В списание „Ново време“, бр. 1/2009 са публикувани два интересни и, в определен смисъл, симптоматични материала: на Александър Митев – „За идентичността на БСП“, и на Илия Ганчев – „Неугасващата звезда на европейския социализъм“. Статията на г-н Митев може да се смята като своеобразно продължение на предидущия му материал „За идейно-политическата позиция на лявото крило в БСП“ (бр. 4/2008). Идеологическата сага на г-н Митев е продължена със статията „Идеологически рецидив на болшевизма“ във в. „Дума“ от 4.04.2009 г. и с най-новия материал пак в сп. „Нова време“, бр. 3/2009 г. – „Още за идентичността на БСП“. Към тази впечатляваща поредица трябва да отнесем и последната статия на вече споменатия Илия Ганчев „Пролетта на социализма“ (в. „Дума“, 14.05.2009 г.). В нея ученият от Варна открито натрапва тезата, че тази „пролет“ се основава на „ясно разграничаване от ленинизма и сталинизма като теоретична база за дейността на левицата“. В заключение се дава следното определение за социализъм: „общество, органично съчетаващо свободата и равенството… Свободата има смисъл преди всичко като свобода на другоячемислещия“. Такива авангардни „открития“ показват, че г-н Ганчев, за разлика от Александър Митев, визира не само „автентичния марксизъм“, но и изобщо каквато и да било социална теория. Даденото от него определение на социализма е взето от словоблудството на маргиналните интелигентски кръжоци, в които разпасаната фантазия съчинява причудливи форми на божествения рай, пренесен на земята. Подобни писания не могат да бъдат научно обсъждани.
С Александър Митев е друго. Той е твърде политизиран и това, което пише, е целенасочено, поради което не може да не му се обърне внимание. И във в. „Дума“, и в списание „Ново време“ той непрекъснато атакува различните „крила“ в БСП, като ги обвинява в най-смъртносния грях за днешното време – че са болшевики, ленинисти. Г-н Митев е толкова напорист, че създава впечатлението, че зад гърба му стои вещ диригент, който го насочва и му осигурява медийна трибуна. Многозначителен е и въпросът, защо така яростно се атакува точно онази „лява“ част от БСП, която все някак се разграничава от официалната политика на партийното ръководство. Това както и да е, но самата авторова продукция говори сама за себе си. Всичко изложено от г-н Митев е добре известно, има почти 150-годишна давност и не е нещо повече от изтърканите аргументи от началната борба срещу марксизма.
Теоретичната и идеологическа насоченост на материалите е кристално ясна – отричане и разгромяване на ленинизма и болшевизма като съставни части на марксизма, противопоставяне на К. Маркс и Ф. Енгелс на В. И. Ленин и обявяване на Съветския съюз, социалистическия лагер и неговите остатъци за историческа грешка. Това не е нещо ново в теоретичното поле. Историята на марксизма и на марксизма-ленинизма е толкова дълга, колкото и опитите за тяхното опровергаване. Нещо повече. Доводите срещу тях остават същите от столетие и сега само се допълват с последните „достижения“ на буржоазната, в това число и социалдемократическата „мисъл“ и уж фактите от последните 20 години.
Когато се търсят причините за такава теоретична активизация точно сега, трябва да се имат предвид най-малко три неща: страната е пред избори и трябва сплотяване на и без това разпадащия се „червен“ електорат; БСП трябва да изглежда „добре“ и навън, пред Социнтерна и Брюксел; нужно е да се избият мухлясалите аргументи на „десницата“ за комунистите и съветските агенти от БСП. Очевидно, ръководните среди на БСП не смятат новоприетите партийни документи от последния конгрес за достатъчно теоретично издържани, за да убедят членове и симпатизанти, че партията пази техните идеали и въжделения и че днешните и бъдещи „червени люспи“ не представляват нито теоретичен, нито практически интерес – тях ще ги постигне същата съдба, като съществуващите комунистически отломки.
Така описаната ситуация трябва да се отнесе към все по-нарастващия глобален процес на антикомунизъм, антисъветизъм и антимарксизъм, и успоредно с него, на също така нарастващия, дори с по-висок интензитет, процес на сплотяване на международното комунистическо и работническо движение. Тези два процеса изразяват съществена част от това, което се нарича еволюционна война. Тази война е ударната сила на капиталистическия и империалистически глобализъм и България не може да напусне бойното поле. В тази война се изгражда удивителен съюз от най-„дясното“ от „дясното“, до съвременната „реформирана“ и „обновена“ БСП и този съюз е най-представителният индентификатор за същността на БСП. Нека да видим каква „теоретична помощ“ оказва г-н Митев на БСП в нейните последни напъни за мирогледна и идеологическа идентификация.
