Критик, преводач, публицист. Превежда от румънски, италиански, френски. Публикувал поезия на Никита Станеску, Лучиан Блага, Мирча Динеску, Григоре Виеру и проза от Мирча Елиаде, Захария Станку, Ана Бландиана. Носител на награди на Министерството на културата на Румъния, Съюза на писателите на Румъния, Румънската академия, Съюза на преводачите в България и др. Автор на двутомна “Нова книга за операта” (2002 г.)
Десети ноември отприщи талазите на грубостта. За да стане тя неразривна част от ежедневието ни. Ние просто свикнахме с нея. Дотолкова, че вече не ни прави впечатление. За култура на поведението, за етикет, за елементарна учтивост можем само да мечтаем. С грубостта и откритата агресия се сблъскваме почти навсякъде: на улицата, в трамвая, в магазина, на работното място, в болницата и за още по-голямо съжаление вече и в … училище!
Не бих искал да сравнявам десетоноемврийска България с днешната. Тогава също имаше грубост и сравнително ниска култура на поведение (особено груби и безпардонни бяха органите на реда, всъщност у нас те винаги са били такива, “стражари”!), но това, което е сега, лично мен ме кара да се срамувам дълбоко, че съм българин и европеец. Нямам предвид само грубостта и ужасното безкултурие по футболните мачове, по пазарите или по заведенията, преливащи от диско или чалга. Влезте в трамвай или в автобус и веднага ще видите, че има млади хора, предимно ученици от горния курс, а също и по-големи деца, те непременно ще са седнали, а пред тях възрастни, бременни жени и майки и дори инвалиди ще стоят прави. Опитайте се да им направите забележка или просто да ги помолите да станат, при това с учтив тон. Ще ви отвърнат, ако не с ругатня, най-малко с груб, обиден отказ: “Платил съм си билета, чичо!” – ми се сопва двуметров остриган до голо ученик от спортното училище в Русе. “И няма да стана сега заради тази баба!” Но нали тя може да бъде вашата баба, опитвам се да го убедя аз. “Да, ама не е!… Ти що не си гледаш работата, бе чичо, или искаш да слезем, да си поговорим?!”…
“Чичо, колко е часът?”, ме спира красива млада госпожица, вероятно гимназистка, с обувки върху двайсетсантиметрови платформи, разголено пъпче с висулка, яркозелени коси и безброй фосфоресциращи пластмасови фибички по тях. В ръцете й найлонова торбичка с единствената тетрадка по “всичкология” за учебния ден!… “Не знам дали съм ви чичо, уважаема госпожице, но ще ви кажа – часът е дванайсет без пет…”
Да, изглежда, че учтивата форма не само за младите, но и за повечето граждани в днешна България се превръща в нещо ненужно, отживяло, архаично и едва ли не смешно. Вече на много места у нас няма да се обърнат към вас с нормалното “Вие”, а ще ви стреснат от упор с грубото, безпардонно и фамилиарно “ти”. Повечето от учениците вече не познават учтивата форма и я считат за ненормална. Учудващо е, че така започват да се държат и по-възрастни хора, за които определено не можем да кажем, че са “възпитани” от американските глупекшъни, чалгата и кабелните телевизии, в които “тикането” е нещо естествено. Най-груби, фамилиарни и невъзпитани са търговците по пазарите у нас, а също и таксиметровите шофьори. Млад продавач на обувки на един от големите русенски пазари, който ме вижда за първи път, започва веднага да ми говори на “ти” и подобно на ориенталски търговец се опитва да ми натрапи стоката си с думите: “Аз за тебе господине, ще намеря най-доброто, ти само почакай…” Питам го, дали някога е чувал за учтивата форма на обръщение и знае ли как се разговаря с по-възрастен и непознат, при това клиент. Дълбоко обиден от леката ми забележка, той ме изглежда накриво и изругава нещо под носа си. Учтивостта му все пак си има граници! … А аз оставам с усещането, че съм се пренесъл на някакво турско пазарище…
Да, учтивостта се изгуби, направо изчезна в нашите отношения, на всички нива. У нас, в “демократична България”, вече почти навсякъде се обръщат към всеки на “ти”. Мисля, че няма друга страна в Европа, в която да се говори по този начин – рязко, фамилиарно, безпардонно. Да не говорим за употребата на най-обикновените и задължителни фрази като: “извинете”, “моля”, “разрешавате ли”, “простете”, “благодаря” и доскоро вкоренените в езика ни галицизми като “пардон” и “мерси”. Да не говорим за условното наклонение.
“Нищо не струва по-евтино и нищо не е така скъпо както учтивостта”, беше казал великият Сервантес. Но изглежда, че ние, българите, се оказахме сред най-неучтивите и с най-груби обноски (заедно със сърбите) народи в Европа. Да, ние сме много далече не само от французите (там дори децата се обръщат към майките си с “Вие”!), германците, австрийците или англичаните, но дори и от близките до нас поляци, чехи и румънци. В северната ни съседка дори хората с по-ниска култура и социално положение се държат много по-възпитано и учтиво от нашите управници или служебни лица. Наистина през последните десетина години станахме доста по-груби и некултурни и не е зле да потърсим причините за това. Да помислим за нашите деца в училище, които стават все по-груби и агресивни.
