Което означава – по-справедлив за социалното и общественото положение на гласуващите, по-близък до представите и очакванията им, по-разумен според техните виждания, по-прагматичен
В рамките на един месец българските граждани с избирателни права два пъти ще трябва да отидат до урните, за да упражнят правото си на вот – един път на Европейски парламент – на 7 юни, и втори път за Народно събрание – на 5 юли. Спорът и аргументите дали изборите да са две в едно вече са минало и малцина си спомнят прагматичните и популистките звучения в тях. Днес обществото се вълнува, макар и не толкова, колкото би се искало на еврооптимистите, кои ще бъдат 17-те представители в Европарламента. Независимо, че този път мандатът на европратениците ни за първи път ще бъде пълен, за разлика от тези, които заминаха за Страсбург през 2005-а, като че ли изборите на представители в националния парламент обещават повече емоции и по традиция се очакват с по-голяма настървеност от партийните централи.
– С наближаването на гласуването за Европарламент все по-актуален е въпросът каква е равносметката от работата на предишния състав, какво направиха нашите представители там, с какво ще запомним двегодишния им престой. Погледът назад във времето показва, че за изминалите две години и половина от членството на България в ЕС има няколко основни теми, свързани с нашата страна, оставили трайни следи в ЕП. Освобождаването на българските медици от затвора в Либия, съдбата на старите реактори на АЕЦ ДКозлодуй“ и домът за деца в Могилино предизвикаха реакция отляво и отдясно, обединявайки често българските евродепутати, независимо от партийната им принадлежност. По други въпроси обаче позициите им, както е редно и както се очакваше, бяха очевидно различни.
– Българската държава влезе в европейското семейство с болезнено мъчителен проблем – шестима нейни поданици бяха в либийски затвор със смъртна присъда, с крещящо несправедливи обвинения. Свободата им, станала факт не без намесата на умелата ръка на евродипломацията, ги доведе през октомври 2007-а в ЕП. В същото време членството на България в ЕС струваше твърде скъпо. Поне така твърдят защитниците на трети и четвърти блок на атомната ни централа в Козлодуй. По този повод евродепутатите организираха прожекция на филма на Тома Томов „Върнете „Козлодуй“. През зимата на 2008-а нашите представители в Страсбург трябваше отново да бранят името на България – излъчването на филм за детския дом в Могилино в Белгия ангажира белгийските сенатори и се стигна до показването на лентата в Европарламента. Когато адвокатът на осъдения английски запалянко Майкъл Шийлдс се оплака на ЕП от България, представител от десницата се оказа подготвен за отговор и присъства с мнение на изслушването. Да не пропуснем любимата на българите домашна ракия. Леви и десни български депутати опитаха преди две години да решат въпроса с акциза – без успех, но поне положиха усилия.
Шаблонно, ограничено и твърде консервативно-националистическо на фона на глобализма и мащабите на икономическата криза според някои наблюдатели е да се говори, че очакванията на българите от техните представители в Европарламента са свързани със защита на националните интереси. Но всъщност такава е основната мисия и в тази посока са очакванията на избирателите от бъдещите 17. Прогнозите на социолозите за скромна избирателна активност са реалистични и близки до европейските очаквания. Те не са никак изненадващи на фона на проявяващия се еврооптимизъм, базиран най-вече на ефекта от икономическата и финансовата криза. Затова предизвикателството пред европредставителите е не толкова в национален план, колкото в глобалистичен – намирането на общи решения за по-безболезнено преодоляване на рецесията, безработицата и социалните последици от икономическата криза.
Кой ще е следващият ни еврокомисар
след Меглена Кунева и кое правителство ще го предложи? Като че ли това е все още любопитката на предстоящите два вота. Реалистични ли са очакванията и прогнозите да се стигне до положение, при което кабинетът, който ще бъде съставен след парламентарните избори, да оттегля кандидат, лансиран от настоящото правителство? Изглежда, че колкото повече наближават датите за гласуване, толкова тези въпроси стават по-интригуващи и излизат напред в политическия дневен ред.