Основната цел на г-н Митев е като на всички ревизионисти и опортюнисти преди него – да изтръгне революционното ядро от теорията на Маркс, да отрече революцията като основен елемент за социално-икономическо преобразуване на обществото, да отнеме на експлоатираното мнозинство реалните стимули за освобождаване от игото на капитала и накрая – да лиши обществото от историческа памет и от менталната връзка със своите мъртъвци-герои и мъченици. Г-н Митев тълкува марксизма като изразител на природния абсолют, който не оставя никаква свобода за изява на човешкия разум. С други думи, той твърди, че обществената еволюция автоматично води към социализъм и комунизъм. Това са остарели възгледи от времето на първите критики на марксизма, чрез които, впрочем, се полагат основите на съвременния ревизионизъм и на социалдемокрацията.
Още в началото на статията г-н Митев пише: „Проблемът кога и как обществото ще стигне до социализма не е преставал да бъде дискусионен от далечното минало до днес“. Казаното не е точно и носи манипулативен привкус. След Парижката комуна и Октомврийската революция този проблем престана да бъде теоретичен проблем и премина в революционната практика. Само малки групи от ревизионисти и опортюнисти продължаваха да водят схоластичния спор „колко дявола могат да се поберат на върха на една игла“. И тук г-н Митев изважда последния си коз: „Крахът на социализма в Русия и в свързаните с нея други страни опроверга възгледа на Ленин, че социалистическият строй е въпрос на човешка воля… Научният отговор на въпроса кога ще се стигне до социализъм трябва да се търси в марксическото гледище за обществото и неговото развитие.“ Следва екскурзия в диалектическия метод на изследване и разяснения за възгледите на Карл Маркс относно третирането на историческия процес като природно-исторически, т.е. като процес, в който властват природните закони: „Движението на обществото не е само обективно по своя характер, но и представлява една и съща закономерност. Движението и в двата случая (в природата и в обществото. Бел. авт.) не съдържа в себе си каквато и да е цел за постигане. Цел няма.“
След като обявява, че Едуард Бернщайн е прав като казва, че „движението е всичко, целта е нищо“, г-н Митев са захваща да разгромява теоретично Ал. Лилов и Ал. Смочевски. Тези страници не са предмет на настоящата статия най-малко заради това, че и двамата засегнати са достатъчно компетентни да се защитят. Интересно е друго – обвинението, че Ленин е пренебрегнал същността на марксическото учение, като е подменил обективния характер на природно-историческия процес със субективистичен и волунтаристичен подход, поставящ протичането на процеса в пряка „зависимост от целите и задачите, които хората си поставят за изпълнение и, в частност, от дейността на социалистическото движение, на социалистическите партии“. Подобни обвинения са напълно безпочвени и издават както неразбирането на същността на Марксовата диалектика, така и на ленинизма (ярка илюстрация е „завещанието на Плеханов“). Ленин никъде и по никакъв повод не е отричал Марксовата постановка за природно-историческия процес. Нещо повече. Именно той е човекът, който изтръгна тази постановка от удушаващата прегръдка на ревизионизма и опортюнизма на самообявилите се социалдемократически наследници на Маркс. Още в първата си студия „Какво е това „приятели на народа“ и как те воюват против социалдемократите“ Ленин подробно разяснява същността на Марксовия подход към обществените процеси: „Прилагането на материализма към обществено-икономическите процеси и хипотезата на Маркс, че развитието на човешките идеи зависи от развитието на предметите (вещите), е гениална, защото е единствено съвместима с научната психология… Докато буржоазната социология се ограничава с идеологическите обществени отношения (т.е. такива, които преди да се формират, преминават през съзнанието), те не бяха в състояние да забележат повторяемостта на обществените явления в различните страни и тяхната наука, в най-добрия случай беше само описание на явленията, подбиране на суровия материал. Анализът на материалните обществени отношения (т.е. такива, които се формират, без да минават през съзнанието на хората) позволи да се забележи повторяемост и да се обобщят явленията в различните страни в едно основно понятие обществено-икономическа формация…
Именно този модел за първи път даде възможност да се сведат обществените отношения към производствените и последните – към релация с производителните сили и беше основание да се представи развитието на обществено-икономическите формации като природно-исторически процес…
Маркс се интересува от едно: да докаже чрез научно изследване същността на обществените отношения, като констатира с възможната пълнота тези факти, които приема за изходни и опорни. За тази цел е напълно достатъчно, ако той, доказвайки необходимостта от сегашния строй (Ленин има предвид капитализма. Бел. авт.), докаже и необходимостта от друг строй, който неизбежно трябва да израсне от предишния – все едно дали хората вярват в това или не, дали го съзнават или не. Маркс разглежда общественото движение като природно-исторически процес, подчиняващ се на закони, които не само не зависят от волята, съзнанието и намеренията на хората, а, напротив, определят тяхната воля, съзнание и намерения… Противно на философския идеализъм Маркс отрича постулата, че икономическите закони са еднакви и за миналото, и за бъдещето. Обратно, той твърди, изхождайки от принципа на развитието, че всеки исторически период има свои собствени закони…
Материализмът в историята никога не е твърдял, че обяснява всичко. Той просто показва единствено научния начин за нейното разбиране.“(1) .
Нито Маркс, нито Енгелс, нито Ленин са слагали знак за равенство между човешкото общество и останалата природа (Вселена) с приемането на теорията на развитието. Наличието на духа, на мислещия дух, превръща човешкото общество в нерефлексивна система, в което проявата на общите закони не е пряко, а само като тенденция, като тренд. Това значи, че пред човечеството се появява цел, която Маркс нарича „решаване на загадката на историята“ (2). Марксизмът-ленинизмът не изнасилва природните закони, а ги овладява, т.е. „готви“ човечеството за тяхното използване в негов собствен интерес (става дума за обществените закони като своеобразна проекция на природните закони). Как го готви? Като се стреми неговата теория да овладее масите и да се превърне в материална сила. Как тази материална сила ще се разпореди със самата себе си, е въпрос от друго естество (3).
Опитите на г-н Митев да възложи единствено и само на природно-историческия процес отговорността за смяната на обществено-икономическите формации е реакционен опит да се обрече обществото на политическа пасивност и бездействие. Всички трябва да чакаме безропотно капитализмът да узрее и като презрее, да падне и по вълшебство да се превърне в социализъм. По-голямо политическо безумие трудно може да се измисли. Не мисля, че социализмът беше достатъчно загнил, за да се превърне от самосебе си отново в капитализъм и не смятам, че буржоазията и сега седи със скръстени ръце и е оставила окончателното затриване на комунистическата идея на еволюционния процес.
Чудесно обяснение на подобна теза ни дава Александър Зиновиев върху примера на съвременната еволюция на капитализма, на т. нар. еволюционна война.
„Историческият процес стана предвидим и управляем, за разлика от преди, когато беше стихиен и извън човешките възможности за контрол… Субектът, който го проектира и управлява, е множеството хора от западният свят, обединени в глобалното западническо свръхобщество. Безбройни специалисти, центрове, организации, учреждения са заети в планирането и управлението на хода на историческия процес. Приказките на Карл Маркс за някакви си закони на стихийната еволюция останаха в миналото. Ресурсите на свръхбогатството са толкова могъщи, че позволяват еволюционните процеси да се извършват така, както преди се строяха летища, кораби, водни канали…“ (4).
Последните две страници от изложението на Ал. Митев са окончателно банкрутиране на застъпваните от него тези. „Специално внимание – пише г-н Митев – заслужава въпросът как Маркс и Енгелс разглеждат социализма от гледна точка на демокрацията“. Самото акцентиране върху този проблем е провокационно. Г-н Митев тихомълком насочва вниманието към демокрацията, разбирана като слободия, търпимост, парламентаризъм и всички други социалдемократически измишльотини. Но ако говорим сериозно, проблемът, разгледан от негова гледна точка, от гледна точка на природно-историческите закони, изглежда по съвсем друг начин – демокрацията е противоестествено явление – никъде в природата няма демокрация. Никъде еволюцията (развитието, прогресът) не е достигала до „природна демокрация“. И неслучайно Енгелс отбелязва: „Демокрацията в наши дни – това е социализъм. Някаква друга демокрация може да съществува само в главите на теоретични ясновидци.“
„Само при социализма – посочва Ленин – за първи път в историята на цивилизованите общества масата от населението ще се издигне до самостоятелно участие не само в гласуването и изборите, но и във всекидневното управление“. (5)
За да докаже своята теза, г-н Митев се насочва към Парижката комуна, която и Маркс, и Енгелс дават като пръв пример на диктатурата на пролетариата. Както е известно, комунарите не проведоха терор срещу своите класови врагове, за което платиха много висока цена. И точно това г-н Митев срамежливо премълчава. Премълчава и оценката на останалите живи комунари и, най-важното, оценката на Маркс и Енгелс.
По повод действията на Парижката комуна, един от най-видните й представители Милер, ще даде следното разяснение: „Комуната не е парламент, тя е военен съвет. Този военен съвет има една цел: победа; едно оръжие: силата; един закон: законът за общественото спасение.“ Към това разяснение Маркс по-късно ще добави: „Националното събрание е само епизод от революцията. Нейното истинско въплъщение беше въоръженият Париж.“
Марксизмът-ленинизмът разглежда демокрацията по единствено възможния научен начин: каквато тя е по своята същност – народовластие, закономерна форма на историческия процес, при която „решаваща роля има народът, който действа сам и за самия себе си“.
При всякакви други определения демокрацията се изражда в класов инструмент за потискане на мнозинството от народа, както е замислена в древна Елада. Доказателство може да се получи бързо и елегантно, ако продължим тези разсъждения на формална основа и отново привлечем инструментариума на природните науки. Природата ни е „подарила“ някои особено забележителни закони и принципи. Сред тях се открояват законите за съхраняване (запазване) и принципа за минимум дисипация на енергията.
Законите за съхраняване свързват измененията на фазовите координати на произволна система с външните сили, действащи върху нея. Към законите за съхраняване се отнасят такива христоматийни (познати) неща, като Закона за съхраняване и преобразуване на енергията или Закона за запазване на импулса на движението, както и всяка аналитична зависимост, отговаряща на определението.
Смисълът на принципа на дисипация е много разбираем в интерпретацията на Шрьодингер: най-голяма вероятност за реализация имат процесите, които са най-икономични от гледна точка на енергетиката – такива процеси са и най-устойчиви. С други думи, ако природата допуска съществуването на два процеса, достигащи една и съща цел, се реализира този, който изисква по-малко разход на енергия.
Принципът на дисипация никога не е бил строго обоснован, но и досега не съществуват примери, които му противоречат. Щом принципът на дисипацията е всеобщ природен принцип, може да се очаква, че за обществените системи той също ще бъде в сила (това твърди и г-н Митев). Приложен за различните форми на управление на социума, принципът ще отдаде предпочитание на онази форма, при която се губи минимум обществена енергия в процеса за приемане на решение. Историята е потвърдила, че в „енергетично“ отношение демокрацията отстъпва пред другите форми на управление и даже пред техните деформации като деспотизъм, тирания, авторитаризъм, да не говорим за това, което наричат тоталитаризъм. Днешните „демократи“ открито превъзнасят признато реакционни и деспотични режими като тези на Франко в Испания и на Пиночет в Чили, като образец за бърз икономически просперитет. Излиза, че и те тихомълком признават принципа на дисипацията.
Толкова по-голяма е заслугата на марксизма-ленинизма, който чрез социалистическия обществено-икономически строй очиства демокрацията от експлоататорската класова обвивка и я превръща в това, което трябва да бъде – в народовластие. Народовластието по най-простия начин води до нулиране на увеличаването на ентропията в процеса на управляване на социума – хомеостазисът на социалната система се затваря върху субекта, вземащ решението (във всички останали случаи това не е така).
Не многопартийност, а истинско участие на народа в управлението на базата на висока политическа грамотност и политическа култура, е единствената качествена същност на демокрацията като такава.
Диктатурата на пролетариата разглежда буржоазната демокрация като начин за установяване на контрол на идеалните норми над реалните искания на работническата класа и на революционните партии. Новият социалистически строй няма нужда от такава демокрация.
Особено впечатляващо звучат думите на Маркс към английските работници: „Вие трябва да преживеете 15, 20, 50 години граждански войни и международни битки не само за да промените съществуващите обществени отношения, но и сами да се промените и да станете способни за политическо господство“ (6).
След реакционния преврат на генерал Пиночет в Чили и смъртта на президента-социалист Салвадор Алиенде, Володя Тетелбойм, член на политбюро на ЦК на Чилийската компартия тъжно ще обобщи: „Революция, която не се защитава, не струва пукната парa.“
За да си отговорим на всички подобни въпроси, е достатъчно да си припомним статията на Ленин „За някои исторически особености от развитие на марксизма“, написана през 1910 г.
„Именно защото марксизмът не е мъртва догма, не е завършено, готово, неизменно учение, а живо ръководство за действие, именно затова той не може да не отрази в себе си поразително рязката смяна на условията на обществения живот. Такова отражение е дълбокият разпад, идейно объркване и лутане, с една дума – сериозна вътрешна криза на марксизма. Решителен отпор на такава криза и борба за основите на марксизма отново е на дневен ред. Извънредно широкият слой от тези класи, които не могат да игнорират марксизма при формулиране на своите задачи, са усвоили марксическата теория едностранчиво и крайно извратено, усвоили са едни и други „лозунги“ и отговори на тактически въпроси, без да знаят марксическите критерии на тези отговори.
„Преоценката“ на всички ценности в различните области на обществения живот доведе до „ревизия“ на най-абстрактните и общи философски основи на марксизма. Повтарянето на заучени, но неразбрани и непремислени „лозунги“ се изля в широко разпространение на голи фрази, водещи на практика към напълно немарксически, дребнобуржоазни течения“.
В категорията на такива „познавачи“ на марксизма попада и г-н Александър Митев. В последната си статия в сп. „Ново време“ той се е заел да оправдава капиталистическата експлоатация, като пространно разсъждава за принадената стойност и за нейното разпределяне. Тук отново изпъкват много заблуди на г-н Митев относно марксическата икономическа теория, както и грешната интерпретация на миналата и днешна икономическа ситуация.
Маркс нарича експлоатация присвояването на незаплатен труд на работника от капиталиста или от група капиталисти. С други думи, става дума за присвояване на незаплатен труд не от обществото и не в полза на обществото. А експроприация на експроприаторите не е разграбване на капиталистическата собственост (това е Троцки – граби награбеното!), а изтегляне на работната сила от трудовия пазар, което пък може да стане при връщане на средствата за производство, отнети при първоначалното натрупване на капитала, на непосредствените производители. Това връщане Маркс нарече „експроприация на експроприаторите“. Така и само така гледа марксизмът на тези основополагащи икономически категории. И вместо сериозно обсъждане именно на тези въпроси, г-н Митев ни занимава с разпределяне на принадената стойност и ни убеждава, че работниците никога не могат да получат пълния размер на заработеното. Нещо повече, те не били заинтересовани да го получат. Колко мило, колко интелигентно. Само че това са напълно несъстоятелни неща. Ще припомним, че в периода на първоначално натрупване на капитала, принадената стойност се е разпределяла в отношение 1:7 в полза на капиталиста, което впрочем, наблюдаваме и в България днес. В момента в развитите капиталистически държави това отношение е 5:5 и дори 6:4 в полза на работниците. Но това беше в периода на Студената война и е нужно да се запитаме: откъде този „хуманизъм“ у буржоазията? Отговорът трябва да се каже ясно и на висок глас. В периода на Студената война състоянието на работническата класа в западните страни се подобри значително благодарение на съществуването на социалистическия лагер. Световната буржоазия предпочете да жертва част от богатството си пред перспективата да загуби всичко. Но този период свърши и вече 15 години глобалният свят на капитала е в тотално настъпление срещу света на труда. Точно това безогледно настъпление е една от причините за наблюдаваната системна криза на капитализма.
Един от най-уважаваните английски историци и икономисти Ерик Хобсбаум обобщава във в. „Гардиън“: „Мерило за напредничава политика не е частното, а общественото, не просто увеличаване на дохода и консумацията на отделни лица, а разширяване на възможностите и способностите на всички чрез колективно действие. А това значи обществена инициатива с непечалбарска цел дори само в преразпределение на частните натрупвания. Означава държавни решения с цел колективни социални подобрения, от които всички хора биха спечелили. Това е основата на прогресивната политика – да не се максимализират икономическият растеж и личното обогатяване“ (7).
