Христо Христов е роден на 3 август 1956 година в град Елхово. Завършил е специалността “Българска филология” при СУ “Климент Охридски”, работил е последователно във вестниците “Марица – изток”, “Септември”, “Днес”, “Домино”, “Континент”, “Стандарт”, Радио “FM+” – Стара Загора, “Земя” ,”Сега” и “Република”.
Сега е кореспондент на в. “Дума” за Старозагорска и Хасковска област. Автор е на документално-публицистичната книга “Стъпала към хоризонта”, посветена на енергийно-промишления комплекс “Марица – изток”. Член е на СБЖ.
В Казанлък да се издигне паметник на генерал , пряко отговорен за ликвидацията на цвета на българската интелигенция през 20-те години на миналия век, решиха в началото на май местните стареи. Формално в документа записали, че бюстът на о.з. на НЦВ Борис Втори Иван Вълков ще бъде изваян заради приноса му към родната оръжейна индустрия.
Новината прошумоля покрай ушите ми и в първия миг реших, че или става дума за журналистическо недоразбиране или съм жертва на недообмислен социологически експеримент.
Минути по-късно стана ясно, че грешката е вярна. Да, човекът разпоредил и ръководил белия терор в България, довел до смъртта на над 30 000 мъже и жени, е оценен като достоен за светъл пример на бъдните поколения.
Част от гласувалите отпосле се оправдаха: нещо недоразбрали, по инерция вдигнали ръце, но нямало страшно – щели да прегласуват предложението и нещата да се върнат в привичното русло. Стана ми страшно. Не заради възможността въобще да се внесе подобно предложение (реваншисти винаги е имало!), а заради спокойствието , с което се възприемат опитите за подмяна на миналото, за пренаписване на историята преди още да е дори изсъхнала кръвта от раните на разстреляните върху страниците й.
Ще каже някой : какво толкова? Един бюст в повече, пък бил той и на кръволок като генерал Вълков , няма да ни навреди по пътя към Европейския съюз, накъдето сме се запътили. И сигурно ще ми посочат примера с Испания, където по заповед на о.з. генералисимус Франко в една братска могила полагат тленните останки на жертвите републиканци и костите на палачите им. Благодаря, но ми звучи перверзно на фона на гледащото ме от музейната витрина геомилево синьо стъклено око, намерено сред калните ями край Илиянци.Почти толкова перверзно, колкото жеста на премиера Сакскобурготски миналата есен, когато постави букет цветя пред паметника на избитите под заповед на баща му Борис Втори партизани в Пиринско. Всъщност май живеем в повече от перверзна страна, където вече второ десетилетие се прави всичко възможно за заличаване на границата между добро и зло.
Прави се перфектно: чрез унищожаването на ценностите (определяни като тоталитарно наследство!) и замяната им с някакви, уж европейски по форма, но без съдържание идоли. В процеса е впрегната цялата държавна машина, междувпрочем управлявана от убоги машинисти – политици, възприемащи се не като част от народа си, а като поданици на царя-премиер.Да ме извини читателят, но нямаше как да не стигна до този извод, разлиствайки месечните течения на вестниците. Не смейте да искате отваряне на затворените вече договорни глави, размахва пръст еврокомисарят Гюнтер Ферхойген. Не смейте да помисляте за възможността да се гласува провеждането на референдум относно съдбата на АЕЦ – Козлодуй, подакват депутатите от управляващата НДСВ. Не може да се изтеглят българските рейнджъри от Кербала, разсъждава на глас висш американски чиновник и родните корифеи от ведомствата на министрите Паси и Свинаров бързат да се съгласят с него. Какво че обещаното от САЩ финансиране за мисията ни в Ирак нещо все не се случва. Лявото управление е опасно за страните в преход, гъгне представител на Европейската народна партия, рефренът се поема мигновено от масовката в дясната ни политическа сцена. Нищо, че лидерите на масовката дори “Добър ден!” вече не си казват, да не говорим за спукалия се сапунен мехур, наречен “среща на десницата в Будапеща”. Мехурът е спукан, столичният кмет Стефан Софиянски е отстранен по решение на съда от поста му заради течащо следствено дело за съмнителна сделка с общински имот, но какво от това? Върху ушите на гласоподавателите се изливат потоци от шамански възгласи: “Лявото е опасно…”
А той гласоподавателят се чуди защо ли , след като от петнадесет години е все в условията на дясно управление джобът му е все ляво празен?
И как ли става така, че все някой друг, но не и той, може да стане собственик на държавно жилище, при това закупено с нищонеструващи компенсаторки . И защо , след разразил се грандиозен публичен скандал ,обещалият всенародно благоденствие премиер наместо да изрита сгафилите министри и чиновници, миролюбиво ги кани да доплатят по някой и друг лев.
Защо ли, наистина?А може би отговорът е там някъде, в онова решение на казанлъшките общинари за паметника на генерал Вълков и в устрема ни към ЕС?
13 юни 2004 година