ПРЕДИ И СЕГА

0
162


Във войната срещу световния фашизъм българите бяха бойни другари на антифашистките съюзници от Втората световна война. Защо днес солидарността ни е забравена?

(Доклад пред научната конференция „Българският антифашизъм – неделима част от балканската, европейската и световната антифашистка съпротива“ – 9 май 2009 г., София

Днес е 9 май. На този ден цялото прогресивно човечество отбелязва една от своите най-големи исторически победи – победата над фашистка Германия. Това бе една невероятно трудна победа, която струваше живота на повече от 55 милиона човешки същества. Но толкова по-голяма е и гордостта, която изживяват народите, участвали в битката срещу немския фашизъм. Основание да изживява такава гордост има и нашият народ. България участва със съществен принос в тежките финални военни действия срещу все още мощната военна машина на нацистка Германия. Дадохме 32 хиляди скъпи жертви.

Но българският народ участва в битката срещу немския фашизъм и неговите български съюзници далеч преди края на Втората световна война. Организирани в Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА),

около 30 хиляди български партизани и участници в бойни групи,

подпомагани от 200 хиляди ятаци се вдигнаха на въоръжена борба срещу фашизма в името на своето бъдеще и бъдещето на човечеството. В тази борба се включиха представители на различни партии – комунисти, земеделци, социалдемократи, звенари, безпартийни, както и представители на различни етноси от единната българска нация – евреи, турци, арменци. В жестоката битка паднаха хиляди – мъже, жени, старци и деца. Убитите партизани са 9140, а убитите ятаци – 20 070. Бяха изпепелени 2139 партизански и яташки къщи. Повече от 30 хиляди български патриоти преминаха през затворите и концлагерите. Осъдените на смърт за революционна дейност през 1941-1944 са 1590 души. Към всичко това нека прибавим и онези повече от 11 хиляди евреи от Беломорието, Тракия и Македония, които българското правителство предаде на нацистите, за да бъдат унищожени в Освиенцим.

Съпротивителното движение в България нямаше наистина онази масовост, която имаше в страните, окупирани от германската фашистка армия, например в Югославия и Гърция. Но то бе несравнимо по-масово от съпротивителното движение в другите страни – съюзници на Германия, каквито бяха Унгария и Румъния. Българската съпротива се намираше и на много високо идейно равнище. Нашите антифашисти не се поддадоха на изкусителната идея за „Велика България“, която трябваше да бъде създадена с помощта на нацистка Германия (като се коригира несправедливият сам по себе си Ньойски договор) – те ясно виждаха, че зад миража „Велика България“ се крие огромната опасност от една трета, още по-страшна национална катастрофа, която можеше да се предотврати единствено и само чрез активно участие тъкмо в борбата срещу нацистка Германия и нейните български съучастници. И те, като истински патриоти, самоотвержено я поведоха.

Българското съпротивително движение имаше необходимото международно признание.

Великобритания изпрати три военни мисии при щаба на НОВА. Един от техните представители – майор Франк Томпсън, загина през юни 1944 г. заедно с много от своите български другари – партизани след неравна битка при с. Батулия. Заедно с българските партизани се сражаваха и съветски воини, успели да се освободят от фашистки плен, и някои американски летци, свалени над България. Един от тях, Харолд Джеймс, чийто самолет е свален на 26 юни 1944 г. над Средна гора, е отведен от полицията в с. Сърнегор, откъдето още на другия ден е освободен от средногорските партизани. До 9 септември 1944 г. Харолд Джеймс участва наравно с тях в битката срещу фашистката полиция и жандармерия. От Щатите той по-късно пише писмо до своите другари-партизани дълбоко вълнуващо писмо:

„Няма начин, чрез който да ви се отплатя, мои приятели, за всичко, което направихте за мене. Ако не беше вашата любезност и храброст, аз щях да прекарам много мрачни дни в някой затворнически фашистки лагер. Вие решихте да жертвате своя живот, за да ме избавите от фашистите.

Аз живях с вас повече от един месец, ядох от вашата храна и спах във вашия лагер. Вие ми дадохте да се облека с топли дрехи. Вие ми дадохте най-хубавото, с което разполагахте – аз смятам, правехте го понякога със себеотрицание. Ние сме съюзници – вие, български партизани, и аз, американският летец.

Щом като има народи като вашия, които вярват в това, което е право и добро,

тогава никога не ще бъде на власт фашисткото управление. Вие, партизаните, сте истинският народ на България. След като тази война свърши и ние постигнем пълна победа, вие, народът на България, ще бъдете водачи на България. Аз съм убеден, че вие ще изградите нова и по-добра България, държава на народа. Вие имате дял, като помагате за близкия край на тази война.“

Изправяме се обаче пред един твърде странен факт. Получила цялото признание на своите съюзници в лицето на Великобритания, САЩ и СССР, българското антифашистко съпротивително движение все още не е признато от официалната българска държава. Народите от цял свят са горди да отбележат своето участие в борбата срещу световния фашизъм. Единствено в България такава гордост не е позволена. Меродавните среди у нас искат да ни натрапят убеждението, че българският народ не се бил съпротивлявал срещу фашизма, без очевидно да си дават сметка, че по този начин те дълбоко го оскърбяват. Този народ, който през септември 1923 г. вдигна първото в света антифашистко въстание, който даде толкова скъпи жертви в антифашистката съпротива по време на Втората световна война, днес е принуден да търпи опозоряващата го характеристика, че бил поддръжник на фашизма. Съвсем неотдавна

Народното събрание отхвърли законопроекта,

с който българските антифашисти, участвали в съпротивата срещу нацистка Германия и нейните български съучастници, биват признати за ветерани от Втората световна война. Оскърбяват не само достойнството на живите, но и паметта на загиналите антифашисти. Паметниците на майор Томпсън и на Халрод Джеймс все още се поддържат, но паметниците на техните бойни другари, загинали в битката срещу фашизма, се рушат или поругават. Заедно с това се възвеличават фашистки величия от миналото. България е единствената страна, в която няма осъдени военнопрестъпници от времето на Втората световна война. Осъдените от Народния съд министри от правителствата, действали като съюзници на нацистка Германия, бяха съдебно реабилитирани. На цар Борис Трети, стратега на следваната от българските правителства политика по време на Втората световна война, когото някога от Би Би Си наричаха „цар Борис последни“, днес е издигнат паметник в центъра на София. Представител на неговата престъпна династия днес участва и в управлението на страната. Фашистки палачи, зверски избивали не само заловени партизани и ятаци, но и невръстни деца (да си припомним децата от Ястребино), днес се представят за невинни жертви на комунизма.

Отказът да се признае антифашистката съпротива у нас се защитава с довода, че в България не е имало фашизъм. Следователно, като не е имало фашизъм, няма как да има и антифашистка съпротива. Доводът не само се намира в драстично противоречие с историческата истина, но е и оскърбително примитивен.

Няма да влизам в спор с апологетите на тезата, че в България не е имало фашизъм, каквито апологети са нароченият за философ Желю Желев и лъжеисторици като Георги Марков. Ще ги отмина като незаслужаващи внимание, за да поставя само няколко въпроса, които вече имах случая да поставя: Беше ли България съюзник на най-фашистката държава в света Германия? Беше! Участва ли България в обявената от самата нея война срещу САЩ и Великобритания? Участва. Намираше ли се България в логистична война срещу Съветския съюз? Намираше се! Окупираха ли българските правителства значителни части от Югославия и Гърция, като водеха война срещу антифашистките сили в тези страни? Отговорът е отново положителен. Така стигаме до единствено възможния извод: една държава, която е воювала за победата на фашизма в света, не може да бъде друга, освен фашистка!

Логиката е неатакуема. Това е логика, която стои в основите и на наказателното право. Помагачът в наказателното право се наказва наравно с извършителя. Помагачът на убиеца е, с други думи, също убиец. Ще продължа: Помагачът на фашиста е също фашист. Всякакви други доводи за и против фашизма в България стават – с оглед на изложеното – напълно излишни. Откъдето и да я погледнем, България през ония години беше фашистка държава.

Фактът, че България до 9 септември 1944 г., бе фашистка държава, намира своя израз и днес. За какво друго говори обстоятелството, че преди около месец

на един от билбордовете в София бе окачен огромен портрет на Хитлер?

За какво друго трябва да говори и обстоятелството, че преди три седмици на един от високите комини в Пазарджик бе окачено огромно знаме с нацистката свастика? Това са несъмнени рецидиви на фашисткото мислене, което очевидно търси начин да се превърне и във фашистко действие.

Съществуват достатъчни основания да изпитваме сериозна тревога. Ако не се вземат решителни мерки срещу фашизма, включително и мерки срещу ония, които отричат в България да е имало фашизъм, ние ще се изправим пред опасността от неговото възраждане. Днес портрети на Хитлер и нацистки знамена, утре – и фашистки бойни действия. Ние призоваваме управляващите среди у нас да осъзнаят своята отговорност не само пред миналото, но и пред бъдещето на България и да пресекат пътя на все още тихите попълзновения на фашизма у нас. Фашизмът трябва да бъде спрян, преди да е преминал в действие, защото после ще бъде късно.

Заедно с това

ние се обръщаме и към нашите антифашистки съюзници от Втората световна война.

Ако във войната срещу световния фашизъм, оглавяван от нацистка Германия, българските антифашисти бяха ваши бойни другари, защо днес вие ги забравихте и не заявявате протест срещу извършваното спрямо тях издевателство? Защо мълчите, другари от Гърция, Сърбия, Македония? Защо, ще продължа да питам, британското правителство тачи паметта на майор Томпсън, а не се сеща да почете паметта и на загиналите с него български партизани? Защо правителството на САЩ полага грижи да съхрани светлата памет на Харолд Джеймс, на когото преди точно четири години бе издигнат и паметник в с. Сърнегор, а се отнася равнодушно към поруганите паметниците на неговите съпартизани от средногорския партизански отряд?

Паметта на падналите в борбата против фашизма е неделима. Собствената ни почтеност, но и грижата за собствената ни сигурност – нашата и на децата ни, ни задължава да й останем верни – днес и завинаги!

Във всички случаи е необходима и солидарността на останалите живи в най-тежката битка, която човечеството е някога е водило. Били сме заедно, нека продължим да сме заедно!/ЛТ

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук