Езикът като огледало на дискриминацията
Последните два века от човешката история, особено годините след Втората световна война, се характеризират с нарастващо участие на жените в сферата на платения труд. Това обаче не води винаги до съответстващи на образователния и трудовия им капацитет професионални позиции и трудов статус. Еманципацията на жената се оказа дълъг, труден и много противоречив процес.
Част от задържащите процеса причини трябва да се търсят в някои обективни различия между мъжете и жените, криещи се в техните биологични особености и мисии в обществения живот. Например в единствената (поне засега) възможност жената да ражда и кърми деца. Или в различията от гледна точка на тяхната физическа сила. И тези различия ще продължават да бъдат причина и повод за известни специфики в развитието на мъжа и жената.
Но друга част опира до властовите позиции в обществения живот, до нежеланието на т. нар. силен пол да се лиши от редица властови ресурси, от доминиращата си позиция в сферата на платения труд, от привилегированата си позиция в областта на семейния бит и отглеждането на децата. Налице е и известна инерция в общественото съзнание, която пречи за осъзнаване на редица обществени явления, техния смисъл и обществена роля.
Остават валидни хоризонталната и вертикалната дискриминация. Наред с продължаващото ограничаване на участието на жените в някои професионални области, с по-ниското качество на заеманите от жените работни места, по-ниското им заплащане и др. икономически явления, широкото им навлизане в сферата на платения труд не е съпроводено от адекватни промени в разделението на труда в семейството. Голяма част от мъжете се борят да не предават и тази крепост. Ако са „изпуснали” жената в сферата на труда, поне вкъщи да пазят позицията си на „глава”… По тази линия идва и необходимостта много жени да съчетават семейните с професионалните си задължения без особена подкрепа от съпрузите си и обществото. Да търсят работа на непълен работен ден, с гъвкаво работно време. А тези дейности и длъжности са по-ниско платени, често пъти нерегламентирани, по-безперспективни и улесняват дискриминацията.
Но все пак процесът на еманципиране на жената осигури възможност за придобиване на професионална подготовка и умения, за проникване на жените в много сфери на икономическа дейност, което естествено се съпътства с нараснала икономическа независимост. А оттам и на социална независимост в най-различни аспекти на живота.
За това говорят многобройни факти от всекидневния живот. Много съвременни жени са по-склонни да предлагат на приятелите си да се оженят, без да чакат непременно предложението да излезе от тях. Все повече жени при сключване на брак не сменят моминското си име с това на съпруга си. Все повече жени не смятат за толкова важно дали съпругът им е по-висок, или по-възрастен от тях. Все повече жени признават, че съпрузите им помагат в домакинската работа, без да се опасяват, че с това признание ще намалят авторитета им на мъже. Все повече жени не се смятат за дискриминирани, а за равноправни, не са пасивни наблюдатели, а активни участнички в историческото развитие.
Един от интересните и показателни примери за това в съвременния български живот е учителската стачка от есента на 2007 година. Стачката на българските учители и учителки е нова стъпка в еманципирането на съвременната българка. Тъй като става дума за стачка предимно на жени–учителки, тази стачка показа техните възможности за активно участие в икономическия и политическия живот на страната. Показа някои плюсове, но и минусите в поведението на много типични съвременни българки; възможностите им за активност, афинитета им да уважават нормативните правила на играта, липсата на склонност да прибягват до физическо насилие и жестокост (по-присъщи на много мъже). И в същото време тази „женска” стачка показа, че обикновено на работещите жени им липсва личен опит в профсъюзните борби, в организацията на подобни икономически и политически изяви, в регулиране на взаимоотношенията между различните фактори в една стачка.
Въпреки че беше малка победа на еманципираната българска жена, която има разбиране и амбиция активно да участва в решаването на проблемите си, тази стачка показа, че българката трябва още много да направи, за да заслужи и отстои своето равноправие.
xxx
Еманципирането на жената върви ръка за ръка с еманципирането на мъжа. Формирането на “еманципирания мъж” се оказа също труден, болезнен и доста бавен процес. Доказателство за това са много мъже, които на пръв поглед изглеждат еманципирани, но в дадени моменти показват всъщност пренебрежително и недостатъчно положително отношение към възможностите на жената като равностоен на тях субект. Би трябвало да се говори за степени на еманципация на мъжа.
Общо взето, две са основните области, в които тази еманципация проличава най-ясно. Това е сферата на семейството, на домашния бит и сферата на професията, на професионалния труд.
Кои са основните показатели за еманципираност на мъжа? Да не се срамува, че е по-нисък от съпругата или приятелката си; че получава по-ниска заплата от партньорката си; че готви вкъщи; че участва в пазаруването, чистенето, правенето на зимнина и всички останали домакински дейности, определяни от някои като „женски”; че е съгласен да участва активно в гледането на деца и внуци, да излезе при необходимост дори в “бащинство”. Да не се притеснява, когато жената иска да плати сметката си в кафенето.
Еманципираният мъж не държи той да определя позите и правилата в сексуалната игра. Не се срамува да тръгне след жена си, когато тя предложи да си тръгнат от някое гостуване.
Ако говорим за втората сфера, има много и най-различни признаци за еманципираност на мъжа. Да се отнася с колежките си като с равноправни. Когато се избира управленски екип на дадено ниво, да ги има предвид наравно с колегите си. Да се стреми обективно да преценява способностите им. Да не набляга на външния им вид, а на техните професионални и морални качества. И т. н., и т. н.
ххх
Когато езикът отразява само някакво реално положение на нещата, това все още не е израз на неговата дискриминационна роля. Но то обикновено се допълва и със съзнателното нежелание на заинтересованите субекти да отчетат причините за това реално положение на нещата и да дадат възможност за промяната му, неотчитане на промените в реалното положение. Тогава вече става дума за дискриминация.
С други думи, когато действително жената не е доказала възможностите си в дадена сфера, най-вече поради факта, че отскоро се изявява в тази сфера и затова не я оценяват, както мъжа – това е донякъде логично. Но веднага трябва да се изясни защо това е така – дали поради генетични, биологични причини, или поради особеностите на социализацията на жената, на нейната историческа роля досега.
Дискриминация е обаче, когато жената е доказала способностите си, а това се прикрива или омаловажава и не се отразява адекватно в езика.
Броят на жените в дадена професия само по себе си е основателно доказателство за нуждата от използване на форма за женски род на даден термин. Не е нужно да се чака да се измери качеството. Още повече че там става дума за голяма доза субективизъм при оценката, особено в някои професии. Така че отразяването на количествените изменения в изявата на жените чрез възможностите на езика е първата стъпка на изразяване на уважението към достойнствата на жената, към нейната амбиция да се усъвършенства, да навлиза в нови простори.
Има професии, в които жените са се утвърдили и като количество, и като качество, дори в някои е достигната прекалено висока степен на феминизация. В тези професии обикновено се използва женски род. Но само или предимно в езика на всекидневието. Но не и в официалния, в езика на институциите.
Става дума за лекар – лекарка, учител – учителка, преподавател – преподавателка. Броят на жените в тези професии е съотносим с този на мъжете, дори в учителската професия става дума за доминация. Качеството на техния труд също едва ли подлежи на съмнение. И въпреки това в официални документи обикновено се използва мъжкият род на съответните термини.
Съотношението на жените в лекарската професия е показател за хоризонтална дискриминация, отразява насочването на жените в една част от лекарските дисциплини и толерираното им отчуждение от други. Това става обикновено по линия на т. нар. доброволен избор на жените – когато те в резултат на възпитанието, на социализацията оформят своя избор предимно към педиатрията и гинекологията, но не и към хирургията. Внушава им се по редица начини, че са годни за едни, но не и за други лекарски специалности. Създават се и различни бариери пред развитието им в дадени медицински сфери. А в езика съответно имаме педиатърка и гинеколожка, но не и хируржка. И съвсем не защото се изговаря трудно… А защото, колкото е по-престижна професията, толкова е по-труднодостъпна за жената и трудно си пробиват път съответни промени в езика.
