НОВИТЕ АМЕРИКАНСКИ СТРАТЕГИИ ЗА МИР И СИГУРНОСТ 1

0
183

Збигнев Бжежински е съветник по националната сигурност на президента на САЩ от 1977 г. до 1981 г. През 1981 г. е награден с Президентското отличие за свобода за ролята му за нормализирането на американско – китайските взаимоотношения, както и за приноса му в областта на човешките права и политиката на национална сигурност на САЩ. Днес е професор по американска външна политика в университета за международни изследвания “Джон Хопкинс“ и председател на Борда на директорите на Центъра за стратегически и международни изследвания, Вашингтон
Преди четиридесет години важен пратеник на гневния президент на САЩ е изпратен на отвъдокеанска мисия. Съединените щати са изправени пред заплахата от ядрена война. Това се случва по време на Кубинската ракетна криза.

Няколко емисари посещават нашите ключови съюзници. Един от тях е проницателният бивш държавен секретар Дийн Ачесън, чиято задача е да убеди президента Де Гол и да помоли за подкрепата на Франция при евентуална ядрена война, в която могат да бъдат въвлечени не само САЩ и Съветският съюз, но всички страни от Северноатлантическия алианс и Варшавския договор.

Бившият държавен секретар разяснява ситуацията на френския президент и в заключение на доклада си заявява: “А сега бих желал да Ви покажа доказателствата – снимките на съветски ракети с ядрени носители.” Френският президент отговаря по следния начин: “Не желая да видя снимките. Думите на президента на Съединените щати са достатъчни за мен. Моля Ви, предайте му, че Франция подкрепя Америка.”

Би ли реагирал сега по същия начин някой чуждестранен лидер на думите на американски емисар, който би отишъл в чужбина и заявил, че страната Х разполага с оръжие за масово унищожение, което представлява заплаха за САЩ ? Има поле за размисъл по този въпрос. Преди четиридесет и три години, в същия месец, последващ финансираното от СССР нападение на Северна над Южна Корея, Съветският съюз бойкотира предложената резолюция в Съвета за сигурност на ООН за колективен отговор на този акт.

Това постави Съветския съюз сам, в опозиция, изолиран като световен парий. В последните три седмици имаше две гласувания с предмет Близкия изток в Общото събрания на ООН. В едното от тях вотът беше 133 на четири. В другото вотът беше 141 на 4 и тези четири включваха САЩ, Израел, Маршалските острови и Микронезия.

Всички от съюзниците ни в НАТО гласуваха с мнозинството, включително Великобритания, включително т.нар. нови съюзници в Европа – фактически всички от ЕС – и Япония. Цитирам тези събития, защото смятам, че те подчертават две доста тревожни тенденции – загубата на международен авторитет от страна на САЩ и нарастването на изолацията на САЩ.

И двете биха могли да бъдат подведени под общия знаменател на опасен парадокс по отношение на американската позиция и ролята на САЩ в днешния свят. Американската сила по света се намира в историческия си зенит. Американската глобална политическа мощ е в най-нисшата си точка. Защо? Каква е причината за това? Такива са фактите. Това са реално съизмерими факти, които биха могли да се почувстват, когато разговаряш с приятел от чужбина, който харесва Америка, който цени това, което намираме за ценно, но не разбира политиката ни, тревожи се и е объркан от външно-политическите ни действия, възприемани или като проява на демагогия, или търговия.

Може би обяснението е, че сме богати, и действително сме, и че сме могъщи, и ние със сигурност сме такива. Но ако някой мисли, че това е цялостно обяснение, аз смятам, че той или тя поема по лесния път на себеоправдаването. Мисля, че трябва да вземем предвид две тревожни констатации.

След трагедията от 11 септември, която съвсем разбираемо шокира и разтърси всеки в тази страна, ние все повече възприехме на най-високо официално ниво това, което съвсем справедливо може да се нарече параноична визия за света. Обобщено в една фраза, непрекъснато употребявана на най-високо ниво, “Който не е с нас, е против нас.” Казвам продължително, защото преди няколко месеца направих компютърна справка, за да видя колко често е употребявана на най-високо ниво в публични изяви и обръщения. Проверката тогава показа деведесет и девет пъти. Така че тази фраза очевидно отразява дълбоко вкоренена перцепция. Силно подозирам, че човекът, който използва този израз, не знае неговия исторически или интелектуален произход. Това е фраза, популяризирана от Ленин, когато е атакувал социалдемократите въз основа на твърдението, че те са антиболшевики и затова, който не е с нас, е против нас и следва да се разправим с него по съответния начин.

Тази фраза е част от това, което би могло да бъде смятано за централен и определящ фокус, който политическите ни лидери възприемат при дефинирането на американската позиция в света и обобщават с думите “война срещу тероризма”. Войната срещу тероризма определя главните тревоги на САЩ в света днес и отразява по мое скромно мнение доста стеснена и крайна визия за външната политика на първата световна суперсила, на една велика демокрация с предимно идеалистични традиции.

Втората констатация, тревожна констатация, която допринася за кризата на доверие и растяща изолация, в която се озовава САЩ, се дължи отчасти на факта, че подобно ограничено разбиране за света е придружено и засилено от страх, който периодично води до паника, сама по себе си сляпа. С това имам предвид липсата на ясна и добре дефинирана перцепция за това какво се разбира в чужбина по отношение на такива съществени въпроси на сигурността като съществуването и разпространението или наличието или производството в чужди ръце на оръжия за масово унищожение.

През последните месеци преживяхме драматична демонстрация на безпрецедентен срив в разузнаването, може би най-значимия в историята на Съединените щати. Този провал бе приписан и компенсиран с екстремистка демагогия, подчертаваща най-лошия сценарий, стимулиращ страха и предизвикващ крайно опростена дихотомна представа за световна реалност.

