economist, Лондон, 25 септември 2003
(2) Daphne Eviatar, “Free-Market Iraq ? Not so fast” , The New York Times, 10 януари 2004.
(3) Robert J. Barro, “A step in the right direction for Iraq” , Business Week, New York, 5 април 2004. Четири години по-рано, в същия седмичник, Robert Barro беше преценил, че “ никой не е направил повече от Пиночет и неговите съветници, за да се покаже превъзходството на пазарната икономика”.
(4) Pillsbury Winthrop LLP, « Reconstruction of Iraq », International Trade News Brief, 23 септември 2003.
(5) виж Alan Audi, “Iraq’s new investment law and the standard of civilization” , Georgetown Law Journal, том 93, бр. 1, 2004.
(6) “Boomerang diplomacy” , The Washington Post, 12 декември 2003.
(7) John Kampfner, “Blair was told it would be illegal to occupy Iraq” , New Statesman, Лондон, 26 май 2003.
(8) Ron Suskind, The Price of Loyalty : George W. Bush, the White House and the Education of Paul O’Neill, Simon and Schuster, Ню Йорк, 2004, стр. 96.
(9) The Washington Post, 10 декември 2003.
(10) виж “Американският ред на всяка цена”, Le Monde diplomatique, април 2003.
(11) Terry Macalistair, “Leak reveals ministers’ fears over Iraqi contracts : campaign to stop British firms being cut out by US “, The Guardian, Лондон, 13 февруари 2004.
(12) Center for Public Integrity, Winfalls of War. US Contractors in Iraq and Afghanistan, октомври 2003.
(13) “The Government Accountability Project Challenges Bush Executive Order 13303 Granting Blanket Legal Immunity in Iraqi Oil Commerce”, 15 август 2003
(14) George Anders et Susan Warren, “For Halliburton, Uncle Sam brings lumps, steady profits”, The Wall Street Journal, 19 януари 2004.
(15) Paul Krugman, “Patriots and profits”, The New York Times, 16 декември 2003.
(16) Акцията Halliburton достигна 54,69 долара през февруари 2000, преди да падне до най-ниското си ниво от 9,10 долара през юли 2002 ; днес се движи около 30 долара.
(17) Каскада от разкрития за неговите спекулативни сделки го принудиха да напусне председателския пост в комитета, а наскоро и да си подаде оставката
(18) Don Evans, интервюиран от Wolf Blitzer, CNN, 19 октомври 2003.
(19) “Jobs for the boys – and for foreigners “, The Economist, Лондон, 9 октомври 2003.

Le Мonde Diplomatique, май 2004 г.
Превод Елена Цонева

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук