Литературен критик и историк на българската литература. Интересите му са насочени към социалнополитическите идеи в литературата от Възраждането до наши дни. Автор е на книгите “Творци и слово”, “Човекът в словото” и “Съвестта на думите”, както и на много студии, статии и рецензии.
Потънали в почуда как стана така, че изведнъж повечето българи се оказаха бедни, а довчерашните уличници и негодници кацнаха на върха на властта, ние трудно осъзнаваме радикалните промени като логически последователни и неотменни от историческия процес на ХХ и ХХI век. Преходът от едно столетие към друго и от едно хилядолетие към второ бе определено като епоха на отмиране на тоталитарните идеологии, крах на реалния социализъм и тържество на либералната идеология. Тръбачите на тази грандиозна победа надуват тръбите толкова силно, че и най-разумните не успяват да се замислят дали тяхната истина е реална и дали в историята не се случва друго. Но пирът от тази победа бавно затихва – трапезата постепенно опустява и преялите и препили победители се вдигат един след друг, за да се отдадат или на сладка почивка, или на нови исторически кроежи и прекроявания. Илюминациите избледняват и ако и облаците се разпръснат, ще видим звездите на нощното небе и слънцето – на дневното. Приближава, казано с други думи, времето на анализа, размишленията, тежките изводи, а и надеждите за бъдещето.
Ние, българите, сме прекалено измъчени от случилото се в държавата ни, а и от беснеещата пропаганда, която иска да ни внуши, че членството в НАТО и Европейския съюз е едва ли не чакано повече от 1300 години, че това е разковничето в нашата бъдеща съдба и че с него всичко си идва на мястото от само себе си. Под “всичко” тя разбира материалното благополучие, избавянето от бедността и развитието на икономиката по българските земи. Но може ли един исторически утвърдил се народ да разбира бъдещето си единствено като възможност за пълен стомах и портфейли с евро, като непрестанно шоу, модно ревю и шествие на неотразими красавици. Ние отново се държим като жалки провинциалисти и свеждаме и интересите, и мислите, и амбициите си до това “да бъдем добре”. “Да бъдем добре” обаче не означава нищо или съвсем не е достатъчно, защото постигането на материално благополучие не бива да бъде най-важната цел за една нация, общество и държава. А и цената на това “да бъдем добре” вероятно ще се окаже твърде висока, непосилна дори. Да не говорим, че плащането й, ако не осъзнаем надвисналите зад гърба й опасности, бързо и лесно би ни изхвърлило из историята.
Първата опасност за нас и за малките народи в условията на набиращата скорост глобализация е
изгубването на национална идентичност
и постепенното ни заличаване
от картата на Европа
Лесно е да се твърди, но няма да е вярно, че причината ще е демографска. Намаляването на раждаемостта и стопяването на българското население е сериозен повод да се замислим за бъдещото на нацията, но ние сме били още по-малобройни и не сме изчезнали. Напротив, дори са се засилвали съпротивителните ни сили. Вярно е, че се произведе истински демографски срив и че той е породен от непреодолими засега икономически и социално-политически причини. Една от тях е увеличаващият се брой на сърдечно-съдовите и онкологичните заболявания, завръщането на някои отдавна изчезнали болести, възможни при ниско жизнено равнище. Здравето се превърна в стока, която не всеки е в състояние да си купи. Отношението на държавата към собствените й жители е антихуманно, но не само тя е виновна за това. Нейните възможности са ограничени, а никой не й помага – дори най-големите ни “приятели” в Европа и отвъд океана. Другата причина (а тя сякаш е по-съществена и важна) е изгубването на сигурност и перспектива пред младите, отчаянието им от сегашните условия на съществуване и безразличието на държавата към съдбата им.
Да, аз твърдя, че демографските проблеми са сериозни, но не те ще бъдат причината българската нация да премине в историческото небитие.
Постмодерната епоха не е нищо друго освен прекомерно съсредоточаване на капитала и преминаване от капиталистическа към корпоративна държава, т.е. държава на пълното сливане в един организъм на капитала, индустрията, технологиите, търговията и труда. Още от зората на модерната епоха капиталистическият начин на производство има потребност от унификация, стандартизация и индустриализация. Те са нужни заради по-лесното, по-бързото и по-евтиното производство. Разнообразието изисква повече труд, време и средства, а еднаквостта се постига лесно и с по-малко разходи.
Днес капиталът не признава границите. Националните различия му пречат да се движи и разраства и той ги премахва безмилостно и с един замах. Границите стават излишни, защото целият свят се превръща в една-единствена корпоративна транснационална държава.
Движението на хора, стоки и капитали е обичайното състояние на постмодерната икономика. Но това универсално икономическо “перпетуум мобиле” изисква еднаквост, за да могат хората по-лесно да общуват и да се разбират бързо и без трудности, а капиталите да преминават от една банкова сметка в друга безпрепятствено, за да набъбват светкавично.
Богатите държави, в които е съсредоточен капиталът и към които той се движи, по естествен начин налагат правилата на поведението и стандартите на производството. Те са големи и силни и диктуват условията. Техните езици се изучават заради улесняване на общуването, а заедно с езиците културите им все повече доминират в света и потискат културите на малките народи. Английският език е езикът на информацията, политиката и търговията. За да бъдат интегрална част от този нов свят, малките народи и култури доброволно или по неизбежност се принуждават да се отказват от себе си и да придобиват белезите на по-силните и по-големите. С тези новопридобити белези те се приспособяват по-лесно към новата стопанска и културно-битова обстановка, към новия морал и начин на съществуване. Съпротивата им не би могла, а и вече не е необходимо, да бъде дълга и ефикасна. Нещо повече, ако непременно държат на себе си и се ограничат в себе си, като отказват всякакви заемки и стандарти, сами ще се обрекат на унищожаване. Защото под натиска на обективните условия и универсалните потребности на хората ще изхабят и накрая ще сринат напълно имунната си система; ще пресекат каналите на стоки и услуги, а никое общество и държава не са в състояние да произвеждат всичко и да се самозадоволяват напълно.
Но каквото и да правят, каквито и призиви да лансират към себе си, не е възможно отделни народи, общества и държави да се самозатворят или самоограничат, за да се запазят. Днешните комуникации и средства за масова информация прехвърлят какви ли не граници и поразяват зловещо всяко непокорно съзнание. Това обаче не означава, че фаталистично трябва да се предават и покорно да очакват неизбежната си смърт. Напротив, достойните хора, както и достойните нации, не признават и не приемат насилието върху себе си. Когато имаш гордост и се чувстваш свободен, а още повече носиш високи културни традиции и способности да създаваш, не бива да изпадаш в безволие, провинциална зависимост и папагалщина.
Главното средство за съпротива е културата
Но ако културата се остави изцяло да съществува върху пазарния принцип, както го изисква либералната идеология, ще й бъде почти невъзможно да изпълни мисията си на крепител, изразител и вдъхновител на националния дух. Един малък пазар, какъвто е българският, не в състояние да осигури източници за съществуване. Когато нещата се поставят върху пазара, значи той ще трябва да им осигурява издръжката и средствата за саморазвитие. Ако тази култура “се продава”, ще може да съществува и функционира съобразно наложените от принципа на покупко-продажбата правила на поведение. На малкия пазар може да се продава много стока, но тя винаги е дребна, амбулантна, лесно преносима и не е жизнено необходима на хората. А и там идват малцина и се въртят ограничени пари, които в никакъв случай не са достатъчни за такъв голям и повече поглъщащ финансови средства, отколкото възвръщащ ги организъм, какъвто са културата и националният дух.
Пазарът е истински функциониращ и рентабилен, ако е голям и разнообразен. За да се настаним на някоя негова сергия, ще е нужно да се съобразим със стандартите, които той налага. Тези стандарти обаче не се изработват в България и от българската култура! Да не говорим, че на големия пазар сергиите са големи и ще ни е трудно сами да заемем една цяла. Налага се да се съвместяваме с други народи и нации, а и ще трябва да се надвикваме, за да привлечем вниманието към себе си.
Но нима това не е напълно безполезно! Нима ако успеем да устроим вътрешната си система на създаване на културата и осъзнаем задачите, които съдбата и историята са ни възложили, и се освободим от провинциалните си комплекси за малоценност и мегаломания; ако решително тръгнем да пазим собственото си национално достойнство или се сродим с близки нам по дух, нагласа, историческа съдба, начин на живот и вяра, няма да открием по-лесно широкия път пред нас, който да ни отведе до по-светла и благотворна заветна цел?