Преговорите за следващото европейско правителство започват след приключване на изборите във всички страни членки. Плановете на евроинституциите предвиждат представителите на изпълнителната власт в 27-те държави да се споразумеят за това кой ще е председател на новата ЕК на срещата на върха на 19 юни. Засега единствен официален претендент, който се ползва с одобрението на повечето европейски лидери и с подкрепата на ЕНП, е сегашният председател Жозе Барозу. Очакванията са той да бъде одобрен за втори мандат и от новия ЕП на първата му пленарна сесия, откриването на която е насрочено за 14 юли. Ако това се случи и няма изненадващи обрати, едва след тази дата новият председател ще започне разговори за следващия екип. Консултациите ще се водят от юли. Тогава в България все още няма да има ново правителство. Дори на изборите на 5 юли някоя партия или коалиция да спечели мнозинство в следващия парламент и да може да сформира самостоятелно правителство – сценарий, малко вероятен според социолозите, новото НС се свиква от президента най-късно месец след избирането му – т.е. 5 август. Държавният глава обаче няма срок, в който да възложи проучвателен мандат на кандидат за премиер, посочен от най-голямата парламентарна група, който да състави кабинет, а това може да удължи живота на сегашното правителство.
Представители на тройната коалиция в 40-ото НС отричат официално да са водени разговори за бъдещата кандидатура на България за член на ЕК. Някои от тях обаче допускат сегашното правителство да направи предложение. В публичното пространство упорито се въртят три кандидатури – на Ивайло Калфин, на Георги Пирински и на Меглена Плугчиева. Около имената и на тримата засега единствено мълвата приписва предимства, договорки, компромиси и какво ли не. Намеква се за подкрепа на други политически сили, за интензивни совалки. С не по-малко шум в публичното пространство се говори и за възможността сегашният еврокомисар Меглена Кунева да запази поста си, защото е одобрявана в ЕС. Твърде скоро обществото ще получи отговор. Ако действително обаче бъде издигната кандидатура за нов еврокомисар от това правителство, пред властта ще се отворят нови въпросителни – как ще реагира председателят на ЕК, ако неговото име е Барозу (ЕНП) и дали следващият кабинет ще оттегли номинация на предшественика си. Отсега са твърде силни внушенията, че Брюксел няма да погледне с добро око на подобен ход. Но те са и твърде предварителни, избързващи и по-скоро манипулативни,защото в по-голямата си част идват от европредставители, показали демонстративно пристрастията си към опозиционните сили. При всички положения ситуацията може да стане твърде деликатна, но отношенията на страните членки и определянето на еврокомисарите открай време е деликатен процес, изискващ не малко дипломатически усилия.
Засега опасенията за изпреварващ ход на днешните управляващи са на представители на българската десница, което от своя страна е израз на демонстриран в последните месеци зле прикрит апетит за овладяване на властовите ресурси. Едно е сигурно – ако има номинация, свързана с настоящите управляващи и бъдещото правителство е доминирано от ГЕРБ, хората на Бойко Борисов ще направят упражнението „оттегляне на кандидат за еврокомисар“. Което може да предизвика по-конфузна ситуация от тази председателят на ЕК да бъде поставен в деликатната ситуация да има кандидат и да преговаря с кабинет, който след месец няма да е на власт. И ако днешните управляващи недвусмислено показват, макар засега и неофициално и без каквито и да било доминиращи очаквания, готовността си да предложат подходящи и качествени политици за пост еврокомисар, то ГЕРБ – в традиционния си стил, мълчи и не дава повод на общественото мнение да подложи на дебат евентуална бъдеща кандидатура. Което може да изиграе в крайна сметка лоша шега с неочаквани последици – не толкова за партията, колкото за държавата.
Практиката и историята показват, че изтеглянето на обявена кандидатура няма да е прецедент за ЕС. Подобен ход обаче ще постави България в крайно смешна ситуация пред останалите страни членки и пред Европарламента, който трябва да одобри бъдещите еврокомисари. Преди време Румъния беше принудена да направи подобен ход. След приемането в ЕС северната ни съседка номинира за еврокомисар Варушан Восганян, който по-късно бе оттеглен заради връзки с румънските тайни служби и близост със спорни бизнесмени. Тогава от ЕК намериха изход, като обявиха, че номинацията му не е била консултирана с Барозу, а Восганян беше сменен с Леонард Орбан. В ситуация, близка до българската, е Германия. Федералните избори на 27 септември ще определят и състава на новия кабинет. От Берлин вече обявиха, че новото правителство ще издигне следващия еврокомисар. Въпросът е твърде деликатен, но решението трябва да се търси на фронта на дипломацията и в синхрон с особеностите на всяка отделна държава, коментират, макар и твърде деликатно, представители на евроинституции.
И ако изборите за Европейски парламент ще отворят въпроси, то вотът за Народно събрание по-скоро бе предшестван от много въпросителни. Най-важният от тях предизвика разгорещени дебати, математически изчисления и твърде противоречиви, понякога крайно манипулативни и неверни от гледна точка на науката и логиката, аргументи и послания.