В някои професии се стига до обратното – феминизацията се съпровожда от дискриминация на мъжа. Дори и да иска някой мъж да стане “медицинска сестра”, “плетачка”, “детегледачка”, това едва ли е възможно или най-малкото би било нарушаване на неписано правило.
В академичните институции не се използва официално женски род за професии като „доцент”, „доктор на науките”, професор, член-кореспондент, академик, въпреки наличието на достатъчно жени с такива професии. Студентите се смеят над варианта на обръщение „Госпожо доцентке”, но не и на вариант „Госпожо доцент”. Една от причините е непривикналостта на техните уши към съответните словосъчетания. Вероятно преди време по подобен начин са звучали и други словосъчетания или термини, които не са имали широка употреба.
Но други, по-сериозни причини трябва да се търсят в нежеланието да се признае на жените равностойността на техния труд в тези сфери, доказаните и потенциалните им способности, интуитивния страх на много мъже от конкурентоспособността на жените, нежеланието им да се разделят с властови ресурси.
От трета страна, става дума за липса на достатъчна амбиция на жените да се борят за „женския род” в езиковото общуване, страхът да не ги обвинят в излишно самочувствие и предизвикателност. Те саморъчно пишат, че са автори (а не авторки!) на учебни програми, на доклади и статии, на монографии; че са участници (а не участнички!) в проекти, в научни форуми; че са ръководители (а не ръководителки!) на катедри; декани, а не деканки; ректори, а не ректорки; асистенти, доценти и професори, но не и асистентки, доцентки и професорки.
В сферата на науката има много жени (дори съществува феминизация на някои научни области), с все по-големи техни научни постижения и въпреки това не се използва дума в женски род като аналог на „учен” дори във всекидневния език.
Повечето мъже ревниво пазят позициите си и в сферата на политиката. Демонстрират привидно желание жените да се намесват активно в политическата дейност, но на практика правят твърде малко в това отношение. Особено що се отнася до издигането им на съответни постове. Самите жени, от своя страна, им съдействат, като предлагат на пазара на политическия труд твърде рядко и малко амбиция за постигане на по-високи постове и по-сериозни ангажименти, въпреки потенциала си за качествена изява в тази сфера. И въпреки нуждата от техните качества за усъвършенстване и хуманизиране на тази дейност.
В тази връзка е любопитен един пример от политическата практика по времето на „социализма”. Отива българска делегация по определен политически повод в Италия. В разговора с италианските колеги членовете на делегацията, наред с другото, се хвалят и с постигнатата еманципация на българската жена в социалистическа България. И една от италианките казва: „А… а аз се чудех защо няма нито една жена във вашата делегация…”
И в резултат на частичната, на недостатъчната еманципация на жената в политическата сфера езиковият еквивалент на пренебрежението е рядката употреба на женски род на „премиер”, „президент”, „министър” и др. във всекидневния език и пълната й липса в официалния език. А вече има доста примери в историческата практика за такива успешни жени в политиката. Този езиков феномен понякога и в буквалния смисъл на думата затруднява възприемането на информацията. Например, когато става дума за жена-президент или премиер с такова чуждо име, което не може да бъде разпознато като женско или мъжко.
Налице е и масова употреба на понятия като „премиерша”, „президентша”, „министерша”, които подчертават зависимото положение на съпругите на премиера, президента, министъра от техния обществен статус. И отразяват голямото количество жени, които са влизали и влизат в тази роля. Въпросната роля, както и нейният езиков еквивалент, подчертават хилядолетната функция на жената като допълнение на мъжа, негова подкрепа, негов инструмент и украса. Жените в тази роля не са самостоятелни в избора си на поведение, на професия. На тях са им наложени удобни за съпрузите им правила. Те са придатък без собствено лице. „Професионалните” им функции на благотворителки-доброволки допълнително подчертават дискриминацията на жената, която извършва в къщи все още допълнителен, непризнат, неплатен, доброволен, т.е. благотворителен труд. Те затвърждават модела на жената – домакиня и мъжът – професионалист. Укрепват положителното отношение към доброволния неплатен труд на жената, а в същото време положителното отношение към платения и признат по всякакви начини труд на мъжа.
Може би неслучайно като противовес на тази практика се явяват на хоризонта все повече изключения (в лицето на еманципирани жени), които са съгласни да са съпруги на изявените си в политиката мъже, но не са съгласни да се лишават от удоволствието да работят това, за което са учили и което им доставя удоволствие, да живеят така, както смятат за добре за себе си. Т.е. не искат да влязат в ролята на „шия”, а държат на ролята на равноправен партньор, т.е. част от „главата”. Подобен пример може вероятно да се види в съпругата на френския президент Саркози – Сесилия, а може би и в партньорката на българския премиер Станишев – Елена Йончева, която и като неформална премиерша продължава да се изявява като амбициозна и качествена журналистка.
В езици, в които няма форми за женски и мъжки род, дискриминацията може да се прикрие и обясни с традиционните езикови стандарти (липсата на женски род), но в българския език това не е така. При положение че има традиционна езикова възможност за женски род на съответните термини, неизползването й е очевиден пример за дискриминация.
Неотразяването в езика на действителния принос на жените в различните обществени сфери, от една страна, е резултат на определени обективни и субективни причини, но, от друга страна, е причина за задържане на изравняването на половете. То води до стимулиране на пренебрежението към постиженията на жените в сферата на професионалния труд, а оттам и на тяхната дискриминация в заплащането, при издигане в професионалната йерархия.
Сферата на езика участва активно в създаването или затвърждаването на дискриминационните образци на поведение, както и в тяхното минимизиране. Пример за последното е практиката в някои латиноамерикански страни, в които има официално наложено задължение за изполване на женски и мъжки род на думите. Но това е по-скоро начин за ускоряване на еманципацията на жената, отколкото отражение на реално съществуващи взаимоотношения между половете.
ххх
Съществуват много митове, легенди и идеологеми, чийто основен ефект е омаловажаване на приноса на жената за общественото развитие, нейните възможности и постижения, изкуственото възпроизводство на властта на мъжа в различните обществени сфери. Авторите и разпространителите на тези идеологически феномени едва ли винаги си дават сметка за този ефект, но той е факт.
Една много разпространена теза във всекидневния живот е тази за мъжа като по-добрия готвач. Възниква елементарният въпрос: кой е критерият за добър готвач – да готви вкусно или големината на готварския екип, който ръководи, или може би броят на звездите на съответния ресторант. Хилядолетия жените са готвили вкусни манджи, измисляли са рецепти. Но поради факта, че в заведенията днес главните готвачи са обикновено мъже или че предимно мъже водят телевизионни готварски предавания, се разпространява тезата, че те са по-добри готвачи. Но те са такива не защото няма толкова добри готвачки, а защото става дума за вертикална дискриминация. Дори и там, където жените преобладават и са достатъчно качествени в дадена дейност, пример са за професионализъм и имат съответните постижения, началниците им са твърде често мъже.
Оказва се, че мъжете са и по-добри шофьори. Въпреки резултатите от изследвания, които показват, че жените имат не по-малко добри качества от мъжете. А кой е основният критерий за добрия шофьор – бързината на шофиране, умелото паркиране или осигуряване на сигурност при шофирането, опазването на човешкия живот?
Мъжете били по-добри от жените и в творенето на красотата в дома. Вярно е, че те са строили в миналото сградите и катедралите. Но през хилядолетията жените са тъкали, плели, шили красивите дрехи, килими и др. Вярно е, че мъжете са рисували картини, но жените са бродирали гоблени. А сега поради факта, че мъжете имат по-голям бизнесусет и опит, по-голяма амбиция да направят от производството на красота бизнес, се прави извод за техните по-големи умения в сътворяването на красота. Кой е критерият тук? Въображението и умението да твориш красота или умението да направиш тази дейност успешен бизнес?
Що се отнася до съвременните дизайнери на дрехи, които обикновено са мъже, понякога имам чувството, че те си отмъщават на жените за техните претенции в живота, като ги принуждават чрез измислените от тях модни линии, непрекъснато да носят дрехи, обувки, чанти, бижута, които не са им удобни или директно застрашават здравето им.
Прав е Пиер Бурдийо, когато казва в “Мъжкото господство”, че “… едни и същи задачи могат да бъдат благородни и трудни, когато са осъществявани от мъже, или незначителни и незабележими, лесни и нищожни, когато са осъществявани от жени. Както припомня различието, което отделя готвача от готвачката, шивача от шивачката, достатъчно е мъжете да се докопат до считаните за женски задачи и да ги осъществяват вън от частната сфера, за да се окажат те така облагородени и преобразени” (стр. 74-75).
Жените са обявени и за по-големите клюкари от двата пола. Оказва се, че жената, гледайки децата и дома, а днес работейки и бързайки след работа да изпълни и домашните си задължения, имайки твърде малко време за събиране със себеподобните си по кръчми и други места, където основното занимание е клюкарството, е по-голямата клюкарка.
Оказва се че и приятелството, мъжката дума са техен патент и приоритет. Между жените няма приятелство, има само завист и злоба. Истинското приятелство е сред мъжете. Истинските държавници са “държавни мъже”, но не и “държавни жени”. Истинската почтеност се изразява в израза “мъжка дума”. Дори жените сами за себе си мултиплицират тези разбирания. Често срещано е твърдението и при жени, че в женски колектив царят само завист, злоба, интриги и др. Нищо подобно не се твърди за мъжките колективи, а примерите за подобни явления са безброй.
Под достойнството ми на авторка – жена е дори да коментирам тези лишени от истинност и доказателства идеологеми. Само ще припомня, че обикновено най-върли привърженици на подобни мисли са мъже, неуспели да се докажат пред жените, неудостоени в достатъчна степен от тяхното внимание. А жените, които ги мултиплицират, са обикновено тези, които обичат да играят ролята на украса на достойните отвсякъде мъже. Тези, които са склонни в минусови температури да ходят с гол кръст само и само да влезнат в рамките, поставени от мъжете – дизайнери. Тези, които не желаят да укрепват физиката си с физически упражнения в името на своето здраве и дълголетие от страх мъжете около тях да не ги обвинят в прекалено силна и неженствена мускулатура. Всъщност колкото са съмнително красиви жените – културистки, толкова са съмнително красиви и мъжете – културисти. А когато става въпрос за здраве и физически комфорт, едва ли подобни предвзети естетически критерии са от полза на жените.
В традиционните религии се тачи братството, а не сестринството. Християнската църква проповядва братство между човеците, което по случайност може да включва и жените като багаж. Лозунгът на Великата френска буржоазна революция е „Свобода, братство, равенство”. Жените се учат да разбират, че понятието “братство”, дори когато демонстрира опит да бъде универсално, предполага една мъжка универсалност.
С новия разцвет на религиозното съзнание след 1989 г. в България разцъфват с нова сила и религиозните внушения на християнската религия за вторичността, несъвършенството, греховността на жената. Образът на коленичилата в обожание на своя син Дева Мария пак се опитва да ни внуши историческата ни роля на обожателки на мъжа. Греховната Ева с нова сила се мъчи да подчертае „негативните” характеристики на жената – изкусителка, провокаторка, вкарваща невинния мъж в грях. Чрез сравнението на Ева и Дева Мария християнската религия с подновен ентусиазъм налага схващането за греховността на женската воля и инициативност, на женската телесност.
Може би неслучайно новите работодатели в България станаха толкова религиозни. Религиозният култ към младата и хубава жена и пренебрежението към застаряващата, но достойна жена, много умело и успешно се трансформира в необосновани физически изисквания към жената в редица професионални области, които водят до нейната засилена експлоатация и дискриминация. Необосновани, защото младите и хубави секретарки (каквото е изискването на повечето работодатели днес), са често пъти по-неквалифицирани и неуспешни в сравнение с по-възрастни и не толкова красиви техни колежки. Защото работата на истинската секретарка е сложна, интелектуална и е далеч от изискванията за компаньонка – украса. В същото време тези момичета много по-лесно могат да бъдат подменяни и притеснявани по различни линии от своите работодатели, в това число подлагани на сексуално насилие като основна форма на дискриминация на жената в съвременния свят.
Създаването и разпространението на въпросните митове и легенди всъщност е въпрос на притежаване на властови ресурси в сферата на идеологията. А мъжете са тези, които през хилядолетията са творили идеологиите, основните дискриминационни идеологеми, дори под формата на наука. Чрез политическите идеологии, чрез религиозните канони и концепции, чрез митовете и легендите на всекидневието продължават да обосновават дискриминацията на жената. Макар и по по-изтънчен и перфиден начин в сравнение с миналото. В древността Аристотел и Платон в прав текст казват, че жената е родена, за да бъде управлявана от мъжа, без особено да се обосновават. А днес социобиолозите наукообразно твърдят, че различията във властовите ресурси са причинени от различията в структурата и функциите на женския мозък или тяло например. Без да се сещат, че и те са плод на дългогодишната социализация на момичето и момчето.
ххх
При т. нар. „социализъм” беше постигнат огромен прогрес в еманципацията на българската жена. Номенклатурата се нуждаеше от нейния труд в името на ускорената индустриализация на страната и я допусна до професионалната сфера, до отрасли, за които преди 1944 г. жената не бе и мечтала. Допусна всички жени и до политическия живот – чрез възможността равноправно да участват във всеобщи избори. Допусна жената да се отдалечи от мисленето, че трябва да е украса на мъжа, че трябва да изисква от него той да печели, че най-важното за една жена е да е красива и млада. Прагматизмът, нейният личен интерес в някои отношения надделя над суетата, над налаганите й от мъжа образци за обличане и поведение. Този реален прогрес в икономическото и политическото равноправие залегна и в съответни нормативни документи.
Напредъкът беше в по-голяма степен по линия на преодоляване на хоризонталната дискриминация – т.е. жените бяха допуснати до много видове труд. В по-голяма степен остана валидна вертикалната дискриминация – жените не участваха пропорционално във властовите структури на различните йерархични равнища.
В други ситуации, когато управляващата класа и елит не се нуждаят от толкова работна ръка, за да просперират, се прави крачка назад и дискриминацията разцъфтява. В България след Десети ноември настъпи обрат и новите управляващи прослойки осигуриха такава икономическа и социална среда, в която нямаше нужда от голямо количество от българското население. То стана излишно. Жените бяха едни от първите, усетили това на гърба си. И за да не се водят безработни, по-удобно беше да ги върнат отново в ролята на домакини, чакащи мъжете им да ги нахранят и облекат.
И се връща на обществената сцена с нова сила толерираната концепция за двата разделени свята – на мъжа и на жената, на професията и на дома, на труда и на семейството. Според нея е нормално мъжът да печели, а жената да се грижи за дома. Работата на жената извън дома се интерпретира като провал на мъжа. И се появяват отново много мъже, които казват, че жената трябва да си седи вкъщи и да им носи чехлите. И се явяват отново много жени, които смятат, че мъжете им трябва да печелят, за да ги хранят.
Разбира се, тази доктрина е имала и привърженици, и врагове. Най-разпространена е тя сред представителите на по-заможните слоеве на обществото и доста по-неприемлива е сред тези семейства, в които е необходимо и жената да работи, за да се издържа семейството.
Много съвременни българки се върнаха към ролята си на украса на българския мъж. Студентките в някои университети не се се изявяват толкова на полето на науката, колкото на модния подиум. В сферата на възпитанието на жената се стимулира активно вниманието към външния вид за сметка на вниманието към професионализма и морала. Процъфтява участието на жената в сексиндустрията, което се обявява за най-нормалното нещо на света. Невинаги това участие е резултат от принуда на родители, сутеньори и т.н., а често е резултат на съзнателен (но формиран от обществената среда) избор на младите момичета.
Така че борбата с дискриминацията на жената в новите български условия придобива нови измерения и води до нови предизвикателства.
