ШИИТИ И СУНИТИ, ОБЕДИНЕНИ ОТ НАЦИОНАЛИЗМА

0
194

Преподавател по модерна история на Близкия изток в Университета в Мичиган; автор на “Свещеното пространство и Свещената война. Политика, култура и история на шиитския ислям”, Лондон, 2002.
Повече от 600 убити и 2000 ранени: това е равносметката за иракските жертви от битките на въстаналите шиити и сунити срещу войниците на коалицията през първите три седмици на април; 100 моряци намериха също смъртта си.* Американската окупация е отхвърлена от нарастващ брой иракчани, обединени от идеята за национализъм, който бе считан за отмиращ, но днес превъзмогва религиозните разделения.

Преди година иракският национализъм и панарабизъм бяха считани за мъртви. БААС носеше голяма отговорност за тази загуба на влияние. Партията на власт навсякъде проповядваше едновременно “местен” и “регионален” национализъм: възхваляваше цивилизаторската роля на Ирак през историята, претендираше за наследството от Хамураби и Навуходоносор. Ирак искаше да замести Кайро като основен защитник на интересите на арабския свят. Желанието за власт на Саддам Хюсеин обаче накара много иракчани да се отклонят от пропагандния национализъм.

Палестинските бежанци, символи на този панарабизъм, бяха предмет на народно недоверие. Панарабските медии, и по-точно Ал-Джазира, бяха обвинени в прекалено разбиране по отношение на диктатурата. А политиците упрекваха Арабската лига, завладяна от сунитската власт, за безпокойството, което официално е изразила във връзка с покачването на влиянието на шиитите и кюрдите в Ирак. При шиитите религиозният радикализъм, изглежда, се дължеше повече на иранския религиозен водач Хомейни, отколкото на този или онзи иракски мислител. Впрочем, самият главен шиитски духовен водач, великият Али Систани, е иранец. Що се касае до арабските сунити, те се отваряха за йорданските интегристки движения.

Възраждането на салафизма, привърженик на завръщането към ислямските корени, се разви в полза на сухопътната търговия с Йордания. Сунитският политически ислямизъм, който се пропагандира в малките градове на Йордания, като Маан и Зарка (от където произхожда известният терорист Абу Мусаб Ал Заркауи), се разпространява и на запад в Ирак, и по-точно във Фалуджа. Към края на своето царуване БААС, позоваваща се на своя светски произход, вдигна някои от ограниченията върху религиозните движения, разпознавани като евентуални съюзници на САЩ.

През пролетта на 2004 г. обаче бунтовете във Фалуджа, крепост на сунитите, както и из цялата територия на шиитския Юг, показват как окупацията възражда национализма, който е над религиозните разделения. След покушението над шейх Ахмед Ясин на 22 март група жители на Фалуджа убиват четирима представители на силите за сигурност, бивши военни от американската флота. Военноморският флот отвръща с обкръжение на града, обявявайки положение на обсада, което води до многобройни жертви от цивилното население. Предавани от телевизиите Ал-Джазира и Ал-Арабия, тежките картини на обсадата предизвикват възмущение в цял Ирак и сред мюсюлманския свят.

В същото време “коалицията” решава да се заеме с тридесетгодишния радикален шиитски водач Моктада Ал-Садр, чийто вестник Ал-Хауза разпали антиамериканските чувства точно след атентата над шейх Ясин. Властите затварят вестника на 28 март, след което издават 28 заповеди за задържане на негови сътрудници. Убеден, че ще бъде арестуван, Ал-Садр предизвиква въстанието в Кофа, Наджаф, Багдад, Насирия, Кот и Басора, където неговите привърженици събират войски.
Както през 1920 г. срещу британците
Стремейки се към ислямска република по ирански маниер, Ал-Садр призовава също към иракски патриотизъм. Той оплаква горчиво иранското господство над шиизма на страната си. Позицията му противоречи на желанията на върховния водач на Иран, Али Камени, който претендира за върховна, юридическа и духовна власт над шиитите по целия свят. Движението на Моктада Ал-Садр е основано от баща му, Садик Ал-Садр, убит от БААС през 1999 г., затова, че организирал в бедните квартали, където тази партия трудно прониква, петъчната молитва, забранена на шиитите от тиранина.

Проповедниците му атакуваха Израел и САЩ и подтикваха шиитските племена от селата да изоставят племенните обичаи и да изберат шиитската библейска традиция. Движението му беше пуританско и теократично. Имаше за цел създаването в Ирак на ислямска република от хомейнистки тип. Той успя да скара духовния водач на шиитите в Ирак с великия Али Систани, който се оказа твърде дискретен при диктатурата с цел да държи духовенството настрани от държавните дела.

Въпреки противоречията между салафистките сунити и садристките шиити, двете общности се обединяват срещу “коалицията”, водени от иракски национализъм и панислямизъм. Така едно старо съперничество противопоставя шиитския квартал в Багдад, Казимия, на сунитския си процъфтяващ съсед Азамия.

Впрочем, те успяха да загърбят враждебността един към друг, за да организират хуманитарен конвой от шейсет камиона, заминал за Фалуджа на 8 април и придружен от тълпа размахващи портрети на шейх Ясин и Моктада Ал-Садр. Военните трябваше да пропуснат няколко от тях.

Съставен от твърди сунити и ръководен от Абдул Салам Ал-Кубайси, Съветът на мюсюлманското духовенство спечели престиж в преговорите, които водеше между обсадените от Фалуджа и САЩ. Той публикува също така на 17 април комюнике в подкрепа на Моктада Ал-Садр, апелирайки иракчаните да “изгонят окупаторите”.

В ущърб на навлизащите от съседните страни религиозни и политически течения иракският народ затвърди силната си национална идентичност. За представителите на религиозните групи религиозната идентичност е след принадлежността към нацията.