Свободни ли са изборите или жребият е дирижиран?
Отговорът на този въпрос с днешна дата е различен за отделните участници. Невярно и прибързано би било да се даде и еднозначно обяснение. Част от изводите, свързани с изборното законодателство, което по традиция вече близо 20 години е обект на безкрайни политически спорове и демагогия, са убийствено банални. Правилата на изборите пак бяха определени в последния момент, което предизвика подозрения и спекулации. Вторият извод също така не може да бъде пренебрегнат – отново няма фундаментални промени в законодателството, независимо от опитите да бъде направено това и от внушението за подобни начални стъпки в такава посока. Модерните елементи на гласуването като електронен вот отново бяха загърбени за сметка на традицията на „белия чаршаф“ и „тъмната стаичка“. Упреците на Брюксел и порочната практика от последните местни избори предизвикаха по-скоро безкрайни политически спорове, отколкото прагматични и смислени решения. Което отново остави изборната търговия в положение да е достъпна и недоказуема. Наистина депутатите приеха няколко промени в посока справяне с проблеми, но в по-голямата си част те няма да намалят възможностите за измами. Най-много да предизвикат въображението на партийните централи, както сочи и практиката от последните избори у нас. Повишиха се наказанията за търговия с гласове, но престъплението остава ненаказуемо. Ако все пак се докаже и се стигне до присъда, няма да има нови избори в съответната секция, а отнемане на купени гласове. Ще бъде доста трудно да се докаже за кого са пуснати тези гласове, за да бъдат отнети. Иначе бяха записани красиви промени – като тази да се изписва, че купуването на гласове е престъпление…
Двата най-спорни момента преди изборите на 5 юли безспорно са мажоритарният елемент и предложението за 8-процентна бариера за влизане в парламента за коалициите. Първият е продиктуван от пробиващото се и отчетено от социолозите в последните години в обществото мнение за засилване на личностния елемент в изборите. Всъщност, едва ли и 50 на сто от подкрепящите идеята за мажоритарен вот са наясно какво представлява той и дали би донесъл нещо по-различно на избирателя от един качествен и издигнат в партийната листа кандидат. Разликата е никаква. Идеята за засилване на мажоритарния елемент е по-скоро опит за противопоставяне на гражданите и гражданското общество на безсилието на партиите да намерят и издигнат от своите редици наистина стойностни кандидати. Желанието за мажоритарен елемент е дори протест срещу мъчително бавно променящата се политическа система и липсата на реален граждански коректив на властта. Според представители на десницата предложената в променения закон за избиране на народни представители мажоритарност е напълно фиктивна и лицемерна. Други окачествяват стореното като първа стъпка в правилната посока. И двете тези имат своите привърженици, макар че са доста спорни и субективни, базиращи се на тясно партийни и конюнктурни интереси. Колкото спорни и несъстоятелни са и твърденията от типа, че въведената мажоритарност е резултат от точни сметки за „прецакване“ на противника, кражба на мандати и служебна победа на изборите. Хората, които според президента много искали „да гласуват за лица, а не за партии“, всъщност ще изберат за депутати 31 познати партийци, които освен мажоритарни, ще бъдат и пропорционални кандидати. А ако някой от избраните след това стане например министър, на негово място ще влезе следващият от партийната пропорционална листа, за когото никой няма да е гласувал мажоритарно.
„Наблюдатели“ от Брюксел окачествиха и мажоритарната стъпка,
и опита за 8-процентна бариера за коалициите като трикове на управляващите за раздаване на мандати „под масата“ и дирижиране на вота. И тези оценки обаче доста понамирисват на поредното еврорамо за опозицията, предизвикано от несекващите й хленчения зад граница. Хленч, по-скоро израз на политическо безсилие и липса на достатъчно капацитет, отколкото базиран на съдържателни и аргументирани политически аргументи. Може би от цялата словесност около проблема най-логична и близка до действителността е констатацията, че ощетени наистина има и това са по-малките партии, защото пропорционално ще се разпределят вече не 240, а 209 мандата. Но пък подобна последица има своята логическа необходимост предвид разроилите се в последните 20 години стотици партии без потенциален електорат и идейна база.
Споровете за избирателната система вече заприличват на тези за яйцето и кокошката. Идеален вариант няма – съществуват десетки системи и начини за изчисляване и определяне на мандатите и резултатите. Има по-справедливи и по-несправедливи, има традиции в отделните държави, има манталитет. Дали промяната на системата за изчисляване на резултатите – преди по метода Д’Онт, сега по Хеър-Ниймайер, ще окаже влияние върху разпределението на мандатите? Според математици, специалисти по избирателни системи и представителите на Централната избирателна комисия, практически, ако трябва да се преизчислят резултатите от предишните избори за национален парламент по двата метода, разлика няма да има.
Основният въпрос на всички избори е къде точно се вземат мандатите. На последните избори никой не спореше, че Коалиция за България взема 82 мандата, а НДСВ – 53, а от кои райони. Това са чисто математически проблеми, които бавно и постепенно се изглаждат. Безспорен е изводът, че ако изобщо се налага промяна в изборното законодателство, то тя трябва да се прави спокойно и навреме. През 2001 г. например, когато гласовете от чужбина се слагаха в един район, резултатът бе изкривен. Сега проблемът е математически изчистен, твърдят експерти. Според тях има математически методи за решаване на подобни казуси, въпросът е, че трябва да има политическа воля и яснота какво се цели да се постигне. Навярно, ако имахме една национална листа за депутати, нямаше да имаме никакви проблеми, както за Европарламента. Никой не спори, че на предишните избори за ЕП ГЕРБ е взел 5 мандата. Спорът като че ли идва от „побългаряването“ на методиките за изчисляване на резултатите. На последните парламентарни избори през 2005 г. Коалиция за България взе 82 мандата, НДСВ – 53, ДПС – 34. Една партия например взима 20 мандата, но трябва да определим откъде точно ги взима. 20 ябълки трябва да ги сложите в 31 кошници и започва едно сложно смятане, коментират образно от ЦИК проблема. Според тях с направените промени в закона проблемът с изкривяването на изборните резултати ще е по-малък и в очите на хората резултатите от вота ще са по-честни.
Предизборното говорене постави на дневен ред болезнен въпрос за новото демократично общество у нас -идеята за задължително гласуване
Трудно е да се намери по-чист вид на политически популизъм от лансирането периодично на подобна идея, защото опитите за лансиране на принудителна демокрация не могат и не са в състояние да компенсират или да противодействат на липсата на доверие. Обикновено идеи за задължително гласуване се появяват след избори, макар че и преди вот пак се дърпа тънката струна на национализма и етническата карта. Европейският опит в това отношение е ограничен и не може да послужи за оценка на предимствата и недостатъците. „Администрирането“ на политическия процес няма да спаси партийната ни система. Тенденцията за намаляване на избирателната активност е свързана пряко с кризата на доверие към институциите, към политическата система, към политиците в частност. Ако не бъде реформирана и променена кардинално тази система, институции, ако не се извадят нови, необременени лица, няма да има обрат в поведението на електората. Твърде голяма е заблудата, че задължителното гласуване ще доведе до промяна на изборните резултати, до формиране на различно представителство в органите за управление. Социологическите проучвания показват по безспорен начин, че дори принудени да гласуват, българските избиратели ще дадат по задължение, за да не бъдат санкционирани, гласа си на тази партия, за която поне веднъж са гласували през годините, за която са чували и чели, а не за нещо различно от статуквото.
Толерирането на предизборни промени в изборното законодателство е не само устойчива, но и крайно вредна за демократичния характер на обществото ни тенденция. А това е само една от причините в обществото да се появяват съмнения за честността на изборния процес, водещо до естествен отказ от упражняване правото на глас. Всичко това показва, че е нужен единен ред за провеждане на всички избори у нас и това е най-малкото, което политиците и партиите дължат на тези, които им делегират права да управляват. Болезнените и недокрай изчистени проблеми с финансирането на политическите партии, с прозрачността на предизборните кампании, с контрола върху нарушенията, съпътстващи изборния процес, са от съществено значение не само за повишаване на избирателната активност, а за легитимиране на демократичното общество у нас.
Бързите и прости лекарства, като например идеята за задължително гласуване, както и въвеждането на други принудителни елементи, целящи „напудряне“ и „тонизиране“ на избирателния процес са вредни, прекалено ефикасни – „на първо четене“, а от там – грубо популистки. От което биха спечелили не просто крайно неефикасни и неефективни за демократичния процес у нас елементи, а направо рушащите го.
Колкото и различни да са посланията на кандидатите за европейски и национален парламент, гласоподавателите трябва да направят един избор – по-справедливия за тяхното социално и обществено положение, по-близкия до представите и очакванията им, по-разумния според техните виждания, по-прагматичния. Няма да е лесно на фона на цялата демагогия, фалш и лицемерие в излишък. Но пък е време да се доверим на интелигентния избор.