Тук очевидно мержелеят кълновете на социализма и е закономерно да попитаме: не са ли те показател за еволюционното „узряване“ на капитализма и не е ли нужно той „малко да се побутне“, за да си отиде окончателно? Или може би ще трябва да чакаме да „презрее“ и да „замирише“ още повече? Това са въпросите, по които трябва да се дискутира, а не да чакаме природно-историческият процес да си свърши работата.
Връх на теоретичните усилия на г-н Митев е неговата статия във в. „Дума“. В нея той се е заел да „разгроми“ теоретично един известен учен от т. нар. „ляво крило“ в БСП – Димитър Генчев. Познавам лично г-н Генчев и съм убеден, че той може достойно да отговори, затова ще се огранича с отделни бележки.
В тази статия Ал. Митев демонстрира диалогични качества, наследени от най-твърдия период на идеологическата борба, водена от болшевизма. Използвайки чисто йезуитски елементи, той задава съкрушителен въпрос на Д. Генчев: „Ще ми се да попитам: Така ли вие, Димитър Генчев, човекът на историческата наука, виждате преминаването на света от капитализъм към социализъм чрез експерименти?“ Човек да се хване за главата от ужас – какви изроди са тези болшевики! Тук г-н Митев хитрува. Той няма предвид експеримента като такъв, а просто го е страх да каже „чрез революции“. За него, като привърженик на природно-историческия процес, ще цитираме Чарлз Дарвин: „Ако един вид се променя в друг, това трябва да е чрез скок или видът може да загине.“ В това изречение се намира природното основание на революцията като основен двигател на природно-историческия процес на общественото развитие. Тук е и краят на господството на теорията за еволюционното развитие на човечеството, така любима на новите „демократи“.
Думата реформи и производните от нея като реформисти и реформизъм се оказаха ключови за характеризиране на т. нар. „преход“ в европейските социалистически страни. За двадесетте години на прехода терминът революция стана мръсна дума и изчезна от употреба. От този момент процесът на движение на обществото се разглежда като чисто еволюционно движение без критични точки и без скокове. Работата е там, че няма еволюция без революция, защото в противен случай еволюцията се превръща в „глупава безкрайност“ според точния израз на Хегел.
Революционните промени намират елегантно обяснение в Теорията на катастрофите. Източниците на тази теория са Теорията на гладките изображения на Уитни и Теорията на бифуркациите на динамичните системи на Поанкаре (8).
Думата бифуркация значи раздвоение и в широк смисъл се използва за означаване на различните качествени промени в обектите при промяна на параметрите, от които те зависят.
Катастрофи се наричат скокообразните промени в обекта при плавна промяна на външните условия.
В теорията на развитие бифуркациите описват по-скоро еволюционните промени, докато катастрофите може да се асоциират с революциите. Особено значение в интерпретациите придобиват т. нар. атрактори (притегатели). Атрактор е притеглящо множество във фазовото пространство на движение на обекта и наглед неговият е стационарният (равновесен) режим. Нарича се притегател, защото стационарният режим притегля към себе си съседните режими (преходните режими). Ако атрактора не е стационарният (равновесен) режим, а някакъв друг, той се нарича странен атрактор. Това може да бъде турбулентността (явление на хаотични флуктоации и нерегулярни промени), която също има свойството да притегля съседните режими.
Така или иначе, Теорията на катастрофите доказва, че революциите са естествен продукт от движението на обществата, нещо неизбежно при определени условия.
Къде е тук мястото на реформите?
Реформата, като процес на преобразуване, поправяне (в преносен смисъл – подобряване) изисква и предполага стабилност на обекта, т.е. той да се намира в стационарно състояние. Всеки опит за реформиране на обект, когато върху него действа странен атрактор или се намира в преходен режим, води до разрушаване, до „смърт“.
Тази научна истина не беше отчетена в началото на 90-те години на ХХ век от ръководствата на СССР и на социалистическите страни. Тогава те се намираха в състояние на турбулентност и логичното се случи. В такива случаи се чака излизането от зоната на странния атрактор и чак тогава се пристъпва към някакви реформи.
В социален смисъл, при революции не се правят реформи, защото самата революция е драстична и жестока реформа. И ако оприличим прехода като контрареволюция, какъвто той е по своята същност, лесно може да си обясним всичко случило се в България през изминалите 20 години.
Г-н Митев упорито употребява термина „експеримент“ за просъществувалия 75 години европейски социализъм. По този начин той цели да компрометира Ленин и болшевиките, като че ли „експеримент“ е лоша дума. Но тъй като самият г-н Митев претендира за научен подход и базира своите изводи върху предположението за природно-историческия характер на човешкото развитие, трябва да знае, че експериментът е отличителна черта на природните науки и че без експеримент е невъзможен какъвто и да е научен прогрес. Спекулативният подход на хуманитарните науки е друг и често се основава на създадени от хората произволни абстракции, в чието русло се стремят да натикат виртуалните си конструкции наред с фактите на природата.
И още нещо. Да се говори за социалистически експеримент само 20 години след края на европейския социализъм, е все едно през 1815 г. да се твърди за провала на буржоазния експеримент, започнал с Великата френска революция. Знаем какво стана след това.
Маркс никога не смяташе социализма за идеален строй. Той само твърдеше, че по силата на природно-историческия процес капитализмът закономерно ще си отиде и на негово място ще дойде социализмът – първата, нисша фаза на комунизма. Маркс категорично отричаше, че комунизмът е цел на човечеството и казваше, че социализмът постепенно ще еволюира в комунизъм. За следкомунистическото бъдеще на човечеството Маркс не намираше достатъчно емпиричен материал, за да се произнесе.
„Становището на стария материализъм е „гражданското“ общество; становището на новия материализъм е „човешкото“ общество или обобщественото човечество“ – Маркс. (9)
Съвременният опортюнизъм в лицето на социалдемокрацията се присъедини към общия хор на десницата за пълно отричане на социализма. Те пропагандират, че съветският социализъм е бил „дълбоко погрешен“ и че неговите недостатъци „се коренят в отсъствието на демокрация и свободен пазар“. Социалдемократите не смятат, че социализмът като възможност въобще е обречен в бъдещето, но поддържат идеята, че провалът на съветското общество лишава марксизма-ленинизма в значителна степен от авторитет и валидност. Към тази кохорта принадлежи и „хористът“ Александър Митев.
Ако се приемат подобен род твърдения, бъдещето на марксистко-ленинската теория на социализма и на борбата против капитализма трябва да бъде много по-различно от всичко, което марксистите са мислили и смятали за правилно преди 1985 г. Според съвременните опортюнисти, ако марксистко-ленинската теория е в основата на провала на съветския модел на развитие, тя е погрешна и следва да бъде изцяло изоставена. Всички минали опити за изграждане на социализма „не трябва да имат нищо общо с възможностите за изграждането му в бъдеще“.
С други думи, опълчилите се срещу капитализма в световен мащаб следва да приемат, че „историята не е на тяхна страна“ и да тръгнат по пътя най-вече на частните и „меки“ реформи.
Временната победа на капитализма над европейския социализъм остава само факт от природно-историческия процес и ще си остане такъв, докато не бъде обяснен теоретично. От временните поражения (Парижката комуна, Руската революция от 1905 г.) комунистите винаги са правили теоретични и практически изводи и по този начин са се готвили за бъдещите победоносни класови битки. Това и през ХХІ век е повеля на деня.
Г-н Митев признава, че светът е в криза и че това е криза на капиталистическата система, но предупреждава: „Да не се заблуждаваме, капитализмът не е пред разпад. Той има сили и възможности за излизане от кризата“. Тук не може да се възрази и за всеки непредубеден човек това е ясно: да, капитализмът ще се опита да излезе от кризата, но за чия сметка, г-н Митев? И не е ли време вие ясно да обявите какви са показателите и критериите за изчерпване на капитализма! Все пак е хубаво хората да знаят кога отново да развеят червените знамена и с песни и хорa да посрещнат настъпващия социализъм! И задължително ще носят огромни плакати с огромни лозунги: Да живее и пребъде делото на Бернщайн и Кауцки!
Накрая съм принуден да цитирам твърде актуална информация, появила се в западната преса, за която никой в България не посмя да говори. Тя е от Бернар Кийнан и е публикувана във в. „Гардиън“ от 16.03.2009 г.
„Нека да започнем с нещо старо: историята отново е на мода. Поколение след тезата на Франсис Фукуяма, че след разпадането на Съветския съюз настъпва „краят на историята“, през миналата есен само за няколко месеца се разпадна епохата на либералния капитализъм и на свободния пазар, при това изключително ефектно. Със съкращаването на работните места и нарастването на обществения гняв, на показ излязоха белите кости на идеологията, която роди сегашната система.
Сънят свърши, а ние се събуждаме в един странен нов социализъм, при който все по-авторитарните правителства установяват обществен контрол върху финансовия капитализъм, за да го спасят от самия него.
Именно затова този уикенд колежът „Бъркбек“ организира симпозиум върху комунистическата идея. Първоначално планиран като среща на философи и на тези, които обичат дебата, неочакваният развой на историята от миналата есен придаде на събитието усещане за неотложност. Дори „Би Би Си“ дойде да чуе Славой Жижек, Ален Бадиу, Жак Рансиер, Майкъл Хард, Тони Негри и др. за възможността и предизвикателствата за преоткриване на комунистическия идеал днес.
Конференцията беше освободена от догматизъм. Имаше спорове, но същността бе изложена просто. Комунизмът е идея, която е в нас в различни форми от хилядолетия, както посочи Тери Игълтън. Задачата е да се осмисли какво означават днес концепциите за егалитарен волунтаризъм, самоорганизираност, обществена собственост на средства за производство, отмяна на класово структурираното общество, както и свобода от държавната власт.
Израз на смелост е да се обявиш за комунист. Програмният комунизъм бе заменен с постмодерна, абстрактна идея на „лявото“. Свободата на мисълта, на номадската мисъл, разчупи старите истини на марксисткото политическо знание.
Никой не бе съвсем наясно как ги разчупва и на това вероятно, повече от всичко друго, се дължеше слабостта на левицата, дори когато капитализмът се оказваше в криза. Какво да се прави?
Преди всичко, въпросът за ролята на държавата и икономиката остана открит. Докато Джудит Балсо, Тони Негри и Ален Бадиу поддържат създаването на нови политически движения извън властта, Жижек и Бруно Бостеелс сочат опита на Боливия и Венецуела като доказателство, че посредством властта едно прогресивно радикално движение може да оцелее дори срещу преобладаващите реакционни сили. За Жижек отхвърляне на идеята за революционната държава при отсъствие на ясна алтернатива е измъкване от проблема.
Всичките тези съображения поставят въпроса за организацията. Трудно е да си представим нова комунистическа партия. Но без такава идеята на комунизма си остава само квази-религиозен елемент на вяра. Това е и гледната точка на Игълтън.
Може би истинският въпрос е защо комунизъм? Нека припомним, че за Маркс комунизмът не е нито анахронизъм, нито програмен. Идеята на Маркс е, че само ние и никой друг не е отговорен за преобразуването на света. Комунизмът може да бъде задействан само от това, което наистина съществува.
Истинската философия на комунизма не може да предвиди всички отговори, защото не се е сблъскала с всички проблеми.
Вече знаем, че трябва да се направи избор и да се вземе страна. Ако е възможен друг свят, трябва да се изгради, не да се теоретизира абстрактно. И изборът е много прост: трябва да се започне.“
В периоди на велики изпитания, когато на карта е поставено бъдещето на света, най-важното е едно: победата. Победа на всяка цена, победа въпреки всичко. „Битка или смърт; класова борба или небитие. Такава е неумолимата постановка на въпроса“ (Жорж Санд цитирана от К. Маркс в „Нищета на философията“). „Нищо в историята не става без насилие и неумолима безпощадност“ (Ф. Енгелс в „Демократическия панславизъм“).
Това са автентичните Карл Маркс и Фридрих Енгелс или както още се казва интегралният Маркс.
(1) Ленин, Сочинения, том 1, стр. 149-150.
(2) Маркс, Энгельс, Из ранных произведений, стр. 588.
(3) Вж. Й. Сталин, Сочинения, т. 16, стр. 24-30.
(4) Ал. Зиновиев, Третата световна. „Зора“, София, 2007, стр. 155-156.
(5) Ленин, Сочинения, т. 33, стр.112.
(6) Маркс, Энгельс, Сочинения, т. 8, стр.506.
(7) В. „Сега“ от 14.04.2009 г.
(8) Вж. В. И. Арнольд, Теория катастроф. Изд. Московского университета, 1983.
(9)Тезиси за Фойербах. К. Маркс, Ф. Енгелс, Съчинения, том 3, стр. 5).