Бедата, която ни дебне, е беда и за другите малки или по-големи народи и не се свежда единствено до изгубването на националното своеобразие в условията на глобализацията. По думите на покойния вече руски философ и политолог Александър Панарин (1940-2003)
днес се води глобална гражданска война
Това е война, започнала като борба срещу тероризма, но по замисъл и по същество продължаваща на широк фронт като война за суровини, бази, пазари, хора, начин на съществуване. Тя е жестока, на живот и смърт, и се води с неконвенционални оръжия и средства. Представя се като “сблъсък на цивилизации”, като “разкъсване оста на злото”, “борба срещу диктаторите” и т.н., но нейната цел е да установи окончателно новия световен ред и да определи вида и формата на глобализацията, т.е. чие ще бъде световното господство.
Притежателите на “големите пари” – личности, корпорации и държави, наречени “златен милиард”, стават все по-алчни и непримирими. Все по-малко са техните задръжки и угризения за съдбата на бедните и онеправданите. Но “златният милиард” вътрешно е неединен и дори във война със себе си. Защото конкуренцията прави хората подозрителни един към друг, кара ги да се дебнат, да си завиждат и враждуват. Целта на всеки един или на отделните корпорации е да изместят установилите се вече на определени позиции, за да заемат техните места, откъдето ще разширят достъпа си до нови “големи пари”.
И ако днес има вече българи сред най-богатите и най-влиятелните хора в света и това им дава основание да се причисляват към “златния милиард” и да водят тази глобална гражданска война на страната все още на по-силните, утре никой не им гарантира оставане на тази кота и че няма да бъдат смачкани от своите западни и американски “съучастници”. Ако днес тези хора нехаят за съдбите на бедните и твърдят, че всеки сам може да се оправя, ако е способен и умен, утре “онези там” като нищо ще го разорят за миг. Неспокойствието и неси-гурността на принадле-жащите към “златния милиард” за утрешния ден ги прави още по-алчни и жадни за богатства. Спекулатив-ният им живот, движе-нието “по ръба на бръснача” обричат на страдания техните сънародници и изтощават физическите и обезсмислят духовните сили на обществото и нацията. Националният нихилизъм на тези хора, несъстрадателността им, безгрижието по отношение бъдещето на държавата, принадлежността им към наднационалните корпорации, за да обсебят целия национален продукт, обричат на гибел народа, от който в крайна сметка са произлезли.
Глобалната гражданска война застрашава бъдещето на цялата планета. Страшното на тази война е, че автоматите и оръдията стрелят най-неочаквано и на необичайно място, пък бомбите са “умни” и поразяват цели, които се смятат за неуязвими. Куршумът може да те докопа дори докато спиш, най-случайно в небостъргача, където живееш; да влети истински самолет и да взриви сградата, която приютява стотици хора.
Кой е сигурен днес и кой ще бъде сигурен утре? Та нали не е изключено “великите сили” да обявят президента ти за “злодей” и единодушно да решат той да бъде наказан заедно с народа, който го е избрал заради “ислямския му фундаментализъм”, “комунистическата идеология”, “национализъм” и какво ли не още? Тогава ще последват или “икономически санкции”, или “икономическа блокада”, или ще те обсипят с бомби и ракети.
Съпротивата срещу налагания ред се наказва бързо и решително, защото възпира движението на капиталите или отнема господството над енергоизточниците. Богатият Север или Запад (все едно), обединен в Европейския съюз, НАТО, Г-13 или в друга някаква международна организация, общува с бедния Юг (или Изток) единствено за да потисне съпротивата на непокорните за провеждане на новоколониалната си политика. Не е задължително тази политика да се осъществява със силата на оръжието. Владеенето на капиталите, мощната медийна пропаганда, разпространението на произведената по американската матрица масова култура, налагането на марионетни правителства или подкупването на компрадорската местна буржоазия дават основание на богатите да вярват, че войната ще приключи успешно за тях и че новият ред в крайна сметка ще бъде наложен. Но ако са справедливи, ще признаят, че победата им се улеснява от безпомощността и обезсилеността на националните интелигенция и политици.
Рязката и вече драматично изострена поляризация между богатия Север и бедния Юг поставя на изпитание изобщо битовия мир. Дори там, където не избухват бомби и ракети, не е спокойно, защото нищетата задълбочава противоречията.
Бедността се превръща в неразрешим проблем заради егоизма на богатия Север
Той говори за глобализация, за единен свят, за общ дом, но освен от съвети и указания чрез МВФ нищо друго не предоставя на бедния Юг. Бедността не е просто лишаване от средства за съществуване и недопускане до ползването на най-елементарни човешки блага, а вече и заплаха за цялата държава и народа й да бъдат ликвидирани физически и политически.
Ето, големите държави поставят непреодолими екологични изисквания, които не са по възможностите на тези държави. Всъщност, глобалната екологична политика е една от най-коварните войни, които богатите са водили срещу бедните. Под прикритието на загриженост за опазване на природата богатите държави налагат международни конвенции за забрана на определени производства, които са основни за поминъка предимно на бедните страни. Произведените не според екологичните стандарти стоки и услуги не се допускат на големите пазари, а като нямат какво да продават, тези народи се обричат на още по-голяма бедност. Закриването на производства носи нова безработица и поражда остри социални конфликти.
Бедните държави са политически нестабилни, защото недоволството е като запален барут – избухва и последиците са непредвидими. Богатите без скрупули свалят всяко непокорно правителство, дръзнало да помисли, че би могло да води независима политика и да не изпълнява височайшите заповеди. Политическата нестабилност пък пречи на нормалното икономическо развитие; инвеститорите бягат от такива страни и ако те са туристически, курортите им не привличат чужденците.
Как да се разкъса омагьосаният кръг, когато е очертан от общата несправедливост в глобалния свят? Когато светът е в състояние на война, мирът ще дойде след победата, но непременно със сключването на мирен договор. Този договор така ще обвърже със задължения победените, че още дълго да бъдат в подчинение.
Политическата нестабилност е присъща на бедните държави, но не на всички. Бедността и социалната несправедливост се осъзнават от народи и общества, които са запазили националното си достойнство и чувството си за добро и зло. Милеещите за отечеството личности и социални прослойки трудно се примиряват, когато ги унизяват и ограбват. Дори и социално-класово разделено, когато управляващата класа работи за обществените интереси и се стреми да развива според възможностите си националната икономика, обществото е нетърпимо към причините, водещи до упадък и обезценяване на традиционните морални ценности. Но днешната буржоазия почти във всички страни е космополитно-неутрална; тя обича най-вече себе си, капиталите и страстта си към печалби и натрупвания. За нея вече не е важно какво е икономическото състояние на държавата; тя е готова да жертва и народа, и държавата, за да се запази по някакъв начин и да извлече някаква изгода.
Не е случайно, че навсякъде в бедните държави се говори толкова много за “чужди инвеститори”. Равнището на чуждите инвестиции се счита за сериозен показател за икономическа, политическа и финансова стабилност, за гаранция, че държавата е сериозен пазар. В подобни държави много по-малко се ценят “националните” капитали. Впрочем, в тях нищо “национално” не се цени и почита. Друг е въпросът, че класата, която владее националния капитал, предпочита да го инвестира в дейности, които й носят бързи и гарантирани печалби – не в отрасли, които са традиционни и биха осигурили поминък и прехрана за повече работници и специалисти. Бедните държави като правило имат отрицателен търговски баланс – вносът преобладава над износа. Това показва, че или произвежданите в държавата стоки са неконкурентоспособни на чуждите пазари, или че тези пазари са просто затворени за тях, или изобщо не се произвеждат и потреблението се задоволява от чуждестранните производители.
Продажността на безродната буржоазия, нейният компрадорски характер, проличава и в корумпираността й. Тя обикновено се продава евтино, за “жълти стотинки” – само и само да не е без пари, но това за нея не е фатално. Защото, приравнена към жизненото равнище на страната, чуждата валута все пак носи солиден доход. Тази буржоазия няма интерес от силна държава; тя е безразлична и към националната държава въобще, към тази национална държава, която е нейно творение. Една любов и една страст има тя – печалбата. Колкото се може повече да получи и по-малко да даде.
Отново ще се позова на Александър Панарин и ще кажа, че днешната буржоазия е ленива. Тя няма време да чака резултата от дългия цикъл на инвестиции и производство, за да дойде времето на печалбата. Затова и влага капиталите си в бързо възвръщаеми производства, в производства за избрани. Понеже рисковете от загуби са вече прекалено големи, никой не инвестира в капиталоемки отрасли, напр. металургия, корабостроене, машиностроене – особено в бедните държави. И това се представя като последица от променилия се капитализъм, който бил навлязъл в “постиндустриална” епоха; че сега главното са информационните технологии, а не индустриалните. Закриването на големи предприятия чисто и просто изхвърля на улицата милиони хора, като ги обрича на професионална деквалификация и бедност.
Войната се води и в сферата на идеологиите, пропагандата и културата
Може би там се влагат най-много средства, а и резултатите са впечатляващи. Войната в тези сфери осигурява на големите и богати държави и народи социално-политически комфорт и фактически елиминира съпротивата на бедните и малките, като ги превръща в полуграмотни жители с ниска образователна култура и ги надъхва с лесно смилаеми митологеми. Например за неограничените възможности да забогатееш лесно, ако много искаш и силно мечтаеш. Или че с малко късмет една телевизионна игра ще те направи богат само за един миг – при това без никакви усилия. Важното е да искаш и ще постигнеш желанието си.
На хората се предлага постна, но добре оформена и “овкусена” култура, в която няма нюанси, а единствено ритъм, малко думи, блясък и предразположение за забавление. Културата и изкуството не поставят социални проблеми; националната история не се изучава или ако се изучава, тя непременно показва колко са изостанали бедните народи и колко велики са другите – тези, на които искаме да приличаме. Постоянно “се приобщават” малцинствата; те се интегрират и социализират, а ”мнозинствата” са егоистични и не дават права на другите. Изкуството изобразява психически отклонения, хомосексуализъм, убийства, насилие, за да докаже, че това са проблемите на общество, а не разделението на “бедни” и “богати”. Целта е пълно обезличаване на националната интелигенция, за да не би да започне да задава въпроси и да разколебава обществото.
Глобалната гражданска война изисква да разглеждаме елементарните на пръв поглед проблеми по нов начин. Не е проява на добър вкус и на добра култура да се интерпретират негативните неща като резултат от някакъв световен заговор било срещу комунизма, било срещу православието или славянството. Но че има такава конспирация, която дори не опазва своята секретност, е очевидно. Бих казал дори, че тази война се проявява в открит геноцид спрямо бедните и икономически изостаналите народи и държави. При това геноцидът е провеждан по странен на пръв поглед начин.
В българския държавен бюджет, например, се отделят доста средства за образование. Парите, които се харчат за тази дейност, надвишават относителния дял на разходите за здравеопазване и социални дейности. Защо, би попитал всеки. Защото нашата страна, нашата образователна система е обслужваща икономиките на богатите държави. Тя подготвя техните кадри. Най-способните и най-подготвените ще отидат там на работа и ще бъдат добре приети, защото са не просто умни, но и отлично подготвени. Който остане тук, е обречен на безработица и на невъзможност да съществува. Човешкото здраве е стока, която струва много пари и те не са по силите на повечето млади и възрастни. Социалните помощи са незначителни, а за да ги получиш, трябва да преодоляваш безброй пречки и формални изисквания. Който оцелее, оцелее; който не успее, ще потъне в небитието. Той просто не е нужен. Все едно дали е славянин, православен или мюсюлманин.
И това поставя големия въпрос – по време на война нужен е този, който побеждава. Победеният е длъжен да понесе несгодите и униженията. Той се наказва да изплаща дълги години последиците от своята слабост. Особеното в случая е, че войната е твърде продължителна. Краят й е далеч в бъдещето, защото е неотменна същност на системата. Бедните хора и бедните народи са излишни за капитала, който не желае да ги издържа и да продължава живота им. Затова и стремежът му е да ги ликвидира напълно. Е, не веднага и не открито – с ядрено или лазерно оръжие, а постепенно, спазвайки някакво приличие и демагогия. Но самата война е форма на геноцид, провеждан с небивало хладнокръвие и последователност. Ако могъщата икономика на богатите държави може да черпи суровини или работна ръка от слабите икономически държави, тя ще ги съхранява. Изтощи ли ги обаче, веднага ще ги заличи от земята. Защото тя не е свикнала да бъде благотворителна и да се самораздава на другите. Егоизмът й никога няма да се превърне в алтруизъм и състрадателност. Грижата за бедните е грижа на самите бедни. Ако те намерят начини да устоят на изпитанията и успеят да разкъсат невидимите окови, ще могат да се надяват на някакво бъдеще.
Някога, през ХVIII-ХIХ век се разчертаваше политико-географската карта на Европа и света. Онези народи, които вече бяха се превърнали в нации и бяха успели да създават свои национални държави, поставиха основите на тогавашния “световен ред”. Никоя нация след това не беше в състояние да извоюва сама правото да има своя национална държава без санкцията на самоопределилите се като “велики сили”. Но нацията, националната държава и националната култура бяха питателната среда на индустриалния капитализъм, средствата, с които той можеше да се проявява и да налага своята съзидателна воля.
Новата карта се разчертаваше след опустошителни войни, но тя маркираше утвърждаването на реални фактори и могъщи държавно-политически субекти, които преобразяваха света, за да направят по-добри условията за живота на хората. Разбира се, индустриалният капитализъм носеше родилните си петна. Той още в зората на съществуването си проявяваше злата си воля, но тогава още изпитваше необходимост от идеали, морални принципи и човешка любов, за да доказва правото си на съществуване. Защото бе жизнен, амбициозен да изтъкне и мотивира предимствата си пред остарялата феодално-аристократична система и да я измести от историческата сцена, а и защото искаше (такава бе историческата му мисия) да направи живота на хората по-лесен и удобен, като им предостави достъпни за ползване материални блага, да съкрати разстоянията с бърз транспорт и съобщения и да даде равни права на хората. Модерният (индустриалният) капитализъм бе брутален и малокултурен; дълго време нямаше обноските на аристокрацията, но знаеше какво иска и го постигаше решително.
Днес отново се чертае световната политико-географска карта. Макар на мястото на разпадналите се многонационални федерации като СССР и Югославия да се появиха десетки национални държави, постепенно започва да се оформя реалното ново политическо деление. Държавите съществуват, но границите не обособяват техните територии, а новите империи. Всеобщата глобализация преминава през различни междунационални обединения, най-силното и най-агресивното сред които е Европейският съюз. Доминиран от САЩ, Европейският съюз е първообразът на една нова постиндустриална империя. Тя постепенно ще се разширява и на Изток, и на Запад, и на Север, и на Юг. Амбицията й е да овладее териториите, където е концентрирано производството на енергия. Високите технологии не изпитват нужда от многобройна работна ръка. Поради тази причина империите едва ли ще хвърлят усилия за развитието на цялата планета. Районите, пренебрегнати от високите технологии, губят шанс за съществуване, ако не се прикрепят към центъра на империята за производство, което е опасно или непрестижно за нея. Но такива шансове не могат да имат всички. Постмодерният капитализъм не е зареден с енергията и амбицията за самодоказване като индустриалния. Той е разглезен и отпуснат, защото технологиите изискват малко труд. Постмодерният буржоа обича повече сделките на финансовите пазари, които му носят бързо и лесно огромни печалби, каквито той не може в никакъв случай да постигне в металургията или в строителството на самолети и кораби.
Новата империя е по-скоро виртуална, финансово-пазарна, борсова, а не екстериториална. Тя е просто един пазар, който осигурява и гарантира охолство и безгрижие на малцината си елитарни поданици и обрича на глад и унищожение милиардите бедни и обедняващи жители. Нейната идеологическа основа е теорията за “отвореното общество” като общество, съставено от най-добрите, най-нравствените и почтените “граждани на света”, които са с висока култура и знаят и могат да използват материалните и духовните ресурси на целия свят, защото принадлежат на западната цивилизация.
Отвореното общество е “мисионерският отряд” на постиндустриалния капитализъм,
другото име на неговата колониална политика; средството за деморализация на населението на бедните и неразвити по западноевропейски и американски образец държави.
Проблемът е дали няма да има и други империи, които да предлагат друго устройство, друг морал и поведение. Постиндустриалният капитализъм е различен от индустриалния не с новите високи информационни технологии, които осигуряват и управляват информацията, а с по-животинския си егоизъм и жестокостта си; с това, че вече няма социални задръжки, които да го карат да подобрява живота на своите наемни работници и да им дава постоянно улеснения в живота.
Възможно ли е тогава той да бъде сменен с друга система, която да приема социалната справедливост като свое ръководно начало? Както пише Ал. Панарин, такава нова империя или свръхдържава ще бъде реалният опонент на постмодерната империя на слединдустриалния капитализъм. Иначе е все едно кой ще доминира в света – САЩ, Русия или Китай, щом са устроени по един и същ начин и преследват едни и същи цели.
Ето част от големите беди, които сполетяват малките народи и бедните държави. Какво ще стане по-нататък?
Каквото и да стане, осъзнаването на тези беди, техният задълбочен анализ и търсенето на начини и средства за отстраняването и преодоляването им ще трябва да дадат възможния ключ към оцеляването.
Дано българският народ намери сили и водачи, за да не бъде тази епоха последната в неговата многовековна история….