Шиитските политически партии, като Ал-Дауа, бяха преследвани от президента Саддам Хюсеин, а много привърженици трябваше да избягат в Иран или Великобритания. През годините 1980-1990 лондонската секция на Ал-Дауа се раздели на две: от една страна националистите, загрижени за независимостта на партията, а от друга страна – духовните лица, желаещи да подчинят партията на религиозния водач Хомейни. В тази група националистите спечелиха.

През деветдесетте години Ал-Дауа допринася за усилията на Ахмад Шалаби да сплоти съюза между иракските партии в изгнание. Но отстъпва пред Националния иракски конгрес по въпроса за полу-автономия на кюрдите. Ал-Дауа остава привързана към идеята за силна държава, обединяваща сунити, шиити и кюрди. Нейният управляващ Ибрахим Джаафари изигра важна роля в началото на април 2004 г., когато се отправи към Техеран, за да уреди посредничеството на правителството Катами между Моктада Ал-Садр и САЩ. Опитът му не успя, но Джаафари спечели известност.
Наблюдателите, които приписваха на иракчаните слабо национално самосъзнание и виждаха страната като естествено разделена на шиитски арабски Юг, сунитски арабски Център и кюрдски Север, се убедиха в устойчивата национална идентичност.

Още на 18 април 2003 г., няколко дни след края на диктатурата, всекидневникът Ал-Хаят, със седалище в Лондон, публикува интервю с Мохамад Рида Систани, син на великия водач. Той заяви, че баща му „отхвърля всяка чужда власт, която би искала да господства в Ирак” и призовава към единство на всички мюсюлмани – сунити и шиити. Систани напомня също, че баща му осъжда като греховни шиитските атаки срещу сунитските джамии и прави дарения за тяхната реконструкция. За водача „Ирак принадлежи на иракчаните. Именно на тях се пада правото да управляват Ирак и не трябва да го правят под чужда власт”. В началото на XX век, завършва той, духовниците се биели редом със своите деца, за да окажат съпротива на британската окупация – намек за въстанието през 1920 г., първи национален бунт в историята на модерен Ирак, воден от знаменити личности и от шиитските духовници.

Ако загрижеността на аятолаха за стабилността го кара да прави по-умерени предложения, той ще продължи да се оплаква от окупацията и да търси национално единство. През февруари 2004 г. един посетител описва неговата позиция по следния начин: „Той смята, че разногласията между шиитите и сунитите са много по-незначителни от опасността, която заплашва сега иракската нация… Най-важното нещо в този момент е единството. „Да се разедини народът е предателство – казва той. – Моите уважения към всички ваши племена и към сунитското духовенство и кажете им, че Систани им целува ръката и ги умолява да се обединят с всички други иракчани, шиити, кюрди, християни, туркмени. Обединете се и разчитайте на мен за съпротивата срещу американците…”

Като шиитски водач Систани се среща също с кюрдските и сунитски политически ръководители, преценявайки, че работи в интерес на нацията. Той е малко замесен в политическите дела, но всеки път, когато се противопоставя на САЩ, именно той печели: той издейства окончателният вариант на конституция да бъде изготвен от избраните на всеобщи избори, както и легитимното правителство на Ирак да произлезе от избори, което провали американския проект за избори под техен контрол през пролетта на 2004 г.

Парадоксално, но съревнованието между различните групи може да образува също един вид политически цимент. Киркук, петролно селище на север, е в непрекъснато вълнение. Неговото по-малко от милион население е съставено от равни части кюрди, туркмени и араби. Традиционно туркмените – шиити и сунити – са мнозинството. Кюрдите дойдоха, тъй като бяха привлечени от работните места, създавани от петролната индустрия. Диктатурата изгонва повечето от тях, за да ги замени с араби, в това число шиити. Когато през 2003 г. избухва битка между шиитски туркмени и сунитски кюрди за контрола върху свещено място близо до Киркук, арабските шиити от Наджаф изпращат пратеници в подкрепа на туркменските шиити. Моктада Ал-Садр „осъжда всеки опит да се изолира Севера от останалата част на страната” и съжалява за етническото прочистване в ход – кюрдите нахлуват в града, за да протестират срещу арабите, които са завзели къщите им. Така Ал-Садр разширява своето влияние на националната сцена.

Етническото напрежение се засилва отново в Киркук през декември-януари 2003 – 2004 г. около проекта за включване на града в кюрдски окръг. В отговор на това Ал-Садр повежда 2000 бойци от своята войска на Махди, за да подкрепи 300 хиляди стачкуващи туркменски жители. Тази стъпка беше малко изненадваща.

Национализмът се засилва не само от единството на нацията, но също така и от конфликтите в нея, борбите и компромисите на религиозните партии. Един радикален сунит като шейх Ясин (вече „мъченик” за своите последователи) и един радикален шиит като Моктада Ал-Садр (когото би сполетяла същата участ) са за много иракчани символи на съпротивата срещу окупацията на арабските земи от чуждите войски.

Вашингтон виждаше в своето присъствие в Ирак упражнение по „nation building” (формиране на нация). Голямата ирония е, че този проект рискува да успее, конкретизирайки се около идеята за отстраняване на САЩ. От деня, в който през XIX век отоманският султан Абдулхамид II и реформаторът Саид Джамал Ал-Дин Ал-Афгани пуснаха в ход панислямисткия проект, а именно съюзът между сунити и шиити срещу европейския империализъм, този съюз винаги се е провалял. Изглежда, че свръхмогъществото на САЩ е на път превърне съюза от мечта в реалност.

Le Monde Diplomatique, април 2004 г.
Превод Елена Цонева

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук