Характерно за историческото развитие на италианската левица е нейната разнородност. Първата организирана лява политическа формация на Апенинския полуостров, която е и най-старата партия в Италия, е тази на социалистите с над 115-годишна история, наситена с периоди на подем и политическо извисяване, както и на дълбоки кризи и упадък през последните десетилетия.
Възход и падение на социалистическата партия
До последното десетилетие на ХІХ век италианските социалисти са организирани в Работническа партия (РП), която, както повечето леви движения, в началото на своето развитие е класическа лява, марксистка формация. Нейни създатели са социалдемократически ориентираният Фелипо Турати и професорът по философия Антонио Лабриола. И докато първият не вижда пречки, социалистите да участват във властта в коалиции с която и да е друга партия, то марксистът Лабриола счита противоречията между партията на пролетариата и тези на буржоазията за фундаментални и несъвместими. Двамата основоположници на италианското работническо движение така и не успяват да преодолеят своите противоречия, което се проектира върху развитието на цялата социалистическа партия и в крайна сметка става причина за последвалите отцепвания от нея.
След 1889 г. социалистическата „Работническа партия” периодично е подложена на тежки политически репресии и дори е забранена от държавата. Но още през 1892 г. в пристанищния град Генуа се учредява новата социалдемократическа „Партия на италианските работници”, която в началото също е с марксическа програма, възприета дори от ревизионистки настроения Фелипо Турати. Само година по-късно новоучредената организация се преименува в „Социалистическа партия на Италия” (Partito Socialista Italiano), което наименование се запазва за десетилетия.
Въпреки продължаващия административен и правен натиск от страна на държавата, особено след 1894 г., „Социалистическата партия на Италия” (СПИ) укрепва и печели все повече привърженици. На изборите през 1900 г. тя успява да вкара дори 32-ма свои представители в парламента, след което започва продължителен дебат дали да участва в новосформиращото се коалиционно правителство. В крайна сметка надделява виждането, че не е уместно, да се влиза в коалиция с буржоазни формации.
В първите години от ХХ век СПИ учредява и два работнически профсъюза – „Федертере” (1901) и „Конфедерационе дженерале дел лаваро” (1906). По това време в партията започва дебат около ревизионизма, в който през 1908 г. връх взема партийното течение на реформистите, изповядващи подобен на германския ревизионизъм. Така СПИ постепенно се отваря за сътрудничество и с по-десни формации.
След началото на Първата световна война през 1914 г. в социалистическата партия избухва остра дискусия – за или против войната. Първоначално пацифистката фракция успява да надделее над т. нар. реформисти, които са за участието на Италия във военните действия. През ноември 1914 г. от СПИ е изключен провоенно настроеният бивш главен редактор на социалистическия вестник „Аванти” – Бенито Мусолини. Това превръща бъдещия фашистки диктатор на Италия в заклет враг на социалистите.
Въпреки че в началото на войната социалистите заемат антивоенна позиция, партията е разкъсвана от непрестанното противоборство между левите пацифисти и провоенно ориентираните ревизионисти. През 1917 г. надделяват реформаторите, които одобряват влизането във войната срещу Австрия и Германия. Но вследствие на тежките поражения на фронта в крайна сметка Италия не успява да осребри участието си на страната на победителите.
След войната страната навлиза в тежка икономическа криза. Социалното напрежение расте, стачните вълнения не стихват, класовата борба бушува с пълна сила, разбунтували се работници и селяни завземат фабриките и именията, в които работят. Победата на Октомврийската революция в Русия засилва още повече тези настроения. Фабриканти и едри земевладелци започват все по-често да прибягват до услугите на скъпоплатените фашистки отряди за потушаване на социалните размирици. В тази динамична атмосфера на социални брожения след края на войната, социалистите са най-силната партия на изборите през 1919 г. Но въпреки това не могат да съставят правителство, поради силното влияние на левите сили в СПИ, които не допускат коалиция нито с Католическата партия, нито с „Либералите”. По същото време в социалистическата партия се разгарят остри вербални сблъсъци между революционното й крило и ревизионистките реформатори, които са против участието на партията в социалната революция. Напрежението и противоречията нарастват и през 1921 г. от СПИ се отцепва лявата й фракция. Така се създава Комунистическата партия на Италия (КПИ).
След 1924 г., само две години след идването на власт на фашистите начело с Дучето – Бенито Мусолини, започва двадесетгодишен период на тежки репресии срещу всички леви сили. През 1926 г. партиите на социалистите и на комунистите са забранени, водещи техни политици са арестувани, някои дори убити. Други са принудени да емигрират в чужбина, където още през 1927 г. социалистите се включват в Съюза на антифашистите. Към него през 1934 г. се присъединяват и комунистите, след като КПИ оттегля обвинението си срещу СПИ за съучастие в т.нар. социалфашизъм на Мусолини.
По време на Втората световна война антифашистката съпротива се засилва и от 1942 г. нататък партизанските действия обхващат цялата територия на Италия. Начело на борбата социалисти и комунисти рамо до рамо се сражават срещу кървавия режим на Дучето и германските му съюзници. През 1943 г. те организират мащабни политически стачки в северно-италианските индустриални центрове. През лятото на 1944 г. в нелегалната борба срещу фашистите участват вече над 200 000 партизани, а към края на войната броят им се удвоява. Още през 1944 г. в освободените от американците региони в Южната част на Италия КПИ и дори в по-силна степен СПИ поставят въпроса за незабавната социалистическа трансформация на страната, на което „Християндемократите (Democrazia Cristiana) и подкрепящите ги американски окупационни части категорично се противопоставят.
В първото десетилетие след Втората световна война двете леви партии – социалисти и комунисти, продължават своето тясно сътрудничество. На изборите през 1948 г. те се явяват с обща листа, но постигат само 31% и Християндемократите (XД) съставят самостоятелно правителство. Характерно за първите следвоенни години е, че социалистите са по-силната и дори значително по-лявата от двете партниращи си организации. Олевяването на СПИ е толкова силно, че по-умереното социалдемократическо крило в нея се отцепва и създава своя формация – „Социалистическа партия на трудеща се Италия”, която остава, обаче, с ограничено влияние и през 1966 г. отново се връща в СПИ.
От втората половина на 50-те години нататък в социалистическата партия под ръководството на Пиетро Нени започват фундаментални промени и политика на дистанциране от КПИ. Успоредно с одесняването на социалистите християндемократите постепенно западат и започват да губят влияние сред избирателите. Така през 1962 г. се стига до ситуацията СПИ да толерира малцинствено правителство на християндемократите, а само година по-късно да участва и в първото от общо осемте коалиционни правителства до 1974 г. между християндемократи и социалисти. Коалирането на социалистите с християндемократите във властта изисква от тяхна страна редица компромиси, поради което през 1964 г. от СПИ се отцепват по-левите сили и формират нова социалистическа партия (Partito Socialista Italiano Unida Popular). През 1974 г. тя се влива в компартията.
Включването на социалистите в управлението на Италия в коалиция с християндемократите поставя началото на постепенен и необратим упадък на СПИ. В тези години на съучастие като младши партньор на ХД в бързо сменящи се правителства, с цел недопускане на комунисти до управление на страната, Социалистическата партия е въвлечена от бизнеса в корупционното блато на партийния клиентелизъм и на престъпно взаимодействие с паралелните центрове на властта, където тя установява първите си ефективни връзки с клановете на мафията. Вследствие на тази политика, както и на постоянното си одесняване, СПИ губи голяма част от доверието на своите избиратели и през 70-те години представителността й спада под 10%. Печелившите от това развитие са италианските комунисти, които през 1976 г. постигат най-високия си изборен успех от 34,4% и се утвърждават като най-силната партия в страната.
През 1976 г. добилият по-късно печална известност Бетино Кракси е издигнат за генерален секретар на лутащата се между лявото и дясното Социалистическа партия. Под неговото ръководство тя все повече се социалдемократизира и от 1979 г. отново участва в поредица от бързо сменящи се правителства в коалиция с християндемократите. В началото на 80-те години социалистът Сандро Пертини е избран за президент на Италия, а през 1983 г. Бетино Кракси става първият социалистически министър-председател. Но надеждите на гласувалите за СПИ за започване на активна борба против корупцията и мафията не се оправдават и през 1987 г. социалистите са принудени да отстъпят властта на християндемократите. От края на 80-те години и срещу двете партии се издигат упреци за участие в корупционни схеми, неправомерно облагодетелстване на техни партийни лидери и за връзки с италианските мафии. През 1992 г. в рамките на кампанията "Чисти ръце" са отправени тежки обвинения срещу генералния секретар на СПИ Бетино Кракси, който бяга от съдебната отговорност в Тунис, където се укрива до края на живота си. Вследствие на тези скандали социалистите заедно с християндемократите все по-силно се възприемат от италианската общественост като стожери на мафиотизираната държава. На изборите през 1994 г. СПИ катастрофално се срива до маргиналните 2,2%. Оттук нататък тя не играе вече никаква политическа роля, освен като съинициатор на коалициите на мултимилиардера Силвио Берлускони. Отломките на гордата навремето СПИ не се притесниха да участват на два пъти редом дори с неофашистите от „Alleanza nazionale” (Национален съюз) и „Lega nord” (Северна лига) в неговата политическа формация „Casa della liberta” (Дом на свободата). На изборите в средата на април 2008 г. социалистите бяха одобрени само от около 1% от гласоподавателите, с което най-старата партия на Италия окончателно залeзе от политическия небосклон. Но такава е съдбата на политическите формации, чиито ръководители загърбват историческите традиции и идеологическите корени на своята партия и се концентрират само върху участието във властта, и то на всяка цена.
Възходът и трансформацията на комунистическата партия
Както вече споменахме, „Partito Comunista Italiano” (PCI) сe основава през размирната 1921 г., когато от Социалистическата партия се отделя нейната лява, революционна фракция около идеолозите Амадео Бордига, Антонио Грамски и Палмиро Толиати. Първият ръководител на „Комунистическата партия на Италия” (КПИ) е Амадео Бордига, който през 1923 г. е арестуван от фашисткия режим на Бенито Мусолини. (1) Ръководството на КПИ се поема от философа Антонио Грамски и от Палмиро Толиати. Но натискът и политическите гонения срещу всички леви сили в Италия не престават. През 1926 г. Комунистическата партия е забранена, а Антонио Грамски е арестуван и осъден на 20 години затвор. Там той продължава да пише своите политически трудове, най-известните от които са „Писма от карцера” и „Тетрадки от карцера” Те имат силно политическо излъчване далеч извън пределите на Италия и отвъд историческото време, в което живее философът. Творбите му оказват силно влияние върху европейската левица през десетилетията след Втората световна война. Грамски умира в концлагер през 1937 г.
Оцелелите от преследванията активисти и ръководители на компартията са принудени да емигрират. Генерален секретар на КПИ става Палмиро Толиати, който намира убежище в Москва. През 1934 г. комунистическата партия се включва активно в антифашистката съпротива, а през годините на Втората световна война ръководи партизанската война срещу Мусолини и неговите съюзници от оста.
След края на войната КПИ постепенно се превръща във водеща политическа сила на Италия и най-голяма комунистическа партия в Западна Европа с близо 2 млн. членове и завидни изборни резултати около 30%. Нейният възход се дължи главно на авторитета, извоюван по време на антифашистката съпротива, както и на факта, че колкото повече СПИ одеснява, толкова повече леви избиратели се обръщат към нея. Въпреки че като първа политическа сила КПИ печели много от изборите, политическата система в Италия успява да я изолира от управлението на страната до края на Студената война. За половин век в Италия се сменят над 60 правителства, съставени понякога от най-причудливи коалиции, само и само комунистите да не са във властта. Максимумът, който се разрешава на КПИ, е участие в местното управление на регионално ниво, и то само при определени условия. Преследвайки тази цел на възпиране още в края на Втората световна война, спецслужбите заедно с водещи индустриалци, висши военни, десни политици и босове на мафията възобновяват тайната ложа „Пропаганда дуе” (П-2) (2), чийто ръководител е фабрикантът Лицио Джели, а най-виден член е премиерът на Италия – Силвио Берлускони. Друга подобна, добила печална известност формация, е „Гладио” – тайна паравоенна организация на НАТО и ЦРУ, действала дълбоко законспирирано във всички западноевропейски държави. (3) Основната задача на тези подкрепяни и щедро финансирани от ЦРУ секретни формации е подривна дейност срещу КПИ, извършване на атентати, които се представят в медиите като дело на левите, инфилтриране на държавните структури с лоялни агенти и най-вече предотвратяване идването на комунистите на власт, а ако това се случи, свалянето им с употребата дори и на сила. Италианският неофашист и таен агент на „Гладио” – Винченцо Винцигуера, осъден за бомбения атентат през 1972 г. в Петеано, при който загиват трима карабинери, дава през 1990 г., по време на мащабните разследвания срещу престъпленията на "Гладио" следните емблематични показания за дейността на тази секретна организация на НАТО: "…Трябваше да атакуваме цивилни – мъже, жени, деца, невинни и непознати, все хора, които стоят встрани от политическата игра… Причината за това бе проста. Атентатите трябваше да накарат италианците сами да искат от държавата повече сигурност. Тази политическа логика е в основата и на всички тези атентати и кръвопролития, които в бъдеще ще останат неразследвани и за които няма да има осъдени, защото държавата не може да изрече присъда срещу самата себе си…"
Усещайки желязната хватка на всички политически и икономически кръгове във и извън Италия, които контролират достъпа до управление на страната, от 60-те години нататък в КПИ започва бавен, но постоянен процес на отстъпление от идеологическите позиции и политическите цели, отстоявани до тогава. След смъртта на Палмиро Толиати през 1964 г. новите генерални секретари на КПИ, Луиджи Лонго (до 1972 г.) и особено Енрико Берлингуер (до 1984 г.) ускоряват тези процеси. КПИ се дистанцира от опеката на СССР, обявява се за т.нар. полицентризъм и за независим път към новото общество на социална справедливост, отказва се от постулата за „диктатура на пролетариата”, приема прозападната интеграция на страната, признава многопартийната демокрация и конституцията на Италия и пропагандира „Новия интернационализъм” и „еврокомунизма” като междинен път между социалдемокрацията и съветския модел на обществено устройство. Тази политика на т. нар. Исторически компромис (Compromesso storico) и на плуралистично отваряне донася на КПИ през 1976 г. най-добрия й изборен резултат от 34,4%. През втората половина на 70-те години компартията косвено е допусната в близост до властта и "великодушно" й е разрешено да поддържа правителство на малцинството, съставено от християндемократи.
Но за една немалка част от левите сили в Италия „Историческият компромис” и засилващото се сътрудничество с християндемократите в името на екстремния прагматизъм за непременно участие във властта са абсолютно неприемливи. Амбицията на партийното ръководство на КПИ след изборите през 1976 г. да влезе във властта с цената на безброй компромиси не се възприема от много партийци и симпатизанти. Те добре си спомнят за незавидното състояние, до което бяха доведени социалистите от подобна безлична политика на реформиране и заиграване с политическата система само 10 години преди това.
Мнозина комунисти, заедно с безпартийни трудещи се, студенти и леви интелектуалци вече се обръщат към спонтанно сформиралата се след бунтовете от 1968 г. извънпарламентарна „Нова левица”. В основата й са работническите движения „Potere Operaio”, „Lotta continua” и „Автономните” (Autonomia operaia и Autonomia organizzata). Всички те са против каквото и да е участие във властовите структури на системата и организират масови стачки и протести, привличайки стотици хиляди участници. Държавата с небивала жестокост атакува техните демонстрации, има хиляди интернирани, пребити, ранени и дори убити. Това се случва даже и в региони, където общинската власт е в ръцете на КПИ. По време на демонстрации през 1977 г. в "червена" Болоня студент е убит от полицията. В града избухват бунтове и се издигат барикади. Кметът-комунист, нарежда те да бъдат прегазени от танковете.
Идеологически „Новата левица” се обявява за социална борба, за организирано работническо и гражданско самоуправление по месторабота и местоживеене и срещу всякакъв вид експлоатация на трудещите се. Техните идеолози и ръководители са философи като проф. Антонио Негри, Раниеро Панциери, Марио Тронти, Серджио Болоня, Даниел Монталди, Франки Берарди, Маурицио Лазарато и др.
Отвличането и екзекуцията през пролетта на 1978 г. на председателя на Християндемократите Алдо Моро от командоси на „Червените бригади”, спират по-нататъшното сближаване между християндемократите и КПИ, чиито инициатор бе самият Алдо Моро. „Червените бригади” възникват първоначално като защитна реакция на левите срещу насилието на държавата срещу тях, но впоследствие по неизяснени причини мутират в терористична организация.(4) Мисията на италианските спецслужби, на тайните организации „П-2” и „Гладио” в убийство на Алдо Моро,(5) инфилтрирането на „Червените бригади” с агент-провокатори, както и тяхната роля в серията от кървави бомбени атентати в Италия през 70-те години и до днес не са окончателно осветлени и разследвани от правосъдието.(6)
През 80-те години Комунистическата партия на Италия окончателно се дистанцира от съветския тип комунизъм, а след края на Студената война и рухването на „реалния социализъм” в Източна Европа, под ръководството на новия си председател Ачиле Окчето се разделя и с идеята за постигане на комунистическо общество. На своя конгрес през 1991 г. в Римини, красив курорт на брега на Адриатическо море, тя се преименува в „Partito Democratico della Sinistra” (Партия на левите демократи- ПЛД), запазвайки по силата на електоралната инертност изборен потенциал от около 20%. Но тази трансформация и отказът от комунистическите ценности не се възприемат от всички нейни членове и лявото крило около Армандо Косута, Серджио Гаравани и Фаусто Бертиноти се отцепва, създавайки партията „Rifondazione Comunista” (Новоучредени комунисти – НК), която бързо набира над 100 000 членове и привлича до 8% от избирателите. Новата компартия е най-силна в икономически изостаналия регион Апулия в Южна Италия, в "червения" университетски град Болоня и в провинция Тоскана. Характерно за Тоскана е, че тя е един от най-развитите райони в Италия и че там живеят изключително много интелектуалци. Политиката на „Rifondazione Comunista” е насочена към тясно сътрудничество с профсъюзите и с новите социални движения на алтерглобалистите, стремейки се да инициира създаване на ново работническо движение и на нова левица в Италия. Новата компартия е един от главните съорганизатори на мащабните антисистемни протести на алтерглобалистите по време на срещата на Г-8 в Генуа през 2001 г., на Първия европейски социален форум във Флоренция през 2002 г., по време на мащабните антивоенни протести срещу войните на САЩ срещу Югославия, Афганистан и Ирак, както и на многомилионните стачки срещу антисоциалната политика на Берлускони. Комунистите от „Rifondazione” са в основата на антисистемната и екологична коалиция „Sinistra Arcobaleno” (Лява дъга) заедно с още 3 други леви формации. Този новосформиран съюз използва силната символика на знамето от протестите срещу войната в Ирак през последните 5 години. Многобагреникът на мира в цветовете на небесната дъга и днес още се вее от прозорци и балкони навсякъде в Италия.
През 1996 г. и двете наследнички на бившата компартия – „Левите демократи” (ПЛД) и „Rifondazione Comunista” (НК), се включват в широката ляво-центристка изборната коалиция „L`Ulivo” (Маслинено дърво) на бившия християндемократ – Романо Проди. В нея участва и отцепилата се лява фракция на християндемократите – „Маргарита”, както и множество други по-малки леви и центристки формации. Коалицията побеждава срещу партията „Форца Италия” на олигарха Силвио Берлускони и съставя първото правителство на Италия, в което директно участват бивши комунисти. През 1998 г. под ръководството на Масимо д ′Алема „Партията на левите демократи” се преименува в Democratici di Sinistra (Леви демократи – ЛД) и отстранява от знамето си червената звезда – символ на всички комунисти. С този акт ревизионисткият процес в най-голямата наследничка на легендарната Комунистическа партия на Италия приключва. Целта оттук насетне вече не е социализъм, а „социална демокрация”, каквото и да означава това понятие, и постоянна борба за участие във властта. Поради неодобрение на неолибералната политика на ляво-центристкото правителство на проф. Проди спрямо социално слабите слоеве на обществото, комунистите от „Rifondazione” напускат коалицията. Това води до тежки правителствени сътресения и Проди подава оставка. На негово място за първи път в Италия за министър-председател е избран бившият комунист Масимо д`Алема.
Но на изборите през 2001 г. лявоцентристкият съюз „Маслинено дърво” не успява да се наложи над коалицията на мултимилиардера Берлускони. Италианците наказаха аморфния неолиберален курс на „Левите демократи”, имитиращ лява партия, като гласуваха направо за десния оригинал, щом като всички политически сили, добрали се един път до властта, провеждат на практика една и съща политика.
На изборите през 2006 г., след 5 години икономически застой, социален упадък, безброй корупционни афери и съдебни процеси за лично облагодетелстване от властта и връзки с мафията срещу Силвио Берлускони, новата коалиция на професор Романо Проди "L`Unione" (Съюзът), включваща 9 партии от левия до десния политически спектър, успя да се наложи с незначителна преднина от 25 000 гласа. И въпреки че срещу Берлускони бяха отправени обвинения за масирани нередности при преброяване на бюлетините и за купуване на гласове в Сицилия и Неапол – крепостите на мафията. За всеобщо неодобрение на избирателите и второто правителство на Проди, в което основна политическа сила отново са „Левите демократи”, не блесна със социална чувствителност и с изпълнение на предизборните си обещания. Вместо да се концентрира върху проблемите на обикновения човек, правителството на Проди изразходва много повече енергия за въвеждане на висок праг до 10% за влизане в парламента, с което отне възможността на по-малките формации да вкарват свои представители в двете законодателни камари. А това не е нищо друго освен орязване на демокрацията и финализиране на опитите в тази насока на предходното правителство на Берлускони.
В края на 2007 г. една от партниращите дясноцентристки микропартии, срещу която бяха отправени обвинения за партиен клиентелизъм, премина в лагера на Берлускони и ползващото се с минимално мнозинство правителство на Проди падна. В същото време през есента на 2007 г. съуправляващите „Леви демократи” се обединиха с левите католици от партията „Маргарита”. Двете формации, най-големите в съюза на Проди, създадоха новата „Демократическа партия” (ДП), което се оценява като поредната крачка на наследничката на славната КПИ встрани от лявата идея, в посока към деидеологизирания политически център. Новата формация политически се ориентира към модела на демократите в САЩ и на лейбъристите във Великобритания. За нейн председател бе избран кметът на Рим – Валтер Велтрони, автор на редица книги, бивш комунистически функционер, главен редактор на левия всекидневник „Unita”, както и министър на културата в първия кабинет на Проди.
В доста размитата си предизборна кампания през пролетта на 2008 г. Велтрони се въздържа да заеме каквато и да е ангажирана, социална, обществена и външнополитическа позиция, концентрира се върху икономическата, фискалната и данъчната политика и върху това как да бъдат изтласкани по-малките партии от бъдещия парламент. Той умишлено избегна конфронтацията с политическия си противник, надявайки се явно на голямо коалиционно правителство с Берлускони. За разлика от него Велтрони влезе в предизборната борба в съюз само с още една по-малка центристка формация – „Italia dei valori” (Италия на ценностите), дистанцирайки се категорично от комунистическата „Лява дъга”. А нейните симпатизанти явно масово подариха гласове на Велтрони, за да се концентрира вотът срещу Берлускони. Но вследствие на този подход и на завишения праг от 10% левият съюз „Аркобалено” не успя да влезе в парламента. И въпреки това на изборите на 13 и 14 април 2008 г. при сравнително ниска обща избирателна активност Валтер Велтрони и неговата „Демократическа партия” изостанаха значително зад Берлускони, който победи на политическата арена отново в желязна антилява коалиция с неофашистите от „Национален съюз” и „Северна лига”, този път под благозвучното име „Свободен народ”. А на комуналните избори за кмет на Рим само две седмици след това италианските избиратели отново потвърдиха тенденцията на одесняване и за първи път избраха за кмет на столицата кандидата на Берлускони – Джани Алемано – ултрадесен екстремист, бивш ръководител на неофашистката организация „Младежки фронт” и извършител на редица атентати срещу чужди посолства.
Но тези загуби на най-голямата наследничка на бившата компартия не будят учудване, след като тя отиде на лов за гласове в политическия център и пренебрегна традиционните леви. А една немалка част от по-умерено левите избиратели явно се въздържаха да гласуват за формация, която излъчва непоследователност, нерешителност и дори политическа импотентност по важни социални проблеми, създавайки впечатление, че не може, а дори и че не желае да търси решения за тях.
Така за сетен път се потвърди фактът, че когато леви (или бивши такива) партии прегърнат в предизборната си риторика неолибералната фразеология, а в реалната политика се опитват да надминат дори своите конкуренти отдясно, тогава по-малко ориентираната част от електората или бойкотира изборите, или гласува направо за десния оригинал, колкото и дискредитиран да е той. За сетен път се доказа, че липсата на ясно заявена социална визия освобождава политическо пространство за манипулативния популизъм, от чийто капан обикновените избиратели много трудно могат да се спасят.
А що се отнася до ляво мислещите хора, те все повече се убеждават, че няма смисъл да гласуват за т. нар. реформирани, модерни "леви" партии само заради носталгични сантименти по тяхното славно минало.
(1) След освобождаването му от затвора Бордига поема собствен път на троцкист и основава през 1943 г. ултралявата „Международна комунистическа партия”, която, обаче, остава без особено влияние. Бордига се обявява срещу политиката на Сталин и неговите репресии срещу привържениците на Троцки.
(2) Първоначално тайната ложа "Propaganda Due" (Р-2) е основана още през 1887 г. в Рим като масонски антипод на "Prоpaganda Fide"., а през годините на фашизма е закрита. В края на 1944 г. тя се новосформира от фабриканта Лицио Джели, комуто се приписват връзки с ЦРУ. Участниците в П-2 са водещи личности от икономиката, висши военни, политици, членове на мафията и тайните служби, които имат задачата в случай на изборна победа на комунистите да завземат властта, ако е необходимо дори и с преврат. Целта на ложата е да инфилтрира държавата със свои членове, за да се изгради впоследствие един авторитарен режим. Върхов момент в активността й са 70-те години, когато нейното ръководство се счита за замесено в серия от терористични акции. По данни на сътрудника на ЦРУ и Мосад, Ричард Бренеке ложата П-2 е получавала щедра финансова подкрепа от САЩ в размер 10 млн. долара на месец.
През май 1981 г. при претърсване на имението на ръководителя на "Propaganda Due", Лицио Джели, в курорта Арецо бе открит списък на видни личности от политическия и финансов елит на Италия, чиито имена под някаква форма са замесени в многобройни атентати, опити за преврат или терористични акции през 60-те и 70-те години. Повод за претърсването даде разследването срещу банкера Микеле Синдона, също член на ложата, за връзки с мафията. Той умира през 1986 г. в затвора Вогхера, отровен с цианкалий. 1982 г. тайната организация официално бе обявена от парламента за закрита, но продължи да съществува най-малко до средата на 90-те години. Точната големина и структура на П-2 и до сега не са напълно известни, но се предполага, че част от нея действа и до днес.
Свиканата парламентарната комисия по разследването на П-2 не успя да докаже директни нейни нарушения на закона. Но съдът в Болоня установи, че тя е инициирала, финансирала и въоръжавала криминални елементи и екстремни неофашисти, за да извършват подривна дейност и десен тероризъм с цел в рамките на т.нар. "Стратегия на напрежението" да се създадат условия за държавен преврат. Важна, но не напълно доказана роля в нейната дейност играе ЦРУ и секретната организация "Гладио".
Като най-известна личност в списъка с членовете на П-2 под номер 1816 фигурира медийният олигарх и мултимилиардер Силвио Берлускони, както и родственика на Симеон Сакскобурготски – Виктор Емануел Савойски и "банкера на Ватикана" – Роберто Калви.
(3) Секретната агентурна организация "Гладио" (Gladio), от лат. gladius – меч) или още организация от типа „Stay-Behind” (действаща нелегално – зад линиите) е секретна формация на НАТО, създадена от ЦРУ и английското разузнаване МI-6 по време на Студената война. Тя съществува най-вероятно от 1950 г. поне до 1990 г. и се разпростира на територията на цяла Западна Европа, Гърция и Турция. Европейският парламент, въпреки силната опозиция на отделните страни-членки на НАТО, реши през 1990 г. да разсекрети и разследва дейността на „Гладио”. Установи се, че структурите на организацията със съдействието на някои западноевропейски специални служби са извършвали целенасочени терористични актове на различни места в Европа.
От началото на 1950 г. в редица западноевропейски страни и особено в Италия се обучават агенти, които в случай на окупация на съответната държава от войските на Варшавския договор или при идване на власт на комунистически правителства да организират партизански операции и саботажни действия (т.нар. операции „Stay-Behind”). За целта в цяла Европа са организирани 138 тайни бойни склада с богат асортимент от оръжия и муниции. Агентите на „Гладио” (т.нар. гладиатори) са вербувани от разузнаванията на отделните страни от състава на специалните военни части, тайните служби и от кръговете на дясноекстремистки организации, често с криминално, а в Западна Германия и с нацистко минало.
Съществуването на тази подмолна армия е държано в тайна от населението и парламентите на страните и е известно само на тесен кръг членове на техните правителства. Структурно „Гладио” бе разделена на отделни независими една от друга бойни клетки, с цел, при разкриване на една от тях, да не бъде унищожена цялата организация. 12 са групите за въоръжена борба, 10 – за саботажни действия, 6 – за шпионаж, пропаганда и извеждане на хора от дадена зона. Организацията има 622 активни агенти, които заедно с евентуалните помагачи образуват ангажиран състав от 15 000 гладиатори.
През 1990 г. италианският съдия-следовател Феличе Касон след проверки в архивите на италианската служба за военно разузнаване SISMI разкрива съществуването на „Гладио”. Под натиск на последвалото парламентарно разследване тогавашният италиански министър-председател Джулио Андреоти признава, че „Гладио” е съществувала и в други европейски страни, което предизвиква широк политически скандал в цяла Западна Европа. Но до по-нататъшни разследвания и разкрития се стига само в Италия, Белгия и Швейцария.
В Италия се доказва се, че от 1960 до 1980 г. служители на военното разузнаване SISMI, неофашисти и части от мрежата на „Гладио” извършват многобройни политически атентати и убийства в страната. А италианските специални служби разпространяват фалшива информация и "доказателства", че престъпленията са извършени от леви екстремисти и преди всичко от "Червените бригади". Тези действия целят дискредитирането на традиционно силната италианска компартия КПИ и са известни като "Стратегия на напрежението" (Strategia della Tensione). Недостатъчно изяснена е ролята в тези събития на тайната ложа "Propagаnda Due", чийто основател Лицио Джели и двама служители на SISMI са осъдени през 1995 г. за възпрепятстване на съдебното разследване за взрива на гарата в Болоня през 1980 г.
Много от процесите в различни западноевропейски страни по подозрение за съучастие на „Гладио” в терористични актове не могат да бъдат доведени докрай поради мистериозната смърт на редица важни свидетели. Арестуваният Хайнц Лембке във връзка с атентата в Мюнхен (ФРГ) на октомврийския празник през 1980 с 11 жертви разкрива 33 тайни склада на оръжия, които свидетелстват за връзките му с „Гладио”. Но само ден преди да даде показания пред прокурор и да направи подробни разкрития, той е открит обесен в килията си. Във връзка със същия процес главният свидетел – очевидецът Франк Лаутерюнг, мистериозно умира от инфаркт на 36-годишна възраст, след като прави показанието, че извършителят на престъплението не е бил сам. А осъденият по-късно за атентата Гундолф Кьолер е обявен от правозащитните органи за психично болен, действал сам, без никакви съучастници.
По време на парламентарното разследване в Швейцария във връзка със съществуването на тайната военна част П-26 (Projekt 26), за която има съмнение, че е била свързана с „Гладио”, главният свидетел, старши лейтенантът от разузнаването Херберт Албот, след като обявява, че ще разкрие цялата истина, е намерен мъртъв в жилището си в Берн, пронизан с неговия офицерски кортик. Официалните власти обявяват смъртта му за самоубийство вследствие на любовна драма, а резултатите от разследването срещу П-26 се засекретяват. Затова подробностите около П-26 и евентуалните връзки с „Гладио” и до днес остават неизяснени.
В Турция нееднократно бяха отправени обвинения, че неофашистката организация „Сивите вълци” и особено нейните членове Абдула Чатли и Мехмет Али Агча са били свързани с „Гладио”. Съществуват сериозни основания да се съмняваме, че зад атентата срещу папата стои „Гладио”. В тази връзка ролята на италианските специални служби, които арестуваха и разследваха сънародника ни Сергей Антонов се появяват в друга светлина и дават основание за съвсем нови изводи за трагичната му съдба.
И до днес не е известно дали дейността на секретната организация „Гладио” действително е преустановена с края на Студената война и каква е съдбата на нейните тайни складове с оръжие.
(4) "Червените бригади" (Brigate Rosse) са организация, която през 70-те и 80-те години бе обвинявана за множество политически убийства, атентати и изнудвания в Италия.
По време и след т. нар. Гореща есен на 1968 г. цяла Италия беше парализирана от постоянни стачки, демонстрации и профсъюзни стълкновения. Често акциите са атакувани с цялата сила на държавата – хиляди арестувани, пребити и дори застреляни от полицията. През тези т.нар. Оловни години на Италия като най-силна политическа сила в страната се издигнаха комунистите. Консервативните кръгове с подкрепата на американските тайни служби опитваха по всевъзможни начини да ги изолират от управлението. Вследствие на политиката на насилие на държавата срещу левите след 1968 г. се формираха общо 47 паравоенни леви организации за съпротива, които си поставиха за цел създаване на комунистическо общество в Италия. Повечето бяха наречени "Червени бригади", а и самите те се самоопределяха като такива, въпреки че между отделните групи не съществуваше никакъв или само незначителен контакт. За разлика от други терористични образувания в Западна Европа "Червените бригади" не бяха международно обвързани. Целта им беше комунистическа революция в Италия. На тази организация се приписват няколко хиляди отвличания, атентати и бомбени взрива. "Червените бригади" се финансираха от банкови грабежи, както и от атентати и убийства срещу заплащане, поръчани от политическите противници на системата. От самото начало обвързаността на тази група с различните тайни и криминални организации служби беше много силно изразена, като по този начин бързо се изолира от своите симпатизанти. В началото на 1970 г. групата наброява няколко хиляди участници, през 1976 г. въоръжената борба се води само от около 60 радикализирани нейни членове. Най-честата цел на нападенията бяха банки в цяла Италия. Залезът на "Червените бригади" започна през 1975 г., когато ръководителите от първата генерация бяха заловени. Маргарита Кагол бе арестувана на 5 юни1975 г. и впоследствие застреляна от полицията, а нейният съпруг – Ренато Курцио, бе заловен само няколко месеца по-късно на 18 февруари 1976 г. Кагол и Курцио бяха най-влиятелните ръководители на "Червените бригади". След тяхното елиминиране шеф на бригадите стана хардлайнерът Марио Моретти. От този момент нататък освобождаването на арестуваното ръководство се превърна в основна цел на групата, което я отдалечи още повече от идеологическите й корени и симпатизанти. След като Моретти пое ръководството на бригадите, тяхното поведение стана още по-агресивно. След отвличането и убийството на председателя на Християндемократите Алдо Моро през 1978 г. "Червените бригади" загубиха окончателно всякаква поддръжка и през 1982/83 г. бяха разбити от органите на правосъдието, общо 3800 членове бяха арестувани и осъдени. През 1985 г. организацията окончателно се саморазпусна. Но напоследък в медиите отново се появиха съобщения за реактивирането им, както и за арест през 2007 г. на 15 нейни бивши и нови членове.
(5) Проведените през 90-те години разследвания на контролна комисия към италианския парламент констатира, че в Червените бригади (ЧБ) още през 1974 г. са били внедрени агенти на тайните служби. Един от тях е Франческо Мара, обучен от „Гладио” и първоначално дислоциран като парашутист във военна база на НАТО на остров Сардиния. По направените показания от арестувания през 1976 г. бивш ръководител на ЧБ Ренато Курцио, именно гладиаторът Ф. Мара е този, който след отвличането на председателя на съда Марио Соси в Генуа през 1974 г., най-яростно е пледирал за неговото екзекутиране. Ръководството на ЧБ остава изненадано от агресивността на Мара и категорично отхвърля искането му за ликвидиране на съдията.
Според разследващите органи и в случая с Алдо Моро има индикации, че са замесени агенти на „Гладио”. Атакуващите колата на А. Моро са убили всички негови гардове и само политикът, седящ сред тях, е останал невредим в дъжда от куршуми. При разпитите арестуваният през 1983 г. Марио Морети, който наследява ръководството на ЧБ, дава следните показания: "Военните умения на членовете на „Червените бригади” не бяха на високо ниво… А и участващите в акцията никога преди това не бяха се проявявали като добри стрелци… Освен това единият от автоматите им е имал засечка…" Но разсекретените години по-късно полицейски протоколи разкриват, че въпреки това на местопрестъплението са открити 93 гилзи, от които половината са покрити със специален антикорозионен лак, с който се импрегнират заровените муниции в тайните оръжейни складове на „Гладио.
(6) От 1969 до 1984 г. агенти на италианските спецслужби SID и SISMI (военното разузнаване) заедно с неофашистки групи и части на „Гладио” в рамките на американския план "Demagnetize" (Компрометиране) и на италианската „Стратегията на напрежението” (Strategia della tensione) за дискредитиране на левите сили, извършват в страната редица убийства и терористични атентати. При тях загиват над 200 души, а ранените са 600. Най-кървавите от тази серия са взривяването на бомба на пиаца Фонтана в Милано през 1969 г., серията от взривове във влакове и бомбеният атентат на гарата в "червена" Болоня през 1980 г. За това чудовищно престъпление с 85 убити и над 200 ранени едва през 1995 г. са осъдени десните екстремисти Валерио Фиораванти и Франческа Мамбро от неофашистката организация „Нуклеи армати революционари”, която се счита за свързана с „Гладио”. На въпросния процес за атентата в Болоня са осъдени още и основателят на „Пропаганда дуе” – Лицио Джели, и двама агенти на военното разузнаване SISMI за възпрепятстване на съдебно разследване.
Но до началото на 90-те години тайните служби чрез целенасочено разпространяване на погрешна информация и фалшифициране на доказателства поддържат в продължение на две десетилетие впечатлението, че атентатите са дело на леви терористи. Този подход цели да се дискредитира Комунистическа партия и левите въобще и да се накарат избирателите и симпатизантите да се отдръпнат от тях. През 1990 г. италианският съдия-следовател Феличе Касон след дългогодишно разследване срещу тайните служби намира в архивите на военното разузнаване SISMI доказателства, които разкриват истинските извършители на тези зверски престъпления. Това предизвиква политическа криза в Италия. Арестувани и осъдени са редица членове на неофашистките формации „Ordine nuevo” (Нов ред) и „Nuclei armati revoluzionari” (Въоръжени революционни ядра), както и агенти на специалните служби и на италианския отдел на „Гладио”, както напр. гладиаторът Винченцо Винцигуера за кървавия бомбен атентат в Петеано.
Д-р Даниеле Гансер, историк и изследовател на „Гладио”, дава следното обяснение за причините за извършване на престъпления от тайните служби: "Терорът е по-подходящ от всяка друга военна стратегия за манипулиране на населението."
