АКАД. НИКОЛАЙ ИРИБАДЖАКОВ – ФИЛОСОФ НА ПРЕЛОМНОТО ВРЕМЕ

0
315

IN MEMORIAM

Акад. Николай Ирибаджаков

Почина големият български учен, философ, социолог и общественик акад. Николай Ирибаджаков. Роден през 1920 г. в с. Долна Оряховица, Търновско, Николай Ирибаджаков е участник в антифашистката съпротива, член е на БКП от 1940 г. Бил е член на ЦК на БКП, на Съвета за духовни ценности към Държавния съвет на НРБ, член и заместник-председател на Ръководния съвет на Международната федерация на философските дружества. Акад. Ирибаджаков е член-кореспондент на БАН (1974), народен деятел на науката (1974), професор, доктор на философските науки. От 1956 до 1989 г. е главен и отговорен редактор на сп. „Ново време”. Завежда секция „История на социологията” към Инситута по социология на БАН, ръководител на катедра „История на философията” във Философския факултет на СУ ”Св. Кл. Охридски”. Награждаван многократно с най-високи държавни и международни отличия. Автор е на над 22 самостоятелни книги, както и на над 200 научни статии и студии. Има оригинален принос в разработката на редица проблеми на философията на историята, на историята на социологията, философия на науката чрез своите изледвания: „Модерни” критици на марксизма”(1960), „В защита на творческия марксизъм”(1962), „Идеологическата борба”(1969), „Клио пред съда на буржоазната философия” (1970), „Философия и биология”, „Ролята на народните маси в историята”(1978), „Социологическата мисъл на древния свят” (три тома), „Критика на метафизическия разум” (1979), „Диалектика на преломното време”(1990) и др.
Поклон пред светлата му памет!

Дори и да ви предадат,
пак верни останете!
Хайнрих Хайне

Отиде си от този свят и акад. Николай Николов Ирибаджаков. След тежко и досадно боледуване. След близо 88 години живот, точно на 8 май 2008 г. – един ден преди Деня на победата. Отиде си в този месец – май, за който се бе борил и в който бе вярвал цял живот.

В последните години мнозина забравиха Николай Ирибаджаков, но и Ирибаджаков отдавна беше забравил за тях. (Та, какъв е смисълът да помниш подробности?!)

Ирибаджаков беше от онова славно и същевременно донякъде печално поколение, което днес определят неблагодарно и кривогледо като „поколение на догматици”. (Нихилизмът винаги се е оправдавал с нещо друго, никога със самия себе си. Той просто не би могъл да съществува без „своето друго”, без своя обект на анихилация.)

По същия начин и той, академикът, ученият, антифашистът, марксистът Ирибаджаков, беше именуван и определен безапелационно за догматик. От всички онези, които години наред го определяха като значим теоретик.
Николай Ирибаджаков е роден през 1920 г. в с. Долна Оряховица, Търновско. Част е от род с определен революционен опит – негови предци са участници в националноосвободителното ни движение. Твърде често – противно на народната мъдрост – кръвта се разводнява, а генетичното родство се обръща така, че наследниците се превръщат в най-големите хулители на стореното от техните предходници. Това, разбира се, при Н. Ирибаджаков не се случва. Той тръгва смело и уверено по утъпкания път на своите родови предци – пътя на революционното действие. (на което, между другото, ще посвети след години цяла монография. ). Така през 1940 г., Н. Ирибаджаков става член на най-неконформистката, на най-революционната и едновременно с това перспективна сила на своето време – Българската комунистическа партия. Ирибаджаков има право да претендира, че със своя личен пример опровергава емпирично известната мисъл, че който на младини не е ляв, е без сърце, а който остане такъв и на старини, е глупак. Той не осребри убежденията си за евтина доза демокрация, а ги пренесе и съхрани през всички зиг-заги на „преломното време”. Ако изборът е между застинал догматизъм и продажен ревизионизъм, то честното отношение клони по-скоро към първото.

Включвайки се в доминираната от комунистите антифашистка съпротива като партизанин от Горнооряховския отряд, Ирибаджаков демонстрира едно типично за марксизма отношение: действителността трябва да бъде изменена (понякога и преди да е била напълно опозната). Така той заявява себе си практически, още преди да се е проявил теоретически.

Н. Ирибаджаков има щастието да се учи на философия от онзи, който пръв внедри у нас чуждия опит на систематичното философстване, който създаде около себе си цяла школа и който сложи печата на неповторимата си личност върху цялата по-сетнешна история на българската философия – акад. Димитър Михалчев. Ирибаджаков ще опази цял живот неопетнен спомена от този пръв голям учител по философия. Нещо повече, той ще съумее да акумулира от него този особен Михалчев европеизъм, немска прецизност, логическа подреденост и стройна систематика. Ще приеме и онази естествена човешка доброта и веселост на Димитър Михалчев, която въпреки неговата полемична стихия и злъчно-критична експресивност, никога няма да изчезне.

Ирибаджаков е философ и човек на три епохи, в три отчетливи социално-исторически времена. Извадени от конкретиката на своето време, от контекста на епохата, хората твърде лесно могат да бъдат окарикатурени, или, не дай Боже, унижени. Постъпките им биха изглеждали неадекватни, мисленето им глупаво, а говоренето им – архаично и неразбираемо.

Ирибаджаков е израснал и прекарал своята младост в условията на изостаналост, на бедняшки капитализъм, на силни обществено-политически конфликти и социално напрежение, в синусоидата на една гражданска война. След 9 септември активен участник в строителството на новото общество, следвал формулата, че е по-добре бавно да изграждаш себе си и света около себе си, отколкото бързо да заявяваш перманентната завършеност на всеки процес, още преди той да е започнал. Това „хубаво небързане”, така характерно за философа, е отразено в не една негова работа. Неслучайно в обемистия му труд „Развитото социалистическо общество”, с който става известен в почти всички източноевропейски социалистически страни, Ирибаджаков се противопоставя категорично на опитите да се преувеличи темпът на развитие на „зрелия социализъм”. Тази негова книга действа отрезвяващо за някои политически и партийни среди, на които се е привиждал изгревът на комунизма в перспектива няколко години. За Ирибаджаков развитото социалистическо общество е в процес на ставане, то все още не е изградило своите стабилни основи, а още по-малко пък – цялостната си фасада. В своето изследване Н. Ирибаджаков предлага интегрален критерий за оценка на степента на развитие на обществото.

Акад. Ирибаджаков е автор на над 22 самостоятелни книги, както и на над 200 статии и студии. От тези научни трудове особено значение за формиране на философския му облик имат: „Клио пред съда на буржоазната философия”(на бълг. – 1970, на рус. – 1972), тритомникът „Социологическата мисъл на древния свят”(І т. – 1978, ІІ т. – 1981 и ІІІ т. – 1982), „Критика на метафизическия разум”(1979), „Диалектика на преломното време”(1990) и др. Професор е в СУ ”Св. Кл. Охридски” от 1964 г., доктор на философските науки, действителен член на БАН от 1981 г., на дирекционния комитет на Международната федерация на философските дружества от 1973 до 1988 г. и на Международния институт по философия (Париж) от 1974 г. От 1969 до 1989 г. е ръководител на Катедрата по история на философията в Софийския университет.

Николай Ирибаджаков работи последователно в няколко научноизследователски области: философия на историята, история на социологията, проблеми на социалистическото строителство, философия на науката (и в частност на биологията), критика на съвременната буржоазна философия, някои общи положения на диалектическия материализъм и др.
Акад. Ирибаджаков е един от най-компетентните познавачи на т.нар. „съвременна буржоазна филосифия”, в чийто неуморен критик се превръща. Ирибаджаков владее немски и руски език, ползва се от услугите на английския и френския.
Той се изправя на теоретични битки с такива имена на европейската и светованата философска мисъл като: Л. Витгенщайн, Ед. Хусерл. М. Хайдегер, К. Ясперс, Г. Райл, Г. Лукач, Х. Маркузе, А. Тойнби, М. Вебер, Й. Ремке, О. Шпенглер, Ж.-П. Сартр, А. Тофлър, Фр. Хайек, К. Попър, Зб. Бжежински, Фр. Фукуяма и мн. др. Ирибаджаков е безкомпромисен в критиката си, но тя винаги е компетентна, конкретна, издържана и никога изцяло идеологически доминирана. Неговата критическа репрезентация на ученията на най-големите съвременни западни философи, е своеобразен излаз за поколения студенти, които намират отвъд идеологическите пластове автентични изказвания на големи философи, досега до които е затруднен.

Н. Ирибаджаков се занимава с толкова широк набор от философски проблеми, че е невъзможно всички те да бъдат засегнати в една статия. Струва си да се припомни обаче неговият оригинален опит да обоснове и развие марксистка философия на живота. Като контрапункт на всички „буржоазни философии на живота от Ницше до Дилтай”, Ирибаджаков реабилитира и преоткрива една terra incognita за официалната марксистка мисъл. Така в „Критика на метафизическия разум” той отделя особено място на проблемите за смисъла на живота, като дава частична реабилитация на един отдавна заклеймен проблем.
Може би най-голямото като обем и едно от най-претенциозните като широта на погледа изследване на Ирибаджаков е тритомникът „Социологическата мисъл на древния свят”. Той е внушителен както с обема, така и със съдържанието си. Едва ли ще бъде пресилено, ако кажем, че това е първият по рода си труд в марксическата литература. С него акад. Ирибаджаков поставя името си на първоосновател на дисциплината „история на социологията” у нас.

Научната си честност Ирибаджаков демонстрира както в критиката на буржоазната философия, така и в споровете си на марксистка почва. Той е първият, който застава открито с поредица от статии в сп. „Философска мисъл” и се противопоставя на погрешното отричане на генетиката като лъженаука. Това му коства лют спор с тогавашния защитник на „лисенковщината” у нас акад. Тодор Павлов. Н. Ирибаджаков с научна смелост и доблест отстоява правата на една идеологически отречена дисциплина и прави всичко възможно за нейната научно обоснована реабилитация. Спорът между Н. Ирибаджаков и Т. Павлов понякога е твърде остър, но никога не се превръща в такъв личностен конфликт, какъвто наблюдаваме между Т. Павлов и Д. Михалчев например.

Освен в науката, Ирибаджаков ще остави диря и в политиката. И тук личната му честност доминира над „волята за власт”, която е заслепила съзнанието на мнозина от неговите колеги и другари. „Забележително е, че единственият противопоставил се на смяната на Живков на прословутия пленум на 10 ноември, акад. Н. Ирибаджаков, мотивира гласуването си с това, че една партия, построена на личностен принцип, не бива да прави промяна в момент, когато няма подготвена личност.” Всеизвестно е, че отношението на Ирибаджаков към Живков не е било особено ласкаво, още повече пък в последните месеци и години преди ноември 1989.

Неслучайно няколко месеца след 10 ноември Ирибаджаков е снет от длъжността отговорен и главен редактор на сп. „Ново време” – теоретичен орган на ЦК на БКП. В продължение на три десетилетия, от 1956 до 1990 г., той ръководи „Ново време”. На неговите страници изгряват имената на две поколения интелектуалци, учени, политически дейци. На страниците на „Ново време” пишат утвърдени имена като: Жак Аройо, Жак Натан, Стефан Продев, Добрин Спасов, Петър Динеков, Филип Панайотов, Кръстьо Горанов, Сава Петров, Евгени Матеев, Татяна Колева, Азаря Поликаров, Кирил Василев, Живко Ошавков, Стоян Михайлов и др.

Чрез „Ново време” и неговия отговорен редактор Н. Ирибаджаков се утвърждават и израстват имената на: Минчо Драганов, Васил Проданов, Панчо Русев, Елена Панова, Иван Кирилов, Васил Момов, Кирил Нешев, Димитър Цацов, Богдан Дянков, Чавдар Добрев, Иван Стефанов, Иван Калчев, Георги Фотев, Георги Карасимеонов, Нора Ананиева, Добрин Канев, Антоний Тодоров и мн. др. Тук са едни от най-оригиналните и талантливи дейци на културата, изкуството и науката на социалистическа България. Но тук са същевременно и хора, които след години, в кипежа на реставрацията, ще похулят по ней-демонстративен, еснафско-неблагодарен начин както човека, който пръв им дава възможността да бъдат автори в партийния официоз, т.е. да участват в легитимирането на системата, а чрез това и в своето собствено изграждане и утвърждаване, така и да се отрекат от миналото, част от което са били.

Няколко месеца след най-преломната дата в най-новата ни история – 10 ноември 1989 г. – акад. Ирибаджаков издава своята книга „Диалектика на преломното време”(Изд. „Христо Ботев”, С., 1990). В нея са събрани няколко теоретични статии по философия на историята и някои безобидни бележки относно ролята и съотношението на субективния и обективния фактор в историческия процес. Във вече демократичното ни общество, 1200-те екземпляра на книгата са инкриминирани, заключени в склада на издателството и по-нататък не виждат бял свят. Инерцията на старата система е наследена и доразвита от новите на деня. „Бившите” трябва да замълчат. Те трябва да останат в склада на историята – могат да бъдат изваждани само като музейни експонати и показвани на младите, за да знаят „какви не бива да бъдат”. Мумифицирани образи на едно безвъзвратно отишло си минало. Философите-марксисти са безгласни риби. Време е за ревизия!
За няколко месеца, във вихъра на „революционните” (в кавички и без кавички) преобразувания, Ирибаджаков е изтикан в периферията, отвъд борда на политиката и активния обществен живот. „Ново време” вече няма нужда от „догматици”. Време е да се социалдемократизираме – на порции: първо кадрите, а после и политиката. Ускорено и безапелационно. Тези, които не приемат ускорените процеси, да замълчат. Тътенът на демокрацията понякога е по-страшен и от тоталитарния радиозаглушител.

Тъй като никой няма яснота за контурите на бъдещето, настоящето от своя страна още не се е случило, какво остава, освен да се заемем с детайлното чепкане на миналото. Така междата на политическото противопоставяне е поставена и тя е в миналото. Ресурсът за политическа легитимация е в историята и всеки се ползва от него така, както му е изгодно и както може. И всичко това, докато призракът на миналото не се въплъти за пореден път в едно ужасно настояще. Тогава посоката на идеологията/идеологиите се промени – от минало към бъдеще; ретенцията стана протенция. За същинска интенция нямаше време. „Комунистите, които колеха и бесеха народа” и „мръсните сини фашизоиди, които са наследници на…” бяха изместени от „цивилизационния избор” и „ЕС”. За настоящето няма време. Времето не беше и не е в настоящето. Пък и никой не се сещаше за него.
Негативната диалектика си каза своето. Ирибаджаков и всички като него бяха отречени, нещо повече – насилствено и привидно забравени. Първото отрицание се състоя. Схемата сработи. Ако й „повярваме” докрай, следва епизод втори: отрицание на отрицанието. Н. Ирибаджаков беше последователен и порядъчен марксист-ленинец. Той беше диалектик. А какво е диалектика без исторически синтез; какво е отрицание без второ отрицание?

Чистата логика (дори когато тя е диалектическа) твърде често се оказва насилен образ на действителността или сковаваща щампа на действителната действителност. Действителността е по-своенравна от логиката. Освен ако логиката не е действителна логика, а действителността не е логическа действителност. За такъв тип обяснения (и съответни изменения) се обявяваше, работеше и живееше акад. Николай Ирибаджаков.

Преломното време не съумя да преломи марксистките убеждения на Ирибаджаков. То само потвърди още веднъж необходимостта от истинен, цялостен и научен анализ на действителността (природна, историческа, културна, политическа). Такъв анализ, какъвто се опитваше да прави той до сетния си час.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук