„Поезията – казва Петър Караангов – е творчество за духовния проблем на личността, застанала на хребета на своето време, поела върху себе си неговите въпроси, опитал се дори да им отговори по някакъв начин." Е, добре, как това прави самият Петър Караангов, който вече четиридесет години, а и повече, разрешава този сложен и толкова мъчителен проблем?
Простотата и достъпността на изказа у Петър Караангов не са средство за лесно навлизане в неговия поетичен свят. Дори напротив! Уж всичко е ясно; уж той не крие нищо, не хитрува, а с лесни думи изповядва вълненията си, а формулата му е неразгадаема, заключена от думите и изповедите му. Аз не познавам друг български поет, който да е така затворен, непроницаем и загадъчен. При цялата му външна яснота и достъпност. Не, той не е достъпен; не е открит. Простотата и ясността на думите подвеждат наивния критик и любителя на лесни анализи. За да разбереш този поет, трябва да го четеш дълго, да вникваш в думите и в подтекста му, да разграждаш естествените конструкции и линии на мисълта и чувството му.
Аз не бих търсил зад природните картини, зад зимните недели и усещанията за есен, пролет и сняг някакви сложни и дълбоко прикрити социални алюзии. Но обществените настроения са кодирани в неговите стихове, в неговия свят – в общото чувство, в настроението, в съзнанието, че животът не е подреден както трябва, че равновесието на природата не е равновесие на човешките отношения. Зад привидната красота на пейзажа, зад спокойствието и хармонията, които природата внушава на наблюдателния читател, зад чистотата на водата, прозрачността на въздуха и милувката на звука има нещо друго. То няма оформен облик; не е звук или глас. Нито шум или изречение. Безпокойството нараства, уголемява се и обсебва съзерцанието, възторга, успокоението. И какво идва: надигащ се страх, разколебаване и неудържимо отчаяние. Всичко това е само предчувствие за поезията на Петър Караангов до 1989 г., но след това предчувствието се разпада и драмата настъпва. Светът бавно и последователно приема формите, от които още преди четиридесет години поетът се опасяваше. Става страшно, не защото старостта е настъпила, а тъй като се е разрушила системата от ценности и доброто е заменено от ползата. Не познавам друга поезия, която да е предвидила собствената си ненужност заради своята доброта и човечност. П. Караангов наистина е сторил това. Той е знаел, че стихотворенията му ще бъдат излишни, защото са благи и кротки и защото ратуват за доброта и красота. Уви, той доживя да види своето предчувствие…
Светът на Петър Караангов е свят не на равновесие, а на стремежа към равновесие и хармония. Обитателят му толкова обича бялата картина на зимата или златния цвят на есента, но той знае, че това е изгубване на години, на нещо, което е било и няма да се върне никога. „Никога" е магическа дума, съдържаща понятието за отминаващото време и за неповторимостта на радостта и удоволствието. Животът преминава, сезоните се сменят, цветовете избледняват и усещането за тях не ще се повтори и не ще приеме предишната си сила. Но как да задържиш мига и да го изживееш докрай, когато времето тече неудържимо и се изнизва между пръстите като пясък. Пък и трябва ли да го задържаме, щом нищо не се повтаря и не трае вечно; щом се усеща единствено течащото, изплъзващото се, нетрайното. П. Караангов иска прекалено много: трайното и ефимерното да бъдат заедно завинаги и вечно да топлят душата на човека. Той знае, че това е невъзможно, но точно поради това го желае и зове…
Има някаква дива страст в стихотворенията на Петър Караангов, която не се афишира, но се чувства зад спокойствието на думите и крехкостта на багрите. Тази страст е приглушена, неназована и непоказана явно. Тя постепенно набъбва, намира пролуки, за да се изяви, да разколебае спокойствието и равновесието и да заяви, че тънката черта на хоризонта и между сезоните е само една илюзия. Защото винаги надделява едно недоволство, неудовлетвореност и непримиримост. Светът трябва да е по-красив, а човекът нравствен. Красотата и нравствеността се сродяват с полезността на човешкото присъствие и действие. Хората са самотни по природа, но и по принуда; те по природа са и общителни, стремящи се към взаимност. Този стремеж към взаимност е страстта в поезията на Петър Караангов. Да си до друг човек, да го разбираш и да си готов да му помогнеш, да разсееш неговата меланхолия и тъга, да го въведеш към нежността на думите и звуците, е призванието на личността, нейно благо задължение. Това не се осъществява лесно. Природата ти дава сетива и способности, а обществото ги притъпява и се мъчи да ги пренебрегне. Тази човешка намеса в същността на естеството е трагична и носи последици за целостта и единството на човешката личност. В този план Петър Караангов проявява социалното си чувство. Той разработва социалните проблеми като мънички драми; като състояния на душата и като внезапно възникнала вътрешна болка.
Петър Караангов очертава един много фин и деликатен природен и човешки свят. Те живеят заедно, почти слети един в друг, самозараждащи се от вътрешността си и дишайки едновременно. Човек наблюдава природата, любува се на пейзажа и съществува вътре в него, стреми се да го подреди и да извлече същественото от него, за да го съхрани завинаги. Той му е необходим, защото без него няма да постигне хармонията в материята и благозвучието в думите; чувствата ще бъдат измъчени и няма да достигнат до сърцата и душите на другите хора. Хармонията е взаимност и съчувствие, условие за живот. Ето защо в този свят всичко е много крехко, плавно променящо се, предпазливо и осветено от мека светлина. Поетът рисува с тънки линии и меки тонове. Цветовете преливат, смесват се, но са някак неосветени – оставени в бледа сянка. Въздухът е прозрачен, несъпротивляващ се, галещ кожата и съдържащ благи аромати. Бялото преобладава. Зимното е най-обичано от поета. Но то не е студено, а чисто. Зимният пейзаж е току-що създаден – още не са се появили хора, птици и животни и по снега още не са навлезли живите същества. Затова той е равен – като постеля за почивка и наслаждение. Който влезе в този пейзаж, трябва непременно да му прилича, да е подходящ за него, за да не го разкъса и прогони. Изобщо, за Петър Караангов някой се включва в определено действие или нещо заема мястото си в пространството или в равнината, ако е необходимо да бъде там. Той не обича излишното и натрапеното. Органическото съответствие е истинската хармония. Но във всичко това има или заплаха или предчувствие за разрушимост на постигната хармония. Внезапно подредените пространства са уязвими. Вътре в себе си те съдържат енергията на разпадането и разрушението. Колко красив, колко сложен е светът на Петър Караангов. Сложен в същността си, в изконното си начало и първоначална скорост. Животът всъщност е усилие да се запази сътвореното и да се отложи разпадът.
Духовният проблем за личността е тя да намери себе си. А какво означава това? Когато в едно общество се говори, че хората трябва да намерят себе си, че те са самотни, но изходът от самотата е намирането на брод към другия, значи то изживява драмата на индивидуализма, на разрушените връзки. Тази драма изразява и поезията на Петър Караангов. Това го сродява с поетите от 60-те години – негови връстници. Той е ярък представител на това време и откликва на неговите драматични конфликти и затаени предчувствия.
Петър Караангов обаче е не само блестящ поет, един от най-големите майстори на стиха в българската поезия на ХХ век, но и добър есеист, критик-анализатор, есеист и драматург. В тези жанрове той също проявява голямото си майсторство да прониква в тайните на словото и да тълкува изкуството. А сатиричната му комедия „Състезанието” и наскоро публикуваната в сп. „Съвременник” театрална поема за двама „Онова, което мина” са блестящи примери на способността му да изгражда драматургично действие, да създава ярки характери, да задържа вниманието на зрителите. Но тези театрални творби са твърде естетични, за да привличат днес вниманието на разпасалата се театрална гилдея, която обича не словото, а скеча, закачката, простотията.
Творчеството на Петър Караангов е сред големите образци на българската литература. То въплъщава националния и социалния дух на българите и е ярък знак, че възможностите на българското художествено слово са неизчерпаеми.