Мисля, че е важно да се запитаме като граждани, не като демократи, критикуващи администрацията, но като граждани, дали една световна сила би могла да бъде глобален лидер на базата на страха и несигурността? Възможно ли е тя да мобилизира подкрепата на приятели, като им казваме, че когато не са с нас, са против нас?

Мисля, че това налага сериозни дебати в Америка за ролята на Америка в света. И не вярвам, че подобни сериозни дебати се задоволяват с абстрактни, смътни и полутеологични дефиниции за войната срещу тероризма като център на безпокойството на САЩ в днешния свят. Подобно дефиниране на предизвикателствата стеснява и безкрайно опростява сложния и разнобразен комплекс от предизвикателства, спрямо които трябва да реагираме на широк фронт.

Такава дефиниция борави с абстракции. Теологизира предизвикателствата. Не се цели директно в проблема. Говори за широкоспектърен феномен – тероризма, като се пренебрегва фактът, че тероризмът е техника за убиване на хора. Това не дава отговор на въпроса кой е врагът. То е сякаш да бяхме казали, че Втората световна война не беше против нацистите, а против блицкрига. Необходимо е да се запитаме кой е врагът, и враговете са терористите.

Но не по абстрактен, теологично дефиниран начин като хора – нека цитирам най-високопоставения ни говорител:”Хора, които мразят, за разлика от нас, които обичаме”. Да не споменаваме факта, че терористите мразят свободата, но не абстрактно. Те мразят някои от нас. Те мразят някои държави. Те мразят някои цели, далеч по-конкретни от неясните полутеологични формулировки.

Мисля, че във върховата точка на дебатите демократите не трябва да бъдат единствено критици или злорадстващи. Но те трябва да подчертават необходимостта от възвръщане на фундаменталните ценности, доколкото външната политика е засегната. Освен защитата на тези фундаментални ценности демократите следва да настояват, че външната политика на плуралистична демокрация като САЩ трябва да се основава на двупартийния подход, защото той е средството и рамката за формулирането на политика, основаваща се на умереността и признаването за сложността на човешката изключителност.

Такава е традицията от дните на Труман и Вандерберг до днес. Това е основата на американската външна политика, бидейки изключително успешна и довела ни не само до триумф в Студената война, но и до състояние на единствена суперсила с особени отговорности.

Двупартийният подход помага да избегнем крайности и дебалансираност. Той налага дух на консенсус. Така че нека си сътрудничим и предизвикаме администрацията да си сътрудничи с нас, защото в администрацията също има умерени и хора, които не са съгласни с тенденциите през последните години.

С Европа ни свързват общи ценности и интереси. От всичко това следва, че е необходимо да търсим сътрудничество с Европа, а не да я разделяме фиктивно на стара и нова. Както и да признаем, че в някои части от света европейците имат повече опит и познание от нас, а и интереси не по-маловажни от нашите. Особено в региона на Близкия изток.

Процесът на изграждане на зона на мир и стабилност включва и Русия, както и нейното привличане в по-тясно сътрудничество с Европа и евроатлантическата общност. Но ако Русия иска да бъде част от тази зона, тя не може да продължи да е обременена от имперското си наследство. Не може да провежда политика на геноцид спрямо чеченците, да убива журналисти и репресира медиите. Ето защо ние се нуждаем от Европа и Европейския съюз. Нуждаем се от Русия.

На второ място, следва да се справим с тази част от света, наситена с конфликти и изпълнена с напрежение, изграждайки зона на мир и сигурност, а това означава преди всичко региона на Близкия изток. Трябва да успеем в Ирак. Провалът не е възможен. Но следва да се запитаме каква е дефиницията на успеха? Повече убийства, репресии, по-усъвършенствани технологии и продуктивни техники за спряване с тероризма?

Или усилието да постигнем политическо решение чрез употреба на сила? И ако се стремим към такова в Ирак, съществуват две предварителни условия – интернационализация на чуждото присъствие и прехвърляне на власт в ръцете на иракчаните.

Суверенитетът днес е номинално понятие. Дори САЩ не са напълно суверенни, щом настояват за военна и финансова помощ за Ирак от чужбина.

Няма нищо преждевременно в предаването на суверенитета на иракските власти, тъй като по този начин те придобиват политическа легитимност в страна, която се опитва да се самодефинира; в унижена страна, в която съществуват премного съмнения между свалянето от власт на Саддам Хюсеин и отхвърлянето на нашето присъствие и доминация.

Колкото по-скоро властта в Ирак придобие международен чадър, толкова по-ефективна ще стане в справянето с остатъците от тероризма и опозицията, която срещаме. Няма да разберем какво се случва точно сега в Ирак, ако правим аналогии с Виетнам, защото мисля, че сравненията са неуместни и по този въпрос бих могъл да говоря надълго и широко.

Ако искате да разберете какво се случва сега в Ирак, трябва да си припомним един филм, който представя реалност, подобна на тази, с която се сблъскваме в Багдад. Нарича се “Битката за Алжир” – филм за станалото в Алжир след разгрома на Алжирската освободителна армия от французите и Съпротивата, използваща градско насилие, бомби и убийства, превърнала Алжир в блато, в което затъват френските сили.

Не очаквам да затънем, но следва да разбираме динамиката на съпротивата с повече приятели и съюзници зад гърба си и подкрепата на иракчаните и участието им във властта.

Години наред имахме уникална роля в света, защото бяхме общество, подчинено на идеали и принципи. Днес за първи път задължението ни към идеализма е подложено на риск поради уязвимостта на сигурността ни.

Ние ще продължим да живеем в несигурен свят. Това не може да се избегне. Трябва да се научим да живеем с достойнство, идеализъм и решимост.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук